№ 6017
гр. София, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100507321 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 6049 от 18.04.2023 г., постановено по гр. д. №
72405/2021 г. на Софийски районен съд, 31-ви състав е признато за
установено на основание чл. 439 ГПК по отношение на „К. Бългaрия“
ЕООД, че К. Ю. И. не му дължи следните суми: 6078,44 лв. – главница по
договор за потребителски кредит № 520277/26.10.2010 г., ведно със законната
лихва от 18.02.2015 г. до изплащане на вземането; 864,77 лв. – мораторна
лихва за периода 21.08.2013 г. – 13.02.2015 г., които суми са предмет на
изпълнително дело № 20168440400997 на ЧСИ С.Я., рег. № 844 в КЧСИ,
образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 17.06.2015 г. по ч. гр.
д. № 8445/2015 г. на СРС, 28-ми състав.
Със същото решение е разпределена отговорността за разноски
между страните, като ответното дружество е осъдено на основание чл. 78, ал.
1 ГПК да заплати на К. Ю. И. сумата от 293,14 лв. – разноски по делото за
държавна такса, както и на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА да заплати
на адв. Р.А. – сумата от 994,32 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
за безплатно процесуално представителство.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство „К. България“ ЕООД. В
жалбата се сочи, че решението на СРС е неправилно, необосновано и
1
незаконосъобразно. На първо място е отправено оплакване, че
първоинстанционният съдебен състав неправилно е извел заключения, които
не кореспондират с представените по делото доказателства и действителното
правно положение, което е подробно изложено в жалбата. Жалбоподателят
сочи принципни постановки във връзка с течението на погасителната давност.
Твърди, че са извършени също изпълнителни действия, прекъсващи
перемпцията. Счита, че с оглед извършено присъединяване на изп. д. №
997/2016 г. към изп. д. № 960/2016 г. принудителните действия, извършени по
изп. д. № 960/2016 г. са относими и към изп. д. № 997/2016 г., тъй като са
имали за цел да удовлетворят вземанията на кредитора и по двата
изпълнителни листа. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени
атакуваното решение и да постанови, такова с което да отхвърли исковата
претенция на ищеца.
В законоустановения срок от насрещната страна К. Ю. И. е постъпил
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като
неоснователна. Въззиваемият сочи, че никъде в закона не е предвидена
хипотеза на присъединяване на дела с един и същи взискател и длъжник,
поради което същото не следва да поражда правни последици относно
процесното изпълнително дело. Намира, че по него няма данни за поискани
или извършени изпълнителни действия, поради което петгодишната давност
за процесните вземания е изтекла. Ето защо моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Решението обаче е неправилно поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съдебен
състав е приел, че по приложените изпълнителни дела липсват каквито и да е
доказателства за присъединяване на процесното изпълнително дело на ЧСИ
Я., което е образувано за събиране на процесните вземания, към по-рано
образуваното изп. д. № 960/2016 г. на ЧСИ Я. за събиране на вземания по друг
изпълнителен лист. Посочил е още, че дори да е извършено присъединяване
на двете изпълнителна дела, след образуването на процесното изпълнително
дело по него не са извършвани каквито и да е изпълнителни действия, годни
да прекъснат давността за процесните вземания, тъй като изпълнителните
действия по по-рано образуваното изпълнително дело не касаели процесните
вземания. В решението се сочи още, че присъединяването на изпълнителни
2
дела на един и същи взискател за събиране на различни негови вземания,
претендирани с различни изпълнителни титули, не е предвиден в
процесуалния закон изпълнителен способ, изграден от съответни
изпълнителни действия, нито е посочено в т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като изпълнително действие, прекъсващо
давността.
Според настоящия съдебен състав тези изводи са неправилни. В случая е
предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1
ГПК за установяване недължимост на вземания, за които е издаден
изпълнителен лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен
предявеният иск трябва да е установен следният фактически състав: 1) да
съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул
срещу ищеца; 2) да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу
длъжника; 3) да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на
вземането – в конкретния случай да е изтекла претендираната от страната
погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно
прекъсване на погасителната давност относно вземането.
Приложима по отношение на установените с влязла в сила заповед
вземания е петгодишната давност по аргумент от разпоредбите на чл. 117, ал.
2 ЗЗД и чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 404, ал. 1, т. 1 подлежат на
принудително изпълнение както съдебните решения, така и заповедите за
изпълнение, които имат характер на съдебни изпълнителни основания по
смисъла ГПК. На изпълнение по този ред подлежат установените по
основание и размер безспорни вземания, каквито без съмнение са както
вземанията, установени с влязло в сила решение, така и вземанията,
установени с влязла в сила заповед за изпълнение на съдилищата. Така, както
длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила
решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по
което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва и
вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт,
настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Тълкуването на чл.
117, ал. 2 ЗЗД налага извод, че правилото следва да се прилага както по
отношение на вземания, установени с влязло в сила решение, така и по
отношение на вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение (в
този смисъл Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение).
Няма спор между страните, че длъжникът в заповедното производство
не е възразил по предвидения за това процесуален ред срещу заповедта по чл.
410 ГПК и тя е влязла в сила. След стабилизирането на заповедта за
изпълнение ирелевантно за правния спор е обстоятелството въз основа на
какъв акт или основание е издадена същата. Когато е налице влязла в сила
заповед за изпълнение, същата стабилизира вземането, поради което от
влизането й в сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна
по аналогия от разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която е приложима и в
настоящия случай.
3
В случая при липса на доказателства за връчване на процесната заповед
за изпълнение с оглед преценка за изтичане на двуседмичния срок за
възражение срещу заповедта по чл. 414, ал. 2 ГПК (в редакция до изм. с ДВ,
бр. 100 от 2019г.) и съответно за датата на нейното влизане в сила, за такава се
счита датата на издаване на изпълнителния лист на 16.11.2015 г.
По делото правилно е отделено за безспорно, че ответникът е образувал
изп. д. № 20168440400997 по описа на ЧСИ С.Я. срещу ищеца за
принудителното събиране на процесните суми, за които е издаден
изпълнителен лист от 17.06.2015 г. по ч. гр. д. № 8445/2015 г. на СРС, 28-ми
състав. Основният спорен въпрос, който стои пред въззивната инстанция, е
дали принудителните действия, извършвани по по-рано образуваното
изпълнително дело, към което е присъединено процесното изпълнително дело,
ползват последното.
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. С подаването на молба за
образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на
определен изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ,
давността се счита за прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В този
смисъл са и мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ,
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
както и че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва
многократно в изпълнителния процес – с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В тази връзка следва да се посочи, че за
прекъсването на давността с отправено от взискателя искане за прилагане на
конкретен изпълнителен способ, е без значение дали съдебният изпълнител е
предприел или не е предприел конкретни действия във връзка с това искане,
тъй като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали
кредиторът действа. Редовната молба на взискателя за образуване на
изпълнително дело прекъсва давността. В цитираното тълкувателно решение в
действителност се посочва изрично, че образуването на изпълнителния процес
не спира или прекъсва давността, но под образуване на изпълнителния процес
се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с постановление (а
сега с разпореждане съгласно чл. 434 ГПК) образува изпълнителното дело в
качеството му на процесуален орган. Това налага извода, че подаването на
редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е и молбата,
съдържаща овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността. Аргумент за този
извод е даден и в мотивите по т. 10 от ТР, в което изрично се посочва, че е
нередовна молбата за изпълнение, в която взискателят не е посочил
изпълнителен способ и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал.
3 ГПК, вр. чл. 129 ГПК, като изрично се посочва, че такава молба не прекъсва
давността. Ето защо, въззивният съд приема, че с молбата на взискателя от
01.04.2016 г. (находяща се в кориците на изп. д. № 997/2016 г.) давността за
принудително събиране на вземането е прекъсната.
Прекъсва давността след това и предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
4
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица, както се
сочи в т. 10 от цитираното тълкувателно решение. Давността се прекъсва
многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния
способ.
Видно от събраните по делото доказателства, с постановление от
01.04.2016 г. по изп. д. № 997/2016 г. по горепосочената молба на взискателя
съдебният изпълнител е образувал изпълнително производство по изп. д. №
20168440400997 с взискател „К. България“ ЕООД и длъжник К. Ю. И., което е
присъединил към изп. д. № 20168440400960 със същите взискател и длъжник,
но по друг изпълнителен лист. Действително разпоредбата на чл. 456 ГПК не
предвижда възможност за присъединяване на изпълнителни дела, а само
възможност на взискател по едно изпълнително производство да се
присъедини към друго такова. Към момента на образуването на
производствата по изпълнителни дела № 20118750401399 и №
20118750401400 взискателят е бил един и същ, а именно „К. България“ ЕООД,
поради което не са били налице предпоставките по чл. 456 от ГПК за
присъединяване на взискател от едно изпълнително производство към друго
такова. Съществувала е възможност за образуване на едно изпълнително
производство по двете молби, което обаче не е направено. Независимо от това,
въззивният съд намира, че доколкото с молбата за образуване на изп. д. №
997/2016 г. взискателят е направил възлагането по чл. 18 ЗЧСИ към съдебния
изпълнител, което не е било оттеглено впоследствие, то взискателят може да
се ползва от извършените от съдебния изпълнител действия по изп. д. №
960/2016 г., които са годни да прекъснат давността и за вземанията, предмет на
изп. д. № 997/2016 г., а в случая това са наложени запори на банкови сметки на
длъжника през 2018 г. (със запорни съобщения, находящи се на л. 117, 118, 119
от изпълнителното дело).
Същевременно въззивният съд отчита и факта, че след постановеното от
съдебния изпълнител присъединяване на изп. д. № 997/2016 г. към изп. д. №
960/2016 г. взискателят е продължил да подава до съдебният изпълнител
молби по изп. д. № 960/2016 г. с искания да се предприемат посочени
изпълнителни способи за удовлетворяване на вземанията му към длъжника
(от 23.10.2017 г., 26.04.2018 г., 24.02.2021 г., 26.05.2021 г.), които молби, макар
и приложени към изп. д. № 960/2016 г. са с ефект да прекъснат давността по
изп. д. № 997/2016 г. Дали е постигнат ефект от тези молби е без значение за
ефекта, който те произвеждат, а именно да прекъсват давността.
За пълнота на изложението следва да се посочи и, че според настоящия
съдебен състав обединяването на двете изпълнителни производства е
направено от гледна точка на принципа за процесуална икономия и по
аналогия с възможността за служебно обединяване на искови производства от
съда (арг. чл. 213 ГПК). По този начин книжата до страните ще бъдат
изпращани само по едно дело, което би освободило длъжника от излишни
разноски. В този смисъл присъединяването на изпълнителни дела като
институт на изпълнителния процес е практика, която е създадена изцяло, за да
5
благоприятства положението на длъжника, но не и да уврежда кредитора.
В аспекта на изложеното следва извод, че към датата на подаване на
исковата молба (17.12.2021 г.) не е изтекла давността за процесните вземания,
тъй като между всяко от описаните по-горе действия не са изтекли повече от
пет години и всяко от тях е в състояние да прекъсне давността. Ето защо
въззивната жалба се явява основателна, а първоинстанционното решение
следва да бъде отменено като неправилно.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ответникът има право
на разноски за исковото производство. Същият претендира разноски в размер
на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.
78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Според
настоящия съдебен състав размерът на претендираното от ответника
юрисконсултско възнаграждение е съответен на фактическата и правна
сложност на делото, както и на извършените от юрисконсулта действия,
поради което следва да бъде присъден в този размер.
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ответникът има право на разноски
и за въззивното производство. Претендират се разноски за заплатена държавна
такса в размер на 146,57 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя дължимото юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция
в минимален размер от 100 лв. по чл. 25 от Наредбата за правната помощ във
вр. с чл. 37 от същата наредба при съобразяване на липсата на фактическа и
правна сложност на спора пред въззивния съд. Както вече бе посочено по-
горе, възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК се определя от съда, а не от
страната, при което наличието или липсата на възражение от насрещната
страна за прекомерност на соченото такова е без значение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 6049/18.04.2023 г., постановено по гр. д. №
72405/2021 г. по описа на Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 31-ви състав И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Ю. И. с ЕГН ********** и настоящ
адрес в Англия, гр. Озуъстри, Графство Шропшир, ул. „******* срещу „К.
България“ ЕООД с ЕИК ******* и седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. ******* иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 6078,44 лв.
– главница по договор за потребителски кредит № 520277/26.10.2010 г., ведно
със законната лихва от 18.02.2015 г. до изплащане на вземането; 864,77 лв. –
мораторна лихва за периода от 21.08.2013 г. до 13.02.2015 г., представляващи
предмет на изпълнително дело № 20168440400997 на ЧСИ С.Я., образувано
въз основа на изпълнителен лист, издаден на 17.06.2015 г. по ч. гр. д. №
6
8445/2015 г. на СРС, 28-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К. Ю. И. с ЕГН **********
да заплати на „К. България“ ЕООД с ЕИК ******* сумата от 150 лв. –
разноски за юрисконсултско възнаграждение в хода на исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК К. Ю. И. с ЕГН
********** да заплати на „К. България“ ЕООД с ЕИК ******* сумата от
246,57 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
хода на въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7