Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 05.05.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав,
в публичното заседание на единадесети февруари две хиляди и
двадесет и втора година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Снежана Тодорова,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 2514 по описа за 2021 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20248905 от 11.11.2020г постановено по гр.д. 53907 по описа на СРС 2019г.,
I ГО, 38 състав,
частично е уважен предявения от М.И.И. срещу ЧСИ, У.Д. с рег. № 858 осъдителен иск с
правно основание чл. 441 ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 300,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в търпени страдания под формата на психически стрес,
вследствие на неправомерното задържане на сумата от 641,02 лв., като искът е
отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 2000,00
лева.
Със същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 65, 70 лв.,
представляващи разноски в производството съразмерно на уважената част от искове.
Срещу така постановеното решение в частта, в
която предявеният иск е отхвърлен за горницата над 300 лева до сумата от 1000,00
лв. е подадена въззивна жалба от ищеца М.И., чрез пълномощника му – адв. Р. И.,
с надлежно учредена представителна власт по делото. В жалбата са изложени
оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Сочи, че определеното
обезщетение в размер на 300,00 лв. е несправедливо и не е в съответствие със
законовите принципи, доколкото обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде
съобразено с икономическата конюктура, да съответства на социалната
справедливост и за да може присъденото обезщетение да е еквивалент на
претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира. Изтъква, че размерът на
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение представлява половината от
месечната му заплата, като при отчитане на обстоятелството, че процесната сума
е била задържана от частния съдебен изпълнител в продължение на два месеца и
той е бил лишен от възможността за тяхното ползване в този период, то следва да
му бъде присъдено обезщетение, съответстващо на две минимални за страната
работни заплати. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в
която предявеният иск е отхвърлен за горницата над присъдените 300,00 лв. до сумата
от 1000,00 лв. и постанови друго, с което да уважи иска за сумата от 1000,00
лв., ведно със законната лихва и да присъди направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
представен отговор на въззивната жалба от въззиваемата ЧСИ У.Д..
Срещу поставеното
решение е подадена въззивна жалба и от ответника ЧСИ У.Д., чрез пълномощника
си - адв. А. А., в
частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от 300, 00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, с оплаквания за
неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и
необоснованост. Сочи, че съдът неправилно е приел, че е налице противоправно
поведение от страна на ЧСИ, като не е посочил нарушената правна норма. Твърди,
че в ГПК не е посочен конкретен срок, в който да бъдат възстановени надвнесени
на длъжника суми по изпълнителното дело. Поддържа, че в конкретния случай
обезщетението за вреди следвало да се дължи от момента на поканата на страна от
кредитора, каквато роля имала искова молба на ищеца, която обаче била подадена
след като сумата вече била възстановена по сметка на ищеца. Сочи още, че са
неправилни констатациите на съда относно наличие на претърпени неимуществени
вреди от ищеца, както и причинно-следствена връзка между твърдяното от ищеца
бездействие от нейна страна и вредите, които обстоятелства не били доказани от
събраните по делото доказателства. Изтъква, че дадените показания от свидетеля Илиева
– съпруга на ищеца следвало да бъдат ценени съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в която
предявеният иск е уважен и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения
иск. Претендира разноски.
Ищецът М.И.И., чрез пълномощника си
адв. Р. И., с надлежно учредена представителна власт, е
подал писмен отговор, с който поддържа становище за неоснователност на въззивна
жалба на ответника. Посочва, че с поведението си ЧСИ Д. е нарушила разпоредбата на чл. 442а ГПК, тъй като е
наложила три запора за вземане от 641, 02 лева. След извършването на плащане по
първия наложен запор не били предприети действия по вдигане на останалите два
запора, поради което по сметката на ЧСИ била преведена повторно сумата от 641,02
лева. Задържането на сумата за период от два месеца пък представлявало пречка
за ищеца да ползва собствените си парични средства, равняващи се на
получаваното от него трудово възнаграждение. Повторното изтегляне на сумата от
641, 02 лв. му причинило притеснения и стрес, който довело до безпокойство и
безсъние. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е
правилно, постановено в съответствие с материалния закон и със събрания по
делото доказателствен материал, поради което моли съда да го потвърди.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над
1000,00 лв. до пълния предявен размер от 2000, 00 лв., и в тази си част е
влязло в законна сила.
