Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………………… / 2020г.,гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Варна, ХХХІV-ти състав, в
публичното заседание на шестнадесети ноември,през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА
ЯНАКИЕВА
при секретаря Добринка Долчинкова, като разгледа докладваното от
съдия Елена
Янакиева адм.дело № 2225/2019г. по описа на Административен съд
Варна, за да се произнесе, взе предвид:
Предявен,
е иск с правно основание чл.203,ал.1 и 2 от АПК,вр.чл.1 , ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл. 284 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража.
Производството е образувано след отмяната на Решение № 1868/10.10.2018г.,
постановено по адм.д.№ 643/2017г. , постановено от Административен съд Варна, в
частта на предявения от К.С.Р. иск срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ за
присъждане на обезщетение в размер от 100000лв. за сторени от служители при ГД
„Изпълнение на наказанията“ неимуществени вреди за периода на престой в затвора
Варна от 01.01.2014г. до 13.03.2017г.
С Разпореждане № 11129/12.08.2019г. съдът в този състав е указал на ищеца да уточни произхода на неимуществените вреди, като конкретизира в релевантния период по какъв начин е увреден, както и да посочи размер на иска за този период. В молба вх.№ 13105/27.08.2019г. той уточнява, че е лишен от възможността да учи, да повиши квалификацията си, да подобри и други професионални умения, да участва в специализирани курсове по обучение на различни дисциплини и техники за усъвършенстване на физическото му и духовно развитие. Лишен бил от възможността да се движи дори по коридора на ЗЗНО през светлата част от денонощието. Предоставя му се възможност да излиза от спалното помещение единствено по времето, определено за престой на открито и това, отредено за хранене и баня. В останалата част от денонощието е лишен от възможността да се движи, да извършва социални дейности, да работи, тоест не му е предоставена възможност за личностно и физическо развитие, каквато е целта на ЗИН и ЗИНЗС. По – нататък в уточняващата си молба, той твърди че съгласно предписанията на докладите на КПИ, лишените от свобода с доживотен затвор и дори тези, изтърпяващи доживотен затвор без замяна следва да се настаняват в общи помещения, да им се осигурява възможност за курсове и обучения, за работа. По отношение на него, не били спазени задължителните предписания на Препоръка 2003/23/ относно управлението на затворници с дългосрочна присъда от администрацията на затворите, приета от Комитета на министрите на 09.10.2003г. Според ищеца, горепосоченото поведение на ответниците представлява противоправно бездействие за осигуряване на нормални условия за изтърпяване на наказанието му, с което е поставен в нечовешко положение, което е извън прага на търпимост и следствие на което бил лишен от възможността за пълноценно психическо, физическо, емоционално съществуване. От системното унижаване на човешкото му достойнство нарушил съня си, изпитвал тревожност и безпокойство. Изпадал в унинине от факта, че държавата в лицето на своите изпълнителни и управленски органи не изпълнява регламентилани от ЗИН и ЗИНЗС задължения.
Абсолютно същите твърдения за идентичен
период, съставляващи правопораждащи факти , Р. е изложил в исковата молба,
инициирала образуването на адм.д.№ 909/2018г. / абзац трети,четвърти и пети от стр.втора и абзац последен от стр.трета от
исковата молба/. При извършена служебна справка съдът установи, че в
Административен съд Варна е образувано адм.д.№909/2018г. по подадена искова молба от същия ищец, в
която на същите основания- дословно и изцяло и за
същия период е въведено идентично искане. Производството е
приключило с решение, с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –
гр. София е осъдена да заплати на К.С.Р. обезщетение в размер на 1200лв. за претърпени неимуществени вреди вследствие
неизпълнение на задълженията на администрацията на Затвора – Варна за
препланиране на изпълнението на присъдата по чл. 156 от ЗИНЗС, вр. чл. 129 от
ППЗИНЗС за периода 01.06.2009 г.—18.04.2017 г., ведно със законната лихва от
23.02.2018 г. до окончателното плащане на сумата. Искът е отхвърлен в
останалата му част до претендирания размер от 7 500 лева, както и по
отношение на искането за обезщетение за периодите от 27.06.2007 г. —31.05.2009
г. и от 19.04.2017 г. до 23.02.2018 г.
Поради констатираната идентичност на страните,
исканията и основанията, довели до предявяване на иска, съдът в този състав е
прекратил производството с Определение № №2662/23.10.2019г.
С
Определение №338/10.02.2020г., постановено по адм.д.№ 257/2020г., касационен състав
при Административен съд Варна е отменил Определение № №2662/23.10.2019г., като
е приел, че „исковете по адм.д.№2225/2019г. и по адм.д.№909/2018г. по описа
на Административен съд Варна са идентични единствено по отношение страните, периода
и характера на вредите, но не и по отношение на правопораждащите последните
юридически факти. Квалификацията на предявените искове се определя от
изложеното в исковите молби описание на фактите, които в случая са различни по
двете дела- правопораждащи за искът по адм.д.№ 2225/2019г. са фактите за
поставяне на ищеца в изолация в постоянно заключено помещение, чиято правна
квалификация, както е посочил ВАС се изразява в твърдение за извършено
нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС, докато правопораждащи за искът по адм.д.№909/2018г.
са фактите за бездействие на затворническата администрация да изпълни
задължения вменени с цитираните в решението на ВАС разпоредби на чл.156 от
ЗИНЗСи чл.129 от ППЗИНЗС“.
Съдът в настоящия състав е длъжен да съобрази указанията
на касационния състав досежно тълкуването и прилагането на закона, по
арг.чл.285 ЗИНЗС вр.чл.224 АПК. В конкретния случай касационния състав е приел,
че предмет на производство пред едночленния състав на Административен съд Варна
съставлява исковата претенция на К.Р., обоснована от неговата изолация в
постоянно заключено помещение, обуславяща нарушение по чл.3 ЕКПЧОС.
Същевременно, съдът
в този състав е длъжен да не пререшава спор, вече разрешен с влязло в сила
решение, арг.чл.299 ГПК, приложим субсидиарно. Съобразно
тази разпоредба съдът е обвързан от решение № 16991/12.12.2019г., постановено
по адм.д.№ 463/2019г. на Върховен административен съд, с което е отменено решение
№ 2135/07.11.2018 г., постановено по адм. д. № 909/2018 г. по описа на Административен
съд Варна. Крайният резултат в производството по адм.д.№909/2018г. съставлява
отхвърлена изцяло искова претенция, която
видно от исковата молба включва и твърдения за продължителна изолация без
надежда за промяна. Тези твърдения са проверявани от първоинсатанционния
съд по адм.д.№ 909/2018г., както и от ВАС на РБ по адм.д.№ 463/2019г. В
Решенията, с които са приключили тези дела, се съдържат както мотиви, така и
произнасяне досежно доводите на ищеца за неговата продължителна изолация, очевидно
съставляваща един от правопораждащите факти, обусловили и депозирането на иска
по адм.д.№ 909/2018г.
В решението по това дело съдът изрично е приел: „Съгласно чл. 71, ал. 3 от ЗИНЗС (преди влизане в сила на ЗИНЗС – чл.
167г, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за изтърпяване на наказанията,
който е с идентичен текст), осъдените на доживотен затвор, поставени на строг
режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и
охрана, освен ако не са налице условията по чл. 198, ал. 4 за настаняване в
общи помещения с другите лишени от свобода. В случая не се твърди и не се
установява Р. да е бил настанен в общите помещения на затвора.
Чл. 213 от ППЗИНЗС предвижда също така осъдените
на доживотен затвор да бъдат настанени в обособени зони с повишена сигурност и
да участват в колективни мероприятия само с осъдени от същата категория.
Съгласно чл. 214 от ППЗИНЗС осъдените
на доживотен затвор следва да бъдат изолирани от останалите лишени от свобода и
при други обстоятелства, по-специално при престой на открито и други случаи на
напускане на помещението. Полагането на труд може да стане в помещението, в
което са настанени или в специално оборудвани работни места в работилници и
цехове при наличие на подходяща работа.
Характерът на изтърпяваното от Р. наказание и
режимът на изтърпяването му предполагат, че са му наложени ограничения, които
са преценени от законодателя като разумни и съответни на целите на наказанието.
Съобразно критериите, установени в практиката на
Европейския съд за правата на човека по чл. 3 от ЕКПЧ, които са приложими и при
преценката за наличие на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, за да бъде квалифицирано
едно отношение като нарушение на забраната за нечовешко или унизително
отношение, първо, то трябва да достигне минимално ниво на суровост, така че да
доведе до действителна телесна повреда, силно физическо или психическо страдание.
Второ, тези страдания и унижения трябва да надхвърлят неизбежния елемент на
страдание или унижение, присъщи на самото лишаване от свобода, като при преценката
следва бъде приложен цялостен подход към условията на изтърпяване на
наказанието и бъде отчетено тяхното кумулативно въздействие, като се има
предвид, че финансовите и логистични затруднения на държавата да осигури условия,
които не водят до нарушаване на забраната по чл. 3, не могат да изключат или намалят нейната
отговорност.
Твърденията за липса на социални контакти с
други лишени от свобода съдът намира за неоснователни. Не се установява в
конкретен момент или за конкретен период Р. да е бил изолиран по начин,
надхвърлящ изискванията за определения му режим на изтърпяване на наказанието.
Напротив, от показанията на свидетелите, които са изтърпявали присъдите си
заедно с Р., е видно, че същите имат придобити впечатления от разговори с него,
че има условия за контакти в групата на лицата със същия като на Р. режим
ежедневно по време на престоя на открито, ежеседмично – по време на
допълнителното време за спорт, и при отделни поводи – при беседите със свещенослужители
и провежданите групови занимания. Що
се отнася до изолацията от лишените от свобода с по-лек режим, тя е предвидена
изрично в закона, поради което не може да се приеме, че е наложена в резултат
от действие или бездействие на затворническата администрация. Предвид
установеното наличие на социални контакти с лишени от свобода от същата група, изразеното
неудовлетворение от страна на ищеца относно честотата им и кръга на лицата, с
които се среща, не може да се приеме и за надхвърлящо минималното изискуемо
ниво на суровост, за да констатира нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.
Неоснователни са и твърденията за нарушения,
произтичащи от неосигуряването на възможност за полагане на платен или доброволен
труд. В действащия ЗИНЗС (чл. 77, ал. 1 и 2) и в отменения ЗИН (чл. 24, вр. с
чл. 64) е предвидено право на труд на лишените от свобода, но не и като абсолютно
право, на което да съответства абсолютно задължение на органите на
затворническата администрация да им осигурят работа. Както в отменения ЗИН,
така и в действащия ЗИНЗС (чл. 172) на
администрацията е възложено да определи работата, която лишеният от свобода
трябва да изпълнява, в зависимост, наред с останалите критерии, и от съществуващите
възможности, изискванията на охраната и режима и професионалната квалификация. Участието
в трудова дейност е „по възможност“ и при изрично изявено желание от страна на
лишените от свобода (чл. 163, ал. 2 от ППЗИНЗС), като възможностите се
определят от администрацията на затвора в рамките на разкритите работни места в
Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ и в обслужващата и комунално-битова
дейност на затворническите заведения. От анализа на уредбата на полагането на
труд в местата за лишаване от свобода се установява, че включването в трудова дейност
е предмет на преценка от страна на затворническата администрация по редица
критерии, установени в ППЗИНЗС, поради което, доколкото не е доказано наличие
на възможност (разкрито работно място, годно за заемане от лице, изтърпяващо
присъда при режима на Р., за заемането на което Р. отговаря на изискванията за
професионална квалификация и оценка на риска и т.н.), не може да се счете, че е
налице бездействие на администрацията да му осигури работа. Направените искания
за полагане на доброволен безвъзмезден труд също предполагат наличие на работни
обекти за полагане на такъв труд (чл. 62, ал. 3 от ППЗИПЗС), а обхватът на дейностите,
за които може да се възлага доброволен труд по чл. 80, ал. 1 от ЗИНЗС,
ограничава допълнително възможностите Р. да извършва такъв. Според данните от
справката и резолюциите на молбите, в „тежкия“ коридор е налице само едно
работно място за поддържане и хигиенизиране на помещенията и района на
затворническото заведение, което е заето; съдът преценява дейностите по чл. 80,
ал. 1, т. 2 и 3 като несъвместими с режима на изтърпяване на наказанието на Р.,
а за дейности по т. 4 не се установява Р. да притежава конкретна квалификация
или умения“.
Обстоятелството, че
искът на Р., разгледан в горецитираното производство е уважен като основателен в
частта на твърденията за неосигурени,
поради бездействие на затворническата администрация възможности за участие в
социални и възпитателни дейности и в курсове и дейности с цел образование и
квалификация, съответно е отхвърлен в частта, в която се твърди настъпването на
вреди от изолацията на затворника, не сочи на извод, че в тази част се дължи
второ произнасяне по настоящото производство на същите основания и искания.
По – напред, в решение
№ 16991/12.12.2019г., постановено по адм.д.№ 463/2019г., Върховен
административен съд също изрично в мотивите си е приел, че в частта, в която
Административен съд Варна е отхвърлил иска по твърдения за продължителна
изолация и нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, решението на първата инстанция е правилно.
Тоест, по тези твърдения
вече има произнасяне на съдебна инстанция с краен акт, който проключва
производството с влязло в сила решение, задължително за страните и съдебния
състав в това производство.
Въпреки това, с оглед необходимостта от идентифициране
на предмета на спора в производството, предвид обстоятелството, че делото е
върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, настоящият състав очевидно
е задължен едновременно да се произнесе по същество, но съобразно разп. на чл.299
от ГПК да не пререшава същия спор.
Така, пред съда стои задължение
за произнасяне по исковата и уточняваща
молби, подадени от К.Р. с депозиран иск
за присъждане на обезщетение в размер от 100000лв. за сторени
от служители при ГД „Изпълнение на наказанията“ неимуществени вреди за периода на престой в затвора Варна от 01.01.2014г. до 13.03.2017г., породени от продължителна
изолация без надежда за промяна.
Ищецът, редовно призован
се явява лично, както и чрез процесуален представител – адв.М.К.. Поддържат
исковата претенция на изложените в исковата молба доводи. По същество молят за
нейното уважаване, както и за присъждането на вънаграждение на адвоката по реда
на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
Ответникът, редовно призован, се
представлява от юрисконсулт, който в открито заседание и чрез писмени отговори
и становища, оспорва иска и акцесорното
искане, като твърди, че са неоснователни, а в хода на
производството са останали и недоказани.
Представителят
на Окръжна прокуратура-Варна изразява
становище за неоснователност на иска и недоказване на претенциите в него.
Съдът като взе предвид становищата
на страните, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като
съобрази приложимия към процесните отношения закон, намира за установено следното: Ищецът е осъден с присъда,
постановена по НОХД № 340/89г. на Плевенския Окръжен съд, на смърт по чл.116 т.6,
10 И 11 от НК. С Указ №4/25.01.1999г.на Вицепрезидента на РБ,присъдата
е заменена с „ доживотен затвор“. Преведен е в Затвора-Варна на 27.06.2007г.
От доказателствата, приобщени по адм.д.№
1028/2016г. се установява, че с протокол №
6/06.12.2005 г. на комисията по чл. 17 от ЗИН, е заменен режимът на изтърпяване
на наказанието от специален на усилено строг. Във връзка с прилагането на ЗИНЗС
в сила от 01.06.2009г. на основание чл. 65, ал. 1 от Закона е поставен на строг
режим считано от 01.06.2009 г. и е изтърпявал наказанието си при този режим в релевантния
период. Видно от приложените по същото производство заповеди №№ 550/06.12.2007
г., 138/28.03.2008 г., 321/31.07.2008 г., 331/01.08.2008 г., 422/07.10.2008 г.,
145/15.04.2009 г., 194/29.05.2009 г., 283/21.08.2009 г., 302/10.09.2009 г.,
350/02.10.2009 г., 95/15.02.2011 г., 278/29.04.2011 г., 12/14.01.2013 г. (л.
158 – 174 от същото дело) е видно, че в периода от 27.06.2007 г. до 14.01.2013
г. на ищеца са наложени дисциплинарни наказания за извършени нарушения. На
заседание на комисията по чл. 73 от ЗИНЗС, проведено на 16.10.2014 г. е
разгледано предложение от Г.Н. - ИСДВР на трета група във Затвора Варна
от 14.08.2014г. /л. 184 - 185
от адм. Д. № 1028/2016 г. / за преместване на К. Р. в общи помещения, като е
прието, че не са налице основания за неговото преместване (Протокол № 5 на стр.
186 – 190 и протокол № 6 на стр. 191 – 193 от адм.дело). Втори път, но по молба
на Р. за преместване в общи помещения на основание чл. 74, ал. 1, т. 7 ЗИНЗС №
141/20.01.2015 г. е сезирана комисията по чл. 73 ЗИНЗС, като молбата е разгледана
на заседание проведено на 12.02.2015 г. и видно от съставения протокол №
1/12.02.2015 г. , комисията е взела решение молбата му да не бъде уважена, тъй
като има висок риск от рецидив - 90 т.; висок риск от сериозни вреди и без трайно
установена позитивна тенденция към промяна.
Ангажирани в същото производство са текущи
доклади, в които са излагани преимуществени становища, че рискът от
сериозни вреди и рецидив е с високи стойности. Така - докладите от 05.02.2008 г., 02.11.2009
г., 02.11.2010 г., 03.05.2012 г., 08.08.2014 г. и 03.11.2015 г. Горното
се потвърждава и от изготвения текущ доклад за л.св. К.С.Р. /л.45 от
приобщеното адм.д.№ 1825/2018г./, в който е констатирано, че при иницииране на
корекционно въздействие на личностовия ресурс с който Р. разполага, той насочва
в опити на противостоене. Допуснал е множество нарушения, които стопирали
работата по изпълнението на индивидуалния план, целите и задачите, заложени в
него. Л.св. изявявал желание за корекционно въздействие, но с поведението си по
отношение на установения законов ред, демонстрирал точно обратното.В подкрепа
на тези изводи упоменава подробно актовете, с които са наложени наказания от
2001г. до настоящия момент за извършени нарушения /л.50 от адм.д.№ 1825/2018г./-
саморазправа, държане на неразрешени вещи, сбиване, побой, заплаха срещу служители,
неправомерни взаимоотношения, отказ да изпълнява режимни мероприятия, конфликти,
физическа саморазправа, държане на мобилен телефон, сим карта или батерия,
неразрешени медикаменти и др.
В приобщеното гр.д.№ 5382/2018г. на Варненски Районен съд
е приета справка / л.18 и 19/, в която е
отразена характеристика на поведението на л.св. Р. в хронология от 27.06.07г.,
до 11.04.2016г., където са възприети изводи, че се характеризира като конфликтна,
импулсивна личност със завишена самооценка. Болезнено фиксиран, че е жертва на
правораздавателната система. Желанието му за реванш с последната е
трансформирано в непрестанно писане на жалби и молби, целящи дискредитирането
на различни служители от администрацията, използвайки за това и други лишени от
свобода с подобни нагласи. Не признава вината си за извършеното престъпление.
Оценката на риска е на високо ниво - 90 точки. От м.08.2014г., е направена корекция на
динамичните параметри, основно по първоначално определените проблемни зони като
съотношение към правонарушението, взаимоотношения, начин на живот и обкръжение,
емоционални проблеми, междуличностни проблеми и умения за мислене. Нивото за
риск от рецидив преди корекцията е било също високо - 95 точки. Рискът от
сериозни вреди е на високо ниво, но е претърпял конкретно корекция, към среден
риск по четири пункта основно за риск спрямо отделни категории в обществото,
главно поради механични причини.
В хода на производството по искане на ищеца са събрани
обясненията на свидетелите Г.П.Н. – инспектор социална дейност и възпитателна
работа, В.П.П. – психолог, Д. Б.П.- инспектор социална дейност и възпитателна
работа и Б.П. – психиатър.
Според обясненията на Г.П.Н., има преки впечатления от
поведението на ищеца за периода 01.2014г. – 10.2014г., когато е изпълнявал служебните си задължения
в затвора Варна.Твърди, че с Р. е провеждана индивидуална корекционна дейност,
съставляваща поощрения, решаване на конфликтни ситуации, участие в колективни спортни
мероприятия. Докато е бил инспектор е отчел положителна промяна в поведението на ищеца, през 2013г. той бил
наказан за последно, като за периода до 10.2014г. не е нарушавал изпитателния
срок. Свидетелят е правил предложения за извеждане на Р. в общи помещения, като
е мотивирал това становище с лични наблюдения, възоснова на поведението на
лишения от свобода за съответния период.
Св.В.П. съобщава, че ищецът нееднократно изявявал желание
за среща с него, по повод исканията му да бъде извеждан в общите части. И той,
и предния свидетел посочват, че два пъти молбите са разглеждани от комисия,
компетентна по реда на чл.73 от ЗИНЗС да се произнесе. Счита, че ако през 2013
година, Р. не се е подложил на гладна стачка, е било възможно
молбите му да бъдат удовлетворени. Изказва предположение, че е възможно ищецът
да е претърпял разочарование от отказите да бъде изведен в общи помещения.
Св.Д. Б.П. съобщава, че
от октомври 2014г. Р. е бил настанен в зона за повишена сигурност, за която има действащ
график за ставане, храна, лично време и
санитарни нужди. Има и период от около четири часа, в които помещенията на
затворниците от тази зона са отворени и те могат да се срещат. Процедурата
изисквала, когато има молба за излизане в общите части, първоначално отговорният
инспектор да вземе отношение, а след това и комисията.Неговото мнение било, че Р.
има висока оценка на риска, тъй като по общо 14 параметъра, които се изследват,
той имал 90 точки, като точките са разделени както следва: от 0 до 40 т.-нисък
риск; от 41 до 79 точки – среден риск и от 80т. до 100т.- висок риск. Констатирал,
че Р. лъже не веднъж, като никога не признава нарушение, независимо, че то
безспорно се установява от видеозаписите. Тоест, няма автокритика и желание за
признание на очевидно извършено от него нарушение. Р. сам си поставял оценка на
риска – 40 точки. Свидетелят осъществявал корекционни дейности по различни
методи- на наблюдението; на оценка на независимите характеристики; на поощрение
и наказание. Чрез „метода на беседа“, свидетелят установил декларативното
отношение на Р. към извършеното от него престъпление. Счита молбите му за
достъп до общите части за неоснователни, тъй като например през 2013г. е
наказван 34 пъти от които 50% били за саморазправа, побой, влизане в конфликти,
заплахи към служителите. Имало период на прекъсване на нарушенията от 2014г. до
2016г., след което е наказан за притежание на СИМ карта. Свидетелят не
констатирал промяна в мисленето на Р. и в отношението към стореното от него,
тъй като лишеният от свобода нееднократно оспорвал присъдата си в разговорите с
него. Заявявал, че ако съда го попита дали признава престъплението си, той щял
да признае, за да му бъде заменено наказанието от доживотна присъда към срочна.
В периода 2012г. или 2013г. Р. първоначално заявил желание да продължи образованието
си, но в последствие се отказал. Тъй като свидетелят в качеството си на
отговорен инспектор отказал настаняването на Р. с друг конкретно посочен от
него затворник – Марин Ламбрев, ищецът отказал да изпълнява негови разпореждания.
Предвид високата оценка на риска, счита, че молбите на Р. за допускане до общите
части са били неоснователни.
Св.Б.П. , като психиатър констатирала, че К.Р. имал усещане
за несправедливост и неразбиране, тъй като и той, както и други затворници
насочвали вината вън от себе си, към другите.Отдава реакциите на Р. към
отговарящия за него инспектор на разминаване в очакванията, които са
нереалистични. Ищецът имал подобрение и с годините общувал по-спокойно,
включвал се в разговори на различни теми, четял.Срещите с нея били по негова
молба.
По правото: Съобразно чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В предходната
си редакция, релевантна към процесния период, осъдените не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, като (2) За
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1. всяко умишлено действие или бездействие,
което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в
този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2. умишлено поставяне в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3. унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против
волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. (3) За изтезания, жестоко или нечовешко
отношение се смятат действията или бездействията по ал. 2, извършени от
длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от
длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съобразно чл.71 от ЗИНЗС в релевантната редакция - ДВ, бр. 103 от 2012 г., в затворите и в затворническите общежития от закрит тип лишените от свобода се поставят при усилен надзор и охрана, работят само в района на съответния затвор или затворническо общежитие и по изключение - на обособени външни охраняеми обекти.(2) Лишените от свобода на специален режим се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. (3) Осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна, поставени на строг режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, освен ако не са налице условията по чл.198, ал. 2 за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода. С изменение от бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г., действащ в рамките на месец от релевантния в исковата молба период, ал.3 на чл.71 е добила редакция, според която осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна, поставени на строг режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, освен ако не са налице условията по чл. 198, ал. 4 за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода.
Съгласно чл. 198 ЗИНЗС, обн. - ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г., действал в релевантния период, на осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна първоначалният специален режим може да бъде изменен в по-лек, ако имат добро поведение и са изтърпели не по-малко от 5 години от наложеното наказание. 2) Осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна могат да бъдат настанявани в общи помещения с останалите лишени от свобода с условие за съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по изпълнение на наказанията, ако са поставени на строг режим и въз основа на оценка за тяхната личност.
И в този текст е настъпила
промяна от бр. 13 от 2017 г., в сила от
7.02.2017 г., действащ в рамките на
месец от релевантния в исковата молба период, според която нова редакция след
изтърпяване на една година от наказанието началникът на затвора се произнася с
мотивирана заповед след вземане на становищата на ръководителя на направлението
за социална дейност и възпитателна работа, на заместник-началника по режимно-охранителната
дейност и на психолога относно основанията за продължаване на специалния режим
по отношение на осъдения. Екземпляр от заповедта се връчва на осъдения срещу
подпис и се изпраща на прокурора, осъществяващ надзор върху изпълнението на
наказанието. (2) Заповедта подлежи на
оспорване по реда на Административнопроцесуалния
кодекс в 14-дневен срок от връчването й чрез началника на затвора пред
административния съд по местоизпълнение на наказанието. Решението на съда е
окончателно. (3) Началникът на затвора
се произнася относно продължаването на изтърпяването на наказанието при
специален режим периодично, но не по-късно от една година от предходното си
произнасяне. Заповедта подлежи на жалба или протест по реда на ал. 2. (4) Поставените на строг режим осъдени на доживотен затвор и на доживотен затвор без
замяна може да се настаняват с мотивирана заповед на началника на затвора в
общи помещения с останалите лишени от свобода и да участват във всички дейности
заедно с тях. (5) Със заповед на началника на затвора поставените на специален
режим осъдени на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна може да
участват съвместно с други лишени от свобода в трудови, възпитателни,
образователни, спортни и други дейности.
Съобразно чл.213 и чл.214 от
ППЗИНЗС, осъдените на доживотен затвор се настаняват в отделни затвори или в
отделения на другите затвори в обособени зони с повишена сигурност. Те се
държат в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Участието
им в колективни мероприятия е само с осъдени от същата категория. Изолацията на
осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при
конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане
на помещението.
Съгласно чл.217 от ППЗИНЗС,
осъдените на доживотен затвор могат да бъдат настанявани в общи помещения с
останалите лишени от свобода с условие за съвместно участие в трудови,
възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по
изпълнение на наказанията, ако са поставени на строг режим и въз основа на
оценка за тяхната личност.
При така установената
фактическа обстановка,като съобрази относимите към предмета на
спора разпоредби по допустимостта на иска съдът формира следните правни изводи:
Характерен елемент за
ангажиране на отговорността на съответния административен орган е наличието на отношения
на субординация, който поставя физическото лице в положение на
непосредствена зависимост от решението на органа.
По същество с предявения иск, с правно
основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, ищецът претендира присъждането на обезщетение за причинени неимуществени вреди,
за които твърди, че са породени от осъществено спрямо него непозволено увреждане от служители
при ГД“ИН“, съставляващо продължително изолиране в рамките на осъществяваната от
юридическото лице административна дейност.
Съдът взема предвид Оределение №338/10.02.2020г.,
постановено по адм.д.№ 257/2020г., според което разглеждането на исковата
претенция е допустимо, в частта на доводите
на ищеца, представляващи „фактите за поставяне на ищеца в изолация в
постоянно заключено помещение“.
По исковете по чл. 1
от ЗОДОВ е определена и процесуална пасивна легитимация, която следва да бъде
спазена и за наличието на която съдът следи служебно. Този извод произтича от
въведения специален ред, по който се ангажира отговорността на държавата, чрез
нейните органи - преки причинители на увреждането. Цитираната правна норма
определя не само страните по материалното правоотношение, но
лимитивно определя и носителите на процесуалното правоотношение, вкл.
страните, които могат да бъдат ответници по исковете. Съгласно чл.12 ал.1 от ЗИНЗС, прякото ръководство и контролът
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се
осъществяват от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Посоченото
правно основание, ведно с фактите изложени от ищеца в исковата молба, сочат на
извода, че ответникът в производството ГД ”ИН” при Министерство
на правосъдието, е юридическото лице, което следва да репарира вреди, при евентуална
доказаност на исковите претенции,тоест констатира се пасивна процесуална
легитимация.
По
основателността на иска, съдът формира следните правни изводи:
За да възникне право
на обезщетение в полза на ищеца, по чл.1 ал. 1 от ЗОДОВ е необходима
констатацията за наличието на няколко кумулативно
съществуващи предпоставки: 1/ Да е настъпила вреда,
която може да бъде имуществена или неимуществена, като вредата включва както
реално причинените щети, така и пропуснатите ползи; 2/ Необходима предпоставка е вредата да е настъпила от незаконосъобразния
акт, действие или бездействие на органа или длъжностното лице, при или по повод
изпълнение на административна дейност; 3/
Да
има пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт,
действие или бездействие и настъпилата вреда.
В конкретния случай,
като основание за предявения иск за репарация на вреди срещу посочения ответник, Р. релевира много твърдения, но
съдът е ограничен от предмета, идентифициран от касационния състав, а именно
настъпили неимуществени вреди от изолацията в постоянно заключено помещение,
поради това ще съобразява онези негови доводи, които кореспондират с посочения
от касационния състав правопораждащ факт.
Гореизложената регламентация обосновава извод, че лишените от свобода и осъдени на доживотен затвор се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Всяко друго действие на затворническата администрация ще съставлява съществено нарушение на установените от закона правила, включително и допускането до общи помещения с останалите, осъдени на лишаване от свобода. Последното, видно от разпоредбата на чл.198 ал.2 ЗИНЗС, действащ до 07.02.2017г. е допустимо само след постановено решение на комисията по изпълнение на наказанията, ако лишения от свобода е поставен на строг режим и въз основа на оценка за личността му.
От доказателствата, събрани по приобщеното адм.д.№
1825/2018г. се установява, че на 14.11.2017г. Р. е депозирал молба /л.27
от това производство/, с която е поискал лишените от свобода лица, настанени в
ЗПС да бъдат прегрупирани по режима на изтърпяване на наказанието. Отговорено
му е от инспектор при затвора, че графикът в ЗПС не позволява подобно действие,
тъй като се съблюдават особените изисквания при настаняване на л.св, осъдени на
доживотен затвор. Р. е включен в групова работа на тема „Овладяване на гнева и
емоциите", като е преминал тестовия първи етап. Видно от писмо, изходящо
от общински съвет Варна до директора на затвора /л.30 от адм.д.№ 1825/2018г./,
с договор от 30.03.2017г. изпълнението на програмата за дейността на наблюдателната
комисия към общински съвет Варна е възложена на сдружение с нестопанска цел „Алтруист",
именно което е провело и първия етап от груповата работа. Представена по делото
е програма, разработена от СНЦ „Алтруист" /л.31/, видно от която са предвидени
корекционна и ресоциализационна работа в пенитенциарното заведение и извън
него. Р. е включен в груповата работа въпреки, че видно от представената по
делото схема за оценяване на вероятност за ново осъждане и профил на нуждите
/л.43/, са му поставени 90 точки към 26.10.2017г., което определя риска от
рецидив при него като висок, доколкото е над 80 точки. В изследването на риска от сериозни вреди по
отношение на другите /л.44/, същият към 26.10.2017г. отново е определен като
висок, тъй като Р. участвал многократно в побои, а в нетрезво състояние сам
търсел обект за нападение. Горното се потвърждава и от изготвения текущ доклад
за л.св. /л.45/, където е отбелязано, че при иницииране на корекционно
въздействие на личностовия ресурс, с който Р. разполага, той насочва в опити на
противостоене. Допуснал е множество нарушения, които стопирали работата по
изпълнението на индивидуалния план, целите и задачите, заложени в него. Л.св.
изявявал желание за корекционно въздействие, но с поведението си по отношение
на установения законов ред, демонстрирал точно обратното. В подкрепа на тези изводи
упоменава подробно актовете, с които са наложени наказания от 2001г. до
настоящия момент за извършени нарушения /л.50/- саморазправа, държане на
неразрешени вещи, сбиване, побой, заплаха срещу служители, неправомерни
взаимоотношения, отказ да изпълнява режимни мероприятия, конфликти, физическа
саморазправа, държане на мобилен телефон, сим карта или батерия, неразрешени
медикаменти и др.
В конкретния случай, не се събраха представени от ищеца доказателства, сочещи на наличие на основания за изменение на обстоятелствата, които да обосноват промяна в режима на настаняване на Р. така, защото да бъде допускан до общите помещения в затвора. Напротив , видно от събраните по делото доклади / л.191, 192 и 193 от делото/, той не е показал положителна промяна в релевантния период в поведението и нагласите си, изразяваща се в намаляване на оценката на риск от вреди, поради което същият не е бил изведен от зоната със засилен надзор и охрана и не е преместен в общите помещения на затвора.
Гореизложените обстоятелства и доказателства, обосновават
правилната преценка на комисията по чл.73 от ЗИНЗС/ отм./, постановила отказ на
молбите на Р. за допускане до общите помещения на затвора. Специалният режим,
регламентиран от закона за поставяне на лишените от свобода с наложена присъда-
доживотен затвор сам по себе си не може да обоснове нарушение на чл.3 ЕКПЧ,
доколкото българското законодателство е синхронизирано с европейското.
Същевременно не се установиха факти или обстоятелства, сочещи на специфично отношение
към този ищец така, че да не бъде допускан без основание до общите помещения. Напротив,
видно от протокол № 6/06.12.2005 г. на комисията по чл.
17 от ЗИН/отм./, приложен по адм.д.№
1028/2016г., приобщено към адм.д.№ 2225/2019г., е заменен режимът на
изтърпяване на наказанието му от „специален“, на „усилено строг“. Във връзка с
прилагането на ЗИНЗС в сила от 01.06.2009г. на основание чл. 65, ал. 1 от
Закона, Р. е поставен от „усилено строг“, на „строг“ режим считано от
01.06.2009 г. и е продължил да изтърпява наказанието си при този режим в
процесния период. Тоест, изолацията на Р. е
обоснована от конкретни причини, свързани с оценката за висок риск, която му е
поставена от 90т. от общо възможни 100т. Независимо от този размер на оценката режимът,
в който той е изтърпявал наказанието си последователно е изменян, очевидно
съобразявайки възможностите, регламентирани в разпоредбата на чл.71 ал.2 вр.чл.198
ал.2 ЗИНЗС в релевантната редакция.
Като неоснователни
съдът възприема възраженията на ищеца за наложителност от съобразяване на
практиката на ЕСПЧ по решения, постановени по молби на Р. и Мирослав Събев и на
ВАС на РБ по иск, подаден от К. П.С.. Първото от решенията е постановено по жалба №
37994/09, подадена от К.С.Р. срещу Република България, в която той е извел
конкретни твърдения, които не се констатират в това производство, а именно, че
е държан в постоянно заключени килии и
не е имал пряк достъп до тоалетна, докато излежава доживотната си присъда в
затвора. В т.42 от това решение ЕСПЧ приема, че: „ По отношение ефекта от изолацията върху личността на лишения от свобода,
Съдът отново подчертава, че всички форми на задържане в условия на строг
тъмничен затвор без подходящи умствени и физически стимули могат да доведат до дългосрочни
неблагоприятни последици като например влошаване на умствените способности и
социалните умения (вж. Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 204). Също така
автоматичното отделяне на осъдените на доживотен затвор от останалата част от
обитателите на затвора и един от друг, особено при липса
на пълноценни дейности извън и вътре в килията, може само по себе си да повдигне
въпрос по чл. 3 от Конвенцията (вж. Savičs v. Latvia, № 17892/03, §
139, 27 ноември 2012 г.), а изолацията следва да се
обосновава с конкретни причини, свързани със сигурността (вж. Харакчиев и
Толумов, цитирано по-горе, § 204, с допълнителни препратки към актове с
незадължителна юридическа сила)“.
Именно в опровержение на горевъзприетите изводи,
съдът в този състав възприема представените по делото доказателства и тези, приложени към
приобщените производства и цитирани подробно по-горе, всички- неоспорени от
ищеца. В тази връзка и както се отбеляза по-горе, с ищеца са провеждани
индивидуални мероприятия. Видно от текущия доклад, изготвен на 08.08.2014г., /
л.190/, л.св. е развил интелектуалните си възможности, като се е самообразовал
и е придобил значителна правна култура. Чете усилено правна литература и се
стреми да вникне професионално в смисъла й. Участва пълноценно и с готовност в
провежданите културно-информационни и спортни дейности, посещава сбирките с
християнски проповедници съзнателно и търси в религията отдушник и опора за
осмисляне на житейски ситуации. Участва в индивидуално-корекционна дейност.
Второто от цитираните производства
е образувано по жалба № 27887/06
г. срещу Република България, подадена от Мирослав Събев Събев. В него жалбоподателят
твърди, че условията на задържането му в затвора в Ловеч са нечовешки и
унизителни, че той не разполага с ефикасни правни средства за защита по
отношение на неговите оплаквания от тези условия, както и че съдебните такси в
производството за обезщетение за вреди, което той е завел срещу властите по
отношение на условията на задържането му, са прекомерни. В т.99 от решението, с което е приключило това
производство, съдът е приел, че страданията и
трудностите, понесени от жалбоподателя превишават неизбежното ниво на
страдание, присъщо на задържането, и преминават над минималния праг на тежест,
изискван по силата на чл. 3 от Конвенцията, доколкото лошите условия
произтичат от необходимостта жалбоподателят да
прибягва до пластмасова кофа за санитарните си нужди.
В настоящото производство, за
разлика от десетките други искови производства, образувани по искане от този
ищец все от стрес, той не е изложил съображения за трудности, които превишават
неизбежното ниво на страдание - такива, които да са относими към очертания от
касационния състав предмет на спора- изследване и установяване на настъпили неимуществени вреди от изолацията в постоянно заключено помещение. Такива в хода на
производството, предвид събраните доказателства, не се и установяват.
По третото, цитирано от Р.
производство- адм.д.№6257/2019г. на ВАС на РБ вр. адм.д.№5891/2015г. на АССГ, ЕСПЧ
е бил сезиран с иск, подаден от К. П. С. с правно основание чл. 203 и сл. АПК
във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, против ГД “ИН“, за заплащане на обезщетение
за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия на
администрацията на Затвора, представляващи нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС и изразяващи се в отказ на
администрацията на Затвора да замени режима на изтърпяване на наказанието от
„Специален“ на „Строг“.
Очевидно е и тук, че правопораждащите
факти за предявяване на исковата претенция по адм.д. №5891/2015г. не са нито
идентични, нито сходни с тези, породили предявяването на иска в това
производство. Така, защото безспорно се установи, че режимът на изтърпяване на
наказанието от К.Р. е изменян два пъти.
В обобщение - държавата дължи обезщетение за всички имуществени
и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностно лице. На
обезщетяване подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от
незаконните действия или бездействия на администрацията. В конкретния случай съдът в този състав възприема за
недоказана в цялост претенцията на ищеца, доколкото не бяха ангажирани
доказателства, които да обосновават изключението, регламентирано в разпоредбата
на чл.198 ал.4 от ЗИНЗС, действала в последния месец от релевантния период,
нито предпоставки за настаняване в общи помещения, регламентирани в
разпоредбата на чл.198 ал.2 обн. - ДВ,
бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г., действал до 07.02.2017г. Не се
констатира продължителна изолация без възможности за човешко общуване-
напротив, въпреки строгият режим, в който е поставен за изтърпяване на
наказанието си за извършеното от него убийство, Р. е участвал в корекционна
програма, предоставена му е възможност за довършване на образованието му от
която той не се е възползвал, снабдявал се е с правна литература, участвал е и
то с констатирана и неоспорена от него готовност в провежданите културно-информационни
и спортни дейности и др.
Тук следва да се отбележи, че възможностите за вземане на участие
в подобни мероприятия е ограничена от регламентацията в разпоредбите на чл.213 и
чл.214 от ППЗИНЗС, според които осъдените на доживотен затвор се настаняват в
отделни затвори или в отделения на другите затвори в обособени зони с повишена
сигурност, като се държат в постоянно заключени помещения при засилен надзор и
охрана, а участието им в колективни мероприятия е само с осъдени от същата
категория. Съответно тяхната изолацията се спазва, задължително за да са
отделно от останалите лишени от свобода , така и при конвоиране, лечение,
свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещението.
Спазено е единственото изключение от горецитираните правила, установено в
разпоредбата на чл.217 от ППЗИНЗС, като е предоставена възможност на ищеца да
вземе участие във възпитателни, образователни и спортни дейности, въпреки
високата оценка за риск, която е обусловена от поведението му. Осигурена е
възможността за пълноценни дейности извън килията, в която е настанен. Приетите
по делото доказателства не обосновават извод за предприета изолация, която да
надвишава пределите на установения режим, в който изтърпява наказанието си.
Съдът в този състав не костатира страдания или трудности, понесени от ищеца,
които да надвишават неизбежното ниво на страдание, присъщо за режима за
изтърпяване на наказанието „ лишаване от свобода“ за извършеното от него
убийство, нито такива, които преминават минималния кръг на тежест, изискван по
силата на чл.3 от Конвенцията.
Гореизложените доводи обосновават извод за
неоснователност на исковата претенция, доколкото заявените за обезщетяване
вреди, нямат характер на пряка и непосредствена последица от соченото от ищеца
увреждане, съставляващо продължително изолиране в рамките на
осъществяваната от юридическото лице ГД „ИН“ административна дейност. Поради това, соченият ответник не следва
да понесе обезщетението за твърдените, като настъпили неимуществени вреди. Респективно,
като недоказана, исковата претенция следва да се отхвърли.
Независимо от изхода
на делото – отхвърляне изцяло на иска, претендираното от ответника присъждане
на юрисконсултско възнаграждение не следва да се уважава. По аргумент от чл. 286, ал. 2, във вр. с ал.
3 от ЗИНЗС, при пълно отхвърляне на иска, ищецът е задължен за направените
от ответната страна разноски по производството, които обаче не включват
адвокатски и/или юрисконсултски възнаграждения. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал.
3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.
78, ал. 3 от ГПК, във връзка с чл. 144 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на
ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или
частично отхвърляне на иска означава, че такова не се дължи.
Водим от изложеното и на основание чл. 203
от АПК, във вр. с чл.
285, ал. 1 от ЗИНЗС, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.С.Р.
иск с правно основание чл. 284 ЗИНЗС вр. чл.
1 ЗОДОВ, против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", с
искане да се осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер от 100000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, съставляващи продължително изолиране в заключено помещение в рамките на
осъществяваната от юридическото лице ГД „ИН“ административна дейност за периода на престой в затвора
Варна от 01.01.2014г. до 13.03.2017г.
Решението може да се оспори с касационна жалба пред Административен
съд – Варна в 14-дневен срок от получаване на съобщението за постановяването
му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