Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 50
гр.
Горна Оряховица, 01.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГОРНООРЯХОВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, 8-ми състав, в публичното заседание на двадесет и девети януари през
две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: ТРИФОН
СЛАВКОВ
при секретаря СИЛВИЯ ДИМИТРОВА, като разгледа гр.д. № 918 по описа на ГОРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В условията на евентуалност са предявени осъдителни искове за същите суми с
правно основание по чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
и с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си
претенции на твърдения, че между него и ответника е сключен договор за
потребителски заем №PLUS-14271586 /07.12.2016г., по силата на който на
последния е предоставен кредит в размер на 6000 лв. и закупуване на
застраховка от 504 лв. Твърди, че кредитополучателят не е погасил изцяло
дължимата сума, като до момента на депозиране на исковата молба задължението му
възлиза на 6201,60 лв. изискуема главница, сумата от 1445, 10 лв.
възнаградителна лихва и законна лихва за забава в размер на 380, 50 лв. Сочи,
че на 05.02.2017 г. кредитополучателят преустановил плащанията си по договора,
просрочил е две месечни вноски, като падежът на втората пропусната месечна
вноска бил на 05.02.2017 г., поради което приема, че е настъпила автоматична
предсрочна изискуемост на цялото вземане. За процесните суми се е снабдил със
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2305/2017г. на ГОРС, но поради
ненадлежно връчване на заповедта, поради неоткриване на адреса на длъжника при
условията на чл. 415, ал. 2 ГПК, предявил настоящия установителен иск. Иска от
съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата от 6201,60 лв. - главница, 1445,10
лв.
възнаградителна лихва за периода 05.02.2017 до 05.04. 2018 г. и законна лихва
за забава в размер на 380,50 лв. за периода от 05.03.2017 г. до 11.10.2017 г.
Претендира присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното
производство, включително и за юрисконсултско възнаграждение.
В условията на евентуалност
предявява осъдителен иск за гореизброените суми, в случай, че съдът приеме, че
не е налице предсрочна изискуемост на вземането.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът чрез назначения му особен представител е представил писмен отговор
на исковата молба. Особеният представител е направил възражение за
недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
т.к. не отговарял на законоустановения шрифт. Намира, че договорът е
недействителен и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
поради заобикаляне на Закона за потребителския кредит. Посочва, че договорът
между страните е недействителен и на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, т.к. е посочен годишен процент на разходите, който не
съответствал на клаузите на договора. Счита, че договора е и унищожаем на
основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД, т.к. е налице измама при сключването му.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
По делото е представен договор за
потребителски паричен заем с № PLUS-14271586, сключен на 07.12.2016 г. между
"БНП Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД, гр. София и П.Й.П., по силата на който кредиторът е предоставил на
ответника, в качеството му на кредитополучател, кредит за потребителски цели в
размер на 6000, 00 лева, застрахователна премия в размер на 504,00 лв., които
суми П. е следвало да погасява на 15 месечни вноски в размер на 529,94 лева.
Уговорен е годишен процент на разходите в размер на 41,66 % и лихвен процент в
размер на 30,12 %. В договора е обективиран и погасителен план с падежна дата
за всяка от уговорените вноски.
Приет по делото е и подписан от ответника П.П.
Сертификат договор № PLUS-14271586, с който се удостоверява, че
застрахователите "Кардиф Животозастраховане, Клон България" и
"Кардиф Общо застраховане, Клон България" срещу заплащане на
застрахователна премия се съгласяват да застраховат съгласно приложените Общи
условия за застраховка "Защита на плащанията". Посочено е, че
застраховано лице е ответника П.П..
По делото е представена "последна
покана", за която се твърди от ищеца, че е изпратена на адреса на
ответника, посочен в процесния договор, като съгласно чл. 9 от същия, всички
изявления на кредитора се считат за узнати от кредитополучателя, ако бъдат
изпратени на адреса, посочен в договора. В поканата се сочи, че поради
просрочие в плащането на две или повече месечни вноски, вземането е обявено за
предсрочно изискуемо. По делото не са представени доказателства поканата да е
връчена на ответника.
По делото е прието заключение по допусната
съдебно-счетоводна експертиза. От същото се установява, че във връзка с
договора за потребителски кредит, кредиторът е превел по посочената в договора
банкова сметка *** „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми: сума в размер
на 5790 лв., представляваща задължение по договор с номер № PLUS-14271586.
Посочено е, че сумата е преведена с преводно нареждане от 07.12.2016 г. Вещото
лице е изчислило общия размер на дължимата по договора главница, като същият е
формиран от размера на отпуснатия кредит /6000, 00 лв. /, събран с размера на
изплатените от кредитора месечни застраховки към застрахователя до 05.04.2018
г., представляващи сума от 201,60 лв. или общият размер на главница по договора
е в размер на 6201,60 лв. След извършени проверки, вещото лице е констатирало,
че общият размер на не погасената по договора главница възлиза на сумата от 6201,60
лв., тъй като ответникът не е правил никакви плащания по кредита. Според
приетото по делото заключение, размерът на лихвата за забава за периода от настъпването
на предсрочна изискуемост до датата на постъпване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда /05.02.2017 г. до 15.05.2018 г. / възлиза на
сумата от 380,50 лв. Изчисленият размер на възнаградителна лихва за периода от
първата пропусната вноска /07.12.2016 г. / до последната падежна дата
/05.04.2018 г. / се равнява на сумата от 1445,10 лв. При така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По допустимостта на исковете:
Предявените искове са допустими, поради
което следва да бъдат разгледани по същество.
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на предявените искове
ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно:
че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за заем, по
силата на което за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата
сума в претендирания размер.
Установи се по делото, че ответникът и
"БНП Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД са страни по процесния договор с обективираното в него съдържание. Договорът
не оспорен и макар и частен диспозитивен документ, има материална
доказателствена сила спрямо ответника – че отразените в него неизгодни за страната
факти са верни.
Спорен между страните е въпросът дали
вземането е изискуемо, и по-точно – настъпила ли е предсрочната изискуемост на
цялото вземане към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и дължи ли се претендираната сума.
В разпоредбата на чл. 5 от сключения между
страните договор е уговорено, че при просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на
кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, без да е необходимо
изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост.
В т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК обаче е прието, че в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако
кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от
Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита.
Налага се извод, че за да е възникнало
задължение на ответника за връщане на заетата сума на ищеца, то кредитът е
следвало да бъде обявен за предсрочно изискуем, включващо във фактическия си
състав уведомяването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост.
Съгласно чл. 9 от договора, всички
изявления на кредитора се считат за узнати от кредитополучателя, ако бъдат
изпратени на адреса, посочен в договора. В случая по делото е представена
изготвена "последна покана", в която се сочи, че кредитът е обявен за
предсрочно изискуем, адресирана до ответника на посочения в договора адрес /л.
24/. Не са налице обаче доказателства тази покана действително да е била изпратена
на адреса на ответника – не е налице представена обратна разписка, разписка от
куриер и т. н. Ето защо, съдът не може да приеме за доказан факта на връчване
на ответника на съобщението, с което е обявена настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането. При наличието на това обстоятелство, съдът приема, че
претендираната от ищеца главница не е изискуема, поради което искът следва да
се отхвърли като неоснователен.
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
и по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 86, ал. 1 ГПК.
Съдът достигна до извод за неоснователност
на иска за главница, което обуславя неоснователност и на акцесорните
установителни искове за възнаградителна и мораторна лихва.
Поради извод за неоснователни искове, е
налице вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията
на евентуалност осъдителни искове.
Съгласно разрешението, дадено в т. 11 „б“
от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по иска, предявен по чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане други искове, предявени от
ищеца, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане. В
случая не е налице пречка ищецът да предяви в условията на евентуалност
осъдителни искове, които да бъдат разгледани от съда.
По иска по чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на предявения иск
ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно:
че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за заем, по
силата на което за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата
сума в претендирания размер.
Установи се по делото, че ответникът и
"БНП Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД са страни по процесния договор с обективираното в него съдържание, като
ищецът е правоприемник на заличеното кредиторово дружество.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД
ако длъжникът не изпълни точно задължението си на падежа, кредиторът има право
да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение
за неизпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор и
предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на сделката
- договорът се смята сключен от момента на предаването на заемната сума,
респективно на заеманите вещи. За да е налице договор за заем между страните по
делото, не е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а
е нужно и заемателят да се задължи да я върне. Фактът, че е сключен договор за
заем, подлежи на пълно и главно доказване. Писмена форма за действителност е
предвидена само по отношение уговорка за евентуално дължима от заемателя лихва
– арг. на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
и е препоръчителна, с оглед евентуален правен спор между страните - чл. 164, ал. 1, т.
3 ГПК.
Съдът приема, че от приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза по безспорен начин се установява, че кредиторът е
изпълнил задълженията си по процесния договор за кредит, в срок и съобразно условията
на договора. От своя страна и при условие на точно и своевременно изпълнение от
ищеца, ответникът не е изпълнил насрещното си задължение да върне сумата.
В случая следва да се приеме, че кредитът
е станал изискуем за целия му размер от 05.04.2018 г. - момента на последната
погасителна вноска по заема.
По изложените съображения, съдът приема,
че процесният договор установява възникнали задължения на кредитополучателя /ответника/
по предоставения паричен кредит. Установява се и изпълнение на задълженията по
същия от страна на кредитора - предаването на паричния кредит на
кредитополучателя /ответника/. Ангажираните в тази насока доказателства са
безспорни, за да се приеме, че сметката на ответника е заверена по банков път и
може да се иска изпълнение на насрещното задължение - връщане на кредита по
регламентиран от договора начин. Видно от съдебно счетоводната експертиза е, че
ответникът не е погасил нито една вноска по заема. По делото няма направени
твърдения и ангажирани доказателства от страна на ответника и процесуалния му
представител, носещ доказателствената тежест, за заплащане на тези вноски. От
заключението по съдебно-счетоводната експертиза се установи, че непогасената
главница е в размер на 6201,60 лв. Искът следва да бъде уважен до този размер,
ведно със законната лихва върху него от депозирането на исковата молба до
погасяване на задължението.
По иска по чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
Предявен е иск за осъждането на ответника
да заплати на ищеца сумата от 1445,10 лв., представляваща възнаградителна лихва
за периода от 05.02.2017 г. до 05.04.2018 г.
За основателността на предявения иск
ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно:
че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за заем, по
силата на което за заемателя е възникнало задължението за връщане на
възнаградителна лихва в претендирания размер.
Установи се по делото, че страните по
договора са уговорили начисляването на възнаградителна лихва в размер на 30,12
% и годишен процент на разходите от 41,66 %.
Заплащането на възнаградителна лихва не
представлява обезщетение за виновно неизпълнение на парично задължение, т. е.
няма санкционна функция, а по своята същност е цена за ползвания финансов
ресурс ("граждански плод"), докато наказателната лихва по своето естество
представлява санкция за забавеното изпълнение на задължението на
кредитополучателя.
В случая е видно от съдържанието на
договора, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, чието
уговаряне е допустимо от закона. Но волята на страните е меродавна, само ако
уговорената лихва не надвишава най – високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство.
Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но
законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при
договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се
приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за
плащане на лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и
да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на
справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето
правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай. Налице е трайно установена
практика на Върховен касационен съд, която посочва условно кой е
добросъвестният и съответстващ на добрите нрави предел на волята на страните за
заплащане на възнаградителна лихва, а именно: до три пъти размера на законната
лихва. В този смисъл: /Решение № 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г., Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., Определение № 877 по т. д. № 662/ 2012
г; Решение № 360/23.11.2018 г. по в. гр. дело № 512/2018 г. по описа на Окръжен
съд Враца и др. /. В случая уговорената възнаградителна лихва в размер на 30,
12 % и годишен процент на разходите от 41,66 % представляват неморално висок
размер, поради което договарянето им е в противоречие с добрите нрави, с които
в обществен интерес е ограничена договорната автономия.
Следва да се посочи, че съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение
№ 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
Основателно е и възражението на особения
представител на ответника, че договорът за кредит не е изготвен по вид, формат
и размер шрифт – не по малък от 12, поради което и на основание чл. 22 ЗПК, във
вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът е недействителен.
Поради изложените съображения съдът
приема, че уговорената между страните възнаградителна лихва е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето от ЗЗД. Поради това, че нищожните уговорки нямат правно
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответника. Искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предявен е осъдителен иск за заплащането
на сумата от 380,50 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
05.03.2017 г. до 11.10.2017 г. върху главницата от 6201,60 лв.
В тежест на ищеца по предявения иск е да
докаже възникването на главен дълг и момента, от който той е станал изискуем. В
тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Съдът достигна до извод за наличие на
главен дълг в размер на сумата от 6201,60 лв. Посочи се, че изискуемостта на
вземането е възникнала от момента на последната погасителна вноска по заема
ответника на 05.04.2018 г., а не считано от 23.10.2017 г., както твърди ищецът.
Лихва за забава в плащането се дължи единствено по отношение на изискуемо
вземане, като не е основателно претендирането по отношение на вземания, чиято
изискуемост не е настъпила. Процесният период на предявения иск е изцяло преди настъпване
на изискуемостта на вземането и преди обявяване на предсрочната изискуемост на
същото, поради което искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски пропорционално на уважената част от исковете, а именно сумата от 1071,74
лв., включваща: сумата от 355,87 лв. държавна такса; сумата от 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение, сумата от 200 лв. възнаграждение за вещо лице и сумата 731,36
лв./или общо 1387,23 лв., преди да се изчисли пропорционално на отхвърлената
част от исковете/
Съдът в исковото производство се произнася
и по въпроса за разноските в проведеното заповедно производство. Поради
отхвърлянето на установителните искове, на ищеца не следва да се присъждат
направените разноски в заповедното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК,
съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., Париж,
Франция чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс
С. А., клон България, ЕИК: ********* против П.Й.П., ЕГН: **********
установителни искове, както следва:
- на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
за сумата от 6201,60 лв. - главница дължима по договор за потребителски заем с
номер № PLUS-14271586 от 07.12.2016 г.,
сключен между "БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД и П.Й.П.;
- на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
за сумата от 1445,10 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.02.2017 г. до
05.04.2018 г.;
- на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86 ЗЗД
за сумата от 380,50 лв. – мораторна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 11.10.2017
г.
ОСЪЖДА на осн. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
П.Й.П., ЕГН: ********** да заплати на БНП
Париба Пърсънъл Файненс С. А., Париж, Франция чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България, ЕИК: *********
сумата от 6201,60 лева, представляваща главница, дължима по договор за
потребителски заем с номер № PLUS-14271586 от 07.12.2016 г., сключен между
"БНП Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД и П.Й.П., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.05.2018
г. до погасяването.
ОТХВЪРЛЯ предявените от БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., Париж,
Франция чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс
С. А., клон България, ЕИК: ********* против П.Й.П., ЕГН: ********** искове,
както следва:
- по чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК
за сумата от 1445,10 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.02.2017
г. до 05.04.2018 като неоснователен;
- по чл. 86 ЗЗД
за сумата от 380,50 лв. – мораторна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 11.10.2017
г. като неоснователен.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
П.Й.П., ЕГН: ********** да заплати на БНП
Париба Пърсънъл Файненс С. А., Париж, Франция чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България, ЕИК: *********
сумата от 1071,74 лева, представляваща направени разноски в производството по
гр. дело № 918/2018 г. по описа на РС Горна Оряховица пропорционално на
уважената част от исковете.
Препис от
решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно гражданско дело №
2305/2017 г. по описа на ГОРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Окръжен съд Велико Търново в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: