№ 1242
гр. София, 01.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Петър Милев
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100512326 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 7673/06.07.2022 г., постановено по гр. д. № 48541/2021 г. на СРС, 77
състав, са уважени частично предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е
признато за установено, че С. Н. Р., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си
представител адв. Ю.В.Р., със съдебен адрес за връчване на книжа: гр. София, ул. ****
ДЪЛЖИ на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.“Ястребец“ №13, действащо чрез юрисконсулт с приложено по
делото пълномощно сумите, както следва: 1 521,94 лева, представляваща цена за доставена
топлинна енергия за топлоснабдения имот за периода 01.05.2018 год. – 30.04.2020 год.,
ведно със законната лихва от 04.06.2021 год. до погасяването; 52,82 лева, представляваща
цена за извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2018 год. до 30.04.2020
год., ведно със законната лихва от 04.06.2021 год. до погасяването. ОТХВЪРЛЯ иска по
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ за цена за доставена топлинна енергия до пълния
предявен размер от 1 537, 10 лева; иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 174, 37 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2019 год. до 12.05.2021 год., както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 9,98 лева,
представляваща мораторна лихва върху цената на предоставена услуга за дялово
разпределение за периода 01.07.2018 год. – 12.05.2021 год. С. Н. Р. е осъден на основание
чл.78, ал.1 ГПК да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 75,87 лева,
1
представляваща разноски в заповедното производство по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №31823 от
2021 год. по описа на СРС, 77 – ми състав, както и сумата от 599, 98 лева, представляваща
разноски в исковото производство. „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на
основание чл.77 ГПК по сметка на СРС разноски в размер на 33,74 лева. Решението е
постановено при участието на „Бруната България“ ООД, ЕИК ********* трето лице-
помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
Недоволен от постановеното решение е останал ответника, който е подал въззивна
жалба срещу частта, с която е осъден да заплати гореописаните суми, като излага подробни
аргументи за възраженията си. На първо място, твърди обжалваното съдебно решение да е
недопустимо, като аргумент за това предубеденост на състава, постановил
първоинстанционното решение, тъй като същият състав е разгледал и заповедното
производство. На второ място, обжалва съдебното решение като недоказано, необосновано
и постановено при нарушаване на материалния закон и нарушени съдопроизводствените
правила. Липсва произнасяне от страна на първоинстанционния съд по оспорването на
протокол и договор от 10.08.2002 год. и успешно проведената процедура по чл. 193 от ГПК.
Съдът не се е произнесъл и по въпроса за оспорения подпис на двата документа, който се
установи, че не е положен от лицето С. Н. Р.. Претендира и разноски.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване. По същество е
допустима и подлежи на разглеждане.
В срок не е постъпил отговор от насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД.
Подава молба с вх. № 14087 от 07.02.2024 год., с която моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли подадената въззивна жалба като неоснователна и недоказана, а
първоинстанционното решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски по делото.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла
на чл. 266 от ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни
норми - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Ищецът "Топлофикация София" ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С. Н. Р. за заплащане на сумите, както следва: сумата от 1
537, 10 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.
2018 г. -м. 04. 2020 г. за топлоснабден имот – ап. 67, находящ се в гр. София, ж.к. ****,
ведно със законната лихва от 04.06.2021 г. – датата на депозиране на заявлението до
окончателното изплащане, сумата от 174, 37 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2019 г.
12.05.2021 г., сумата от 52, 82 лв., представляваща такса за услугата, дялово разпределение
за периода м. 05. 2018 г. - м. 04. 2020 г., ведно със законната лихва от 04.06.2021 г. – датата
2
на депозиране на заявлението до окончателното изплащане, както и за сумата от 9, 98 лв. –
мораторна лихва, начислена върху вземането за дялово разпределение за периода 01.07.2018
г. -12.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 22.06.2021 г. по ч. гр. д.
№ 31823/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав. След постъпило възражение по реда на чл.
414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед
за изпълнение.
Ищецът твърди, че е доставил на ответника топлинна енергия по силата на общи
условия, приети на основание Закона за енергетиката. Твърди, че ответникът е ползвал
енергията, като за процесния период не е заплатил дължимата цена. Моли съда да установи
вземанията така, както са предявени в заповедното производство. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът С. Н. Р. оспорва предявените искове. Оспорва
наличието на облигационна връзка между страните по договор за доставка на топлинна
енергия, количествата и стойността на доставената такава. Прави възражение за изтекла
погасителна давност на вземанията. Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца "Бруната" ООД не оспорва исковете.
Постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
По отношение правилността на решението настоящият състав на въззивния съд
намира следното:
Ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на
вземането.
По възражението за недопустимост на първоинстанционното решение. Не е налице
законно задължение или изискване различни съдебни състави да разглеждат и да се
произнесат по заявлението, подадено в заповедното производство и в последвалото исково
производство, образувано по предявен иск по реда на чл.415 вр. чл.422 ГПК при наличие на
предпоставките за това. Предвид това, възражението следва да се остави без уважение, като
неоснователно. Нещо повече, при наличие на съмнения в някоя от страните по делото, че
делото ще бъде обективно и всестранно разгледано, респ. че ще бъде постановен справедлив
краен акт, за същата е налице възможността да направи искане за отвод. Съгласно
разпоредбите на чл.22 и 23 от ГПК, страната, след като аргументира и докаже някое от
основанията дадено лице да не може да бъде съдия по делото, следва в момента, в който е
възникнало или й е станало известно обстоятелството. В процесния случай ответникът –
въззивник още в първото по делото открито съдебно заседание е научил състава, който ще
разглежда делото, респ. че това е същия състав, който е разглеждал и заповедното
3
производство. Видно от съставения протокол за първото открито съдебно заседание, не е
налице искане или оспорване от страна на ответника – въззивник в този смисъл.
Следователно, за същият не е налице възможност да се ползва от правата си по цитираната
разпоредба на чл.22 от ГПК едва с подаването на въззивната жалба. Въззивният съд не
смята, че обжалваното съдебно решение е недопустимо на посоченото от въззивника
основание.
Относно възражението, че ответникът – въззивник не е подписвал договор с ищеца –
въззиваем. Според въззивника един от спорните въпроси е по повод договора за доставка на
топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с
уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да
отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни
изявления от страните по облигацията. От анализа на събраните по делото доказателства се
установява факта на възникналите договорни отношения между ищеца и ответника за
доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл. 153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители
на топлинна енергия. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
(приложима редакция за конкретния исков период) потребител, респ. битов клиент на
топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на
имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставена и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество.
В процесния случай, съдът намира, че страните по делото са в облигационно
правоотношение при общи условия. Установи се, че процесния топлоснабден имот се
намира в сграда, за която е сключен договор за топлоснабдяване и през отоплителните
периоди на процесния период до сградата е доставяна топлинна енергия, поради което и до
процесния топлоснабден имот. В качеството си на клиент на топлинна енергия ответника
дължи на ищеца суми за топлинна енергия за отопление, за топлоенергия, отдадена от
сградна инсталация и за услуга дялово разпределение съразмерно с притежаваното от него
право на собственост. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се
4
смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. Договорът за
доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна
собственост, може да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно
същественото съдържание на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на
придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за
този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презюмиран),
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго
лице. (Решение № 14744 от 5.09.2023 г. на СРС по гр. д. № 168/2023 г.).
Ето защо съдът приема, че страните са били обвързани от договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди през процесния период при общи условия, публикувани
и на интернет страницата на ищеца, като не са налице твърдения и данни по делото към
исковия период договорът да е преустановил действието си.
По отношение на установеното валидно облигационно правоотношение между
страните са приложими разпоредбите на Закон за енергетиката. В допълнителните
разпоредби на посочения нормативен акт се намира легално определение на понятието
"потребител на топлинна енергия за битови нужди", като съгласно § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.),
действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия",
което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно
новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м. 05. 2018 г. – м.
04.2020 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. В мотивите
на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот в
сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона
5
между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание
на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. (Решение №
4846 от 20.09.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 10142/2021 г., Решение от 24.10.2019 г. на ОС -
Ямбол по в. гр. д. № 172/2019 г.).
Предвид гореизложеното и представените по делото нотариален акт №93, том L, дело
№1867 от 1993 год. на К.Б., Първи нотариус при СРС, ведно с молба – декларация за
откриване на партида от 28.05.1993 год., подадена от С. Н. Р., въззивният съд счита, че е
установено и качеството С. Н. Р. на клиент на топлинна енергия.
По възражението за липса на произнасяне по оспорения по реда на чл.193 ГПК
подпис на ответника - въззивник на протокола от 10.08.2002 год. от проведено Общо
събрание на етажните собственици, въззивният съд намира следното. Действително,
нормативният акт, уреждащ отношенията между етажните собственици - Закон за
управление на етажната собственост, предвижда, че за решение, като това обективирано в
протокол от 10.08.2022 год., се изисква квалифицирано мнозинство - повече от 50 на 100
идеални части от общите части. Разпоредбата на чл.17, ал.2, т.6 от ЗУЕС изрично изброява
сред решенията, за които се изисква квалифицирано мнозинство и решенията за
присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. Видно от съдържанието на
представения по делото протокол, подписът върху който е оспорен успешно от ответника, в
процесния случай решението е взето с необходимото мнозинство. Предвид изложеното и
доколкото не е оспорено решението на етажните собственици, обективирано в оспорения
протокол и договор от 10.08.2002 година като незаконосъобразно по предвидения за това
ред на чл.40 от ЗУЕС, дори един от подписите, в случая този на ответника - С. Р., да не е
положен от него и да се приеме за недействителен, последното не обосновава и не доказва
нарушаване на правилата за мнозинството при вземане на решения от Общото събрание на
етажните собственици, поради което не може да се отрази и върху действителността на
същото. В резултат на това, както и правилно е приел първоинстанционния съд, решението
за присъединяване към топлопреносната мрежда поражда валидно правните си последици.
От там и приложение намира разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, съгласно която
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ в срок от 30 дни
след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат
право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия. Нещо повече,
по делото е представена и приложена молба - декларация, подадена от С. Р. за откриване на
6
партида на негово име. Поради изложеното и с оглед елемента на административно
регулиране в чл. 150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се прекрати
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната
норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, поради
естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да
бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може
сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия.
Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици
или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик,
независимо дали е съгласен с него. Възражението на въззивника в този смисъл следва да се
отхвърли като неоснователно.
В исковия период от м.05.2018 г. до м.04.2020 г., действащи между страните са
приетите от "Топлофикация София" ЕАД Общи условия от 2016 г., одобрени с Решение на
ДКЕВР от 10.07.2016 г. Приложими за тези вземания са разпоредбите на чл. 33 от ОУ от
2016 г., съгласно които плащанията за съответния месец се дължат в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който е задължението. Доколкото тези задължения са уговорени да
се плащат в определен срок, то съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал. 1
от ЗЗД и началният момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва
да тече от момента на настъпване на изискуемостта му, тоест с изтичане на 45 дни след
месеца, за който е възникнало задължението. (Решение № 3100 от 7.04.2022 г. на СРС по гр.
д. № 44788/2021 г.; Решение № 8163 от 16.07.2022 г. на СРС по гр. д. № 71729/2021 г.)
Моментът на издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия
отоплителен сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на осъществяването
на доставката на енергията и за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури. Издаването
на обобщена фактура не е от естество да промени момента, от който започва да тече
погасителната давност за процесните вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия
в определен месец. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това вземане
не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната давност за него
тече от последната издадена фактура за това вземане. Моментът, от който започва да тече
погасителната давност е определен от законодателя в зависимост от възникване на
вземането и от изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на
плащането на същото са различни юридически факти, от тях произтичат и различни
последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2016 год. сочи изискуемост на месечното
вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и обвързването от
7
ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните задължения с издаването
на обобщена фактура по изравнителната сметка е неоснователно.
Първоинстанционният съд с оглед установената фактическа обстановка от събраните
по делото доказателства, правилно е определил началото на изискуемостта на процесните
задължения, като е съобразил и съдебната практика по въпроса, която е последователна.
Въззивният съд споделя извода, че претенцията на „Топлофикация София“ ЕАД не включва
погасени по давност суми, поради което препраща и към мотивите, изложени от първата
инстанция, като не счита за необходимо да ги преповтаря в настоящото съдебно решение.
Предвид изложеното, претенцията на ищцовото дружество следва да се уважи до
пълния предявен размер.
Предвид изхода на делото, „Топлофикация София“ ЕАД има право на разноски в
размер на 350 лева, представляващи заплатено юрисконсултско възнаграждение.
Предвид цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12.
2010 год., ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7673/06.07.2022 г., постановено по гр. д. № 48541/2021
г. на СРС, 77 състав, са уважени частично предявените от „Топлофикация София“ ЕАД
искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД и е признато за установено, че С. Н. Р., ЕГН **********, действащ чрез
процесуалния си представител адв. Ю.В.Р., със съдебен адрес за връчване на книжа: гр.
София, ул. **** ДЪЛЖИ на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул.“Ястребец“ №13, действащо чрез юрисконсулти сумите,
както следва: 1 521,94 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия за
топлоснабдения имот за периода 01.05.2018 год. – 30.04.2020 год., ведно със законната лихва
от 04.06.2021 год. до погасяването; 52,82 лева, представляваща цена за извършена услуга
дялово разпределение за периода от 01.05.2018 год. до 30.04.2020 год., ведно със законната
лихва от 04.06.2021 год. до погасяването. ОТХВЪРЛЯ иска по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.149 от ЗЕ за цена за доставена топлинна енергия до пълния предявен размер от 1 537, 10
лева; иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 174, 37 лева, представляваща мораторна лихва
8
върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2019 год. до 12.05.2021 год., както
и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 9,98 лева, представляваща мораторна лихва върху
цената на предоставена услуга за дялово разпределение за периода 01.07.2018 год. –
12.05.2021 год.
ОСЪЖДА С. Н. Р., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител
адв. Ю.В.Р., със съдебен адрес за връчване на книжа: гр. София, ул. **** да заплати на
основание чл.78,ал.3 ГПК на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул.“Ястребец“ №13 сумата от 350 лева, представляваща
заплатено юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на „Бруната България“ ООД, ЕИК *********
трето лице-помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9