Р Е Ш Е Н И Е
№51
гр. Перник, 12.01.2024 година.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен съд- Перник, в публично съдебно заседание, проведено на четиринадесети
декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ: КИРИЛ
ЧАКЪРОВ
при съдебния секретар А.М., като разгледа докладваното от съдия Кирил
Чакъров административно дело № 449
по описа за 2023 година на
Административен съд- Перник, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.156-чл.161 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с §2 от ДР на ДОПК.
Образувано е по жалба на „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Радомир, ул. „***“ *** представлявано от управителя С.В.М.
срещу Ревизионен акт № Р-22002222006690-091-001 от 26.06.2023 година, издаден
от С.Т.К. на длъжност: началник на сектор „Ревизии“ в Дирекция „Контрол“ при ТД
на НАП София, възложител на ревизията и Д.С.С. на длъжност: главен инспектор по
приходите, ръководител на ревизията потвърден изцяло с Решение ***44 от
20.09.2023 година на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна
практика“ – София при Централно управление на Национална агенция за
приходите, с който на основание чл.68,
ал.1, т.1 и ал.2 и чл.69, ал.1, т.1, във вр. чл.6 и чл.25, ал.2 и ал.6, т.1 от
Закон за данък върху добавената стойност (ЗДДС) е отказано право на приспадане
на данъчен кредит и са установени задължения за внасяне на данък върху
добавената стойност в общ размер на 131 623,98 (сто тридесет и една хиляди
шестстотин двадесет и три лева и деветдесет и осем стотинки), от които главница
в размер на 93 399,61 (деветдесет и три хиляди триста деветдесет и девет
лева и шестдесет и една стотинки) и лихви за просрочие в размер на
38 224,37 ( тридесет и осем хиляди двеста двадесет и четири лева и
тридесет и седем стотинки), касателно данъчни периоди м.11.2018, м.12.1018,
м.03.2019, м.04.2019, м.06.2019, м.08.2019, м.09.2019, м.10.2019, м.11.2019
година.
Жалбоподателят счита, че така издаденият ревизионен акт е неправилен,
издаден в противоречие на материалноправните разпоредби на закона и при
съществено нарушение на процесуалните правила. По същество излага доводи в
посока на това, че неправилно органът по приходите и отказал право на данъчен
кредит по доставки, извършени от „***“ АД, „***“ АД с „***“ ЕООД, доколкото
изводите му се базират само на косвени доказателства, което е в противоречие с
императивната разпоредба на чл.3, ал.2 и ал.3, чл.6, ал.3 и чл.37, ал.1 от ДОПК. Твърди, че в хода на развилото се ревизионно производство от негова
страна са представени всички изискани документи, в това число е представил
всички договори, сключени с тези три доставчика, приемо-предавателни протоколи,
а така също твърди, че е налице осъществено разплащане по всяка една от процесните фактури, което на
практика представлява доказателство за реалността на извършената доставка.
Посочва също, че тези първични счетоводни документи са намерили отражение,
както в счетоводството на доставчиците, така и в неговото счетоводство. В жалбата
се посочва също така, че в случай че не се признае право на данъчен кредит по
този начин в държавния бюджет за осъществените доставки ще постъпят два пъти
плащания- веднъж плащане, което е осъществено от страна на прекия доставчик, и
втори път плащане, което ще бъде вследствие именно на отказаното право на
данъчен кредит, което е в противоречие с практиката на ЕСПЧ. На следващо място,
по отношение на доставките осъществени от „***“ АД излага доводи, че по време
на извършената насрещна проверка на този доставчик, същият е бил открит, като
той е представил поисканата информация в хода на ревизионното производство, в
това число и договори за наем, уведомление за прекратяване на сключения договор
за наем, пет броя фактури и банкови извлечения във връзка с разплащането по
тези фактури. Изрично се посочва, че доставчикът е предоставил на ревизиращите
договор за наем на обект, находящ се в гр. София, кв. „***“, ул. „***“ № 65,
въз основа, на който договор са издадени и процесните фактури. Посочва, че в
периода 06.11.2018-12.03.2019 година собственик на процесният имот е лицето К.Р.Г.,
като с оглед установяването на факта на собственост са налични и представени
доказателства. Именно „***а“ АД е представило договор за наем с последната, въз
основа, на който е получило под наем процесният обект, който на по- късен етап
преотдава под наем на самият жалбоподател. В жалбата се посочват и извършените
от ревизизиращия екип процесуални действия, изводите в следствие на които се
оспорват изцяло от жалбоподателя. Твърди, че по отношение на всяка една от
процесните фактури, издадени от този доставчик е налице разплащане. Предвид,
което счита, че е следвало да му бъде признато право на данъчен кредит по тях.
Същите доводи се изтъкват и по отношение на фактурите, издадени от „***“ АД
посочва идентични доводи, като тези свързани с горния доставчик. Що се отнася
до фактурата, издадени от доставчика „***“ АД, в жалбата се посочва, че същият
не е намерен на адреса при осъществената му насрещна проверка, но доказателства
във връзка с осъществената доставка са представени от самия жалбоподател. В
тази връзка посочва, че предмет на доставката по фактурата е двигател второ
употреба, който е предаден и приет посредством представен приемо-предавателен
протокол, което на практика прави тази вещ родово определена, което означава че
собствеността върху тях се прехвърля именно в момента на предаването им на
купувача. Посочва, че осъщественият превоз на въпросната стока е осъществен за
сметка на доставчика. Оспорва мотивите на органа в посока на това, че за да
бъде признато право на приспадане на данъчен кредит по отношение на фактури с
предмет доставка на родово определени вещи не е необходимо да бъде доказан
произходът на стоката. В подкрепа на тези си доводи жалбоподателят цитира
практика на Върховен административен съд и на Съда на Европейския съюз. С оглед
на това иска от съда да постанови съдебен акт, с който жалбата да бъде уважена
и в съответствие с това оспореният ревизионен акт да бъде отменен.
В проведеното на 14.12.2023 година съдебно заседание, жалбоподателят
редовно призован не се явява, представлява се от адвокат В.Б. ***, който моли
съда да постанови съдебен акт, с който така депозираната жалба да бъде уважена
и оспореният ревизионен акт, с който са установени допълнителни публични
задължения да бъде отменен като незаконосъобразен. Претендира присъждане на
направени по делото съдебни разноски, в това число и адвокатско възнаграждение,
за което прилага списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът по жалбата- Директор на Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика“ – София, редовно призован не се явява,
представлява се от юрисконсулт Т.Д., която пледира жалбата да бъде отхвърлена
като неоснователна и недоказана, доколкото са налице доказателства, които
подкрепят направените в ревизионният акт изводи. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Административен съд- Перник, в настоящия съдебен състав, след като обсъди
доводите на страните и прецени по реда на чл.235, ал.2 от ГПК, във вр. с чл.144
от АПК приетите по делото писмени доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена от лице с активна
процесуална легитимация, а именно жалбоподателят е адресат на акта и е засегнат
неблагоприятно от обективираното в същия властническо волеизявление, поради
което същият има правен интерес от оспорването му. Жалбата е подадена в срока
по чл.159, ал.1 от ДОПК и е насочена срещу индивидуален административен акт,
поради което следва да бъде разгледана съобразно изложените в нея доводи.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
От представените чрез административната преписка доказателства се установи,
че развилото се ревизионно производство, което е приключило с издаване на
оспорения в настоящото съдебно производство ревизионен акт е второ поред,
доколкото с Решение № 1738 от 03.11.2022 година на директора на Дирекция
„Обжалване и данъчно-осигурителна“ практика при ЦУ на НАП-София е отменен изцяло
Ревизионен акт № Р-22001421001586-091-001 от 17.08.2022 година, издаден от С.Т.К.
– орган, възложил ревизията и Даниела Тодорова Терзиева- ръководител на
ревизията, с който са били установени резултата по ЗДДС за данъчни периоди
м.11.2018, м.12.2018, м.03.2019, м.04.2019, м.06.2019, м.08.2019, м.09.2019,
м.10.2019, м.11.2019 година и административната преписка е върната на органа,
издал заповедта за възлагане на ревизията с указание в 30-дневен срок от
връчването на решението да бъде издадена нова заповед за извършване на ревизия
по ЗДДС за посочените данъчни периоди от друг ревизиращ екип в срока по чл.114,
ал.1-4 от ДОПК. / лист 1 от приложението/.
В съответствие с горното е издадена Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) №
Р-22002222006690-020-001 от 21.11.2022 година, издадена на основание чл.112 и
чл.113 от ДОПК, с което е поставено началото на ревизионното производство,
приключило с обжалвания в настоящото съдебно такова ревизионен акт. С тази
заповед е възложено извършване на ревизия на „***“ ЕООД с ЕИК: *** за
определяне на задължения за данък върху добавената стойност за периодите:
01.03.2019-30-.04.2019 година; 01.06.2019-30.06.2019 година;
01.08.2019-30.11.2019 година; 01.11.2018-31.12.2018 година. Определен е
ревизиращият екип, а именно ревизията да бъде извършена от: Д.С.С.ев на
длъжност: главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията и Илиана
Иванова Д. на длъжност: старши инспектор по приходите. Посочен е и срокът за
извършване на ревизията, а именно тя да приключи в рамките на три месеца от
връчване на ЗВР. Видно от представената разпечатка, заповедта за възлагане на
ревизията е връчена на 07.12.2022 година, което означава, че срокът на
ревизията е до 07.03.2022 година. /лист 8 от приложението/.
Със Заповед за изменение на Заповедта за възлагане на ревизия (ЗИЗВР) № Р-
22002222006690-020-002 от 06.03.2023 година, издадена на основание чл.112,
ал.2, т.1, чл.113, ал.3 и чл.114, ал.2 от ДОПК и във връзка с Искане за продължаване
срока за извършване на ревизия № Р-22002222006690-049-001/06.03.2023 година от
ръководителя на ревизията (лист 272 от приложението) е определен нов краен срок
за извършване на ревизия, а именно 07.04.2023 година. ЗИЗВР е връчена на
ревизираното лице на 08.03.2023 година по електронен път /лист 11 от
приложението/.
Със Заповед за изменение на Заповедта за възлагане на ревизия (ЗИЗВР) №
Р-22002222006690-020-003 от 07.04.2023 година, издадена на основание чл.112,
ал.2, т.1, чл.113, ал.3 и чл.114, ал.2 от ДОПК и във връзка с Искане за
продължаване срока за извършване на ревизия № Р-22002222006690-049-002 от
07.04.2023 година, направено от страна на ръководителя на ревизията ( лист 295
от приложението) е определен нов краен срок за извършване на ревизията, а
именно 05.05.2023 година. / лист 14 от приложението/. ЗИЗВР не е връчена на
ревизираното лице, но от представената административна преписка е видно, че е
посетен адресът, на който се намира седалището на дружеството и на същият не е
намерен представил на дружеството, на който заповедта да бъде връчена. За тези
действия е съставен Протокол № 1862426 от 25.04.2023 година /лист 310 от
приложението/.
Заповедта за възлагане на ревизията и двете заповеди да нейното изменение
са издадени от С.Т.К. на длъжност: началник сектор при Териториална дирекция-
Варна, като същите са подписани с валиден към момента на издаването им
електронен подпис и са в съответствие с изискванията на ЗЕДЕУ. Доказателства за
това се съдържат на лист 295 от делото.
Резултатите от ревизията са обективирани в Ревизионен доклад (РД) №
Р-22002222006690-092-001 от 18.05.2023 година, издаден на основание чл.117 от ДОПК от страна на екип от ревизори: Д.С.С. на длъжност: главен инспектор по
приходите, ръководител на ревизията и Илиана Иванова Д. на длъжност: старши
инспектор по приходите. Съобразно разпоредбата на чл.120, ал.2 от ДОПК
ревизионният докла е неразделна част от ревизионния акт, което предполага да
бъде направен анализ на същия. В хода на развилото се ревизионно производство
ревизиращите след анализ на събрания доказателствен материал са установили, че:
Ревизираното дружество „***“ ЕООД с ЕИК: *** е вписано в Търговския
регистър към Агенцията по вписванията на 28.08.2008 година. Седалището и адреса
на управление на дружеството е в гр. Радомир, ул. „***“ ***, като капиталът на
дружеството е в размер на 5 000 лева, разпределен в 100 дяла с номинална
стойност 50 лева и едноличен собственик на същия е лицето С.В.М.. През
ревизирания период основната дейност на дружеството е свързана с търговия на
материали и машини и търговия с течни горива. Установено е също, че дружеството
разполага със следните обекти: арматурен двор „***“, находящ се в гр. Радомир,
ул. „***“ №13, кв. В. и бензиностанция „***“ на същия адрес. Лицето не
разполага с лицензи или разрешителни.
„***“ ЕООД е регистрирано по ЗДДС, считано от 30.03.2010 година с основание
регистрация по избор, независимо от облагаемия оборот и е категоризирано като
рисков доставчик. На дружеството са извършвани предходни ревизии, обхващащи
данъчни периоди от 01.07.2014-31.03.2015 година, 01.07.2016-30.04.2017 година и
01.05.2017-31.12.2017 година. Дружеството има разкрити сметки в търговски
банки, както следва: BGUBBS88881400614840,
BG95UBBS88881000535548, BG55IABG74781000227301,
BG44UBBS80021016599430, BG86UBBS80021019946920.
Ревизираното лице е водило счетоводството си в съответствие с изискванията
на Закона за счетоводството и счетоводните стандарти, като счетоводното
обслужване на дружеството се извършва от „***“ ЕООД с ЕИК: *** и използваният
програмен продукт е Плюс минус.
В същинската част от ревизионния доклад се констатира, че са налице
основания по чл. 68,ал.1, т.1 и ал.2 и чл.69, ал.1 от ЗДДС, във вр. с чл.6 и
чл.25, ал.2 и чл.6, т.1 от ЗДДС за отказ за признаване право на приспадане на
данъчен кредит за данъчни периоди м.11.2018, м.12.2018, м.03.2019, м.04.2019,
м.06.2019, м.08.2019, м.09.2019, м.10.2019, м.11.2019 в общ размер на
130 915,36 лева / сто и тридесет хиляди деветстотин и петнадесет лева и
тридесет и шест стотинки/, от които главница в размер на 93 402, 61 лева /
деветдесет и три хиляди четиристотин и два лева и шестдесет и една стотинки/ и
лихви за просрочие, определени на основание чл.175 от ДОПК, във вр. с чл.1 от
ЗЛДТДПДВ в размер на 37 512,75 / тридесет и седем хиляди петстотин и
дванадесет лева и седемдесет и пет стотинки/ по фактури, издадени от
дружествата „***“ АД с ЕИК: ***, „***“ ЕООД с ЕИК: ***, „***“ ЕООД с ЕИК: ***.
Ревизиращият екип е приел, че не следва да бъде признато право на данъчен
кредит на основание чл.68, ал.1, т.1 и ал.2 и чл.69, ал.1, т.1 от ЗДДС, във вр.
с чл.6 и чл.25, ал.2 и чл.6, ал.1 от ЗДДС по фактури, издадени от „***“ АД,
доколкото предметът на фактурите касае отдаване под наем на недвижим имот ,
като при идентифициране на местонахождението на този обект е установено от
страна на ревизорите, че местонахождението на имота се различава от посочения в
договора за наем адрес и върху същия липсва изградена сграда, хале или друг
обект. Въпросният имот е разделен между няколко лица, като нито едно от тези
лица не присъства в договора за наем в качеството си на собственик на въпросния
имот, в частност посочените лица Кристина Георгиева, Николай Николов и Валентни
Николов не са собственици на имота. Предвид което резизиращите са приели, че са
налице основания за абсолютна симулация и че не е налице реалност на
осъществената доставка. Фактурите, които това дружество е издало в полза на
ревизираното лице са както следва: фактура № *********/06.11.2018 година;
фактура № *********/20.12.2018 година; фактура № **********/11.01.2019 година;
фактура № 50000000012/12.02.2019 година; фактура № 50000000015/12.03.2019
година с данъчна основа по всички фактури в размер на 41 072,43 лева и ДДС
в размер на 8 214,49 лева. По отношение на отказаното право на приспадане
на данъчен кредит по фактури, издадени от „ ***“ АД в ревизионният доклад се
посочва, че не са налице предпоставките по чл.71 от ЗДДС за приспадане на
данъчен кредит предвид факта, че отново доставката по въпросните фактури е
свързана с отдаване на имот под наем и се излагат абсолютно същите за това
доводи, както по отношение на предходния доставчик. Може да се заключи, че във
връзка с фактурите, издадени от тези две дружества, ревизиращите са приели, че
липсва предмет на извършената доставка, разбиран като физически наличен такъв.
Фактурите, които това дружество доставчик е издало на ревизираното лице и по
които е отказано право на приспадане на данъчен кредит са следните: фактура №
*********/12.06.2019 година, фактура № **********/05.06.2019 година, фактура №
**********/12.07.2019 година, фактура № *********/05.09.2019 година, фактура № **********/24.10.2019 година; фактура № 40000000011/22.11.2019 година, като
по всички тях данъчната основа отново е определена в размер на 41 072,43
лева и е начислен по всички тях ДДС в размер на 8214,49 лева. Що се отнася до
издадената от „***“ ЕООД фактура, в мотивите, обективирани в ревизионния доклад
се посочва, че доколко предмет на извършената доставка е родово определена вещ,
то следва да е налице доказателство, от което да се установи, че предаването на
същата реално е осъществено, доколкото собствеността при родово определените
вещи преминава у купувача в момента на нейното предаване. Проверяващите са
установили, че от страна на ревизираното лице не са представени първични
счетоводни документи и това възпрепятства възможността да се направи извод,
какво е било предназначението на предмета на доставката и дали същият е
използван в икономическата дейност на дружеството. Тези доводи се излагат
именно във връзка с фактура № **********/21.11.2018 година с данъчна основа в
размер на 4 000 лева и начислен ДДС в размер на 800 лева.
Тези констатации са направени в следствие на събрания чрез допустимите за
това доказателствени средства и способи доказателствен материал, които ще бъдат
разгледани по- долу в настоящото изложение.
Ревизионният доклад е връчен на ревизираното лице на 29.05.2023 година по
електронен път / лист 18 от приложението/. На основание чл.117, ал.5 от ДОПК на
ревизираното лице е дадена възможност да направи писмено възражение и да
представи доказателства в 14-дневен срок от връчването на ревизионния доклад,
но видно от представената административна преписка не са налице доказателства
за това ревизираното лице да е реализирало това свое процесуално право.
Ревизионното производство е приключило със съставяне на Ревизионен акт №
Р-22002222006690-091-001 от 26.06.2023 година, издаден от С.Т.К. на длъжност:
началник на сектор, възложил ревизията и Д.С.С. на длъжност: главен инспектор
по приходите, ръководител на ревизията, като същият препраща към мотивите,
изложени в ревизионния доклад и изцяло преповтаря същият. С оглед на това съставителите
на РА са приели, че на ревизираното лице следва да бъдат определени задължения
за внасяне на ДДС в общ размер на 131 623,98 лева /сто тридесет и една хиляди
шестстотин двадесет и три лева и деветдесет и осем стотинки/, в това число
главница в размер на 93 399,61 лева / деветдесет и три хиляди триста
деветдесет и девет лева и шестдесет и една стотинки/ и лихви за просрочие,
определени към датата на издаване на ревизионния акт в размер на 38 224,37
/тридесет и осем хиляди двеста двадесет и четири лева и тридесет и седем
стотинки/. Ревизионният акт е връчен на ревизираното дружество на 10.07.2023
година по електронен път /лист 56 от приложението/.
Срещу ревизионният акт е депозирана жалба с вх.№ 53-06-7473 от 19.07.2023
година по регистъра на ТД на НАП- София и вх. № 23-22-1136 от 25.07.2023 година
по регистъра на дирекция ОДОП – София / лист 69 от делото/. Във връзка с така
депозираната жалба директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна
практика“ – София при ЦУ на НАП се е произнесъл с Решение №1344 от 20.09.2023
година, с което е потвърден изцяло Ревизионен акт № Р-22002222006690-091-001 от
26.06.2023 година. Решението е връчено на жалбоподателя по електронен път на
03.10.2023 година / лист 16 от делото/.
На 09.10.2023 година ревизираното дружество е депозирало жалба с вх. №
53-04-745 от 09.10.2023 година срещу Ревизионен акт № Р-22002222006690-091-001
от 26.06.2023 чрез директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна
практика“ София при ЦУ на НАП до Административен съд- Перник. Същата е
препратена на основание чл.150, ал.1 от ДОПК, като в деловодната система е
заведена под вх. 3123 с дата 24.10.2023 година. Именно във връзка с тази жалба
е образувано и настоящото съдебно производство.
За да достигнат до горните изводи приходните органи са осъществили
процесуални действия, които се изразяват в следното:
На основание чл.37, ал.2 и ал.3 от ДОПК, във вр. с чл. 53 от ДОПК и чл.56,
ал.1 от ДОПК до ревизираното дружество е изпратено Искане за представяне на
документи и писмени обяснения от задълженото лице (ИПДПОЗЛ) №
Р-22002222006690-040-001/30.11.2022 година,
с което е поискано от страна на ревизираното дружество да представи
заверени копия на описаните в шестнадесет точки документи. Определен е
14-дневен срок за предоставяне на същите. ИПДПОЗЛ е връчено на ревизираното
лице на 07.12.2022 година по електронен път /лист 61 от приложението/. В
отговор на направеното искане от страна на ревизиращият екип, ревизираното лице
е предоставило поисканите документи с Писмо вх. № КОД-7/03.01.2023 година /лист
66 от приложението/. С това писмо са представени следните документи: Договор за
наем от 06.11.2018 година, сключен между „***“ АД, в качеството на наемодател и
„***“ ЕООД в качеството на наемател, с предмет предоставяне под наем на
недвижим имот, състоящ се от 3000 кв.м., от които 700 кв.м. покрита площ
/хале/, находящ се в гр. София, район К., кв. ***, ул. „***“ №65 с месечна цена
на наем в размер на 49 286,92 лева. / лист 68 от приложението/;
Уведомление с дата 02.04.2019 година, направено от страна на „***“ АД с ЕИК: ***
до „***“ ЕООД досежно прекратяване на договорните наемни отношения по сключен
договор от 06.11.2018 година -/лист 70 от приложението/; Договор за наем от
месец 06.2019 година, сключен между „***“ АД, в качеството на наемодател и „***“
ЕООД, в качеството на наемател за отдаване под наем на недвижим имот, състоящ
се от 3000 кв.м., от които 700 кв.м. покрита площ /хале/, находящ се в гр.
София, район К., кв. ***, ул. „***“ №65 с месечна цена на наем в размер на
49 286,92 лева. / лист 70, гръб от приложението/; 4 броя фактури, издадени
от „***“ АД /лист 72, гръб-74/; 5 броя
фактури, издадени от „***“ АД / лист 74, гръб-76, гръб от приложението; вносни
бележки и извлечение от банковата сметка /лист 77-88 от приложението/, час от
които са нечетливи; оборотни ведомости, извадка от главна книга, извършени счетоводни операции ; 4 броя
фактури, издадени от жалбоподателя в полза на други дружества /лист 191-193 от
приложението/; други писмени доказателства /лист 194-225 от приложението/.
На основание чл.45 от ДОПК са извършени насрещни проверки на дружествата,
които се явяват доставчици на ревизираното лице, в следствие на което се
установява:
С Искане за извършване на насрещна проверка (ИИНП) №
Р-22002222006690-141-005/08.12.2022 година е поискано да бъде извършена
насрещна проверка на дружеството „***“ ЕООД с ЕИК: *** /лист 236 от
приложението/. С ИПДПОЗЛ № П-0200022221041-040-001 от 12.12.2022 година е
поискано от страна на дружеството да представи копие на посочените в него
документи. ИПДПОЗЛ е връчено по електронен път на 12.12.2022 година / лист 234
от приложението/. В резултат на направеното искане от страна на управителят на
дружеството са представени писмени обяснения с дата 15.12.2022 година, като са
приложени и Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №23, том I, рег. № 2064,
дело № 18/22.03.2019 година / лист 229 от приложението/, Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 52, том I, рег. № 3051, дело № 44 от 09.05.2019 година / лист 231
от приложението/. Насрещната проверка е завършила със съставяне на Протокол за
извършена насрещна проверка (ПИНП) № П-0200022221041-141-001/21.12.2022 година
/лист 226 от приложението/.
С Искане за извършване на насрещна проверка № Р-22002222006690-141-001 от
08.12.2022 година е поискано да бъде извършена насрещна проверка на дружеството
„***“ АД с ЕИК: *** /лист 246 от приложението/. С ИПДПОЗЛ №
П-22220522220308-040-001 от 09.12.2022 година е поискано от страна на
дружеството да представи копие на поисканите документи. ИПДПОЗЛ не е връчено на
дружеството /лист 244 от приложението/. Предприето е връчване по реда на чл.32
от ДОПК, за което са съставени Протокол № 1805278/12.12.2022 година /лист 243
от приложението/, Протокол № 1825336/20.12.2022 година / лист 242 от
приложението/. За извършената насрещна проверка е съставен Протокол за
извършена насрещна проверка (ПИНП) № П-22220522220308-141-001/16.01.2023 година
/ лист 237 от приложението/.
С Искане за извършване на насрещна проверка № Р-22002222006690-141-002 от
08.12.2022 година е поискано да бъде извършена насрещна проверка на дружеството
„ ***“ АД с ЕИК: *** /лист 255 от приложението/. С ИПДПОЗЛ №
П-22221122220259-040-001/13.12.2022 година е поискано от страна на дружеството
да представи копие на поисканите документи. ИПДПОЗЛ не е връчено на дружеството
/лист 253 от приложението/. Предприето е връчване по реда на чл.32 от ДОПК, за
което са съставени Протокол № 1813910 от 13.12.2022 година /лист 252 от
приложението/, Протокол № 1813916 от 21.12.2022 година /лист 251 от
приложението/. За извършената насрещна проверка е съставен Протокол за
извършена насрещна проверка (ПИНП) № П-22221122220259-141-001/ 18.01.2022
година / лист 247 от приложението/. На по- късен етап са представени документи
с вх. № КИД-1356/04.04.2023 година / лист 274-294 от приложението/.
С Искане за извършване на насрещна проверка № Р-22002222006690-141-004 от
08.12.2022 година е поискано да бъде извършена насрещна проверка на В.Н.Н. с
ЕГН: ********** /лист 261 от приложението/. С ИПДПОЗЛ № П-22220622220323-040-001/14.12.2022
година е поискано от същия да представи копие на поисканите документи. ИПДПОЗЛ
е връчено на лицето лично на 25.01.2023 година /лист 258 от приложението/.
Същият е представил писмени обяснения с вх. № 94-94-В-10 от 27.01.2023 година /
лист 257 от приложението/. За извършената насрещна проверка е съставен Протокол
за извършена насрещна проверка (ПИНП) № П-22220622220323-141-001/ 31.01.2023
година / лист 256 от приложението/.
С Искане за извършване на насрещна проверка № Р-22002222006690-141-003 от
08.12.2022 година е поискано да бъде извършена насрещна проверка на Н.Д.Н.с
ЕГН: ********** /лист 271 от приложението/. С ИПДПОЗЛ №
П-22220622220337-040-001/09.12.2022 година е поискано от същия да представи
копие на поисканите документи. ИПДПОЗЛ е
връчено на лицето лично на 22.02.2023 година /лист 268 от приложението/, след
съдействие от страна на СДВР. За извършената насрещна проверка е съставен
Протокол за извършена насрещна проверка (ПИНП) №
П-22220622220337-141-001/13.03.2023 година / лист 262 от приложението/.
С ИПДСПОТЛ № Р-22002222006690-041-001/18.04.2023 година е поискано от
страна на Столична община да представи посочената в него информация. / лист 296
от приложението/, като в съответствие с това е представен отговор с писмо рег.
№ РКР23-ВК08-513-(2) от 30.05.2023 година / лист 298-301 от приложението/.
Чрез административната преписка е представена: справка от Имотен регистър
към Службата по вписванията /лист 311-316 от приложението/, справка по
кадастрална карта / лист 317- 350 от приложението/ и са присъединени
доказателствата, събрани в хода на предходната ревизия.
Приложен е Протокол № 1862720 от 07.03.2023 година, който отразява
констатации свързани с това, че при посещение на адрес на недвижим имот ползван
под наем от дружеството „***“ ЕООД през ревизирания период, намиращ се в кв. ***
до къща, находяща се на улица „***“ №4 и е установено, че въпросният имот
представлява дворно място с поставен фургон и бетонови тежести. / лист 273 от
приложението/.
Представена е Заповед № РД-01-849 от 31.10.2022 година, издадена на
основание чл.11, ал.3 от ЗНАП, във вр. с чл.112, ал.2, т.1 от ДОПК, издадена от
директора на ТД на НАП – София във връзка с определяне на компетентността на
административния орган. /лист 17 от делото/.
Пред настоящата съдебна инстанция, във връзка с установяване на
релевантните по делото факти е изготвено и прието заключение по назначена
съдебно-счетоводна експертиза, като за вещо лице е назначена П.Д.К.. От
изготвеното заключение се установява, че процесните фактури са намерили
отражение в счетоводството на жалбоподателя, а така също и в това на
доставчиците. Вещото лице посочва, че от платежните ведомости на ревизираното
лице се установява, че същото е имало наети лица през месец ноември и декември
2018 година и месец март, април и юни 2019 година. По отношение на кадровата
обезпеченост на доставчиците предвид липсата на доказателства в тази посока,
вещото лице е посочило, че няма как да се даде отговор на поставените въпроси,
но е посочило че по отношение на „***“ АД има данни, че същото е разполагало с
техническа обезпеченост. Посочва се, че процесните сделки са били отразени в СД
на доставчика „***“ АД, като фактурите са били отразени в дневника му за
продажби. В заключението е отразено, че е осъществено разплащане по всяка една
от процесните фактури, като общият размер на направените плащания е
345 008,41 лева. Получените доставки са използвани в независимата
икономическа дейност на лицето, доколкото същите са осчетоводени по счетоводна
сметка 602 „Разходи за външни услуги“, която е приключена със счетоводна сметка
611 „Разходи за основната дейност“. Вещото лице е установило, че не са налице
последващи доставки по процесните фактури и не се установява да има извършени
доставки на услуги, които да са идентични по вид и количество с тези по
фактурираните спорни доставки. Така дадено заключението, настоящият съдебен
състав, кредитира изцяло като компетентно, обективно и кореспондиращо на
събраните по делото писмени доказателства.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав на
Административен съд- Перник, като извърши по реда на чл.160, ал.2 от ДОПК
цялостна проверка за законосъобразност на оспорения индивидуален
административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, във вр. с §2 от ДР на ДОПК достигна до следните правни изводи:
Относно компетентността на административния орган:
Съгласно разпоредбата на чл.119, ал.2 от ДОПК ревизионният акт се издава от
органът възложил ревизията и от ръководителя на ревизията, а когато тези органи
не могат да постигнат съгласие, ревизионният акт се издава от друг органи,
които са определени от териториалния директор на компетентната териториална
дирекция или оправомощено от него лице. Това предполага да бъде анализиран
въпросът за компетентността от една страна на лицето, което се явява възложител
на ревизията, а от друга на лицето, което се явява ръководител на ревизията.
Лицата, които по закон могат да бъдат възложители на ревизията са посочени в
разпоредбата на чл.112, ал.2 от ДОПК, като в нея са очертани две групи лица: на
първо място това може да бъде орган по приходите, който е определен от
директора на компетентната за това териториална дирекция, а на второ място това
може да бъде самият изпълнителен директор на Национална агенция за приходите
или определен от нео заместник – изпълнителен директор по отношение на
възлагането на ревизия на всяко едно лица на всички видове задължения и
отговорности за данъци и задължителни осигурителни вноски. В настоящият случая
сме изправени пред хипотезата на чл.112, ал.2, т.1 от ДОПК, доколкото от
представените по делото писмени доказателства, в това число и от ЗВР и двете
ЗИЗВР може да се направи извод, че възложител на ревизията е орган по
приходите, определен от териториалния директор на компетентната ТД на НАП. В
тази връзка следва да се посочи, че съобразно разпоредбата на чл.7, ал.1 от ДОПК актовете по този закон се издават от орган по приходите, съответно от
публичен изпълнител от компетентната териториална дирекция, а съобразно
разпоредбата на чл.8, ал.1, т.3 компетентната териториална дирекция на
Национална агенция за приходите относно производствата по този кодекс, освен
ако е предвидено друго е териториалната дирекция по седалище на местните юридически
лица. В настоящият казус няма спор, че компетентната териториална дирекция е
именно ТД на НАП- София, доколкото седалището на ревизираното лице се намира в
гр. Радомир, обл.Перник, което попада в териториалния обхват на офис Перник,
който съобразно II, т.2 от Приложение 1 във вр. с чл.40 от Устройствения
правилник на Национална агенция по приходите принадлежи именно към пределите на
ТД на НАП – София. Всичко това означава, че за да бъде спазено изискването на
чл.112, ал.2, т.1 от ДОПК е необходимо да имаме нарочна заповед на директора на
ТД на НАП- София, в който той да е определил конкретни лица, които ще
разполагат с правомощия по чл.112, ал.2, т.1 от ДОПК. В настоящият случай е
налице особеност, доколкото ревизионният акт е издаден при повторно осъществено
ревизионно производство, като преписката е върната на органа, възложил
извършването на предходна ревизия, което предполага да се открие, дали е било
налице такова оправомощаване още към онзи момент, а именно 16.03.2021 година,
когато е била издадена Заповед за възлагане на ревизията №
Р-22001421001586-020-001/16.03.2021 година. От представената чрез
административната преписка Заповед № РД-01-128 от 18.02.2020 година, издадена
от директора на ТД на НАП- София е видно, че на лицето С.Т.К. са възложени
такива правомощия. Предвид което следва да се направи извод, че възложителят на
ревизията е имал компетентност да издаде съответните административни актове.
Този извод на още по- голямо основание се потвърждава и от по- късно издадената
Заповед № РД-08-849/31.10.2022 година на директора на ТД на НАП- София, която е
с идентично съдържание. По отношение на ръководителя на ревизията следва да се каже
следното: Ръководителят на ревизията се определя със заповедта за възлагане на
ревизия, като в настоящият случай за такъв е определен Джемал Салих Спунджи.
Същият от представените по делото писмени доказателства ( лист 272, 273, 295
от приложението) се легитимира като
такъв на длъжност: главен инспектор по приходите в офис Благоевград, в тази
връзка настоящият съдебен състав счита, че следва да отбележи, че Върховен
административен съд е имал повод да се произнесе по въпроса, докъде се
простират териториално правомощията на началника на сектор, възложител на
ревизията, който е част от определена териториална дирекция на НАП. В тази
връзка в Решение № 7617 от 11.07.2023 година, постановено по адм. д. № 359 по
описа за 2023 година на ВАС, се приема, че възложителят на ревизията разполага
с правомощия, които се териториално ограничени и се простират до пределите на
компетентност на самата дирекция, което прикрепено към настоящият казус
означава, че С.Т.К. е имала правомощие да възлага извършването на ревизии само
на органи по приходите, които са част от ТД на НАП- София. Съобразно т. II, на Приложение
№2 към чл.25, т.8 и чл.40 от Устройствения правилник на Национална агенция за
приходите офис Благоевград се числи към Териториална дирекция на НАП- София,
поради което същата е разполагала с надлежни правомощия. Ето защо, с оглед на изложеното
следва да се направи извод, че издаденият от С.Т.К. и Д.С.С. ревизионен акт е
издаден от компетентен за това орган. Поради това съдът не констатира да са
налице основания за отмяна на административния акт по смисъла на чл.146, т.1 от АПК.
Относно формата на акт:
Оспореният ревизионен акт е издаден в предвидената в чл.120, ал.1 и ал.3 от ДОПК форма. В него се съдържат всички задължителни реквизити, установени в
разпоредбата на чл.120, ал.1, т.1-8 от ДОПК, а именно посочено е името и
длъжността на органа, който е издал акта, неговият номер и датата на издаването
му, данните на ревизираното лице, обхвата на ревизията, посочени са подробни
какви процесуални действия са били извършени в хода на ревизионното производство,
посочени са подробно мотивите за издаване на акта. В ревизионният акт се
съдържа и разпоредителна част, в която са определени задълженията на
ревизираното лице, като е посочено и пред кой орган и в какъв срок ревизионният
акт може да се обжалва, съдържа се и подпис на издателя му. В съответствие с
изискванията на чл.120, ал.2 от ДОПК към ревизионният акт е прикрепен
ревизионен доклад, който е неразделна част от него. Въз основа на това следва
извод за липса на основания за отмяна на акта по смисъла на чл.146, т.2 от АПК.
Относно съответствието на оспорения ревизионен акт с
административнопроизводствените правила:
Процесуалните правила, свързани с издаване на ревизионен акт, който е
крайна цел на всяко едно ревизионно производство са регламентирани в Глава
петнадесета „Данъчно-осигурителен контрол“ от Данъчно-осигурителния процесуален
кодекс. При извършена проверка досежно съответствието на издадения ревизионен
акт с процесуалноправните разпоредби на закона, настоящият съдебен състав
констатира, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да
доведат до извод за наличие на отменително основание по чл.146, т.3 от АПК. В
настоящият случа ревизията е възложена със Заповед за възлагане на ревизия №
Р-22002222006690-020-001 от 21.11.2022 година, в която е определено, че срокът
за извършване на ревизията е три месеца от датата на връчване на заповедта.
Видно от приложената разписка във връзка с връчването на ЗВР последната е
връчена на ревизираното лице на 07.12.2022 година ( лист 9 от приложението).
Това означава, че първоначално определеният срок за извършване на ревизията е
до 07.03.2023 година. Тази заповед е изменена със ЗИЗВР №
р-22002222006690-020-002 от 06.03.2023 година, като крайният срок е определен
до 07.04.2023 година ( лист 11 от приложението) и втори път е изменен, като със
ЗИЗВР № Р-22002222006690-020-003 от 07.04.2023 година е определен краен срок за
приключване на ревизията, а именно 05.05.2023 година. Принципно в съдебната
практика се застъпва виждането, че тези срокове са инструктивни, но спазването
им е свързано с тежестта на събрания доказателствен материал, доколкото след
изтичането на този срок ако са събрани доказателства или са предприети
процесуални действия, същите няма да имат доказателствена стойност. В настоящият случай обаче такива
обстоятелства не се констатират. Съдът счита, че следва да отбележи, че втората
заповед, с която е изменена ЗВР не е надлежно връчена на лицето, това обаче не
се отразява върху действителността на ревизионния акт, доколкото важно значение
в тази посока има само обстоятелството дали първата заповед, с която е
възложена ревизията е била надлежно връчена на ревизираното лице, докато
липсата на връчване на последваща заповед, с която тя се изменя не се отразява
по такъв начин върху действителността на акта. От представените чрез
административната преписка доказателства може да бъде направен извод, че ЗВР е
връчена надлежно.
След приключване на ревизията, законодателят е предвидил в чл.117, ал.1 от ДОПК в срок не по- късно от 14 дни да бъде съставен ревизионен доклад, което
означава, че в настоящият случай крайният срок за съставяне на ревизионен
доклад изтича на 19.05.2023 година, а Ревизионен доклад №
Р-22002222006690-092-001 е издаден на 18.05.2023 година, тоест в рамките на
предвидения от законодателя срок. След като е съставен ревизионен доклад е
предвидена възможност на ревизираните лица в 14-дневен срок от връчване на
ревизионния доклад да депозират пред органа по приходите възражение във връзка
с обективираните в него констатации. Ревизионният доклад е връчен на
жалбоподателя на 29.05.2023 година, като срещу него не е депозирано възражение,
което означава, че този 14 дневен срок започва да тече от 30.05.2023 година и
крайният срок, в рамките който е следвало да бъде издаден ревизионният акт е 13.06.2023 година, а оспореният Ревизионен
акт № Р-22002222006690-091-001 е с дата 26.06.2023 година, което обстоятелство
също не се отразява върху действителността на ревизионният акт, доколкото константо в съдебната практика се приема, че
сроковете по чл.117, респективно чл.119 от ДОПК са инструктивни. Предвид
изложеното не се установи да са налице основания за отмяна на акта по смисъла
на чл.146, т.3 от АПК.
Относно приложението на материалния закон, съдът счита следното:
Спорното в настоящият случай се свежда до това, дали правилно приходната
администрация е определила допълнителни задължения за данък върху добавената
стойност за д.п. 011.2018, м.12.2018, м.03.2019, м.04.2019, м.06.2019,
м.08.2019 и м.09.2019 година в общ размер на 131 623,98 лева /сто тридесет
и една хиляди шестстотин двадесет и три лева и деветдесет и осем стотинки/, от
които главница в размер на 93 399,61 лева / деветдесет и три хиляди триста
деветдесет и девет лева и шестдесет и една стотинки/ и лихви за просрочие в
размер на 38 224,37 /тридесет и осем хиляди двеста двадесет и четири лева
и тридесет и седем стотинки/, в следствие на отказано право на приспадане на
данъчен кредит на основание чл. 68, ал.1, т.1 и ал.2 и чл.69, ал.1 т.1 от ЗДДС,
във вр. с чл.6 и чл.25, ал.2 и чл.6, ал.1 от ЗДДС, по фактури издадени от
дружествата „***“ АД, „***“ АД с „***“ ЕООД.
Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.1 от ЗДДС доставката на стоки е
прехвърляне на правото на собственост или друго вещно право, а такава по
смисъла на чл.5, ал.1 от ЗДДС е всяка движима и недвижима вещ, включително
електрическа енергия, газ, вода, топлинна или хладилна енергия и други подобни,
както и стандартният софтуер. Такова определение дава и чл.14, ал.1 от
Директива 2006/112/ЕО, според която доставката на стоки е прехвърляне на
правото на разпореждане с материална вещ като собственик. Според чл.9, ал.1,
във вр. с чл.8 от ЗДДС услуга по смисъла на закона е всичко, което има стойност
и е различно от стока, от парите в обръщение и от чуждестранната валута,
използвана като платежно средство. Облагаема според разпоредбите на чл.12, ал.1
от ЗДДС е доставката на стоки или услуги, извършена от данъчнозадължено лице с
място на изпълнение на територията на страната. Извършването й е данъчно
събитие по смисъла на чл.25, ал.1 от ЗДДС, което е в съответствие с нормата на
чл.25, ал.6, т.2 от ЗДДС. То възниква от датата, на която услугата е извършена.
Тогава, съгласно чл.25, ал.6, т.2 от ЗДДС, данъкът за извършената облагаема
доставка става изискуем и възниква задължение на регистрираното по ЗДДС лице да
го начисли. Едновременно с това настъпва и изискуемостта на данъка, а на
основание чл.68, ал.2 от ЗДДС и чл.167 от Директива 2006/112/ЕО възниква и
правота да бъде приспаднат данъка.
Съгласно чл.68, ал.1, т.1 от ЗДДС данъчният кредит е сумата на данъка,
която регистрираното лице има право да приспадне от данъчните си задължения по
този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка, а в ал.2
на същия чл.68 от ЗДДС законодателят е обусловил възникването на субективното
публично право на приспадане на данъчен кредит от страна на данъчно задължено
лице при наличие на кумулативното осъществяване на елементите от
регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Определяйки предпоставките за
възникване на правото на приспадане на данъчен кредит, националният законодател
след като е транспонирал в предвидения за това ред Директива 2006/112/ЕО, в
разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ЗДДС е уредил правото на регистрираното
лице да приспадне данък за стоки или услуги, използвани за целите на
извършените от него облагаеми доставки, които стоки или услуги са му доставени
или предстои да му бъдат доставени от доставчик, регистриран по този закон.
След като са налице предпоставките за възникването му, вече породеното право
на приспадане на данъчен кредит по чл.68, ал.1, т.1, във вр. с чл.69, ал., т.1
от ЗДДС подлежи на упражняване при условията, които са предвидени в чл.71, т.1
от ЗДДС, като е необходимо данъчно задълженото лице да притежава фактура, която
е издадена в съответствие с изискванията на чл.114 и чл.115 от ЗДДС, с посочен
на отделен ред данък за доставка на услугите, по които същият се явява получател.
Тук е обаче моментът да се посочи, че неправилно жалбоподателят посочва, че щом
е налице фактура, то това е достатъчно да се признае право на данъчен кредит.
Напротив и в практиката на СЕС, и в тази на Върховен административен съд,
константно се приема, че наред с притежаването на данъчен документ по смисъла
на чл.71, т.1 от ЗДДС е необходимо да бъде установено реалното извършване на
фактурираната облагаема доставка. При липсата на нормативна уредба, която да
изисква наличието на конкретен вид документ за доказване на относимите в тази
връзка факти и обстоятелства, определяща за преценката, дали една доставка е действително
осъществена е съвкупният анализ на всички събрани по делото доказателства. В
преобладаващата си част и в съответствие със спецификата на търговската
дейност, същите представляват частен документ, чиято доказателствена сила по
аргумент на чл.180 от ГПК не обвързва съда да приеме съдържанието им за вярно,
а същото следва да се цени с оглед останалите относими доказателства. Както се
посочи, трайно в практиката на СЕС се приема, че не е възможно приспадане на
данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като
упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите
данъци - в тази връзка са решения,
постановени по следните дела на СЕС- С-152/02, С-285-09, С-80/11 и С-142/11.
В своята практика СЕС последователно разграничава формални и материални
предпоставки за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Така в
Решение от 15 септември 2016 година по дело С-516/14 съдът посочва, че „от
чл.178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от
притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл.226 от тази директива“
( в този смисъл са и Решение от 22 октомври 2015 година по дело С-277/14 и
Решение от 1 март 2012 година по дело С-280/10). Това съпоставено с
националната правна уредба води до извод, че по аргумент от чл.25, ал.1 от ЗДДС
без реално извършване на доставки по смисъла на чл.6 или чл.9 от ЗДДС, данъчно
събитие по чл.25, ал.1 от ЗДДС няма да настъпи, а от тук няма да се породи и
право на приспадане на данъчен кредит, поради което същото не може да бъде
упражнено, дори и да е налице фактура, съдържаща изискуемите от закона
реквизити.
От всичко това се установява, че за да възникне правото на приспадане на
данъчен кредит по ЗДДС е необходимо кумулативно наличие на следните условия: да
е налице доставка между регистрирани по ЗДДС лица, която да е облагаема с данък
върху добавената стойност, предметът на която се използва за целите на
извършените от получателя облагаеми доставки, удостоверени по някой от
начините, които са посочени в чл.71 от ЗДДС, като счетоводният документ трябва
да е отразен в дневниците за покупки за съответния данъчен период и размерът на
данъчният кредит да е включен в справката- декларация за същия период.
Отсъствието, на който и да е от елементите от пораждащото право на приспадане
от фактическия състав ще доведе до изключване на възникването на правото.
В настоящият казус са събрани безспорни доказателства за това, че
дружеството жалбоподател е регистрирано по ЗДДС лице, считано от 30.03.2010
година /стр.2 от РД/. Същото е водело и редовно счетоводство, като всички
фактури, по които не е признато право на данъчен кредит отговарят на
изискванията на чл.114 от ЗДДС и са отразени в дневник за покупки и в справки-
декларации за съответните данъчни периоди съобразно изискванията на чл.72, ал.2
от ЗДДС. Този извод се подкрепя и от направените от страна на ревизиращият екип
изводи /стр.3 от РД/.
В случая между страните не е породен спор относно формалните предпоставки
досежно възникване правото на приспадане на данъчен кредит, а спорът е сведен
до наличие, респективно липса на материалноправните предпоставки за това. Както се посочи и по- горе ревизиращият екип
е приел, че не следва да бъде признато право на данъчен кредит на основание
чл.68, ал.1, т.1 и ал.2 и чл.69, ал.1, т.1 от ЗДДС, във вр. с чл.6 и чл.25,
ал.2 и чл.6, ал.1 от ЗДДС по фактури, издадени от „***“ АД, доколкото предметът
на фактурите касае отдаване под наем на недвижим имот, като при идентифициране
на местонахождението на този обект е установено от страна на ревизорите, че
местонахождението на имота се различава от посочения в договора за наем адрес и
върху същия липсва изградена сграда, хале или друг обект. Това са и доводите по
отношение на издадените от страна на „ ***“ АД фактури. Или иначе казано по
отношение на издадените фактури от тези две дружества, ревизиращите са приели,
че липсва предмет на извършената доставка, разбиран като физически наличен
такъв, а по отношение на издадената от „***“ ЕООД фактура органът приема, че
доколко предмет на извършената доставка е родово определена вещ, то следва да е
налице доказателство, от което да се установи, че предаването на същата реално
е осъществено, доколкото собствеността при родово определените вещи преминава у
купувача в момента на нейното предаване, а така също и, че от страна на
ревизираното лице не са представени първични счетоводни документи и това
възпрепятства възможността да се направи извод, какво е било предназначението
на предмета на доставката и дали същият е използван в икономическата дейност на
дружеството.
В съответствие с това, настоящият спор може да бъде сведен до това, дали е
била осъществена реална доставка на услугите, представляващи отдаване под наем
на недвижим имот, и доставката на стока, представляваща двигател второ
употреба. Всичко това предполага да бъде направен анализ на събраните и
проверени по делото доказателства, въз основа, на които настоящият съдебен
състав прави извод, че е бил налице изискуемия от закона елемент, а именно
реалност на доставките, водещ до възникване на правото на данъчен кредит по
спорните фактури.
По отношение на фактурите, издадени от „***“ АД с ЕИК: ***, настоящият
съдебен състав счита следното: дружеството „***“ АД е издало на „***“ ЕООД общо
5 броя фактури, възлизащи на обща стойност 246 434,60 лева, от които
данъчна основа в размер на 205 362,15 лева и начислен ДДС в размер на
41 072,45 лева, който размер всъщност представлява и приспаднатият данъчен
кредит по тези фактури, а именно 41 072,45 лева. Спорните фактури са
следните:
-
фактура № **********/11.01.2019 година с основание: наем
на обект съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43 лева и
начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 74, гръб от приложението/;
-
фактура № **********/12.02.2019 година с основание: наем
на обект съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43 лева и
начислен ДДС в размер на 8 214,48 лева / лист 75 от приложението/.
-
фактура № **********/ 12.03.2019 година с основание: наем
на обект съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43 лева и
начислен ДДС в размер на 8 214,48 лева / лист 75, гръб от приложението/;
-
фактура № **********/06.11.2018 година с основание: наем
на обект съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43 лева и
начислен ДДС в размер на 8 214,48 лева / лист 76 от приложението/;
-
фактура № **********/ 06.11.2018 година с основание: наем
на обект съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43 лева и
начислен ДДС в размер на 8 214,48 лева / лист 81, гръб от приложението/.
Съдът установи, че между дружеството „***“ АД и жалбоподателят- „***“ ЕООД
е сключен договор за наем от 06.11.2018 година с предмет: временно възмездно
ползване на недвижим имот, състоящ се от 3000 кв.м., от които 700 кв.м. покрита
площ /хале/, находящо се в гр. София, район К., кв. ***, ул. „***“ №65 с
определена цена на наем 49 286,92 лева ( в която са включени и разходи за
ел. енергия и ВиК услуги) със срок от 1 година /лист 68 от приложението/. По
делото е безспорно доказано, че горепосочените фактури са издадени именно във
връзка с изпълнението на този договор, като по тях безспорно се доказа,
включително и от заключението на вещото лице, че е осъществено разплащане (
стр.14 от заключението).
Съобразно разпоредбата на чл.228 от Закона за задълженията и договорите
(ЗДД), с договора за наем наемодателя се
задължава да предостави на наемателя една вещ за временно полузване, а
наемателя – да му плати определена цена. В практиката и в теорията еднозначно
се приема, че договорът за наем е консенсуален договор, което означава че
същият ще породи действие от датата, на която страните по него постигнат
съгласие, като предаването на вещта, в частност на недвижимия имот не е елемент
от фактическия състав на пораждане действието на договора.В тази връзка
неоснователни са доводите на органа по приходите, че е било необходимо с оглед
доказване на реалността на доставката от страна на ревизираното лице да са
представени доказателства, които доказват именно предаването на съответния
обект. Ирелевантно с оглед правото на данъчен кредит е и фактът, чия
собственост е бил въпросният имот и дали лицето, действащо в качеството си на
наемодател е имало право да извърши съответно правно действие с него, доколкото това са въпроси с гражданскоправен елемент. В
конкретният случай ние се интересуваме само и единствено от това, дали към
момента на издаване на фактурата, респективно към момента, в който лицето е
включило съответната фактура в справката- декларация и дневника си за покупка
същото е разполагало с право да приспадне този данък или иначе казано дали за
него е възникнало право на приспадане на данъчен кредит. С оглед на това от
особено важно значение е да се установи моментът,в който възникване
задължението за начисляване на данъка. В
тази връзка съдът счита следното: отдаването на недвижим имот под наем по своя
характер представлява услуга по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗДДС. Договорът за
наем е един типичен пример за договор с непрекъснато изпълнение, а договорите с
непрекъснато изпълнение са договори, по които доставчикът се е задължил към
получателя непрекъснато в течение на определено време да извършва или да не
извършва редица еднакви по същество престации, т.е. продължително време да
прави нещо или да не прави нещо. При договора за наем, наемодателя се задължава
да предостави на наемателя държането на имота, да поддържа веща или да обезпечи
спокойното ползване на вещта/ имота. В тази връзка изводите на органът по
приходите, че данъчното събитие по така предоставената услуга се определя по
реда на чл. 25, ал.2 и ал.6, т.1 от ЗДДС е неправилен. Релевантна в случая е
разпоредбата на чл.25, ал.4 от ЗДДС, която предвижда, че при доставка с
периодично или непрекъснато изпълнение, с изключение на доставките по чл.6,
ал.2, всеки период, за който е уговорено плащането, се смята за отделна
доставка и данъчно събитие за нея възниква на датата, на която плащането е
станало дължимо. При доставката на стока или услуга, за която е уговорено
поетапно изпълнение, завършването на всеки етап се смята за отделна доставка и
данъчно събитие за нея възниква на датата на изпълнение на съответния етап.
Това означава на кратко, че данъчното събитие по фактурите издадени от този
доставчик ще настъпи на датата, на която е извършено плащането на наемната
цена. Съобразно представените по делото доказателства, подкрепени и с изводите
на вещото лице, обективирани в заключението по назначената ССЕ се доказва, че
плащанията по въпросните фактури са осъществени както следва: фактура № **********/11.01.2019 година
плащането е реализирано на 15.03.2019 година, което означава, че това е именно
датата на възникване на данъчното събитие; по отношение на фактура №
**********/12.02.2019 година датата на осъщественото плащане е 15.03.2019
година, като това е датата на възникване на данъчното събитие за нея; фактура № **********/ 12.03.2019 година е
платена на 12.04.2019 година, а фактура
№ **********/06.11.2018 година на 28.12.2018 година. Тоест установява
се, че данъчното събитие за всяка една от процесните фактури е настъпило в
момента на извършено плащане на всяка една от конкретно посочените дати. Друг
важен факт, който съдът констатира е, че част от фактурите и по- конкретно
фактура № **********/06.11.2018 година, фактура № **********/11.01.2019 година, фактура № 500000000012/12.02.2019 година
фактура № 50000000015/12.03.2019 година са издадени преди възникване на
данъчното събитие и всички те са включени в справки- декларации в дневник за
покупките в друг данъчен период. В тази връзка съдът застъпва становището,
дадено от страна на ръководителя на НАП в Писмо- указание № 24-00-47 от
08.11.2007 година, в което се дават указания, че когато сме в хипотеза, при
която една фактура е издадена преди настъпване на данъчното събитие и по нея е
упражнен предварително данъчен кредит, то това не означава че автоматично
следва да бъде отказано право на приспадане. Всъщност в този случай логиката
предполага, че следва на основание и с оглед принципа на служебното начало
залегнали в чл.3 и чл.5 от ДОПК административният орган да установи всички
последващи факти и обстоятелства, които са били налице до момента на издаване
на административния акт. В настоящият случай това не е направено от страна на
приходната администрация. Принципът е, че когато една фактура е издадена преди
данъчното събитие на основание чл.116 от ЗДДС същата следва да се анулира, но
неосъществяването на това действие обаче не може автоматично да окаже негативно
въздействие върху правото на данъчен кредит на ревизираното лице с оглед на посочения вече принцип. Това
предполага, че административният орган е следвало да направи анализ дали
данъчното събитие по отношение на предварително съставените фактури е настъпило
до момента на издаване на съответния ревизионен акт или не. В конкретният казус
отговорът на този въпрос е положителен, което означава, че не е следвало да се
отказва право на приспадане на данъчен кредит по съответните фактури. Това
виждане се застъпва и в т.2.4 и т.2.5 от писмото- указание, цитирано по- горе,
че когато са налице всички елементи от фактическия състав на правото на
пораждане на данъчен кредит, посочени в разпоредбата на чл.68 и чл.69 от ЗДДС,
но фактурата е издадена в нарушение на разпоредбите на чл.72, ал.1 от ЗДДС, то
това не е основание да се откаже право на данъчен кредит, а предполага
единствено ангажиране административнонаказателната отговорност на същото на
основание чл.182, ал.1 от ЗДДС.
С оглед на горното ирелевантен за
реалността на доставката се явява, както вече се посочи въпросът, за това дали
имотът, който е отдаден под наем е бил собственост на лицето, посочено в
процесния договор като наемодател или не и дали същият се е намирал на
местоположението, което е посочено в самия договор. В тази връзка за пълнота
съдът ще посочи, че на първо място нередностите при доставчика ( в настоящият
случай, дали доставчикът е разполагал със съответният имот реално или не) не
може да се отрази отрицателно върху ревизираното лице, като това виждане се
споделя и в практиката на СЕС. Наред с това СЕС не отрича необходимостта от
обективно извършване на доставките, а последователно и многократно е уточнявал,
че националните съдилища следва да осъществяват конкретна преценка на всички
събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира
изводите си за наличие или липса на осъществени доставки било то на стоки или
на услуги. Константна е и практиката на Върховен административен съд в посока
на това, че не се допуска национална практика за отказване на правото на
приспадане на данъчен кредит, поради извършени нарушения от страна на
доставчика или неговите доставчици или поради това, че данъчно задълженото лице
не се уверило, че издателят на
фактурата, т.е доставчикът е разполагал със съответните стоки, бил е в
състояние да ги достави и е изпълнил задължението си за деклариране и внасяне на
данъка или поради това, че не притежава друг документ освен фактурата, от който
да е видно съществуването на посочените обстоятелства, когато са изпълнение
процесуалните и материланите предпоставки за упражняване на правото на
приспадане на данъчен кредит. / в този смисъл Решение № 311 от 09.03.2021
година по адм.д. № 9420/2020 на Върховен административен съд/. Освен това
изводът на съда не се опровергава и предвид факта на осъществено посещение на
адрес, обективирано в Протокол № 1862420 от 07.03.2023 година, доколкото е
видно, че е посетен абсолютно различен адрес от този, който е посочен в
процесния договор, а именно посетен е адрес в кв. ***, ул. „***“ до №4, който
по данни на съставителите на протокола е постене след предоставяне на обяснения
от страна на пълномощника на дружеството (каквито данни не са налични по
делото, доколкото от представените обяснения, намиращи се на лист 67 от
приложението е посочен отново адрес: гр. София, кв. ***, ул. „***“ №65), което
не е еднозначно с адрес: кв. ***, ул. „***“
до №4.
В
решението на директора на „ОДОП“, с което е потвърден процесният ревизионен акт
се посочва, че не е доказан фактът на използване на предоставения под наем
обект за целите на осъществяваната от него икономическа дейност. С оглед на
това и с цел правилен извод, следва да се вземе предвид, посоченото в решение
на СЕС по дело С-118/11, където се приема, че критерият изведен от използването
на стоката или услугата за целите на сделки, попадащи в икономическата дейност
на предприятието е различен според това дали става дума за получаването на
услуга или придобиването на дълготраен актив. При сделка, състояща се в
получаването на услуга, каквато е наемането на недвижим имот, наличието на
пряка и непосредствена връзка между определена получена доставка и една или
повече извършени доставки, пораждащи право на приспадане е принципно
необходимо, за да се признае на данъчнозадълженото лице право на приспадане на
ДДС, начислен върху получена доставка, както и за да се определи обхватът на
това право (т.46 от решението). СЕС обаче приема и, че е налице право на
приспадане в полза на данъчнозадълженото лице дори при липса на пряка и
непосредствена връзка между определена получена доставка и една или повече
извършени доставки, пораждащи право на приспадане, когато разходите за
получените услуги са част от общите разходи на това лице и поради това
представляват елемент, формиращ цената на стоките и услугите, които то доставя.
Наличието на пряка и непосредствена връзка предполага, че разходите по
получените доставки са включени в цената на конкретни извършени доставки или
съответно в цената на стоките или услугите доставяни от данъчнозадълженото лице
в рамките на икономическата му дейност, а в конкретния случай за това има
доказателства предвид начина на осчетоводяване на въпросните услуги като
разходи за основната дейност, което е констатирано и с изготвената ССЕ. Ограничаването на правото на приспадане
предполага съпоставяне на предназначението на получената услуга с икономическата
дейност на задълженото лице и изключването на пряката и непосредствена връзка
между тях. Съществуването на пряка и непосредствена връзка обаче не може да
бъде отречено заради това, че придобитите стоки или услуги не са използвани в
икономическата дейност веднага – в този смисъл т.44 от Решението на СЕС по дело
С-153/11/. При наличие на възможност за последващо във времето използване на
придобитото по облагаемата доставка за икономическа дейност на лицето,
разминаването на придобиването и използването на придобитото в обхвата на
икономическата дейност не изключва правото на приспадане на данъчен кредит.
На второ място, по отношение на издадените от „***“ АД с ЕИК: *** фактури
на обща стойност 345 008,44 лева, в това число данъчна основа в общ размер
на 287 507,01 лева и ДДС в общ размер на: 57 501,43 лева по следните
фактури:
-
фактура №*********/12.06.2019 година с основание: наем на
обект за м.06 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43 лева
и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева /лист 118 от делото/;
-
фактура № *********/05.06.2019 година с основание: наем
на обект за м.05 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43
лева и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 117, гръб от
делото/.
-
фактура № *********/12.07.2019 година с основание: наем
на обект за м.07 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43
лева и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 118, гръб от делото/;
-
фактура № *********/09.08.2019 година с основание: наем
на обект за м.08 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43
лева и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 119 от делото/;
-
фактура № *********/05.09.2019 година с основание: наем
на обект за м.09 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43
лева и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 134, гръб от делото/;
-
фактура № *********/24.10.2019 година с основание: наем
на обект за м.10 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43
лева и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 135 от делото/;
-
фактура № *********/22.11.2019 година с основание: наем
на обект за м.11 съгласно договор с данъчна основа в размер на 41 072,43
лева и начислен ДДС в размер на 8 214,49 лева / лист 135, гръб от делото/.
Между дружеството „***“ АД и „***“ ЕООД е сключен договор за наем от
03.06.2019 година с предмет: временно възмездно ползване на недвижим имот,
състоящ се от 3000 кв.м., от които 700 кв.м. покрита площ /хале/, находящо се в
гр. София, район К., кв. ***, ул. „***“ №65 с определена цена на наем
49 286,92 лева ( в която са включени и разходи за ел. енергия и ВиК
услуги) със срок от 1 година /лист 70, гръб от приложението/. По делото е
безспорно доказано, че горепосочените фактури са издадени именно във връзка с
изпълнението на този договор, като по тях безспорно се доказа, включително и от
заключението на вещото лице, че е осъществено разплащане ( стр.15 от
заключението). При направен анализ на съответните фактури и предвид заключението
по ССЕ относно осъществените плащания съдът констатира същите хипотези, както
тези, касаещи фактурите, издадени от предходния доставчик „***“ АД, поради
което съдът препраща към тези мотиви и с оглед на това счита, че и по тези
фактури незаконосъобразно е отказано право на приспадане на данъчен
кредит.
По отношение на фактурата № 10000000013/ 21.11.2018 година с основание:
част и данъчна основа в размер на 4 000 лева и определен ДДС в размер на
800 лева, издадена от дружеството „***“ ЕООД, настоящият съдебен състав счита,
че следва да бъде призната реалност на осъществената доставка, а мотивите за
това са следните:
За да откаже право на приспадане на данъчен кредит по тази фактура,
приходната администрация е посочила като основание липсата на доказателства
относно осъществената доставка на стоката, а така също и неустановен произход
на същата. Тези мотиви не могат да бъдат споделени.
В настоящият случая се касае за стока, която е родово определена вещ, а
именно – двигател второ употреба „***“. Това е факт, който не се оспорва и от
страна на приходният орган и с постановеното решение на директора на „ОДОП“.
Поради липса на особени правила относно преминаването на собствеността в
търговското законодателство, то са приложими общите правила, предвидени в
гражданското право, а именно тези в Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.
Съобразно разпоредбата на чл.24 при договори за прехвърляне на собствеността
върху вещи, които са определени по своя род собствеността се прехвърля щом
вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато
бъдат предадени. В настоящият случай не е налице договор за покупко-продажба на
тази вещ, но е налице приемо-предавателен протокол, факт, който не се оспорва и
от самия ответник по жалбата /стр.15 от решението на директора на „ОДОП“/. Това
дава основание за се приеме, че е налице реално осъществена доставка по смисъла
на ЗДДС, за която има съставена по надлежен ред и форма фактура, съдържаща
всички изискуеми от закона реквизити, съпътстващи я с приемо-предавателен
протокол. Следва да бъде отхвърлен доводът на приходният орган и в посока на
това, че не е установено дали дружеството е разполагало със съответната стока и
дали е могло да прехвърли собствеността върху нея или иначе казано, че не може
да бъде установен произходът на същата. Установяването на произход на стоката
не е предвидено като предпоставка за признаване правото на данъчен кредит, а
невъзможността да бъде установен произходът на стоката не обуславя извод, че
тази стока въобще не съществува и не може да бъде предмет на доставка и
съответно, че не са осъществени реални доставки на тази стока. Изследването на
предходни стокови вериги за целите на облагането и правото на приспадане на
данъчен кредит е отречено при действието на новия Закон за данък върху
добавената стойност и с оглед практиката на СЕС, според която не следва да
бъдат накърнявани правата на данъчен субект поради поведение и действие на
предходни доставчици, когато не е доказано, че това поведение е неправомерно и
цели данъчна измама, за което получателят е известен или е следвало да бъде / в
този смисъл Решение № 2648 от 21.02.2019 година, постановено по адм. дело №
7728/2018 година на Върховен административен съд и Решение № 11998 от
11.11.2015 година по адм. дело № 11032/2014 година на Върховен административен
съд/.
Въз основа на изложеното може да се направи извод, че са налице всички
изискуеми от закона предпоставки за признаване на правото на данъчен кредит, а
именно: касае се за доставки, които са осъществени между регистрирани по ЗДДС лица и същите са
облагаеми с ДДС. Предметът на доставките е свързан с осъществяваната от
получателя дейност и същите са използвани за последваща облагаема доставка,
осъществена от ревизираното лице по отношение на дружеството „***“ АД, за което
се съдържат надлежни доказателства, приложени по делото, извършването на тези
доставки е удостоверено чрез притежаване на документи, които са изискуеми по
смисъла на чл.71, ал.1 от ЗДДС, а именно налице са валидно съставени фактури, които
отговарят изцяло на изискванията, предвидени в разпоредбата на чл.114 и чл.115
от ЗДДС, а също така са налице и съпроводителни документи. При този извод за
реалност на доставките правото на приспадане на данъчен кредит не може да бъде
отказано.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният
ревизионен акт е неправилен и незаконосъобразен поради неправилно приложение на
материалния закон, което е основание за отмяна на административния акт по
чл.146, т.4 от АПК. Поради това следва, че депозираната жалба е основателна,
респективно Ревизионен акт № Р-22002222006690-091-001 от 26.06.2023 година,
издаден от С.Т.К. на длъжност: началник на сектор „Ревизии“ в Дирекция
„Контрол“ при ТД на НАП София, възложител на ревизията и Д.С.С. на длъжност:
главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията потвърден изцяло с
Решение ***44 от 20.09.2023 година на директора на Дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика“ – София при Централно управление на Национална
агенция за приходите, с който на
основание чл.68, ал.1, т.1 и ал.2 и чл.69, ал.1, т.1, във вр. чл.6 и чл.25,
ал.2 и ал.6, т.1 от Закон за данък върху добавената стойност (ЗДДС) е отказано
право на приспадане на данъчен кредит и са установени задължения за внасяне на
данък върху добавената стойност в общ размер на 131 623,98 (сто тридесет и
една хиляди шестстотин двадесет и три лева и деветдесет и осем стотинки), от
които главница в размер на 93 399,61 (деветдесет и три хиляди триста
деветдесет и девет лева и шестдесет и една стотинки) и лихви за просрочие в
размер на 38 224,37 ( тридесет и осем хиляди двеста двадесет и четири лева
и тридесет и седем стотинки), касателно данъчни периоди м.11.2018, м.12.1018,
м.03.2019, м.04.2019, м.06.2019, м.08.2019, м.09.2019, м.10.2019, м.11.2019
година следва да бъде отменен като незаконосъобразен.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото и направеното искане от страна на процесуалния
представител на жалбоподателя за присъждане на направени по делото съдебни
разноски следва да бъде уважено като ответникът по жабата бъде осъден да
заплати на „***“ ЕООД с ЕИК: *** със седалище и адрес на управление:
гр.Радомир, ул.“***“ ***, представлявано от С.В.М. сума в размер на 10 964,95 лева / десет
хиляди деветстотин шестдесет и четири лева и деветдесет и пет стотинки/, в това
число: заплатена държавна такса за образуване на административно дело в размер
на 50 /петдесет/ лева, съобразно приложено по делото платежно нареждане
№4886019 от 09.10.2023 година /лист 7/, заплатен депозит за вещо лице в размер
на 1 000 /хиляда/ лева съобразно платежно нареждане № 8914998/ 20.11.2023
година / лист 311/ и адвокатско възнаграждение в размер на 9 914,95 /
девет хиляди деветстотин и четиринадесет лева и деветдесет и пет стотинки/,
определено по реда на чл.8, ал.1, във вр. с чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1 от
09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.160, ал.1 от ДОПК,
Административен съд- Перник, в настоящият съдебен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Ревизионен акт
№ Р-22002222006690-091-001 от 26.06.2023 година, издаден от С.Т.К. на длъжност:
началник на сектор „Ревизии“ в Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП София,
възложител на ревизията и Д.С.С. на длъжност: главен инспектор по приходите,
ръководител на ревизията потвърден изцяло с Решение ***44 от 20.09.2023 година
на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София
при Централно управление на Национална агенция за приходите, с който на основание чл.68, ал.1, т.1 и ал.2
и чл.69, ал.1, т.1, във вр. чл.6 и чл.25, ал.2 и ал.6, т.1 от Закон за данък
върху добавената стойност (ЗДДС) е отказано право на приспадане на данъчен
кредит и са установени задължения за внасяне на данък върху добавената стойност
в общ размер на 131 623,98 (сто тридесет и една хиляди шестстотин двадесет
и три лева и деветдесет и осем стотинки), от които главница в размер на
93 399,61 (деветдесет и три хиляди триста деветдесет и девет лева и
шестдесет и една стотинки) и лихви за просрочие в размер на 38 224,37 (
тридесет и осем хиляди двеста двадесет и четири лева и тридесет и седем
стотинки), касателно данъчни периоди м.11.2018, м.12.1018, м.03.2019,
м.04.2019, м.06.2019, м.08.2019, м.09.2019, м.10.2019, м.11.2019 година, КАТО
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗЕН.
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите – София да заплати на „***“ ЕООД с ЕИК: *** със седалище и
адрес на управление: гр.Радомир, ул.“***“ ***, представлявано от С.В.М. сума в размер на 10 964,95 лева / десет
хиляди деветстотин шестдесет и четири лева и деветдесет и пет стотинки/,
представляваща направени по делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия:/п/