Въззивните
жалби са подадени от страните по делото срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, в законоустановения срок, като са заплатени дължимите държавни такси за
въззивно обжалване, поради което въззивните жалби са редовни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивните жалби за неоснователна по следните съображения:
За да уважи предявения иск за сумата от 300,
00 лв. първоинстанционният съд е приел, че с поведението си ЧСИ У.Д.
неоснователно е държал в сметката си сумата от 641, 02 лв. в периода от 18.04.2019г.
до 12. 06.2019г., с което са причинени неимуществени вреди на ищеца, изразяващи
се в стрес, безпокойство и влошаване на здравословното състояние.
Основание за ангажиране на отговорността на
ЧСИ се съдържа в разпоредбата на чл. 441, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД. Касае се за имуществена отговорност за вреди, които са в
пряка причинна връзка с процесуално незаконосъобразното действие или
бездействие на съдебен изпълнител.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По
оплакванията във въззивните жалби, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, съдът намира следното:
Между не са спорни обстоятелствата, а
и от събраните по делото писмени доказателства – представеното копие от
изпълнителното дело № 20198580400164 по описа на ЧСИ Д. се установява, че на
09. 04.2019г. от банковата сметка на М.И. в „ЦКБ“ АД е преведена по сметка на ЧСИ Д. сума
в размер на 641,02 лв., с която изцяло е покрито задължението по изпълнително
дело № 20198580400164, както и че впоследствие на 17.04.2019г. по друга банкова
сметка *** „ОББ“ АД е бил наложен запор в размер на сумата от 641, 02 лв., като
сумата е била преведена по сметка на ЧСИ, а същият е възстановил обратно по
сметка на ищеца на 12.06.2019 г.
При така установените факти се налага
извод, че след като на 09. 04.2019г. от банковата сметка на М.И. в „ЦКБ“ АД по сметка на ЧСИ е преведена
сумата по наложения запор от 641,02 лв., ЧСИ не е предприел действия за вдигане
на наложените запори по банкови сметки на ищеца, както и върху получаваното от ищеца
трудово възнаграждение, макар за да съществува изрично предвидено нормативно
задължение, съгласно което след приключване на изпълнителното производство с
изпълнение на задължението е длъжен служебно да вдигне наложените възбрани и
запори – агр. чл. 433, ал. 3 ГПК. В конкретният случай е налице неизпълнение на
това задължение, доколкото основанието, на което се е дължала процесната сума е
било погасено с първоначалния извършен превод от 09.04.2019г. от сметката на
ищеца в „ЦКБ“ АД.
Ето защо с последващия превод от
сметката на ищеца в „ОББ“ АД по сметка на ЧСИ в размер на сумата от 641,02 лв. е
било реализирано незаконосъобразно разместване на имуществени блага, а сумата
от 641, 02 лв. е била обратно възстановена по банкова сметка *** „ОББ“ АД едва след
от около 2 месеца. През този период ищецът е бил лишен от възможността да
използва собствените си парични средства за от 17.04.2019 г. до 12.06.2019 г./ без
да е налице законно основание за това/, което без съмнение е породило тревожност,
негативни чувства и емоции у него, свързани с финансовото му състояние и
несигурността относно момента на обратното връщане на неправомерно преведената
сума. Ето защо е обоснован извода на СРС за реализиран фактически състав на
имуществена отговорност на съдебния изпълнител на основание чл. 441, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД, доколкото по делото са доказани
елементите от фактическия състав – деяние, противоправност, вреди, причинна
връзка и не е оборена презумпцията за вина.
По отношение оплакванията, касаещи
размера на претендираното обезщетение
следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда според обществения
критерий за справедливост.
В конкретния случай безспорно се
установява наличието на причинени неимуществени вреди на ищеца във връзка с
неправомерното задържане на паричните му средства от ЧСИ в продължение на период
около два месеца, изразяващи се в причинен стрес, безпокойство, тревожност и
безсъние, както и потенциална опасност от влошаване на здравословното му
състояние с оглед на заболяванията му. Преценени по реда на чл. 172 ГПК
показанията на свидетеля К.И.– съпруга та ищеца, съдът намира за обективни и житейски
логични, доколкото именно членовете на семейството имат най-точни и конкретния
впечатления за психическото състояние, както и причините за това. Нещо повече,
всяко незаконно посегателство върху средства, които са близки до размера на
работната заплата е нормално да предизвикат състояние на безпокойство и тревога
свързани с издръжката на семейството и да смутят нормалната деятелност на всеки
човек.
За да обоснове по-големия размер на
претендираното обезщетение ищецът е представил в открито съдебно заседание пред
СГС решение на ТЕЛК №4647 от 18.12.2020г. Според същото ищецът е бил в трайна
намалена неработоспособност от 60%. Макар представеното решение на ТЕЛК да е ново
доказателство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК и с него да е определена
по-висок процент на неработоспособност в сравнения с тази в първоинстанционното
производство, по делото не се установява наличие на причинна-връзка между претърпените
неимуществени вреди от противоправното поведение на частния съдебен изпълнител
и увеличения процент на неработоспособност на ищеца. Сам по себе си увеличеният
процент на неработоспособност не е достатъчен, тъй като по делото не се доказва
той да е в пряка и непосредствена последица от негативните емоции, които ищецът
е претърпял в следствие на неправомерното задържане на паричните му средства. В
този смисъл определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението от
300, 00 лв. се явява съответстващ на размера на претърпените от ищеца
неимуществени вреди. Лишаването от възможността да използване на лични парични
средства без основателна причина безспорно се явява обстоятелство, което е от
естество да повлияе на личния и семейния живот като окаже неблагоприятни
последици върху стабилността на семейния бюджет и затруднения относно нуждите
за посрещане на обичайни разходи и разноски. Причинната връзка между
предприетото от ответницата поведение и настъпилите неблагоприятни последици за
ищеца също се установява, доколкото навременното вдигане на запора върху банковата
му сметка при вече изпълнено задължение, както и своевременното връщане на
получената без основание парична сума биха били предотвратили настъпването на
неимуществени вреди за ищеца.
Неоснователно е оплакването в жалбата
на ответника, че в конкретния случай обезщетение за вреди следва да се дължи от
момента на поканата от страна на кредитора, ролята на каквато има подаването на
искова молба. В тази връзка следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 69,
ал. 1 ЗЗД съгласно, която при задължение без срок, кредиторът може да иска
изпълнението му веднага. При полагане на достатъчна грижа от страна на частния
съдебен изпълнител за него е била налице обективна възможност да установи
постъпването по банковата му сметка на парични средства на 17.04.2019г. без
правно основание, както и да предприеме действия за тяхното възстановяване в
разумен срок. Следва да бъде прието, че именно от този момент за съдебния
изпълнител е възникнало задължение за връщане на постъпилите по специалната му
банкова сметка ***, с чието неизпълнение съдебният изпълнител е изпаднал в
забава. Задължението за връщане на получената сума от 641, 02 лева е било
изпълнено едва на 13. 06.2019г., с което ищецът е бил неправомерно лишен от
възможността да ползва собствените си парични средства, във връзка с което са и
преживените от него неприятни чувства и емоции.
Въз основа на гореизложеното и доколкото правните съждения на настоящата
инстанция съвпадат с тези на СРС, то и първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено, а въззивните жалби оставени без уважение.
Предвид
неоснователността на подадените от страните жалби, разноските във въ зивното
производство следва да останат за тях така, както са направени.
Предвид
установения в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК критерий за цена на
иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20248905 от
11.11.2020 г. постановено по гр.д. 53907
по описа на СРС 2019г., I ГО, 38 състав, в обжалваната част, с която е уважен предявения от
М.И.И. срещу ЧСИ, У.Д. с рег. № 858 осъдителен иск с правно основание чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 300,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в търпени страдания под
формата на психически стрес, вследствие на неправомерното задържане на сумата
от 641,02 лв., ведно със законна лихва от 20.09.2020 г.
РЕШЕНИЕ № 20248905
от 11.11.2020 г., постановено по гр.д. 53907 по описа на СРС 2019г., I ГО, 38
състав, в частта, в която
предявеният иск е отхвърлен за разликата над 1000,00 лв. до пълния предявен
размер от 2000, 00 лв., е влязло в законна сила.е влязло в сила в необжалваната
част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: