РЕШЕНИЕ
гр. София, 23.07.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми
април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
дело № 13958 по описа на СГС за 2017 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 190771
от 10.08.2017 г., постановено по гр. дело № 79807/2015 г. по описа на СРС, ІI ГК,
75 състав, частично е уважен предявения от Г.Д.Д. срещу „С.е.” ЕАД осъдителен иск
с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата от 3832,97 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди причинени в
резултат на трудова злополука настъпила на 05.01.2013 г., ведно със законната
лихва, считано от 05.01.2013 г. до окончателното й изплащане, като за разликата
над уважения размер от 3832,97 лв. до пълния предявен размер от 6000,00 лв. искът
е бил отхвърлен. Със същото решение, съобразно уважената част, ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 415,24 лв.,
представляваща разноски по делото, както и по сметка на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 153,32 лв., дължима държавна такса, а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 108,35 лв., представляваща разноски в производството пред СРС съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
Решението в частта,
с която предявения иск с правно основание чл. 200 КТ за неимуществени вреди е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 3832,97 лв. до пълния предявен размер
от 6000,00 лв. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която предявения от ищеца иск е уважен за
сумата от 3832,97 лв. постъпила въззивна жалба от ответника „С.е.” ЕАД, чрез процесуалния
си представител юриск. Ж.Л., с надлежно учредена представителна власт по
делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че не се оспорва наличието на трудова злополука, но присъдения от
първоинстанционния съд размер на обезщетението е завишен и не е справедлив по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, вкл. и с тълкувателните разяснения дадени в т. 1 на ППВС
№ 4 от 1968 г., като не е съобразил и минималната работна заплата към момента
на злополуката.Моли съда да отмени решението в обжалваната част и присъди
справедливо обезщетение. Претендира и направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец –
Г.Д.Д., чрез пълномощника си адв. А.В., с надлежно учредена представителна
власт по делото, е подал в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа
становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решение е законосъобразно,
обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира и направените във
въззивното производство разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Имайки предвид, че във въззивната жалба ответното дружество е признало
факта, че в конкретния случай са налице елементите на фактическия състав на чл.
200 КТ, то спорът в настоящата съдебна инстанция се съсредоточава върху
обстоятелството относно справедливия размер на имуществената отговорност на
работодателя, доколкото отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е винаги
обективна, т.е. без значение за реализирането и е дали негови служители са
действали виновно, или не, дали са създадени безопасни условия на труд или не. Следователно,
винаги (освен в хипотезата на чл. 201, ал. 1 КТ) при трудова злополука възниква
задължение за работодателя да обезщети работника за причинените му вреди, включително
пропуснати ползи.
По отношение
оплакването, касаещо размера на присъденото обезщетение, следва да се отбележи,
че от представената по делото Епикриза от УМБАЛ „Света Анна“ АД се установява,
че на 05.01.2013 г. ищцата е получила Фрактура малеоли фибул синистра, което е
наложило и гипсова имобилизация, като е предписано да се предвижда с две помощни
средства без да стъпва на крака 35 дни.
От
представените 4 броя болнични листи се установява, че ищцата е била в отпуск поради
временна неработоспособност от 05.01.2013 г. до 06.05.2013 г.
От показанията
пък на свидетеля Ю.З., които преценени по реда на чл. 172 ГПК настоящият състав
на съда намира за последователни, непротиворечиви и подкрепящи се от събраните
по делото писмени доказателства и кредитира с доверие, се установява, че ищцата
е била около 45 в гипс и не е можела да стъпва на крака си, като пазенето на
крака е продължило 4 месеца, през който период ищцата се е нуждаела от помощ в
ежедневието, както и че е търпяла болки за период от около 6 месеца, като
включително и понастоящем изпитвала такива. Сочи още, че злополуката й се отразила
зле психически, защото й създавало дисконфорт, ищцата не била свикнала някой да
се грижи за нея, а това обстоятелство също е притеснявало.
По
отношение размера на ищцовата претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ
препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство – за
неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя.
Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а
именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо
първоинстанционният съд законосъобразно е преценил причинените на ищеца
неимуществени вреди – болки и страдания, с оглед на комплексен критерий, включващ
обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания и
т.н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който
изяснява правнорелевантното обстоятелство, че понятието „справедливост“ по чл.
52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по
делото. В конкретния случай от събраните по
делото доказателства безспорно се установи, че ищцата е претърпяла трудово злополука, изразяваща
се във фрактура на левия крак в областта на глезена. Следва да се има предвид, че тази травма е
създала значителни неудоства и е свързана
с ежедневни битови затруднения при воденето на нормален живот, а така също и че
възстановяване
е продължило около 6 месеца. Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че първоинстанционният
съд е преценил правилно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото
обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приложим в случая поради изричното
препращане на чл. 212 КТ. В понятието “неимуществени вреди”, според
последователната практика на ВКС, споделяна и от настоящия състав (Решение
№407/26.05.2010г по гр.д. № 1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение. №195 от
16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV ГО, ВКС) се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания,
които в своята цялост формират именно негативните емоционални изживявания на
същия, за които е ноторно отразяването им върху психиката и създадения от това
социален дискомфорт. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост
включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от
вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства,
релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и
страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост.
При този изход
на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на въззивника-ответник
трябва да бъдат присъдени реално направените и доказани съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв., съобразно представения договор
за правна защита и съдействие от 24.10.2017 г. и списък по чл. 80 ГПК.
С оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК въззивното решение
подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчване на препис на
страните.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 190771 от 10.08.2017 г., постановено по гр. дело № 79807/2015 г. по описа на
СРС, ІI ГК, 75 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „С.е.” ЕАД ЕИК ********* да заплати на Г.Д.Д.,
ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. А.В., на основание чл. 78, ал. 3,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 500,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в
необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата
на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: