РЕШЕНИЕ
гр. ВРАЦА, 25.09.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският районен
съд, втори граждански състав, в публичното заседание на 07 септември две хиляди
и осемнадесета год. в състав:
Районен съдия: НЕДЕЛИН
ЙОРДАНОВ
При секретаря ВАЛЕНТИНА
ВИТНЬОВА като разгледа докладваното от СЪДИЯТА гр. дело N`9 по описа за
2018год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е във връзка
с подадено възражение срещу заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 3494/2017г. на
ВРС иск от ”МОБИЛТЕЛ” ЕАД, гр.София против Ц.Т.Е. *** за признаване за
установено, че ответницата дължи сумата от 80.62 лева, представляваща
незаплатени делекосъобщителни услуги по договор № *********/28.10.2014г. с
индивидуален клиентски номер М 4273971, сумата 491.40 лева, начислена неустойка
за предсрочно прекратяване на договора и мораторна лихва в размер на 20.98 лева
начислена върху фактура № *********/12.12.2014г. Ищецът твърди, че по силата на
сключен между страните договор за мобилни услуги ответника е станал титуляр на
мобилен номер. За потребените от ответника услуги за периода
28.12.2014г.-08.04.2015г. ищецът издал фактури, но поради неплащането им
прекратил едностранно договора на основание клауза неустойка в Приложения към
сключените договори раздел Отговорност.
Исковете са с правно
основание чл.422 вр.чл.410 ГПК и чл.86 ЗЗД и са процесуално допустими.
В срока и по реда на
чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител представя писмен
отговор, с който оспорва исковете. Счита, че претендираната неустойка не е
определена предварително, за да не е нужно кредиторът да доказва размера й,
съгласно чл.92 от ЗЗД. Позовава се и на изтекла погасителна давност по чл.111
от ЗЗД по отношение на претендираните главница и неустойката. Оспорва се и
претендираната мораторна лихва, с доводи, че съгласно съдебната практика не
може да се претендира едновременно мораторна лихва и неустойка.
За да се произнесе по
основателността на иска, районният съд направи преценка на доказателствата по
делото поотделно и в тяхната съвкупност, взе предвид становищата на страните,
въз основа на която прие за установени следните обстоятелства:
По ч.гр.д. №3494/2017
г. на Районен съд-Враца на 10.08.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено Ц.Т.Е. да заплати на ”МОБИЛТЕЛ”
ЕАД сумата от 572.02 лева, представляваща главница за незаплатени
далекосъобщителни услуги по договори за далекосъобщителни услуги с № М
4273971/28.10.2014г., от които 80,62 лева незаплатена далекосъобщителна услуга;
491,40 лева неустойка предсрочно прекратяване на договор за
далекосъобщителна услуга; 20.98 лв. мораторна лихва; ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 09.08.2017 г. до окончателното й изплащане,
както и деловодните разноски - 25,00 лева държавна такса и 180,00 лева
адвокатски възнаграждение.
По повод постъпило от
ответника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение против заповедта за
изпълнение, с разпореждане по същото ч. гр. дело, съдът е указал на заявителя,
настоящ ищец, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от
уведомяването. В указания му срок ищецът е предявил настоящия иск.
Предявените искове са допустими – предявени са от дружеството
- заявител в производството по чл.410 ГПК, в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК, за
установяване на оспорено от ответника вземане по издадена заповед за изпълнение
на парично задължение № 2432/10.08.2017 г. по ч.гр.д. № 3494/2017 г. по описа
на РС – Враца. Поради това ищецът има правен интерес от тяхното предявяване.
Разпределението на доказателствената тежест в процеса
изисква ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право.
Между кредитора „Мобилтел” ЕАД и длъжника Ц.Е. е съществувал
и валидно е действал договор №*********/28.10.2014 г. с индивидуален клиентски номер М 4273971, с който на длъжникът са предоставяни услуги за
телефонен номер ********** по тарифен план МТЕЛ Домашен телефон 1 с месечна
абонаментна такса 5,90 лв. с ДДС за срок от 24 месеца/Приложение №1 към договор
№*********/28.10.2014 г./. Същевременно Ц.Е. е добавила за ползване и мобилни
номера ********** и **********, избирайки условията на тарифен план Мтел
Трансфер S с месечна абонаментна такса 14,90 лв /с ДДС/ за срок от 2 години
видно от Приложение №1.
В срока на действието на договора за мобилни услуги ищеца
е издал на абоната-ответник следните фактури:
фактура № *********/12.11.2014 г., с падеж на плащане
27.11.2014 г., за отчетен период от 09.10.2014 г.до 08.11.2014 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 47.86 лв;
фактура № *********/12.12.2014 г., с падеж на плащане
27.12.2014 г., за отчетен период от 09.11.2014 г.до 08.12.2014 г., за ползване
на далекосъобщителна услуги за сумата от 32.76 лв.;
сметка № *********/20.04.2015 г., с посочена дата на плащане
20.04.2015 г., в която е начислена сума за плащане в размер на 223.56 лв.
сметка № *********/20.04.2015 г., с посочена дата на плащане
20.04.2015 г., в която е начислена сума за плащане в размер па 223.56 лв.
сметка № *********/20.04.2015 г., с посочена дата на плащане
20.04.2015 г. за сума в размер на 44.28 лв.;
При така установените фактически данни се налагат
следните правни изводи:
От представеният договор №*********/28.10.2014 г. ведно с
приложенията към него се установява наличието на възникнали договорни
правоотношения между „Мобилтел” ЕАД и Ц.Е., по силата на които посоченото дружество
е поело задължение да предоставя на ответника делекосъобщителни услуги за срок
от двадесет и четири месеца за телефонни номера **********, ********** и
********** срещу задължението на потребителя да заплаща ежемесечна такса в
размер на 5,90 лв. за ползваните далекосъобщителни услуги от телефонен номер
********** и 14,90 лв. за ползваните далекосъобщителни услуги от телефонни
номера ********** и **********.
С подписа си в
договорите, който ответницата не е оспорила, същата е удостоверила, че е запозната,
приема и се задължава да спазва условията на договорите. Съгласно сключения
договор и приложенията към него дружеството-оператор издава ежемесечно фактура
за ползваните услуги. Претендираната в настоящото производство сума за 80.62
лева, представлява уговорено между страните възнаграждение за ползваните от
ответника делекосъобщителни услуги и същата е следвало да бъде заплатена от
ответницата в уговорения срок. За ползваните далекосъобщителни услуги са
издадени фактура № *********/12.11.2014 г., с падеж на плащане 27.11.2014г., за
отчетен период от 09.10.2014г. до 08.11.2014г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 47.86 лв. и фактура №
*********/12.12.2014 г., с падеж на плащане 27.12.2014 г., за отчетен период от
09.11.2014г. до 08.12.2014г., за ползване на далекосъобщителни услуги за сумата
от 32.76 лв.
В конкретният
случай Е. е подписала договори за далекосъобщителни услуги, ползвала е телефонни
номера **********, ********** и ********** и не е изпълнила задължението си по
договора и приложенията към него да заплаща стойността на предоставените й
услуги. С това си поведение Е. е изпаднала в забава. Издадени са й фактури и в
срок ответницата не ги е заплатила. Изпълнен е фактическият състав на договорно
неизпълнение по чл.79 ЗЗД, за което ответницата следва да понесе отговорността
си.
Цената на иска представлява сума, за която е издадена
фактура от доставчика на мобилната услуга, и е посочен периодът й.
Представените фактури сами по себе си не са основание за плащане, но ответницата
е сключила договор и е ползвала съответните далекосъобщителни услуги, за което
не си е заплатила, респ. същата е в неизпълнение на договора си.
Видно е от
представените договори и допълнителни споразумения за ползваните услуги, че
ответницата се е съгласила и е приела
условия на оператора за взаимоотношения с потребителите на телефонни
услуги.
По делото не се
оспорват претендираните суми за заплащане на дължимите и предоставени месечни делекосъобщителни
услуги и представените фактури за тези суми, поради което предявеният иск за
тази сума се явява основателен.
По отношение на тези суми е направено възражение за
погасяване им по давност, което възражение съдът приема за неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в” от ЗЗД вземанията за периодични
плащания се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Такова е и вземането
за ползваните месечни делекосъобщителни услуги. Ето защо погасителната давност
за всяко от месечните задължения за далекосъобщителни услуги започва да тече от
датата на падежа му и изтича с изминаването на три години от тази дата, в
случай че давността не е прекъсната.
В настоящия случай
на 09.08.2017г. е подадено заявление по чл.410 ГПК за дължимите суми, което
действие е прекъснало погасителната давност. Видно от издадената фактура №*********/12.11.2014г.
задължението за ползваната далекосъобщителни услуги в размер на 47.86 лв. за
отчетен период от 09.10.2014г. до 08.11.2014г. е с падеж на плащане 27.11.2014г.,
а по издадената фактура № *********/12.12.2014г. задължението за ползваната
далекосъобщителни услуги в размер на 32.76 лв. за отчетния период от
09.11.2014г. до 08.12.2014г. е с падеж на плащане 27.12.2014г. При съобразяване датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и падежът на дължимост на претендираните
суми, съдът приема, че погасителната давност за тях не е настъпила.
С оглед
изложеното предявеният установителен иск за сумата от 80.62 лева,
представляваща незаплатени делекосъобщителни услуги по съществуващото между
страните облигационно правоотношение следва да бъде уважен в пълен размер.
С оглед основателността на главната претенция за
дължимост на ползвани и незаплатени далекосъобщителни услуги и предвид установената
забава на длъжника за заплащането им, основателна се
явява и акцесорната претенция за мораторна лихва в размер на 20.98 лева,
начислена върху фактура № *********/12.12.2014г. за периода от 28.12.2014 г. до
24.07.2017 г.
Неоснователен се
явява иска за установяване на вземането
в размер на 491.40 лева, начислена неустойка за предсрочно прекратяване на
договора, по следните съображения:
С разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД е предвидена възможност страните да
обезпечат изпълнението на поетите с договор задължения, като предвидят
неустойка, която да послужи за обезщетяване на претърпените от евентуално
неизпълнение вреди, без да е нужно същите да се доказват. Задължението за
неустойка става изискуемо от момента на осъществяване на съответния вид
неизпълнение, за което е уговорена.
В случая ищецът се
позовава на неустоечна клауза, съдържаща се в чл.9.3.1 от Приложение №1 от
сключения договор, според която, в случай че абонатът наруши задължението си,
произтичащо от приложението, договора или общите условия, в това число, ако по
негово искане или вина договорът по отношение на услугите в приложението бъде
прекратен в рамките на определения срок на ползване, операторът има право да
прекрати договора по отношение на тези или всички услуги и/или да получи
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаметни такси/без отстъпки/,
дължими от датата на прекратяване до изтичане на определения срок на ползване. Тълкувайки
волята на страните по реда на чл.20 от ЗЗД съдът намира, че посочената клауза
регламентира дължимост на неустойка не само в случай на неизпълнение, но и в
случай на разваляне. В този смисъл по арг. от ТР №7/13.11.2014г. по т.д.
№7/2013г. на ОСГТК на ВКС претенцията за неустойка е принципно съвместима с
преобразуващия ефект на развалянето. Надлежното упражняване на потестативното
право на разваляне обаче е елемент от правопораждащия фактически състав на
вземането за неустойка, тъй като е уговорена именно за този етап от развитието
на облигационното правоотношение.
Доколкото не е уговорено друго следва да се приеме, че надлежното
упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл.87,
ал.1 от ЗЗД. Писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата
форма. С оглед уговорения алгоритъм за изчисляване на неустойката, на който се
позовава ищеца, установяването на факта на получаване на писменото предизвестие
от абоната е от значение не само за доказването на основанието, но и на размера
на иска. В разглеждания случай по делото не се твърди и не се установява
операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие, с което му предоставя
подходящ срок за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че
кредиторът не се е възползвал от правото си да прекрати договора, поради което
в неговата правна сфера не е възникнало вземане за неустойка при предсрочно
прекратяване на договора.
Освен това неустоечната
клауза препраща към общите условия на мобилния оператор, но в настоящето
производство ищецът не конкретизира на кои точно общи условия се позовава - за
доставка на мобилни или фиксирани услуги. Качените на сайта на мобилния
оператор общи условия са разграничени, като съществуват общи условия за
доставка на мобилни услуги и общи условия на фиксирани услуги, при които
основанието за прекратяване на договорите, поради не плащане на сумите е различно.
За да възникне правото
на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с
добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1,
пр.1 и пр.3 от ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за
неустойка.
Добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД са неписани морални норми с правно значение,
нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със
закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че константната
практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка, е категорична,
че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при
разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните
са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по
т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д.
№ 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на
служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за
компенсаторна неустойка, преценена към пораждане на задължението и при
направено възражение за прекомерност на неустойката, съдът намира, че същата
противоречи на добрите нрави, тъй като уговореният размер, формиран от
месечните такси до изтичането на срока на договора нарушава принципа на
справедливост и добросъвестност в гражданските
отношения. В този смисъл е решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. №
203/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС Процесната уговорка за заплащане на
неустойка в размер на месечните такси за таксуващите периоди, оставащи до
изтичането на срока на договора, преценена към възникване на задължението,
обуславя извод за противоречие с добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй
като съвпада с обезпеченото главно задължение. Следва да се посочи, че размера
на вредата на мобилния оператор, съизмеряваща се с размера на вноските (цената
на услугата) до края на срока на действие на договора, създава само илюзорно
право на прекратяване на договора от страна на ответника – потребител, т.е.
същата е и неравноправна и поради това нищожна. С прекратяване на договора от
потребителя търговецът разполага с възможност да предостави услугата на друг
потребител, от който да реализира пропуснатата печалба, като неползването на
същата услуга от предишния не я обезценява по никакъв начин. Затова клаузата за
компенсаторна неустойка не е породила валидно задължение в тежест на ответницата
и предявеният иск за заплащането й следва да се отхвърли като неоснователен.
При тези
съображения предявеният иск за сумата от 491.40 лева, начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договора следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
С оглед изхода на делото и на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК, ищцовата претенция за разноски следва да бъде уважена, съобразно
уважената част на исковете и в полза на ищеца бъдат присъдени сторените от него
съдебно-деловодни разноски в размер на 95.04лв. – за адвокатско възнаграждение,
държавна такса и възнаграждение за особен представител.
Съгласно задължителните указания в ТР №
4/2014г. по ТД № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе и за
дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, съобразно изхода
на спора. Затова ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
съразмерно с уважените искове направените от последния разноски в хода на
заповедното производство в размер на 38.58 лева.
Мотивиран от горните
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА за
установено по отношение на Ц.Т.Е., ЕГН ********** *** и настоящ адрес ***, че
дължи на „МОБИЛТЕЛ” ЕАД, с ЕИК
********* /понастоящем „А1 България” ЕАД/, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш” №1, сумата 80.62 лева, представляваща
незаплатени делекосъобщителни услуги по договор № *********/28.10.2014г. с
индивидуален клиентски номер М 4273971, както и
мораторна лихва в размер на 20.98 лева начислена върху фактура №
*********/12.12.2014г. за периода от 28.12.2014 г. до 24.07.2017 г.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „МОБИЛТЕЛ” ЕАД, с ЕИК ********* /понастоящем „А1 България” ЕАД/, със
седалище и адрес на управление гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш” №1 против Ц.Т.Е.,
ЕГН ********** *** установителен иск за сумата
491.40 лева, начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора
ОСЪЖДА
Ц.Т.Е., ЕГН ********** *** да заплати на „МОБИЛТЕЛ” ЕАД, с ЕИК
********* /понастоящем „А1 България” ЕАД/, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш” №1, разноски по настоящото
производство в общ размер на 95.04 лв., както и направените разноски в производството
по ч.гр.д. № 3494/2017 г. по описа на Районен съд – Враца в размер на 38.58 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Враца в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: