Р Е Ш Е Н И Е
№ 44
гр. Русе, 30 декември 2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното
заседание на 21 декември 2022 г. в състав:
Съдия: ДИАН ВАСИЛЕВ
при секретаря …… Диана Михайлова………и в присъствието на прокурора …….….. като
разгледа докладваното от ………
съдията ……… административно дело №523 …… по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 118 от КСО (Кодекс за социално
осигуряване), вр. с
чл. 145 и сл. по глава X от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Делото е
образувано по повод постъпило в съда оспорване от А.А.Н., чрез адв. К.,*** против решение №1040-17-73 от 27.10.2022г. на
директор на ТП на НОИ Русе, с което е потвърдено разпореждане с №172-02-27-3 от
29.08.2022г. на ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе. С разпореждането е отказано отпускане на обезщетение за
безработица, поискано от Н. по реда на чл.54а от КСО.
В жалбата и в
съдебно заседание се релевират доводи свързани с погрешните изводи на ръководителят
на осигуряване за безработица, а в последствие и директорът на ТП на НОИ Русе, че
Република България, в частност ТП на НОИ Русе не е компетентна да се произнесе
по искането, а това е следвало да стане от институция на Германската държава. Тези
изводи, довели до отказ за отпускане на обезщетение за безработица, поискано от
Н. по реда на чл.54а от КСО според оспорващата страна са в нарушение на закона,
на целта на закона и на приложимите в случая норми от правото на ЕС
(Европейският съюз).
Твърди се, че А.
Н. не попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 г., а в обхвата
на чл. 65, §5, във вр. с §2 от същия Регламент, доколкото от доказателствата по делото е
видно, че тя пребивава постоянно в България след прекратяване на трудовото
правоотношение с немския работодател и
следователно обезщетението й за безработица следва да се отпусне именно от
държавата по пребиваването, т.е. от България.
Излагат се подробни
доводи в подкрепа на сочените основания за незаконосъобразност на атакувания
акт - в жалбата, с която е сезиран съда и в съдебно заседание, в което се
ангажират и допълнителни гласни доказателства в подкрепа на твърдения жизнен
интерес на А. Н. в Р България.
Иска се от Административния
съд да отмени процесното решение, и потвърденото с него разпореждане, с което е
отказано на заявителя и жалбоподател в настоящото производство отпускане на обезщетение за безработица по реда
на чл.54а от КСО. Претендират се направените по делото разноски, за които се
представя списък.
Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ-Русе, действащ чрез
процесуалния си представител ст. юрисконсулт И. Карамфилова счита жалбата за
неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение и възразява за
прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение.
Русенският административен съд,
след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, намира жалбата за
процесуално допустима, подадена в 14-дневния срок по чл. 118 КСО от надлежна
страна, имаща право и интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата се явява основателна по следните съображения:
Фактите:
Съгласно декларация
(л.10 от делото), заверена от кмета на кметство с. Обретеник, А.Н. е с настоящ
адрес ***. Това не е и спорно.
За периода от 02.04.2021
г. до 30.06.2022 г. е работила като наето лице от работодател в Германия Н. и е
била осигурявана от немския работодател.
Правоотношението
с немския работодател е било прекратено на 01.07.2022г.
Със заявление,
заведено с вх. №172-02-27/11.07.2022 г. на ТП на НОИ Русе (л.22 от адм.
преписка), А.А.Н. е поискала от ръководителя на осигуряване за безработица при
ТП на НОИ Русе отпускане на парично обезщетение за безработица, след последна
заетост в друга държава членка на ЕИО – Германия.
С писмо, изх.
№У-172-02-27-1/12.07.2022г. (л.32 от адм. преписка) тя била
уведомена, че следва да представи липсващи документи, а именно : Копия на
документи от Германия; Заявление за издаване на ПД U1(удостоверение за осигурителни периоди в Германия); Декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент/ЕО/
883/2004 г. Тези документи са били представени, видно от справка, вх. №172-02-27-2
на 13.07.2022г. Видно от попълнената от Н. декларация – л.36 и сл. от адм.
преписка, тя е посочила, че през периода на последната й заетост преобладаващата
част от роднините й са живели в Р България, не притежава собствено жилище, преобладаващата
част от социалните й контакти са в България и възнамерява да се установи трайно
в Р България. На същата дата е издадено разпореждане под №172-02-27-1(л.31 от
адм. преписка), с което на основание чл.54г, ал.4 от КСО производството по отпускане
на парично обезщетение за безработица било спряно, до получаване на необходими
за това документи – СЕД или ПД U1. На 08.08.2022г. чрез електронната система за обмен на социално осигурителна
информация (EESSI), в ТП на НОИ-Русе бил получен структуриран електронен
документ СЕД Н006, с който компетентната институция на Германия удостоверява за
А.Н., че за периода на заетост Германия е държавата на пребиваване.
На 26.08.2022г.,
с разпореждане под №172-02-27-2 (л.12 от адм. преписка), производството по заявление,
заведено с вх. №172-02-27/11.07.2022 г., с искане за отпускане на парично
обезщетение за безработица било възобновено.
По тези данни не
е налице спор между страните.
С разпореждане №172-02-27-3
от 29.08.2022г., ръководителят на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе
отказва отпускане на обезщетение за безработица по заявлението на Я. Н..
Приема, че не Р България, а съответната институция в Германия, която счита за
държава по пребиването на заявителя е компетентна да се произнесе по такова
искане. Позовава се на съдържанието на предоставения от Германия оригинал на
СЕД Н006, като сочи, че пребиваването на лицето по смисъла на европейските
регламенти в областта на социалната сигурност е в Държавата по последна заетост
– Германия, съответно, българската институция не е компетентна да предостави
парично обезщетение за безработица по българското законодателство, а Германия,
държавата по последната заетост на Н..
Срещу
разпореждането А.А.Н. подава в законоустановения срок жалба, но тя не била
уважена от директора на ТП на НОИ Русе, който също излага мотиви досежно това коя
институция счита за компетентна да се произнесе, с оглед мястото на обичайното
пребиване на Н., а именно - тази на Германската държава. Причина за този извод
АО отново намира в предоставения от Германия оригинал на СЕД Н006.
Недоволна от
така постановеното решение и от отказа за отпускане на обезщетение за
безработица, А. Н., действаща чрез своя адвокат-пълномощник подава жалба пред
настоящата инстанция с изложените в нея доводи и твърдения за
незаконосъобразност на административния акт-решението на директора на ТП на НОИ
гр. Русе, с което е потвърдено разпореждане №172-02-27-3 от 29.08.2022г. на ръководителя
на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе. Сочат се нарушение на
материалния закон и целта на закона и неправилното тълкуване и прилагане на
разпоредбите от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент №987/2009г.
Представят се и допълнително
доказателства за закупен от Н. *** на 10.10.2022г., ведно със своя съпруг,
както и за друг такъв, намиращ се в с. Обретеник, с административен адрес,
съвпадащ с настоящия й такъв по декларацията, също част от писмените
доказателства, който имот е на името на нейния съпруг.
В съдебно
заседание е разпитан като свидетел и Т. Т=, живеещ в съседство с къщата на жалбоподателката в с. Обретеник. Той обяснява,
че Н. е работела в Германия, само за да събере средства за закупуване на жилище,
и не са имали намерение да остават там.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Актовете на
органите на НОИ - разпореждане №172-02-27-3 от 29.08.2022г. и потвърдилото го решение
№1040-17-73 от 27.10.2022г. на директора
на ТП на НОИ гр. Русе са издадени от компетентни по материя и място органи на
социалното осигуряване, в изискуемата писмена форма и съдържат правни и
фактически основания.
Те обаче са постановени
в противоречие на европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза и на материалния закон-КСО, както и в
противоречие с целта на закона.
Като такива
подлежат на отмяна.
Основният спорен
въпрос между страните е правен и е само един. И той е - кое е мястото на
обичайното пребиване на А.А.Н., след прекратяване на трудовото й правоотношение
с немски работодател и прибирането му в България? Правилното определяне на това
място дава отговор на и на въпроса коя е компетентната държава да разгледа
и определи правото и размера на паричното
обезщетение за безработица за лице, чиято последна заетост е в друга държава членка на
ЕИО в случая - Германия.
Съдът счита, че
както ръководителят на осигуряване за безработица, така и директорът на ТП на
НОИ Русе разсъждават погрешно и съобразяват доказателствата и фактите
едностранчиво, в посока на отказ за отпускане на обезщетение за безработица.
Република
България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза,
като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на
осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални
рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера
на обезщетенията и т.н.
Разпоредбите на
ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането
на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи
се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от
01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и
на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС
регламентът се прилага пряко, съдържащите се в регламента правила, като
нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави
- членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи
и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат
приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните
законодателства.
Съгласно чл. 3
от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л" ) относно посочените
клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").
Няма спор по делото, че А.А.Н. е гражданин на
РБ, държава - членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).
С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на
системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за
безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че
лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за
социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно
заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че
държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.
Спорът в случая е свързан с тълкуването и
прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на
понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от
цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на
обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч.
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето.
В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) №
883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой".
В изготвения съвместно с държавите членки
наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване",
"временно пребиваване" и "престой". Тези определения,
посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен
с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава
членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.
Съгласно правото
на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално
осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно
заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по
месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по
обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване
на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една
държава- членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва
да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване
на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на
лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава
членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно
се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и
продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в
случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното
положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат
предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни
примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на
пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници,
студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма
мобилност.
В случая мотивите и конкретна преценка от
страна на административния орган за определяне мястото на обичайното
пребиваване на Н. са погрешни и не почиват на правилното тълкуване на
цитираните по-горе правила.
Именно
намерението на лицето не е взето предвид от АО, а той е подходил едностранчиво,
ползвайки информация, чрез която би отказал отпускане на обезщетение за
безработица.
Не са взети
предвид и други факти и обстоятелства, имащи пряко отношение към изясняване на
въпроса „кое е мястото на обичайното пребиване на А.А.Н.“?
От представената от А. Н. декларация за
настоящ адрес, от закупения апартамент в гр. Русе, от свидетелските показания
на съседа им от с. Обретеник следва извода, че мястото на обичайно пребиваване
на оспорващата е в Република България, в с. Обретеник, където е настоящият й адрес,
където и живее семейството й – нейният съпруг. Роднините й също преобладаващо
са в България, социалните контакти също.
В тази насока са
представени и допълнително доказателства, които макар и да не са били известни
на ПО и директора на ТП на НОИ гр. Русе към момента на тяхното произнасяне,
следва да бъдат взети предвид, съобразно разпоредбата на чл.142, ал.2 от АПК.
В периода на заетост в Германия, оспорващата е
била на територията на страната, но времетраенето на това пребиваване е
обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива
критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно
пребиваване".
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването
на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
По делото обаче няма спор, че А. Н., не е
пограничен работник и е била напълно безработно лице. Същата е пребивавала за
времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, а именно в Германия. Безспорно установено е, че жалбоподателката
не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнала в тази
държава-членка-Германия, на чието законодателство за последно е била подчинена,
за това и не се е регистрирала и не се е поставила на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова
заетост-Германия, а се е регистрирала в Р България, където се е завърнала
трайно и където обичайно пребивава.
Приложимото законодателство
в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на
оспорващата страна, на която държава е и гражданин, а именно - законодателството
на Република България. Именно Р България се явява компетентна държава.
Обезщетението за безработица, претендирано от А.А.Н. правилно е било поискано
именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в
съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от
12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е
трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент,
а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Жалбата се явява
основателна и следва да се уважи.
Решението,
оспорено пред настоящата съдебна инстанция и потвърденото с него разпореждане следва да
бъдат отменени, поради допуснато от АО нарушение на материалния закон и целта
на закона, и заради неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбите от
Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент №987/2009г. Преписката, на основание
чл.173, ал.2, АПК следва да бъде върната на административния орган за ново
произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по
тълкуване и прилагане на материалния закон.
С оглед изхода
на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК следва да се присъдят в полза на
жалбоподателя направените по делото разноски. Те са поискани съгласно
представен списък на разноски в размер на 1000 лева за заплатено възнаграждение
за ползван адвокат по договор за правна защита и съдействие и 50 лева за
заплащане на преводач за извършен превод на документи или общо 1050 лева.
Налице е и
възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение, релевирано
от процесуалния представител на ответника по жалбата.
Нормата на
чл.78, ал.5 от ГПК, приложима на основание чл.144 от АПК казва, че „Ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата“.
От друга страна
намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не следва да рефлектира
драстично върху отношенията между адвокат и клиент, които са сключили договор и
са поели задължения по него, а следва да се съобразява само и единствено с
принципите за социална справедливост и достъп до правосъдие (виж ТР №
6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно чл.8,
ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималният размер за процесуално представителство, защита и
съдействие по административни дела с материя Кодекса за социално осигуряване е
500 лева.
С оглед
фактическата и правна сложност на повдигнатия спор и съобразно казаното по-горе,
съдът счита че справедливия размер на възнаграждението за ползван адвокат по
договор за правна защита и съдействие следва да се определи на 750 лева. Или
общо разноските за присъждане са в размер на 800 лева.
Водим от горното, на основание
чл.172, ал.2 от АПК съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1040-17-73 от 27.10.2022г. на директор на ТП на
НОИ Русе и потвърденото с него разпореждане с №172-02-27-3 от 29.08.2022г. на
ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе, с което е
отказано отпускане на обезщетение за безработица по заявление на А.А.Н. и
Връща по компетентност преписката на
административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по
тълкуване и прилагане на закона.
Осъжда ТП на НОИ - Русе да заплати на А.А.Н. ***, ЕГН ********** направените по
делото разноски в общ размер на 800 (Осемстотин) лева.
Решението е окончателно.
Съдия: