РЕШЕНИЕ
гр.
София, 11.04.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести март през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ВАСИЛ
АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Васил
Александров в. гр. д. № 10673/2017 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С Решение от 31.05.2017 г., постановено
по гр. д. № 27142/2016 г. по описа на СРС, I Г.
О., 28-ми състав е уважени иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като е
осъдена „Ю.Б.“ АД да заплати на Н.Б.Х. сумата от 16043,42 лева, представляваща
левовата равностойност на 9141,09 CHF, представляващи
разлика между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените
завишени вноски по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 36639/17.04.2008 г., ведно със законната лихва върху
сумите считано от 20.05.2016 г. (датата на предявяване на иска) до
окончателното изплащане.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ответника, в която се твърди, че последното е
недопустимо, евентуално неправилно като е постановено в противоречие със закона
и събраните по делото доказателства. Поддържа, че съдът не бил разгледал
изложените от ответника възражения и доводи. Навежда доводи за неправилност на
извода, че спорните между страните клаузи от процесния договор за кредит не
били индивидуално уговорени, освен това съдът бил приел, че БЛП се определял
едностранно от банката, като не правел разлика между БЛП и лихва. Излага
съображения, че клаузите не били неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП,
като същевременно неправилно съдът бил, че не били налице условията по чл. 144,
ал. 2 и ал. 3 ЗЗП. Твърди, че от писмени доказателства по делото се
установявало, че страните са постигнали договореност за условията по договора,
като банката била изпълнила задълженията си. Поддържа, че приетото заключение
на ССчЕ изяснявало как се формира лихвата по договора и начина на формиране на
БЛП, като сочи, че не следва да се кредитира заключението на вещото лице в
частта по отношение въпросите на ищеца. Развива аргументи за приложението на чл.
144, ал. 1, т. 1 ЗЗП, като обосновава, че договорът за банков кредит не може да
бъде приравнен на паричен заем по ЗЗД, освен това спорните между страните
клаузи били декларативни и не подлежали на изследване по чл. 26 ЗЗД, във вр.
чл. 143 ЗЗП. Навежда довод, че законът допуска уговарянето на възнаградителна
лихва с променлив компенент, като в случая била и налице методология за
определяне на БЛП, която била свободно достъпна във всеки офис на банката и на
нейна интернет страница. Излага съображения, че ищецът е имал възможност да
изрази становище и възражения по клаузите на договора и да иска тяхната
промяна, но не бил предприел такива действия, освен това от процесните клаузи
не било налице значително неравновесие между правата и задълженията на страните
по договора. Твърди, че клаузите са индивидуално уговорени, за което прави
подробна обосновка. Поддържа, че неправилно било прието от съда, че клаузата на
чл. 12, ал. 1 от договора била нищожна. Навежда доводи, че получената сумата от
9141,09 шв. франка не била получена без основание, а е заплатена въз основана
на постигнатите от страните уговорки. Излага съображения, че неправилно
районният съд бил приел, че в случая трябвало да се приложи общата петгодишна
давност, а не специалната тригодишна давност, което аргументира. Твърди, че не
било обсъдено възражението им, че за да се върне даденото при нищожни клаузи,
то трябвало изрично последните да бъдат прогласени за такива, освен това с
предявени искове се целяло по косвен път да се промени постигната между страните
обща воля по размера на лихвата. Иска отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявени иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба, в който се поддържа, че оплакванията във въззивната
жалба са неоснователни. Твърди, че изричното обявяване на клаузите за нищожни
не е предпоставка за уважаване на предявения иск, като това тяхната
действителност можело да бъде обсъдена в мотивите на съдебното решение, освен
това когато се касаело за неравноправни клаузи съдът дължал служебно
произнасяне по този въпрос, дори и да не бил сезиран с подобно искане. Навежда
довод, че обстоятелството, че е подписан договор не правело клаузите
равноправни, като уредбата на неравноправните клаузи била именно във връзка със
сключени договори, тъй като потребителската защита целяла да защити
потребителя, като по-слаба страна от гледна точка възможността на страните да
преговарят, като потребителят приемал съдържанието на договора, което друга
страна предварително била изготвила, без възможност да въздейства върху него.
Излага съображения, че съществените елементи на кредитното правоотношение в
частност определянето на годишната променлива лихва изобщо не са били предмет
на договаряне между страните – в каквато насока били изводи на
първоинстанционния съд. Твърди, че са неоснователни твърденията, че предвиждащи
право банката да увеличава лихвата, не били неравноправни, тъй като годишната
лихва била ясно и категорично определена, като били посочени елементите й,
което аргументира подробно с оглед липсата на конкретика в договора, поради
което било налице основанието по чл. 143, т. 10 ЗЗП. Навежда довод, че
процесните клаузи не попадали в обхвата на чл. 144 ЗЗП, за което право
изчерпателна обосновка. Поддържа, че са неоснователни твърденията, че БЛП бил
определен съобразно методологията на банката, като по делото не били
представени доказателства, че последната изобщо е съществува към момента на
сключване на договора, освен това факторите посочени в нея не били част от
договорното съдържание. Излага съображения, че са недоказани доводите на
въззвника за проведено индивидуално договаряне. Твърди, че не са спазени
изискванията на чл. 58 ЗКИ, което аргументира, като били правилни и изводите на
първоинстанционния съд за неравноправност на процесните клаузи. Навежда доводи,
че в случая била приложима общата петгодишна давност. Иска потвърждаване на
обжалваното решение. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК от
легитимирано лице, като е насочена срещу акт на съда, който подлежи на въззивна
проверка, поради което е процесуално допустима.
СРС, 28-ми състав е бил сезиран с осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
I. От фактическа страна
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите
наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), настоящият съдебен състав намира,
че страните не спорят по отношение на следните обстоятелства: 1) че е сключен Договор за кредит за
покупкна на недвижим имот HL 36639/17.04.2008
г. между „Ю.Б.“ АД от една страна, в качеството на
кредитодател и Н.Б.Х. и К.Г.Х.от друга страна, в качеството на
кредитополучатели, по силата на който договор кредитодателят предоставя на
кредтиполучателите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на
равностойността на 851700,00 евро по курс „купува“ за швейцарски франка към
евро на „Ю.Б.“ АД в деня на усвояване ан кредита, а кредитопучателите се
задължавата да върнат предоставената сума на триста месечни анюитетни вноски, в
които е включена и уговорената между страните възнаградителна лихва; 2) че кредитодателят е предоставил на
кредитополучателите уговорената по договора за банков кредит сума; 3) че за периода от 08.06.2011 г. до
09.05.2016 г. е заплатена сумата от 9141,09 швейцарски франка, представляваща
възнаградителна лихва по довора.
Следователно, спорът между страните се концентрира
върху обстоятелството дали твърдените от ищеца договорни клаузи са
неравноправни, което обуславя тяхната нищожност, както и дали е налице валидно
правно основание за заплатените по договора и спорни по настоящото дело парични
суми. Конкретните клаузи върху които е концентриран правния спора са следните:
- в клауза на чл. 3, ал. 5 от Договора, страните са
постигнали съгласие, че действащия Базов лихвен процент на банаката за жилищни
кредити не подлежи на договоряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Банката уведомява кредтитополучателите за новия
размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити и датата от която той е в
сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в
настоящия договор надбавки не се променят;
- в чл. 6, ал.
3 от Договора е уговорено, че в случай, че по време на действието на настоящия
договор, банката промени Базовия лихвен процент за жилищни кредити, размерът на
погасителните вноски, определен в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие
с промяната, за което кредитополучателите с подписването на настоящия договор,
дава своето неотменимо и безусловно съгласние;
- в чл. 12, ал.
1 е договорено, че банката запазва правото си по време на действие на настоящия
договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които
прилага при операциите си, като приложимите лихви по настоящия кредит в
швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране п реда
на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня
на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните
по настоящия договор.
С оглед систематичното тълкуване и приложение на
спорните между страните клаузи, съдът намира, че е от значение и уговореното в
чл. 3, ал. 1 от Договора, в която клауза е постигнато съгласие, че за усвоения
кредит кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер на сбора на
Базовия лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден
за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка от 1,15 пункта.
Към момента на сключване на настоящия договор БЛП за жилищни кредити в
швейцарски франкове е 4,5 %.
От приетото и неоспорено заключение на ССчЕ се
установява, че за периода от 08.06.2011 г. до 09.05.2016 г. са извършени
плащания за погасяване на договорни лихви, част от месечните вноски на обща
стойност 44326,91 CHF при увеличен от банката
годишен лихвен процент. Вещото лице е изяснило, че при действието на
първоначалния погасителен план за същия период дължимата сума е в размер на
35185,82 CHF, като надплатената разлика е
за сумата от 9141,09 CHF. Изяснени са
компонентите, които са включени в Методологията за образуване на БЛП.
Съдът при преценка на заключението на ССчЕ, съобразно
правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е
изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило
изчерпателно на поставените задачи, като по делото не се доказва, че то е
недобросъвестно или заинтересовано от изхода на правния спор.
II. От правна страна
В правилото на чл. 20 от ЗЗД е предвидено, че при
тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и
всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
Процесният договор попада в предметния обхват
на ЗЗП. Ищецът е потребител по смисъла на § 13 т. 1 ДР ЗЗП, а банката е
търговец по смисъла на § 13 т. 2 ДР ЗЗП (с оглед действаща разпоредба към
момента на сключване на договора – 17.04.2008 г.). Следователно в отношенията
им са приложими и разпоредбите на Закона за защита на потребителите. Съгласно §
13, т. 12 от ДР на ЗЗП (действаща към момента на сключване на договора
(24.06.2008 г.) – обн. ДВ бр. 99/09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) "Финансова
услуга" e всяка услуга, свързана с банкова дейност,кредитиране,
застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане.
Следователно, процесният договор има характер на потребителски договор, за
който се прилагат разпоредбите на чл. 143 – 146 от ЗЗП.
За пълнота е необходимо да се отбележи, че
специалната уредба на банковите кредити, отпускани към момента на сключване на
договора действително е съществувала – ЗПК (в сила от 01.10.2006 г. – отм. ДВ,
бр. 18/05.03.2010 г.). Същият закон обаче в чл. 3, ал. 3, т. 5 изрично изключва
договори на стойност над 40 000,00 лева – какъвто е процесният, както и
кредити, обезпечени с ипотека върху недвижим имот (ал. 5, т. 1) – какъвто е
процесният договор – поради което и спрямо сключения договор между страните в
настоящото производство следва да намерят приложение правилата на ЗЗП, включително
правилата за неравноправни клаузи (чл. 143 и сл., в сила от 10.06.2006 г.).
От буквалния прочит на чл. 143, ал.1, т. 10 и т.
12 следва, че значително неравновесие между страните е налице тогава, когато
клаузите в договора: позволяват на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание; предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Цитираните разпоредби са тези, на които се позовава ищеца в исковата молба. Диспозитивното начало е уредено в ГПК като основен принцип на българския
гражданския процес – арг. чл. 6 ГПК. Съдът се произнася само по предявеното
спорно материално право, което е очертано с неговите правопораждащи юридически
факти и предметно съдържание. Следователно, правният спор, предмет на делото, и
обемът на дължимата съдебна защита се определят от ищеца, т.е. волята на лицето, което е
сезирало съда, предпоставя обема на търсената от съда защита на твърдени
материални права – арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК. Като принципът
на диспозитивното начало очертава не само вида и обема на търсената защита, но
и пределите на правосъдната власт на съда – арг. чл. 2 ГПК. Въпреки това, в
случая съдът дължи служебна проверка за валидността на клаузите, тъй като се
касае за императивни материалноправни разпоредби, който въззивният съд трябва
да приложи – така т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; Решение
на
СЕС по дело C-243/08; Решение
на СЕС
по дело C-488/11; Решение на СЕС по съединени дела C-537/12 и C-116/13 Решение на СЕС по дело C-397/11 (по отношение въззивното производство).
Приложимостта им към договора за банков кредит
е ограничена с оглед разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП. Съгласно изключението
предвидено в нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП съгласно която: доставчикът на
финансови услуги може (има право) при наличие на основателна причина да промени
и без предизвестие лихвения процент, дължим от потребителя или на потребителя,
или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при
условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми
другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и е осигурил преди това или
едновременно с уведомяването й възможност тя да прекрати договора незабавно.
Понеже разпоредбата е изключение от цитираните по-горе разпоредби на чл. 143
ЗЗП, тя следва да се тълкува и прилага ограничително, т.е. само за посочената
хипотеза, вън от която изключението не намира приложение. Въпреки че първата предпоставка
е налице, аргумент от клаузата на чл. 12, ал. 2 от договора възможност банката
да уведоми кредитополучателя-потребител и третите задължени лица за извършената
промяна чрез съобщение в банковите салони и на интернет страницата й, то не е
налице втората предпоставка. В договора липсва клауза, която дава възможност на
потребителя да прекрати договора. Извод
в различна насока не следва от предвидената в чл. 8 от Договора възможност за
предсрочно погасяване на кредита. На първо място, едностранното прекратяване на
договора, поради промяна в условия на сключване е нещо различно от
прекратяването, поради предсрочното му изпълнение. На следващо място, правото
на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП
налага прекратяването да може да се упражни свободно, т.е. без да се пораждат
за потребителя насрещни неблагоприятни последици, в това число и неустойка за
предсрочно погасяване, каквато е налице в клаузата на чл. 8, ал. 2 от Договора.
Защитата на по слабата страна – т. нар.
потребителска защита е изключена и в хипотезата, когато клаузата е индивидуално
уговорена с потребителя – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.
146 ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, като когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него – арг. чл. 146,
ал. 4 ЗЗП, като това обстоятелство в процесния случай е правилно разпределена
доказателствена тежест с протоколно
определение в открито съдебно заседание от 21.11.2016 г., с което е обявен за
окончателен проекто-доклада по делото, който е обективиран в Определение от
29.09.2016 г.
Настоящият съдебен състав намира, че ответникът
не е доказал пълно и главно, че спорните между страните клаузи са индивидуално
уговорени. С оглед на това и при неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. За
пълнота следва да се отбележи, че индивидуалното договаряне предполага
наличието на договорен процес – размяна на оферти и контраоферти, обсъждане на
конкретните клаузи и тяхното съдържание. Възможността потребителят да не се
съгласи или да възрази срещу предложените от търговеца клаузи в случая е
доведена до възможността потребителят или да ги приеме, или изобщо да не
подпише договора. Това не е индувидуално договаряне. Без значение е
обстоятелството, че потребителят е подписал договора, който очевидно е от
категорията на типовите договори, които предварително се изготвят от търговеца.
Подписването на договора от потребителя не означава, че последният безусловно
се е съгласил с клаузите по договора, а още по-малко може да се приеме, че той
е имал възможност изобщо да въздейства върху клаузите му. Търговецът, като
професионалист и по-силна икономически страна следва да осигури възможност за
наличието на реален договорен процес и протичането на такъв. С оглед тази
логика на потребителския закон, именно върху него е тежестта да докаже тези
обстоятелства, като без абсолютно никакво значение е фактът, че последният
сключва ежедневно множество такива сделки.
Въззивният съд намира, че процесните клаузи не
попадат в хипотезата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Индивидуално уговорена клауза
по смисъла на чл. 146 от закона е клауза в потребителски договор, която не е
била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел, като не са
индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП от закона, особено общите
условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им
характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а подписването на договор за банков кредит от
потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се
в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. Включване в договор за кредит на всички факти,
които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари“ и които са свързани
с начина на формиране на кредитния ресурс, а поради липсата на реципрочност за
намаляване на цената на услугата, като е нарушено изискването за
добросъвестност с оглед предвиденото в договора, цената на финансовата услуга
при промяна на пазарните тенденции единствено да нараства, но не и да намалява,
в който случай дори и да са налице условията, визирани в чл. 144, ал. 3,
точка 1 от Закона за защита на потребителите, валидността на клаузата, свързана
с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент,
е обусловена от добросъвестността на търговеца по смисъла на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите – съобразно посочената норма, не съответства на
изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като такава е
клаузата, с която е регламентирана единствено възможност за нарастване на
цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент (приложимия
индекс) без да се включва възможност за намаляване на същата при спадане на
лихвения процент (приложимия индекс) – прилагането на методиката, по която се
извършва увеличаване на цената, може да доведе до значително неравновесие между
правата на потребителя и тези на търговеца. – така напр. Определение № 569 от 4.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1075/2017 г., II т.
о.; Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК. Нормата на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП по принцип не изключва приложението на правилото на чл. 143, т.
10 и т. 12 ЗЗП по отношение на договорите за потребителски кредит, ако са
налице други установени по делото обстоятелства. Такива обстоятелства са дали в
клаузата на договора има яснота относно методиката и математическия алгоритъм
за едностранна промяна от банката на лихвения процент, че клаузите за изменение
на лихвения процент трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин,
за да се прецени дали отговорят на критерия за изключение от общия принцип (чл.
147, ал. 1 ЗЗП), че потребителят трябва да получи достатъчна информация как
банката може да промени цената (какъвто характер има възнаградителната лихва
при договорите за кредит) – така Решение
№ 51 от 04.04.2016 г. по т. д. 504/2015 г., II т.,о., ВКС, и Определение № 379
от 03.05.2016 г. по т. д. № 2088/15 г., I т. о., ВКС. Отделен е
въпросът, че с оглед изясненото, че чл. 144 ЗЗП има характера на изключителна
норма, която трябва да се тълкува и прилага стриктно и ограничително, то при
телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП
понятията за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар следва да се
разбират в тесен смисъл.
Отделно от това уговорената в процесния договор
възнаградителна лихва е т.нар. плаваща, тъй като нейният размер се определя от сбора
на Базовия лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП),
валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка от 1,15
пункта – арг. чл. 3, ал. 1 от Договора, като към момента на сключването на
процесния договор БЛП е била в размер на 4,5 %. При систематичното и
телеологическо тълкуване на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12,
ал. 1 от процесния договор, съдът достига до извод, че е уредена възможност за
банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва (респ. размера
на дължимите месечни погасителни вноски) чрез промяна на БЛП, която не подлежи
на договаряне между страните и така да увеличи уговорената цена, без да сочи
конкретен фактор за промяната и без потребителят да има право да се откаже от
договора – в случая трябва да се отбележи, че по договора нито са дадени
конкретни обективни пазарни фактори, нито е препратено към конкретна методика,
която да съдържа подобни фактори, като „банката
запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя
Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при
операциите си, като приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове
или друга валута при евентуалното му превалутиране п реда на чл. 20.
Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на
приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по
настоящия договор“. Тези уговорки покриват признаците на чл.143, т. 12 от
ЗЗП. За банката съществува законово
изискване при отпускане на кредит да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита – чл. 58, ал.1 т. 2 ЗКИ и то не е спазено с процесния договор.
Този извод на съда е обусловен от обстоятелството, че
кредитодателят банка, принципно може едностранно да измени клаузите,
определящи размера на възнаградителната
лихва и останалите разноски по кредита при проявление на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1)
основанията за изменение на „цената” на банковата услуга (възнаградителната
лихва) - ясно и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1
ЗЗП. 2) безусловно и изцяло да се
уговорят всички разходи по кредита; 3)
едностранно изменение от търговеца – само въз основа на предвидените в
договора случаи – арг. чл. 58, ал. 2 ЗКИ – “разходите по кредита се определят изрично
и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно
погасяване”; 4) разпоредбата на
чл. 58, ал. 2 ЗКИ - частно проявление на основния принцип в гражданското право
– забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната
търговска практика на частноправните субекти. Тези изисквания са залегнали
и в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по
преюдициално запитване с Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10 - „националната юрисдикция следва да прецени с
оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която
продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне
на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна.
В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери
дали… съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната
услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора.“.
В случая по делото не е
доказано, че са били налице посочените предпоставки, за да възникне
възможността за едностранно изменение на уговорената между страните възнаградителна
лихва. Методиката за определяне на БЛП трябва да съдържа ясна и разписана
изчислителна процедура (формула), в която се посочват видът, количествените
изражения и относителната тежест на отделните компоненти. Тяхното
формално посочване не предоставя възможност потребителят да е наясно как се
изменя един от компонентите, който е включен при формиране на уговорената
възнаградителна лихва. Тоест, банката е обезпечила за себе си правото произволно,
при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя БЛП, като
го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин
се накърнява принципът на добросъвестност, тъй като е уговорено право на
банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да е
установено конкретно обективно обстоятелство, извън волята на страните,
при настъпване на което да се изменя променливият индекс, формиращ
възнаградителната лихва – с посочване конкретната стойност на
изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност да е в полза
както на банката (при увеличаването му), така и на потребителя (при
намаляването му). С тази клаузи се създават значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка
води и до увреждането на последния.
Следователно, за да не бъдат
неравноправни оспорените клаузи, банката е трябвало да има ясна методика от
която потребителят да може да направи обосновани изводи за формирането на
цената на предоставения паричен ресурс, както и да се предвиди възможност да се
отчитат измененията на обективния пазарен фактор – при неговото снижаване и при
неговото увеличаване. С други думи, добросъвестността при уговаряне на плаващ
лихвен процент изисква същият да е обусловен от пазарните фактори или от
изричното последващо допълнителни съгласие на страните по договора. По този
начин лихвата би се определяла изцяло от пазарните условия, който са обективни,
но трябва да бъдат ясно регламентирани в методиката за формиране на лихвата, за
да може потребителят да направи икономически информиран избор при избирането на
конкретен кредитен продукт.
С оглед на горното,
настоящият съдебен състав намира, че процесните клаузи са нищожни, тъй като са
неравноправни – арг. чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
За да бъде уважена предявената обективно съединена
престативна кондикция, чиято правна
регламентация е в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е необходимо да
са налице следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника и 3) това
разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е
без правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, чийто
централен елемент е разместването на имуществени блага между страните.
В случая от
заключението на ССчЕ, както и от липсата на спор между страните безспорно се
установява, че въззиваемия-ищец е плащал уговорените месечни анюитетни вноски
за процесния период, които са постъпвали в имуществения патримониум на
въззивника-ответник. Следователно, с оглед и на кредитираното заключение на
ССчЕ по делото безспорно е установено, че сумата
от 9141,09 CHF, представляващи плащания за
погасяване на договорни лихви е реално заплатена, като същата се явява разлика
между лихвите, част от месечните вноски на обща стойност 44326,91 CHF при увеличен от банката годишен лихвен процент и
действително дължимата сума 35185,82 CHF –
определена при приложение на първоначално уговорения погасителен план.
С оглед на горното, правилно първоинстанционният съд е
установил размера на дължимата сумата, като с оглед изводите за неравноправност
на клаузите въз основа на които е заплатена претендираната сума, съдът намира,
че липсва годно правно основание – годен юридически факт, въз основа на който
да е възникнало облигационно правоотношение, чийто централен елемент е
размественето на имуществени блага. Тоест, сумата от 9141,09 CHF е платена без годно правно основание, поради което
подлежи на връщане.
Не може да бъде прието твърдението, че за да се уважи
искът клаузите трябвало да бъдат обявени изрично за нищожни. Предявяването на
иск, респ. формирането на сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността на
спорните клаузи не е материална предпоставка за уважаване на иска по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД. Когато не са предявени отрицателни установителни искове за нищожност
на клаузите, съдът обсъжда въпросът за действителността на клаузите
преюдициално – само в мотивите, без да формира извод, ползващ се със сила на
пресъдено нещо досежно това обстоятелство. Въпреки това, няма пречка искът да
бъде уважен, доколкото по делото не е доказано пълно и главно наличието на
годно правно основание, като една от материалните предпоставки на иска.
Противното схващане, което застъпва въззивникът, би означавало искът по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД, винаги да е обективно съединен с иск по чл. 26 ЗЗД. Не това е
логиката на закона. Тези два иска не се намират в отношение на обусловеност, а
могат да се предявяват самостоятелно. Нещо повече, с оглед диспозитивното
начало, като основен принцип на гражданския процес именно ищецът следва избира
как да защита правата си, респ. какъв да бъде обема на търсената защита.
Неоснователни
са възраженията за погасяването на част от претенцията с кратка тригодишна
погасителна давност. Процесните вземания
са за суми платени без (на нищожно) основание, т.е. правопораждащият юридически
факт е неоснователно обогатяване, което се погасява с общия 5-годишен давностен
срок – по арг. от противното на чл. 111 от ЗЗД, във вр. чл. 110 от ЗЗД. В този
смисъл т. 7 от ППВС № 1/1979 г. – „Вземанията, произтичащи от фактическите
състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната
давност по чл. 110 ЗЗД… погасителната давност започва да тече от деня на получаването
на престацията“; Решение №
165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т.о., ТК. В
случая предявеният иск е за суми дадени без основание за периода 08.06.2011 г.
до 09.05.2016 г., като искът е предявен на 20.05.2016 г., а с оглед чл. 110 ЗЗД, погасени по давност са всички вземания преди 20.05.2011 г. В случая
претенцията на е погасена по давност.
Следва да се изясни, че с оглед Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014
г., ОСГТК, съдът е длъжен да съобрази уговорено от страните, като не може
да присъди сумата в различен размер.
Тъй като
правните изводи на въззивният съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционният съд, то и обжалваното решение се явява правилно и като
такова на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК трябва да бъде потвърдено.
При този
изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага само
въззиваемият. Последният е поискал присъждането им и е доказал, че реално е
сторил такива, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК трябва да му се присъди сумата от 1282,00 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Настоящото дело е гражданско, а не търговско, тъй като
в случая се касае за потребителски спор, поради което решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 31.05.2017 г., постановено по гр. д. № 27142/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 28-ми състав, с което е осъдена „Ю.Б.“ АД, ЕИК:********, със
седалище и адрес на управление:*** да
заплати на Н.Б.Х., ЕГН: **********, с адрес: ***, ж. к. „М.“ № ********сумата
от 16043,42 лева, представляваща левовата равностойност на 9141,09 CHF, представляващи надплатена договорна лихва по Договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 36639/17.04.2008 г., ведно със законната лихва върху сумите считано
от 20.05.2016 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ********
да заплати на Н.Б.Х., ЕГН:********** сумата от 1282,00 лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.