Р Е Ш
Е Н И Е N 78
гр. Сливен, 15.05.2018
година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на втори май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа
докладваното от М. Сандулов гр. д. N 186 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 118/16.02.2018 г. по гр.д. № 4788/2016 г. на
Сливенски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Й.Ц.Ч. ЕГН **********
***, и Н.И.К. ЕГН********** за признаване за установено по отношение на
ответника, че е собственик на ½ ид.ч. от ПИ с идентификационен №№
67338.420.235 / УПИ ХIV-381, кв.507/ с площ 855 кв.м. по КК на гр. Сливен
одобрена със заповед №РД-18-31/19.04.2006 г. на Агенцията по Кадастър, в м.
„Барутни погреби“ гр. Сливен, трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване до 10 м., при съседи
ПИ 67338-420.233, ПИ 67338-420.234, ПИ 67338-420.237, ПИ 67338-420.238, ПИ
67338-420.232, актуван с АОС № 3399/26.01.2016 г. на основание на наследство и
давностно владение. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Й.Ц.Ч. против
Н.И.К. иск за осъждането на ответника да предаде владението върху ½
ид.ч. от посочения по-горе ПИ.
Постъпила е въззивна жалба от
ищеца, в която се сочи, че решението е необосновано, неправилно, постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. На първо място се развиват съображения, че
спорният имот е придобит по давностно владение, тъй като непрекъснато са
обработвали земята необезпокоявано,
неоспорвано като своя и тя никога не е била държавна или общинска. На следващо
място се сочи, че без законно основание общината е подала на ответника Н.К. 850 кв.м. от съседен парцел,
които ищецът е обработвал, своил и притежавал от 1975 г. На следващо място се
сочи, че поземленият имот никога не е бил държавна или общинска собственост. Развиват
се подробни аргументи за това, че имотът не е бил собственост на общината.
В срока по чл. 263 от ГПК е
постъпил писмен отговор от Община – Сливен, в който се сочи, че решението е
правилно и законосъобразно, постановено при правилно тълкуване и прилагане на
процесуалния и материалния закон. Излага се хронологията относно статута на
спорните идеални части от имота. В обобщение се сочи, че съдът обосновано е
кредитирал заключението на вещото лице и е правилен формираният от съда извод,
че имотът, част от който е била предоставена на наследодателите на ищеца, е бил
държавна собственост. На следващо място се излагат аргументи относно
невъзможността да се придобива по давност имот държавна или общинска
собственост. В обобщение се сочи, че атакуваното решение е правилно и
законосъобразно, поради което се иска то да бъде потвърдено.
В
с.з. въззивникът се явява лично и поддържа подадената въззивна жалба. В дадения
срок представя писмена защита, която се припокрива с въззивната жалба.
За
въззиваемата община се явява представител по пълномощие, който оспорва
основателността на подадена жалба и претендира разноски.
За
въззиваемия се явява представител по пълномощие, който оспорва жалбата и моли
да бъде потвърдено първоинстанционното решение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Не се спори, че имот № 4166 по
кадастралния план от
Наследодателите на ищеца са установили фактическа власт върху имота през
1965 година, въз основа на предоставено им право на ползване върху само 1 дка по
реда и при условията на ПМС № 21/1963
г., който имот към този момент е бил държавна собственост. Това е така защото
според чл. 9 от Постановлението, за ползване на граждани са се предоставяли
пустеещите и изоставените земи в държавния поземлен и в горския фонд край
градовете и селата, които не могат да се обработват от ТКЗС и от ДЗС.
Наследодателите на ищеца и самия ищец са ползвали по- голям по площ имот,
отколкото им е бил предоставен за ползване.
С
влизането в сила на § 4 от ПЗР ЗСПЗЗ в редакцията на нормата ДВ, бр.
28/03.04.1992 година правото на ползване на ищците върху имота е прекратено с
оглед реституирането на земята по ЗСПЗЗ. От обстоятелството, че е бил
предоставен имот за ползване по реда и при условията на ПМС № 21/1963 г., както и с оглед факта, че към момента на
влизане на ЗСПЗЗ в сила имотът е извън строителните граници, следва и извода,
че е бил внесен в ТКЗС или е бил отнет, т. е., бил е обобществен, поради което
и представлявава земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ, подлежаща на възстановяване
по реда на ЗСПЗЗ. Не е установено в сроковете по ЗСПЗЗ, други лица да са
заявявали реституция на спорния имот.
Актовете
за общинска собственост по отношение на процесния недвижим имот са съставени на
осн. чл. 25 от ЗСПЗЗ. Съгласно посочената норма, земеделските имоти, които не
принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска
собственост. В приложното поле на тази норма се включват само онези земеделски
земи, които са подлежали на възстановяване,
но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи,
които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на § 4 и § 4б от ПЗР ЗСПЗЗ . Частна хипотеза
на чл. 25, ал.1 от ЗСПЗЗ е разпоредбата
на чл. 19 от ЗСПЗЗ. Земеделските земи,
които не подлежат на възстановяване в хипотезите, изрично посочени в закона,
остават държавна собственост –чл. 24 от ЗСПЗЗ. Придобиването правото на
собственост върху земите по чл. 25 от ЗСПЗЗ от общината става по силата на
закона.
При заявен положителен установителен иск за
собственост на имот, придобит по давност, основателността на
претенцията на владеещият имота несобственик се обуславя от прякото и пълно
установяване на фактите на явно, необезпокоявано и непрекъснато владение с
намерения за своене в продължение на повече от 10 години. При всички случаи
след изтичане на определения от закона срок е налице възможността за придобиване собствеността по отношение на вещта, обект на
владението. Правото на собственост не се придобива автоматично, а след
надлежното позоваване било пред съда или нотариуса, като орган с компетентност
да констатира настъпили вещно-правни последици в резултат на комплекс от факти - чл. 79 ЗС. За да произведе ефект придобивната
давност е необходимо намерението за своене на имота да е демонстрирано по
отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на
придобиването, тъй като съгласно действащите правила - чл. 120 ЗЗД, българското
право не признава служебното зачитане на давността. За да може възражението за
придобивна давност да бъде уважено в рамките на защита на правото на
собственост следва да са налице две кумулативно дадени предпоставки - претендиращият несобственик
следва да е упражнявал фактическата власт по отношение на имота, без
противопоставяне от страна на собственика, както и да е демонстрирал по
отношение на невладеещия собственик поведение, което сочи, че упражнява
собственическите правомощия в пълен обем и това поведение е известно на
собственика. Безспорно е, че до влизане в
сила на ЗСПЗЗ въззивникът и неговите праводатели са ползвали имота, който им е
бил предоставен с тази цел и едва след закупуването по реда на § 4 и § 4б от
ПЗР ЗСПЗЗ са упражнявали владението, но само върху един декар от имота. В
останалата част, тъй като както беше посочено, не е бил заявен за реституция в
предвидените срокове и не е изкупен от ползватели по реда и при условията на § 4 и § 4б от ПЗР ЗСПЗЗ, е останал
общинска собственост.
По начало едва след месец юни 1996г. по принцип би могъл
да бъде поставен в течение давностен срок против собственик – държава или
община. С изричната норма на чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал
възможността за придобиване по давност на такава собственост, ако тя е частна,
и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила
на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено
преди този момент не може да се зачете за годно и да се черпят права от него.
Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане
на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало
01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната
година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС, която е
приложима в случая – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г.
обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от
31.05.2006г., който е последният ден на последната година, в който придобивният
срок изтича. Съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС от 2006г. давността за придобиване на
държавни и общински имоти не тече до 31.12.2014г.
Така, практически, е невъзможно придобиването по давност
с недобросъвестно владение /каквото само е мислимо в настоящия случай/ на
общински или държавен имот, независимо дали въздействията върху него са могли
да бъдат квалифицирани като фактическа власт, и дали владението е приобретавало
и допълнителните изискуеми характеристики.
В случая, приемайки, че позоваването на изтекла в
полза на наследодателите
на ищцата придобивна давност е с начало шестдесетте години на миналия век, то за да се зачете ефекта на придобивната давност
като оригинерно придобивно основание за правото на собственост, следва
владението да е протекло спокойно и необезпокоявано последните 10 години, без
да е губено за срок по -дълъг от 6 месеца. С оглед
законовата разпоредба на параграф 1 от Закона за допълване на ЗС, а именно, че давността за придобиване на
имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември
2022 г. , следва да се
приеме, че срокът не е изтекъл и към този момент. Ищецът не твърди, че е владял и своил имота по отношение на
определено физическо лице, а по отношение на Община Сливен и именно поради това
е насочил претенцията си спрямо нея. По
силата на чл. 86 от ЗС /в редакцията към ДВ бр. 14 от 19.02.1988г., действала
до 1996г./, съществува законова забрана за придобиване по давност на държавна,
респ. общинска собственост. Следователно за периода от 1990г. до 1996г. давност
в полза на ищеца не може да тече. От 01.06.1996г. по аргумент на противното на
забраната на чл.86 от ЗС, редакция ДВ, бр. 33/1996г. да се придобива по давност
публична държавна и общинска собственост следва, че може да се придобива частна
държавна и общинска собственост. Давността за придобиване по давност на
процесния имот до датата на предявяване на исковата молба в съда не е породила правният си ефект, тъй като не
е изтекъл изискуемият 10 годишен период от време – по аргумент на § 1 от ЗД на
ЗС /ДВ бр. 46/2006г., в сила от 01.06.2006г.; изм. бр. 105/2006г.; изм. бр.
113/2007г., в сила от 31.12.2007г.; изм. бр. 109/2008г., в сила от
31.12.2008г., изм. бр. 105 от
/, с който е наложен мораториум и давността за придобиване на
държавни или общински имоти спира да тече до 31.12.2022 г. Следователно
независимо от това дали е упражнявана трайно и необезпокоявано фактическа власт по отношение на процесния имот,
ищцата, а и нейните наследодатели не са могли да го придобият по давност.
Ответникът по делото е оспорил иска, поддържайки тезата, че имотът е общинска собственост, актуван с акт за държавна собственост. Тази теза не е опровергана от събраните по делото доказателства. АОбС е
официален свидетелстващ документ, който удостоверява, че извършените в него
записвания действително са извършени въз основа на посочените в него
предхождащи го актове и на посоченото в него основание.
АОбС
нямат конститутивно действие, тяхното съставяне не е основание за придобиване
правото на собственост, но имайки констативен характер, досежно посочени факти,
от които произтича правото на собственост на държавата или общината, при заявен
иск за собственост срещу държавата или община, в тежест на ищеца, претендиращ собствеността
на имота на лично придобивно основание, е да установи правото си на собственост
върху претендирания имот като по този начин обори придобивното основание на
ответника - държава или община, отразено по АОбС.
За
процесният недвижим имот няма ангажиран като
доказателство титул за собственост, различен от този на общината. Данните по делото не опровергават отразеното по акта, а именно, че собствеността е била на държавата, която по
късно, по силата на закона се прехвърля на общината.
Правилно
и законосъобразно районният съд е достигнал до извода, че искът за признаване
правото на собственост върху недвижимия имот на основание на изтекла в полза на
ищеца придобивна давност е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Вярно е,
че ищецът и неговите наследодатели са ползвали имота, но липсват каквито и да е
доказателства, че те са придобили собствеността на някое друго основание.
Поради това и с оглед на действащото към момента законодателно решение, следва
да се приеме, че имотът винаги е
бил държавна, а след това и общинска
собственост.
След
като имота е бил общинска собственост, то втория ответник го е придобил чрез покупко
продажба и също е станал собственик, поради което предявеният спрямо него
ревандикационен иск се явява неоснователен.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че
липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този
начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна
е претендирала разноски и такива
следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 100 лева представляваща юрисконсултско
възнаграждение за тази инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 118/16.02.2018 г. по гр.д.
№ 4788/2016 г. на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА Й.Ц.Ч. ЕГН ********** ***
да заплати на Община – Сливен
направените по делото разноски за тази инстанция в размер на сумата от 100
/сто/ лева представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: