Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 261598 09.12.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на седемнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 21024 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 505 ал. 1 от Търговския закон (ТЗ).
Ищецът Е.Б.С., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Я.Р., е предявил против И.Б.Б., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът в качеството си на издател дължи присъдената по частно гр. дело № 1638/ 2015 г. на ПРС, I бр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № **** г., сума в размер на 14 800 лева- главница, дължима по запис на заповед, издаден на 12.01.2012 г., с падеж- 10.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 10.02.2015 г., както и разноските по заповедното производство за държавна такса в размер от 296 лева.
В исковата молба е посочено, че на 12.01.2012 г. ответникът издал в полза на ищеца запис на заповед за сумата от 14 800 лева, с падеж- 10.09.2012 г. Документът бил редовен от външна страна, но длъжникът не извършил плащане по него. За събиране на сумата се образувало частно гр. дело № 1638/ 2015 г. на ПРС, I бр. с-в, но срещу издадената заповед длъжникът възразил и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Моли за признаване съществуването на вземането по заповедта. Претендират се разноските в процеса. В съдебно заседание страната лично и чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди се, че записът на заповед бил неистински документ, който не съдържал подпис на ответника и бил подправен. В документа имало различни почерци и не било ясно от кого и кога са изпълнени. Записът бил антидатиран, като бил попълнен от ищеца с произволни дати и суми на празна бланка. Прави се възражение за давност, предвид умишленото антидатиране на датите в документа. Исковата молба пък била подадена след срока по чл. 531 от ТЗ, като се посочва, че изпълнителното дело не прекъсвало давността, защото по него не били извършвани изпълнителни действия. Също така в записа липсвали индивидуализиращите данни на ответника, което препятствало възможността да се установи материалноправната му легитимация. Като не съдържал изискуемите законови реквизити, документът не представлява редовна ценна книга. На следващо място, се прави възражение за злоупотреба с бланков подпис по чл. 461 от ТЗ, предвид съществували в миналото между страните отношения (ищецът като *** на „Маклер- 2002“ АД, ЕИК: *********), по повод на които били подписвани записи на заповед, достъп до които имал ищецът, който по- късно ги използвал, попълвайки ги сам. В този случай обаче това не била волята на издателя и менителницата му била непротивопоставима. Не се сочели и каузални отношения, по повод на които да е издаден документа, а той не можел да съществува без основание. Между страните нямало каузални сделки, които да били обезпечени с този запис на заповед. Отделно от това, ищецът бил образувал срещу ответника повече от 20 идентични заповедни дела за издадени записи на заповед за стотици хиляди левове, които били попълнени по един и същ начин- бланково, с един почерк някои от елементите в документа, с друг- само данните на издателя, всички без каузално правоотношение. Това представлявало сериозна злоупотреба с права и се правело с цел изнудване на лицето, като било опит за източване на фирмите на семейството му, както и разграбване на имуществото. Ако пък по този начин се предоставяли в заем суми, това представлявало прикрита финансова дейност на кредитни институции в нарушение на закона, което пък правело сделките нищожни. Моли за отхвърляне на иска. Претендира и разноски. В с.з. лично и чрез пълномощника си моли за отхвърляне на иска. Също представя писмена защита.
След насрочване на делото за
първото с.з. ищецът представя допълнително становище във връзка с отговора на
ответника, в което посочва, че ответникът сам си противоречал в твърденията си.
Заявява, че в случая нямало каузално правоотношение, а възраженията на
ответника касаели предмет на други дела между страните, които били приключили в
полза на ищеца. Посочва, че записът на заповед бил издаден, за да новира
вземания по други по- стари записи на заповед, издавани от ответника в предишни
години, с настъпили падежи, по които липсвало плащане. Нямало и погасяване на
вземането по давност, защото с предявяване на настоящия иск, с начален момент
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение- 10.02.2015 г.
давността спирала за тече.
По това становище е постъпил
отговор от ответника, в което се посочва, че новацията представлявала сделка
между страните и така ищецът въвеждал договорно основание за издаване на записа
на заповед, като в негова тежест било да докаже това каузално правоотношение.
В с.з. пълномощникът на ищеца изрично посочва, че не
въвежда каузално правоотношение, а и новацията на стари задължения нямала такъв
характер.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 857/ 12.02.2015 г., издадена по частно гр. дело № 1638/ 2015 г. на ПРС, I бр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 14 800 лева- главница, дължима по запис на заповед, издаден на 12.01.2012 г., с падеж- 10.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 10.02.2015 г., както и разноските по заповедното производство за държавна такса в размер от 296 лева.
Към настоящото производство е приложено заповедното дело, по което в оригинал е наличен записът на заповед.
Заповедта за изпълнение е връчена лично на длъжника чрез ЧСИ, като същият е подал възражение против нея и в указания му срок ищецът е предявил настоящия положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК, който е допустим.
По делото са представени писмени
доказателства от ответника- приложения към отговора (Устав на „Маклер 2002“ АД,
ведно със списък на акционерите) и депозирани в последното с.з. (протокол от
разпит на ищеца по ДП, данъчната му декларация за 2010 г., записи на заповед,
разписки и договори за заем между страните от 20.12.2002 г. и от 26.03.2003 г.),
които макар и да са приети от съда, нямат отношение към предмета на спора,
поради което и не следва да се обсъждат, доколкото касаят други отношения между
страните, без връзка с настоящото дело.
Приета е съдебно- графологична
експертиза, по която вещото лице посочва каква част от съдържанието на записа
на заповед е изписана от всяка от страните, като подписът за издател бил на ответника.
Не можело да се установи дали има времево разминаване между изписването на
различните части от документа. Химикалната паста била еднаква, но това не
означавало непременно, че бил ползван един и същ химикал.
Приета е и тройна съдебно-
графологична експертиза, по която вещите лица потвърждават изводите на
единичната СГрЕ. Допълнително посочват, че нямало манипулации или опити за поправка
на букви и цифри, като нямало и методика да се установи във времето създаването
на документа, а химикалната паста била по различните части от документа била
сходна.
Събрани са и гласни доказателства,
чрез разпит на един свидетел, ангажиран от ищеца (протокол от с.з. от 29.09.2020
г.). Св. Н. Д. А.- познат на страните, посочва, че присъствал на няколко срещи
между тях, провеждани в кафене, в които ответникът преподписвал записи на
заповед, на които сроковете били изтекли. Той потвърдил, че имал задължения и
се съгласил да подпише нови заповеди с бъдещи падежи, като изписвал и
собственоръчно текст в документа. Не знаел точно какви са предходните отношения
между страните, но ответникът винаги признавал, че дължи, обещавал, че ще върне
сумите и не го правел. Не знаел ищецът да дава заеми срещу лихва на различни
лица.
По реда на чл. 176 от ГПК
обяснения дава ищецът, който посочва, че изписал текста (думи и цифри) в записа
на заповед до „издател“, а останалото го изписал ответникът, който се и
подписал. Това станало пред свидетел в кафене, като се подписвали по няколко
записа на заповед. Ответникът тогава подписал документа без възражения, като
обещавал, че ще се издължи. В миналото двамата имали отношения. Ищецът заявява,
че не се занимавал с лихварство.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Предмет на доказване в настоящия
процес е установяване на дължимостта на сумата по въпросния запис на заповед,
въз основа на който са били издадени заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист.
Първият спорен въпрос в процеса е
дали в случая е налице каузално (обуславящо) правоотношение, което да е
послужило като основание за издаване на документа. Принципно записът на
заповед е абстрактна сделка и за действителността на поетите с него задължения
ищецът не е необходимо да доказва наличие на каузално правоотношение. Такова не
се посочва нито с исковата молба, нито с уточнението й от 23.03.2020 г., а и
изрично пълномощникът на ищеца в първото с.з. заявява, че не въвежда кауза в
процеса. Действително страната в уточняващата молба посочва, че със записа на
заповед се новирали вземания на по- стари записи на заповед с вече настъпили
падежи, но доколкото петитумът остава същият и не се променя основанието на
вземането, то не може да се приеме, че е въведена каузална сделка и то от
ищеца, който изрично отрича това. Няма твърдения на страната, че по- старите
записи на заповед, които са новирани, са обезпечавали изпълнението на каузална
сделка и оттук- процесното вземане си е останало в рамките на менителничното
правоотношение. Според мотивната част на на т. 17 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на
ВКС
в процеса
следва да се проверят фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнение на
задълженията по каузалното правоотношение, обуславящи съществуването или не на
вземането по записа на заповед, но само, ако са наведени твърдения, че менителничният
документ е издаден във връзка с други договорни отношения между страните.
Изрично обаче в цитираното тълкувателно решение е посочено, че предметът на
делото не се променя, т.е. ищецът следва да доказва вземането си, основано на
менителничния ефект, а ответникът- релативните си възражения за погасяване на
вземането по каузалното правоотношение. Доколкото в случая нито една от
страните не посочва наличие на обуславящо правоотношение, ищецът не е длъжен да
доказва съществуване на вземане по каузална сделка, нито пък ответникът следва
да установява това, защото неговото оспорване в отговора, а в последствие и в
хода на делото за дължимостта на сумата по ефекта, не изисква подобно нещо. В
хипотеза като настоящата, в която е направено общо оспорване на вземането по
записа на заповед, без да е посочено конкретно, че това вземане произтича от
съответен предходен договор между страните, следва единствено да се проверят
редовността на записа от външна страна и неговата валидност- дали удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.
По отношение на редовността на
записа на заповед, на първо място следва да се посочи, че той
представлява редовен от външна страна документ, чието съдържание съответства на
предвиденото такова в чл. 535 от ТЗ и същият формално удостоверява търсеното
вземане. Макар и ответникът да е оспорил авторството на документа, и двете
приети по делото съдебно- графологични експертизи достигат до един и същ краен
извод, а именно- че подписът след думата „издател“ е изпълнен от ответника.
Също така ответникът е изписал саморъчно и своите имена на два пъти в текста- в
горната част след думата „подписаният“ и в долната част след думата „издател“ и
под подписа си, а наред с това е вписал ръкописно своето ЕГН и адрес. При
положение, че ответникът е написал имената си като издател и се е подписал под
документа, следва, че е безспорно обстоятелството, че записът на заповед е
автентичен, дори нещо повече- тройната СГрЕ установява, че нямало опити за
манипулация на подправка на букви и цифри в документа, както и данни за
копиране на подписа. Оттук е изцяло несъстоятелна тезата на ответника за
неистинност на документа, защото проверката му от експертите доказва точно
обратното. Действително не целият текст в документа е изписан от ответника- и
двете експертизи установяват, че има ръкописен текст, който е изписан и от
ищеца, а това не се оспорва и от страната в отговорите й по реда на чл. 176 от ГПК. Вписването на част от текста от едно лице, а на останалата част- от друго
лице или въобще обстоятелството, че част от ръкописният текст не е написан от
издателя, не опорочава документа, защото същественото в случая е това, че
подписът за издател и имената там са изпълнени от лицето, което се е задължило
по записа. Така то изразява недвусмислено своето волеизявление, обективирано в
съдържанието на документа чрез изписване на имената си и полагане на подписа
си. Останалите възражения в отговора, че документът бил бланков и се попълвал
(дописвал от ищеца) в последствие, че бил антидатиран и т.н. не се доказаха в
процеса, като в тази връзка и двете експертизи посочват, че няма научна
методика, която да установи времево разминаване между изписването на различните
части от документа. Отделно от това, тази защитна теза на ответника се
опровергава и от разписания свидетел, очевидец на съставянето на записа на
заповед, който заявява, че попълването е ставало пред него и ответникът се е
подписвал съвсем доброволно, като винаги е обещавал, че ще се издължи напред
във времето. В тежест на издателя е да ангажира доказателства за погасяване на
сумата по дълга, но такива не се представят, поради което следва да се приеме,
че паричното задължение по менителничния ефект още не е платено, въпреки своята
изискуемост.
По отношение на възраженията за
изтекла давност, следва да се посочи, че според нормата на чл. 531 ал. 1 от ТЗ
исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с изтичане на тригодишна
давност от падежа. Пренесено в настоящия случай, това означава, че доколкото падежът
по процесния запис на заповед е 10.09.2012 г., то искът би бил погасен по
давност три години по- късно, или след 10.09.2015 г. Доколкото обаче настоящото
производство е такова по чл. 422 от ГПК и според тази норма искът се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на за изпълнение,
което пък е било депозирано в съда на 10.02.2015 г., следва, че в случая искът
се явява предявен преди изтичане на краткия давностен срок и оттук-
възражението в тази насока е неоснователно.
Изобщо
всички възражения в отговора относно нередовности от формална страна в
документа (неистинност, неавтентичност, антидатиране), както и връзка с други
отношения между страните, злоупотреба с права и т.н., останаха или недоказани,
или категорично се опровергаха от събраните по делото доказателства. Процесният
запис на заповед съдържа изискуемите по закон реквизити, вземането по него е
съществуващо и към момента е останало непогасено от ответника.
В заключение следва да се приеме, че в полза на
ищеца съществува съответното парично вземане, произтичащо от записа на заповед,
по отношение на което вземане вече е била издадена заповед за незабавно изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на
т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство
следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в
настоящото решение.
С оглед изхода на делото, а именно- уважаване на
исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен
списък по чл. 80 от ГПК, като са представени и доказателства за плащането им.
Те възлизат в размер на 296 лева- внесена държавна такса (л. 7- 8). Ищецът е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар, в която връзка се моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 60) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Я.Р., поради качеството си на „близък“ на
пълномощника, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде
изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждаща минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 974 лева. Тази сума следва директно да се
присъди в полза на адвоката, на когото тези разноски са дължими. Направените от
ответника разходи в процеса си остават за негова сметка, без да се възлагат на
другата страна.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК **** г., издадена по частно гр. дело № 1638/ 2015 г. на ПРС, I бр. с-в, И.Б.Б., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на Е.Б.С., ЕГН: **********,***, сумата в размер на 14800 (четиринадесет хиляди и осемстотин) лева- главница, дължима по запис на заповед, издаден на 12.01.2012 г., с падеж- 10.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 10.02.2015 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА И.Б.Б., ЕГН: **********,***, да заплати на Е.Б.С., ЕГН: **********,***, разноските в заповедното производство в размер на 296 (двеста деветдесет и шест) лева- за държавна такса, както и разноските по настоящото дело- държавна такса също в размер на 296 (двеста деветдесет и шест) лева.
ОСЪЖДА И.Б.Б., ЕГН: **********,***, да заплати на адвокат Я.Х.Р., ЕГН: **********,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца Е.Б.С., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 974 (деветстотин седемдесет и четири) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ А. ТОЧЕВСКИ
Вярно с оригинала.
Р.М.