№ 20491
гр. София, 11.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20221110138155 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № 229796/27.10.2022
г./ на Г. В. Р., с която са предявени следните субективно и обективно съединени искове: 1.
срещу главния ответник **** са предявени обективно съединени искове за прогласяване за
нищожен на Договор за потребителски кредит № *****/14.02.2022 г., както следва: главен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 19
ЗЗП и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК – за признаване за установено, че Договор за
потребителски кредит № *****/14.02.2022 г. е нищожен поради противоречие на закона,
включително поради наличие в него на неравноправни клаузи; евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за признаване за установено, че Договор за
потребителски кредит № *****/14.02.2022 г. е нищожен поради накърняване на добрите
нрави; 2. срещу евентуалния ответник ****, са предявени следните евентуално съединени
помежду си искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – за признаване за
установено, че Договор за застраховка Bank пакет 3 сметка и Договор за застраховка Bank
пакет 3 кредит + сметка са нищожни поради липса на съгласие; иск с правно основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП – за признаване за установено, че Договор за застраховка Bank пакет 3 сметка
и Договор за застраховка Bank пакет 3 кредит + сметка са нищожни поради наличието в тях
на неравноправни клаузи.
Ищецът излага следните твърдения: По силата на Договор за потребителски кредит
№ *****/14.02.2022 г., сключен като договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, е получил за лични нужди кредит в размер на 1 500 лв., но в договора като
размер на кредита е посочена сумата от 2 505.12 лв., включваща получената от него сума от
1 500 лв. и сумата от 1 005.12 лв., представляваща сбор от застрахователните премии по две
1
застраховки, както следва: 479.53 лв. – застрахователна премия по застраховка Bank пакет 3
сметка; 525.59 лв. – застрахователна премия по застраховка Bank пакет 3 кредит + сметка.
Уговорени са лихвен процент по кредита в размер на 41.12 % и ГПР в размер на 49.85 %.
Ищецът се е задължил да върне сума в общ размер на 5 140.79 лв. на 48 месечни
погасителни вноски – всяка в размер на 107.10 лв., с изключение на последната, възлизаща
на 107.09 лв., като крайният срок на договора е до 15.02.2026 г. До 24.06.2022 г. той е
платил на банката по договора за кредит сума в общ размер на 1 500.70 лв., с което се
изчерпват задълженията му, защото договорът за кредит е нищожен и по него се дължи само
чистата стойност на кредита. Договорът за кредит и застраховките не са били предоставени
на потребителя веднага след сключването, а впоследствие, и едва тогава той е разбрал за
сключените застраховки с „Кардиф – Общо застраховане“. Застраховките са по
застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“. Те са сключени
чрез банката, действаща като застрахователен агент по силата на Договор за
застрахователно агентство от 26.08.2019 г., срещу което тя е получила комисионна,
включена в застрахователните премии, поради което се касае за договори, сключени от
свързани дружества. Клаузата, предвиждаща включване на застрахователните премии към
главницата по договора за кредит, и клаузата относно общия размер на сумата, която
потребителят следва да плати, са неравноправни, защото не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора, както и представляват
уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Получаването на облага за кредитора под формата на
комисионна от застрахователя и посочването на по-нисък от действителния ГПР сочат, че се
касае за нелоялни и заблуждаващи търговски практики. В договора за кредит не са посочени
по ясен и разбираем начин всички елементи на договора, а ищецът е бил подведен от
кредитора да сключи двата застрахователни договора в негова полза, чиято стойност
значително е оскъпила кредита, защото цената на застраховките е включена в главницата по
кредита, представлява част от месечните погасителни вноски и подлежи на олихвяване с
договорната лихва. В договора за кредит не са посочени условията за прилагане на
възнаградителната лихва, нито са посочени всички разходи, които са отчетени при
формирането на годишния процент на разходите. В годишния процент на разходите не е
включена застрахователната премия, представляваща разход по кредита. Нарушен е
максималният допустим от чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на годишния процент на разходите.
Клаузата за възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави,
защото надвишава трикратния размер на законната лихва, а доколкото договорът за
потребителски кредит е възмезден, нейната нищожност обуславя нищожност на цялата
сделка. При условията на евентуалност ищецът моли да бъде прогласена нищожността на
договорите за застраховки, тъй като той изобщо не е разбрал, че е сключил такива договори.
Сключването им е резултат от използването от банката, действаща в качеството на
застрахователен посредник, на заблуждаваща и нелоялна търговска практика, като не се
касае за индивидуално уговорена клауза. Застрахователната премия е завишена на фона на
2
предсрочното погасяване на кредита. Ищецът претендира разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК главният ответник е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. Оспорва наличието на
твърдяните от ищеца пороци в сключения между тях договор за потребителски кредит.
Твърди, че сключването на застраховките не е задължително условие за сключване на
договора за кредит, а длъжникът изрично е декларирал избора си за такава допълнителната
услуга – застраховка в полза на кредитор за обезпечаване на вземането на застраховащия от
застрахования по сключен между тях договор за потребителски кредит, при положение че е
могъл да избере друга услуга с различен застраховател. Акцентира, че потребителят може по
всяко време да се откаже от сключената застраховка. Излага, че стойността на
застрахователната премия е финансирана от банката, поради което е елемент от главницата
по кредита. Посочва, че потребителят е възложил на кредитора да преведе частта от общия
размер на кредита, съответна на застрахователната премия, на застрахователя, което
кредиторът е сторил. Счита, че в договора за кредит са посочени размерът на приложимия
лихвен процент и условията за прилагането му, като изтъква, че в случая не се касае за
променлив лихвен процент. Оспорва наличието на нарушение относно посочването на ГПР
и начина на изчисляването му, като счита, че дори ако той е неправилно изчислен, това не
води до недействителност на договора. Изтъква, че застрахователната премия подлежи на
включване при изчислението на ГПР, само ако застраховката е била задължително условие
за сключването на договора за кредит, какъвто настоящият случай не е, поради което тя не е
разход по кредита, но въпреки това като част от главницата тя се явява компонент от ГПР.
Оспорва клаузата за възнаградителната лихва да накърнява добрите нрави, като сочи, че за
тази лихва не е установено ограничение, съизмеримо с трикратния размер на законната
лихва. Моли за отхвърляне на исковете, предявени срещу него. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
В законоустановения срок евентуалният ответник е подал отговор на исковата молба,
с който оспорва заведените срещу него искове като неоснователни. Твърди, че договорите за
застраховки, чиято нищожност ищецът иска да бъде прогласена, касаят покритията „Защита
на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, като
за тях са издадени застрахователни сертификати на името на ищеца и той е включен в
застрахователните покрития във връзка със сключен Групов застрахователен договор между
главния и евентуалния ответници. Посочва, че правната регламентация на тези застраховки
се съдържа в чл. 382 КЗ, като договорът се сключва само с изричното предварително
писмено съгласие на длъжника, каквото в случая е дадено от ищеца, макар сключването на
застраховките да не е било задължително условие за получаването на кредита. Изтъква, че
ищецът изрично е възложил на кредитора да преведе частта от общия размер на кредита,
касаеща застрахователната премия, на застрахователя, поради което не може да се приеме,
че потребителят не е разбрал, че сключва договори за застраховки. Оспорва договорите да
съдържат неравноправни клаузи. Твърди, че при сключването им банката е оперирала като
застрахователен агент на „Кардиф“, за което е имала разрешение и е получила
3
възнаграждение. Моли за отхвърляне на исковете срещу него. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
Срещу главния ответник **** са предявени обективно съединени искове за
прогласяване за нищожен на различни основания на Договор за потребителски кредит №
*****/14.02.2022 г. С оглед съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г. по т.
д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на
ВКС, ІV ГО/ те следва да се разгледат при условията на евентуалност, като подлежат на
разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-
тежкото към най-лекото, както следва: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 19 ЗЗП и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК –
за признаване за установено, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради
противоречие на закона, включително поради наличието в него на неравноправни клаузи;
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за признаване за установено, че договорът за
потребителски кредит е нищожен поради накърняване на добрите нрави.
По главния иск срещу **** в доказателствена тежест на ищеца е да установи:
сключването между него и **** на Договор за потребителски кредит № *****/14.02.2022 г. с
посоченото съдържание, по който му е предоставена заемната сума; сключването между
ищеца и „Кардиф – Общо застраховане“ в полза на **** на Договор за застраховка Bank
пакет 3 сметка и Договор за застраховка Bank пакет 3 кредит + сметка във връзка с кредита;
твърдяното противоречие на договора за кредит със закона, включително твърдяната
неравноправност на клаузите в договора за кредит, предвиждащи сключването на
застраховките и определящи общия размер на дължимата от потребителя сума.
В случая с Определение № 8673/06.03.2023 г., в което е обективиран изготвеният по
делото доклад, приет за окончателен без възражения на страните, са обявени за безспорни
следните обстоятелства: сключването между Г. В. Р. и **** на Договор за потребителски
кредит № *****/14.02.2022 г.; сключването във връзка с кредита на Сертификат №
1*****2022 за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от ****, и Допълнителна
медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, предоставена от ****.
Съдържанието на кредитното правоотношение се установява от представения по
делото Договор за потребителски кредит № *****/14.02.2022 г. По него банката се е
задължила да предостави на ищеца потребителски паричен кредит в общ размер на 2 505.12
лв., включващ сумата от 1 500 лв. и сумата от 1 005.12 лв. за застрахователни премии по две
застраховки, срещу насрещно задължение на кредитополучателя да върне в срок до
15.02.2026 г. сума в общ размер на 5 140.79 лв., включваща заемната сума и възнаградителна
лихва. В договора е инкорпориран погасителен план, от който е видно, че задължението
следва да бъде платено на 48 броя месечни анюитетни погасителни вноски, дължими на 15-о
число на съответния месец, всяка в размер на 107.10 лв., като само последната е в размер на
107.09 лв. Страните са договорили ГЛП в размер на 41.12 % и ГПР в размер на 49.85 %.
4
Съдът намира, че сключеният между страните договор за кредит от 14.02.2022 г.
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Страните не спорят, че преди отпускане на кредита са използвали средства за
комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение
представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.
6 ЗПФУР.
Установява се, че част от предоставената на ищеца заемна сума е отпусната с
конкретно предназначение – за заплащане на дължими от ищеца застрахователни премии по
застраховки, свързани с отпуснатия кредит. Спорен е между страните въпросът дали
застраховките представляват в случая условие за отпускане на кредита или са сключени по
желание на кредитополучателя. По този въпрос съдът намира следното:
Съгласно чл. 19 от Договора за кредит потребителят не е длъжен да сключва
застраховка, а по свое желание и по собствено усмотрение може да сключи някоя от
застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани
от кредитора в качеството му на застрахователен агент, без това да е задължително условие
за сключването на самия договор. В случая се установява, че още преди сключването на
договора за кредит ищецът изрично е изявил желание в Заявление-декларация за
установяване на договорни отношения от 12.02.2022 г., подадена в процеса по
кандидатстване за получаване на потребителския кредит, след което на 14.02.2022 г. му е
предоставен Стандартен европейски формуляр, в който е отразено, че главницата е в размер
на 2 505.12 лв., както и са посочени дължимите суми за застраховките. Въпреки това той е
подписал Декларация за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване
на застраховано лице към застрахователна програма „Защита на кредита“ и „Защита на
сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от **** и
Допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, в която е заявил, че се
интересува от застрахователна защита срещу непредвидени неблагоприятни събития,
свързани с неговия живот, здраве и работоспособност, в резултат на които може да претърпи
загуба на обичайния си доход, влияеща неблагоприятно върху възможността му да обслужва
надлежно погасителните вноски по кредита, както и от допълнителна защита при загуба на
обичайния му доход, влияеща неблагоприятно върху възможността да посреща текущите
разходи/сметки на семейството си, поради което е приел, че застрахователни програми
„Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски
кредити, предоставени от ****, съответстват на изискванията и потребностите му.
Възражението на ищеца, че при сключването на договора за кредит не са му били
предоставени нито същият, нито застраховките, а ги е получил впоследствие, е
неоснователно, защото по делото са приети като писмени доказателства подписани от него
Сертификат № 1*****2022 от 14.02.2022 г. и общи условия към застраховките, от което
следва, че той е бил наясно със сключването на застраховките още към момента на
5
сключването на договора за кредит. При това положение възражението на ищеца за
наличието в договора за кредит на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10
ЗЗП е неоснователно.
Съвкупната преценка на представените писмени доказателства обосновава извод, че
сключването на застраховките в случая не е било условие за сключването на договора за
кредит. След като застраховките са сключени по избор на кредитополучателя, без значение
е обстоятелството, че те са сключени чрез кредитодателя в качеството му на застрахователен
агент. Ето защо не може да се приеме, че застрахователните премии, за финансирането на
които е отпусната част от главницата, представляват разход по договора за кредит, който
следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая се касае за предоставена услуга по
желание на потребителя, а включването й в размера на отпуснатия кредит е проявление на
свободата на договаряне, установена в чл. 9, ал. 1 ЗЗД. При това положение съдът не приема
за установено, че включването на застрахователните премии в главницата представляват
нелоялни и заблуждаващи търговски практики, които подвеждат потребителя относно
икономическите последици от сключения договор за кредит, респ. не се касае за
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което е прието без оспорвания
от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се изяснява,
че в посочения в договора за кредит ГПР е включена само лихвата, като той почти напълно
съответства на изчисления от вещото лице размер на този показател без съобразяване на
застрахователните премии като суми, подлежащи на включване в общия разход по кредита.
Заключението в частта, в която е посочен размерът на ГПР при отчитане на
застрахователните премии като разходи по кредита, не следва да бъде обсъждано поради
изложените по-горе съображения, че в случая те не представляват такива разходи.
Предвид изложеното неоснователни са възраженията на ищеца, че в договора за
кредит не е посочен действителният размер на прилагания ГПР, както и че той надвишава
установения максимален праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК – пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на МС на РБ.
При това положение искът за признаване на договора за кредит за нищожен поради
противоречие на закона, включително поради наличие в него на неравноправни клаузи, е
неоснователен.
6
Предвид това се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на
предявения при условията на евентуалност иск за установяване нищожност на договора за
кредит поради накърняване на добрите нрави. По този иск съдът намира следното:
Законодателното уреждане на случаи, в които договор или клауза от него ще е
нищожна, когато при нормативната уредба законодателят се е ръководел от принципа
добрите нрави да не се накърняват, привързва нормативно уредената хипотеза към
основанието на чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, без да изключва преценката на съда за
недействителност поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези.
Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-
неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им /например иск за присъждане на
неустойка, вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и ГПР
по потребителски кредити/ съдът следи и служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС е приемал, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва. В този смисъл са: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ВКС, ІІ ГО; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ
ГО; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ІІ ГО; Определение
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV ГО. Към момента на сключване на
процесния договор действа разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /нова, ДВ бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБ. Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
ЗПК не представлява законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои
случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно
надвишаване на определения от МС процент на законна лихва противоречат на добрите
нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в
закона праг на ГПР. Когато законодателят, ръководейки се на свой ред от изтъкнатите по-
горе принципи, които прилага и съдът, въведе норма като коментираната, нейното
нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно правно
положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и
санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор
с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила
законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна
граница за ГПР по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност
7
съгласно чл. 22 ЗПК /в този смисъл – Определение № 527/09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022
г., III ГО/. Допълнително следва да се посочи, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК
законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
включени в ГПР, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Лихвата е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. Възнаградителната лихва е величина, чиято стойност
нараства с времето. Нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до
несправедливо обогатяване на кредитора. Преценката за съответствието на уговорената
лихва с добрите нрави може да включва съобразяване на размера на законната лихва за
забава, но и пазарната цена на този капитал, както и другите фактори, които влияят върху
цената на предоставянето на капитала – риска от невъзстановянаето му, включително и с
оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на икономически слаби
участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и др. Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции.
В конкретния случай съдът намира, че уговаряне на възнаградителна лихва от 41.12
% на фона на размера на законната лихва за забава към датата на сключване на договора –
10.00 %, както и при положение че заемната сума е 2 505.12 лв., а общият размер на
възнаградителна лихва за срока на договора от 48 месеца възлиза на 2 635.67 лв., е в разрез с
присъщите на възнаградителната лихва функции. Така е, защото икономическата цел на
отпуснатия кредит за кредитора е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез
получаване на възнаградителна лихва, която представлява възнаграждението за
предоставения финансов ресурс, като всеки получен доход извън тази цел излиза извън
присъщата функция на възнаградителната лихва. Ето защо, отчитайки размера на
предоставената по кредита сума, срока, за който тя е предоставена, и размера на
възнаградителната лихва, както и обстоятелството, че потребителят е икономически по-
слабият субект, за когото не е установено в случая да е могъл да влияе върху съдържанието
на клаузата, съдът намира, че уговорената лихва не съответства на присъщата й функция.
Фиксираният ГЛП води до необосновано високо възнаграждение за кредитора, т.е. излиза
извън предназначението й да служи като възнаграждение за кредитора за ползване на
предоставената в заем сума, поради което клаузата от договора, в която е посочен лихвен
процент от 41.12 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД като накърняваща
8
добрите нрави.
Договорът за потребителски кредит е двустранен и възмезден. Клаузата за
възнаградителната лихва е съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитора. Премахването изцяло на клаузата за определяне на възнаградителната лихва от
договора за потребителски кредит би променило възмездния му характер, поради което
извод, че такъв договор би бил сключен и без да е уговорено такова възнаграждение не
може да се обоснове. В подкрепа на това е и от обстоятелството, че кредитодателят е
търговец, който по занятие предоставя кредити, тоест целта на договора за него е печалба.
Същевременно съглашението за възнаградителна лихва не може да бъде заместено от норми
на закона, защото такива не са въведени от законодателя. Следователно нищожността на
уговорката относно размера на възнаградителната лихва води до нищожност на договора за
кредит в неговата цялост.
По изложените съображения съдът намира, че евентуално предявеният срещу ****
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен, респ. предявените искове
срещу евентуалния ответник не подлежат на разглеждане.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски възниква само за ищеца. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК главният ответник му дължи разноски в общ размер на 855.63 лв., както
следва: 255.63 лв. – държавна такса; 300 лв. – депозит за вещо лице; 300 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. В. Р., ЕГН **********, с адрес: ****, срещу ****, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: ****, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 19 ЗЗП и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за
признаване за установено, че Договор за потребителски кредит № *****/14.02.2022 г. е
нищожен поради противоречие на закона, включително поради наличие в него на
неравноправни клаузи.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Г. В. Р., ЕГН **********, с
адрес: ****, срещу ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че Договор за
потребителски кредит № *****/14.02.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Г. В. Р., ЕГН **********, с адрес: ****, сумата от 855.63 лв.
– разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10