РЕШЕНИЕ
№ 2
гр. гр. В** , 19.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВОС, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на
деветнадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:С** Ж. С**
Членове:Г** П. Й**
Д** М. В**
като разгледа докладваното от С** Ж. С** Въззивно гражданско дело №
20201300500381 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Д**“ ЕООД, с ЕИК:****,
представлявано от управителя Д** Д**, против Решение № 78 от 17.02.2020 г.
по гр. дело № 2161/2018 г. на РС – В**.
Във въззивната жалба се излагат твърдения, че атакуваното решение е
постановено при съществени противоречия с процесуалния закон, с целта на
закона, при неправилно прилагане на материалния закон и направено
превратно тълкуване на установеното към правната норма.
На първо място се посочва, че съдът не се е произнесъл по отношение
на предявения от ищеца иск и против авалистите, което е съществен
недостатък на акта, предмет на разглеждане във въззивното производство.
На следващо място се изтъква, че заключението на
първоинстанционния съд, че при нищожност на каузалното правоотношение
поради липса на съгласие, следва и несъществуването на вземането по
заповедта на заповед, е неправилно, тъй като при менителничните сделки
основанието за поетото задължение за плащане е поставено извън
съдържанието на волеизявлението. Още повече, след като в разпоредбата на
чл. 535, т. 2 ТЗ е въведено изискване за редовността на менителничния ефект,
поетото обещание за плащане да е безусловно, то съществуването на
1
основание за издаване на ценната книга следва да се счита за предположено
от закона.
Цитира се практика на ВКС, според която: „Редовният от външна
страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен,
ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от
което произтича вземането по записа на заповед.“
По – натам се навеждат аргументи, че РС – В** е трябвало да се
произнесе и по задължението на авалиста, тъй като авалът сам по себе си
представлява самостоятелно задължение.
На последно място, според въззивника, е неправилно да се твърди, че
договорът за заем е нищожен, независимо от заключението на вещото лице,
извършило техническото изследване. Няма изискване за процеса на
отпечатване на един документ, а именно техническите средства за
отпечатване не работят с един и същи тонер през целия си гаранционен и
извънгаранционен срок и няма изискване един документ да се отпечата на
един и същи тонер, на една и съща хартия.
Счита се, че предявените искове са доказани и следва да бъдат
уважени, поради което моли съда да отмени атакувания съдебен акт, с който
същите са отхвърлени като неоснователни.
Претендират се разноските, направени пред двете инстанции.
В законоустановения двуседмичен срок, регламентиран в чл. 263 ГПК,
не е подаден отговор на въззивната жалба.
В открито съдебно заседание въззивника, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител, а за въззиваемата страна се явява адв.
Иванов.
В ход по същество адв. Иванов навежда аргументи, че безспорно е
доказана нищожността на каузалното правоотношение, поради което исковете
правилно за отхвърлени като неоснователни.
Моли въззивния съд да потвърди атакувания първоинстанционен
съдебен акт.
Претендира и направените по делото разноски, съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК.
Видинският окръжен съд, като взе предвид постъпилата въззивна
жалба, изявлението на въззиваемата страна в хода по същество и
същевременно съобразявайки доказателствата по отделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено следното:
С Решение № 78/17.02.2020 г. по гр. дело № 2161/2018г. по описа на РС
2
–В**са отхвърлени предявените от „Д**“ ЕООД, с ЕИК:*** със седалище и
адрес на управление – гр. С**, район Л**, ж.к. „Л**“ – 9, бул. „Г**. А** Н**“
№ 19, против Ю. Б. И.,Д. К. Т. и Д. П. И. искове за признаване за установено
по отношение на ответниците,че „Д**“ ЕООД, с ЕИК:**, със седалище и
адрес на управление – гр. С**, район Л**, ж.к. „Л**“ – 9, бул. „Г**. А** Н**“
№ 19 има вземания спрямо Ю. Б. И.,Д. К. Т. и Д. П. И. за сумите от: 10 000
лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 12.04.2017 г. до изплащане на вземането,
като неоснователни.
Освен това „Д**“ ЕООД, с ЕИК:***, е осъдено да заплати разноски на
ответниците в размер на 450 лева на всеки.
Настоящият въззивен състав констатира, че контролираният съд е
стигнал до правилни фактически изводи въз основа на събрания и обсъден
доказателствен материал, а именно, че:
Съдържанието на Договор за паричен заем от 24.12.2015 г. е изложено
на три листа, или по – конкретно на една страница от всеки лист, които не са
номерирани, а подписи са положени само на последния – трети лист.
Листовете са били свързани помежду си единствено с помощта на телбод.
Това става ясно от намиращия се между кориците на делото договор за
паричен заем.
Ю. Б. И. е издала в полза на „Д**“ ЕООД запис на заповед за сумата от
10 000 лева, авалиран от Д. К. Т. и Д. П. И. „Д**“ ЕООД са подали заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК в РС – В**,
вследствие на което е образувано гр. д. № 1041/2017 г. По делото е издадена
Заповед № 908 – РЗ за изпълнение на парично вземане въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 20.04.2017 г., с която е разпоредено Ю. Б. И. да
заплати на „Д**“ ЕООД процесните суми на въвведеното основание - Запис
на заповед, издаден на 24.12.2015 г. Последното е видно от приложените
заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ и изпълнителния
лист.
От съдебно – графическата експертиза се установява още, че
действително положения подпис на трета страница от Договора за паричен
заем е на Д** Т**, също така, че има съвпадение в буквените знаци, отразени
в шрифта, с който са изпълнени текстовете в първа и втора страница на
процесния договор. Същевременно обаче се констатира различие в буквените
знаци, отразени в шрифта, с който са изпълнени текстовете в първа и втора
страница на договора и трета страница на същия. Освен това използваното
оцветяващо вещество /тонер/ от печатащото устройство при отпечатване на
първа и втора страница от процесния договор е идентично, но последното се
различава от това използвано при отпечатване на трета страница на същия. От
изложеното следва, че първите две страници са отпечатани на устройство,
различно от това, използвано за отпечатване на третата страница.
3
При така установената фактическа обстановка, настоящият
съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна поради
следните съображения :
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая въззивната инстанция констатира, че атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Подадената срещу него жалба е неоснователна.
Твърдението, че е неправилно заключението на първоинстанционния
съд, че при нищожност на каузалното правоотношение поради липса на
съгласие, следва и несъществуването на вземането по записа на заповед,
настоящият състав намира за голословно и подкрепено както с несъстоятелни
аргументи, така и с непрецизно цитираната практика. В тази връзка
въззивната инстанция счита за необходимо да поясни, че когато задължение
по каузално правоотношение е гарантирано с поемането на абстрактно
задължение по запис на заповед се създават две паралелни правоотношения,
които имат връзка помежду си, като основно обаче е каузалното
правоотношение. Поради това нищожността на каузалното
правоотношение ще доведе до отпадане и на абстрактната гаранционна
отговорност по записа на заповед, както е и в настоящия случай. Обратното -
нищожността на гаранционното отношение няма да доведе до отпадане на
основното каузално правоотношение.
Колкото до цитираната практика на ВКС, според която „Редовният от
външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е
нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално
правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.“,
същата би била относима към казуса, ако ищецът в хода на
първоинстанционното производство не е успял да докаже съществуването на
каузалното правоотношение. Предметът на настоящото производство обаче е
съвсем различен – представен е договор за паричен заем и то от самия ищец
като приложение на исковата молба. Последният, от своя страна, би трябвало
да изпълнява ролята на каузално правоотношение, но тъй като е доказано
нищожен, отпада и отговорността по менителничния ефект, с който е
гарантирано изпълнението му.
Досежно твърденията за основателността на исковете по отношение на
авалистите, въззивният съд не следва да ги коментира, доколкото се установи,
че производството спрямо последните е било прекратено.
На последно място, относно възраженията, касаещи обстоятелството,
че не е задължително и трите страници на договора за паричен заем да се
отпечатани на един принтер, контролираният съд правилно е приел, че
4
липсата на подпис на всяка страница, както и на безспорен свързващ елемент
на трите листа и наличието на различията, установени с експертното
заключение, водят до извода, че е налице автентичен подпис на въззивемата
страна, без същата да е автор на изявленията. Освен това коректно е
допълнено, че допълнителните условия, обективирани на страница трета от
договора, могат да обвърждат страната със съдържанието на първа и втора
страница, само ако трите листа имат безспорен свързващ елемент, какъвто
например би могла да бъде нотариалната заверка.
Предвид всичко изложено и извършената проверка, настоящият
съдебен състав намира, че атакуваното първоинстанционно решение е в пълен
синхрон както с материалния, така и с процесуалния закон.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция – предвид
изхода от делото, представените доказателства и липса на възражение за
прекомерност, „Д**“ ЕООД, с ЕИК:*, представлявано от управителя Д** Д**,
следва да заплати на ответниците по жалба, сумата от 1 000 лева,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, В** окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 78/17.02.2020 г. по гр.д. №2161
/2018г. на Районен съд – В**.
ОСЪЖДА „Д**“ ЕООД, с ЕИК:***, представлявано от управителя Д**
Д**, със седалище и адрес на управление: гр. С**, район Л**, ж.к. „Л**“ – 9,
бул. „Ген. А** Н**“ № 19, да заплати на Д. К. Т.,ЕГН **********,с адрес с.
П** ,общ.В**,ул.“Тридесет и четвърта“№1,Ю. Б. И.,ЕГН********** с адрес:
гр. В**,ж.к. Х** 20,вх.*,ет.*,ап.** и Д. П. И.,ЕГН **********,с адрес гр..
В**,ж.к. С** **,вх.*,ет.*,ап.** направените от тях разноски по делото за
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при наличие на предпоставките, регламентирани в
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5