№ 3680
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория Недева
при участието на секретаря Камелия В. Славкова
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20241100505621 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №5621/2024 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „П. К.Б.“ ЕООД
ЕИК **** от гр.София срещу решение №20307 от 08.12.2023 г постановено по гр.д.
№59551/20 г на СРС , 25 състав , в частта , с която е отхвърлен иска на въззивника да се
признае за установено , че С. В. С., ЕГН ********** от гр.София му дължи сумата от 704,47
лева възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ********** от
24.01.2015г за периода от 22.07.2015г. до 22.02.2017г., за която сума е издадена /частично/
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2019г. по ч.гр. дело № 39347/2019г. по описа
на СРС, 161-ви състав. Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част .
Уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нарушен чл.19
ал.4 ЗПК , че ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва .
Нищожността на отделна уговорка не води до нищожност на целия договор за заем – чл.26
ал.4 ЗЗД . Евентуално – ако не се дължи възнаградителна лихва - се дължи законна лихва за
забава .
Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 13.12.2023 г и
е обжалвано в срок на 28.12.2023 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената
1
част .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК ,
подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните . Във
връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС ,
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост в
обжалваната част . Относно неправилност на решението е ограничен само до изложените
във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на
ОСГТК на ВКС .
За да уважи иска в посочената част СРС е приел , че на 24.01.2015г. е бил сключен договор
за потребителски кредит между „П. К.Б.“ ЕООД и С. В. С.. В част VI параметри от договора
е посочено, че сумата по кредита е в размер на 2000 лева, срок на кредита- 24 месеца;
размер на вноската по кредита123,64 лева, при ГПР 49,90 % и ГЛП 41,17 %. Общо дължима
сума по кредита- 2967,36 лева. Посочено е, че е избран и закупен пакет от допълнителни
услуги, за което се дължи възнаграждение в размер от 1999,92 лева, като размерът на
вноската по закупения пакет от допълнителни услуги е 83,33 лева. Общо задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги- 4967,28 лева, общ размер на вноска 206,97
лева. Представен е и погасителен план към договора за потребителски кредит и сключено
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. От представеното
платежно нареждане от 24.01.2015г. се установява и че отпусната в заем сума в размер на
2000 лева е била преведена на ответника по посочената в договора банкова сметка. От
представеното извлечение по сметка към договора се установява, че са платени първите
четири вноски по договора за кредит в общ размер от 834,02 лева, за което е налице изрично
признание на ищеца в исковата молба. Платената от ответника сума е отнесена в погашение
на следните задължения - 231,67 лева, главница, 262,89 лева, договорно възнаграждение,
333,32 лева, възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, 6,14 лева лихва за забава,
начислена съгласно т. 12, т. 1 от ОУ.
Според СРС доколкото не са наведени твърдения, респ. не са ангажирани доказателства за
погасяване на остатъка от главничното задължение същото е основателно и предявения
установителен иск следва да бъде уважен изцяло за сумата от 1768,33 лева /2000 лева –
231,67 лева/.
По отношение на вземането за възнаградителна лихва СРС е приел следното: Съгласно чл.
4 от Общите условия, приложими към договора, за ползвания кредит кредитополучателят
дължи на кредитодателя годишна лихва, чийто процент е определен в точка 6 от договора.
Общият размер на договорното възнаграждение е предварително определен в погасителния
план на база лихвения процент по договора за потребителски кредит. В настоящия случай е
уговорен лихвен процент в размер на 41,17 %, като общо дължимата сума по кредита е
посочена в размер на 2967,36 лева, тоест уговорената възнаградителна лихва е в размер на
2
967,36 лева.
Според СРС съдът е длъжен да упражни правомощието си да извърши проверка дали
възнаградителната лихва противоречи на закона или добрите нрави и дали искането се
основана на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит,
включен в обхвата на ЗПК, какъвто е процесният, съдът е длъжен служебно да следи за
спазване и на императивните разредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК.
Според СРС клаузите от договора, предвиждащи задължение за кредитополучателя да
заплаща на ищеца възнаградителна лихва, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор в
действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на
възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са
ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели
постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се
обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си
позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за
заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя,
която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на
парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният
лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че се е лишил
временно от съответната парична сума, предоставяйки я на заемателя, но да не води до
неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.
Според СРС преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите
нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката /Решение 906/ 2004г. по гр. д.
1106/ 2003г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005г. на ВКС, II ГО,
Определение 901/ 2015г. по ч. гр. д. 6295/ 2014г. на ВКС, IV ГО/ е прието, че противоречи на
добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение
– надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Това правило следва да бъде взето
предвид като ориентир за преценка дали процесната клауза, регламентираща размера на
възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички
други обстоятелства, свързани със заема. В този смисъл и Решение от 24.04.2020г.,
постановено по гр. дело № 10833/2019г. по описа на СГС, ІІІ-Б.
Според СРС в случая уговорената възнаградителна лихва надвишава 40 %, т.е. надвишава
трикратния размер на законната лихва, като възнаградителната лихва е в размер от 48,37 %
от размера на предоставения заем, поради което съдът намира, че същата противоречи на
добрите нрави и се явява нищожна. С оглед на което претенцията на ищеца за заплащане на
сумата от 704,47 лева, възнаградителна лихва за периода от 22.07.2015г. до 22.02.2017г.
3
следва да бъде отхвърлена.
Според СРС не се дължи и възнаграждение за допълнителен пакет по споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет от услуги . Възнагражденията попадат в хипотезиса
на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за елемент от
съдържанието на самото кредитно правоотношение, а не за предоставяне на свързана с него
допълнителна услуга. Другата група услуги свързани с отпускането на кредита също
попадат в обхвата на посочената забрана, тъй като касаят пряко действията по отпускане и
усвояване на сумите по кредита. В тази връзка следва да се посочи също, че в чл.10а, ал.4
ЗПК е предвидено, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит,
но в противоречие с това правило, в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги е определено общо възнаграждение, без уточнение относно вида и стойността на
всяка услуга поотделно. На следващо място клаузите, уреждащи вземането за допълнителни
услуги, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Видно от Общите условия на
кредитора „П. К.Б." ЕООД, съставляващи неразделна част от договора за потребителски
кредит, съгласно клаузата на чл. 15 „Допълнителни услуги“ са описани условията, при които
потребителят може да се възползва от допълнителни услуги, а именно: Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; Възможност за смяна на дата на падеж; Улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. В чл. 15.2 „Отлагане на вноски“ от Общите условия е
посочено, че „ако договорът за потребителски кредит/ДПК/ е със срок от 24 месеца /какъвто
е срокът на настоящият договор/ - клиентът може да поиска кредиторът да му отложи четири
погасителни вноски след платена трета вноска по ДПК.“ По-долу в същата точка е посочено,
че това е максималният брой, който може да бъде отложен и който важи за целия срок на
ДПК. Записано е, че клиентът може да поиска от кредитора да му отложи на части или накуп
допустимия брой погасителни вноски, но не може да поиска отлагане на повече от три
последователни погасителни вноски. В подточка а/ са посочени причините, поради които
клиента може да поиска отлагането на определения брой погасителни вноски като например:
Дългосрочна неработоспособност на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в
домакинството му; Под дългосрочна се разбира неработоспособност, започнала най-рано от
деня на подписването на ДПК и продължаваща повече от три седмици /т.е. при
неработоспособност продължила по-малко от три седмици клиентът няма право да поиска
отлагането на заплащането на погасителна вноска/, прекратен трудов договор на клиента
или на друго лице, участващо с доходите си в домакинството му, неплатен отпуск на
клиента, който е по-дълъг от 10 дни и др. Тоест за ползването на предварително заплатената
от потребителя на услуга „отлагане на заплащането на определен брой погасителни вноски“
е установена процедура, която следва да се спази, преди фактически клиентът да има
възможността да се възползва от насрещната договорна престация на кредитора. В подточка
б/ е посочена процедурата - клиентът е длъжен да представи на кредитора собственоръчно
заверено копие от изброените документи: - лекарско заключение, показващо времетраенето
4
на неработоспособността; документ, потвърждаващ регистрация в бюро по труда; заповед за
уволнение, споразумение за прекратяване на трудов договор или друг документ, доказващ
прекратяване на трудово правоотношение; документ от работодател за намаляване на
трудово възнаграждение или забавяне на неговото изплащане; смъртен акт и удостоверение
за наследници; документ, доказващ наличие на застрахователни щети. В чл.15.2.2. от
Общите условия е записано, че заявлението заедно със съответните документи, доказващи
наличието на посочените условия, трябва да бъде подадено от клиента към кредитора не по-
късно от 25 календарни дни от падежа на погасителната вноска. Документите трябва да са
издадени не повече от два месеца преди датата на подаване на заявлението, а отлагането на
погасителните вноски зависи в крайна сметка от одобрението на кредитора. Аналогични са
правилата за намаляване на погасителните вноски изложени в 15.3, 15.3.1, 15.3.3., 15.3.4. от
Общите условия /ОУ/, както и за промяна на датата на падежа съгласно чл. 15.4.1 от ОУ.
Самото предоставяне на съответната услуга се извършва едва след сключване на
допълнително писмено споразумение между страните – чл. 15.2.3; чл. 15.3.4; чл. 15.4.1, изр.
трето от ОУ. От изложеното се налага извод, че потребителят дължи предварително
възнаграждение за услуги, които кредиторът може по своя преценка да не предостави, ако
не са спазени правилата, установени едностранно от кредитора в ОУ. Нещо повече, в
договора не се съдържа задължение на кредитора да предостави исканата и предварително
заплатена услуга дори да са спазени изкисванията на ОУ за подаване на заявления и
представяне на доказателства, тъй като предоставянето на съответната услуга изисква
сключване на допълнително споразумение между страните за изменение на договора, което
се извършва по преценка на кредитора. Принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати възнаграждение за реалното ползване на
определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава, при това едва при изпълнение на
всички поставено едностранно от кредитора условия и само ако и доколкото кредиторът
прецени да я предостави. В тази насока са и нормите на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП,
определящи като неравноправни клаузи, които поставят изпълнението на задълженията на
търговеца в зависимост от условие, което зависи единствено от неговата воля, както и
клаузите, които налагат на потребителят да изпълни своите задължения, дори и ако
търговецът на изпълни своите. Предвид на изложеното съдът приема, че клаузите на чл.
15., 15.1., 15.2., 15.3., 15.4 и 15.5 от Общите условия са неравноправни клаузи на
основание чл.143 вр.чл.146 от ЗЗП. Същите се явяват част от общи условия, поради което
следва да се приеме за целите на настоящото производство, че потребителят не е имал
възможност да влияе на тяхното съдържание. С оглед на което предявения иск за заплащане
на сумата в размер на 1666,60 лева, представляваща възнаграждение за допълнителни
услуги е неоснователен, доколкото същият се основава на неравноправни клаузи, и следва
да бъде отхвърлен.
Решението на СРС е валидно и допустимо , а като краен резултат е и правилно в
обжалваната част . Настоящият съд не споделя мотивите на СРС , според които уговаряне
на възнаградителна лихва повече от три пъти размера на законната лихва противоречи на
5
добрите нрави . Както е посочено в решение №50086 от 21.12.2023 г по т.д.№1027/22 г на
ВКС , I ТО и определение №50094 от 15.02.2023 г по гр.д.№3123/22 г на ВКС , IV ГО при
ГПР по кредита , който не надвишава пет пъти размера на законната лихва , уговаряне на
възнаградителна лихва повече от три пъти размера на законната лихва не противоречи на
добрите нрави .
Изискване за максимален трикратния размер на законната лихва липсва в закона , а с оглед
новата разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК , старата практика на ВКС цитирана от СРС вече
не е актуална . Недопустимо е законът изрично да допуска – при липса на други разходи в
ГПР - възнаградителна лихва в размер на пет пъти размера на законната лихва , а
същевременно да се приема , че това противоречи на добрите нрави . На практика
неписаните правила на добрите нрави са приложими само при липса изрична правна норма
уреждаща съответните правоотношения . Нонсенс е изрично уреденото като допустимо и
законно да противоречи на добрите нрави . Чл.23 ЗПК следва да се тълкува във връзка с
предходния чл.22 ЗПК т.е. последици по чл.23 ЗПК са приложими само в случай на
недействителност по чл.22 ЗПК , но не и при други случаи на нищожност или
унищожаемост по общата уредба на ЗЗД .
Уговарянето на т.нар.допълнителни услуги , които са на висока стойност без да предоставят
значителни облаги на потребителя , по същество представлява начисляване на
допълнителна възнаградителна лихва в противоречие с чл.10а ал.2,4 ЗПК и чл.19 ал.4
ЗПК . При предоставен заем от 2000 лева т.нар.допълнителни услуги са на стойност 1999,82
лева т.е. почти колкото предоставената като заем сума . Същите съответстват на
приблизително 50 % допълнителна годишна лихва , предвид срок на договора от 2 /две/
години . При деклариран в договора ГПР по заема от 49,90 % се оказва , че действителният
ГПР е в размер на приблизително 100 % , с което е надвишен допустимия максимален
размер на ГПР по чл.19 ал.4 ЗПК.
Дори формално потребителят да е информиран за размерите на таксите за „допълнителните
услуги“ , реално договорът за заем не е изготвен на разбираем език според изискването на
чл.11 ал.1 ЗПК и съдържа подвеждаща и невярна информация по чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК за
реалния лихвен процент и за ГПР .
Според Рeшение на СЕС (девети състав) от 21.03.2024 г по дело C‑714/22 :
-чл.3 буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
6
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит ;
-чл.10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл,
че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
-чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че
клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази
разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
-чл.3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за
потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва
плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи,
макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може
да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно
непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
В съответствие с тълкуването на СЕС в случая трябва да се приеме следното . На основание
чл.22 ЗПК във вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК процесният договор за заем е недействителен и
съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита , като не дължи
лихва или други разходи по кредита / решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г
на ВКС , IV ГО и решение №50259 от 12.01.2023 г по гр.д.№3620/21 г на ВКС , III ГО /.
Следователно в случая като краен резултат правилно СРС е приел , че ответникът не дължи
сумата от 704,47 лева възнаградителна лихва. Решението на СРС трябва да се потвърди в
обжалваната част .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20307 от 08.12.2023 г постановено по гр.д.№59551/20 г на
СРС , 25 състав , в частта , с която е отхвърлен иска на „П. К.Б.“ ЕООД ЕИК **** от
гр.София да се признае за установено , че С. В. С., ЕГН ********** от гр.София му дължи
сумата от 704,47 лева възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №
********** от 24.01.2015г за периода от 22.07.2015г. до 22.02.2017г., за която сума е
7
издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2019г. по ч.гр. дело №
39347/2019г. по описа на СРС, 161-ви състав ; и в частта за разноските .
Решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8