РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 17.09.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-В
въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при
секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев
в.гр.д. № 2155 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение от 03.12.2020 г., постановено по гр.д. № 49649/20 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 76 състав, са частично уважени предявените
от Т.И.Т., ЕГН **********, срещу „Г.Е.1“ ЕООД, ЕИК ********, предявените в
условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правна
квалификация чл. 128, т. 2 от
Кодекса на труда и чл. чл. 86 от
Закона за задълженията и договорите. Ответникът е осъден да изплати на ищеца
сумата от 10 000 лева,
представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за периодите от месец март до месец декември
2017 г.; от март до декември 2018 г. и от
март до декември 2019 г., ведно със законната лихва от 03.02.2020г. до
13.03.2020г. и от 16.04.2020г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 1420 лева лихва за забава за
периода от 01.04.2017г. до 03.02.2020г.Първоинстанционният съд се е произнесъл
и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба с вх. № 25188487/17.12.2020 г., подадена от
ответника, с която е обжалвано решението в осъдителната част. Въззивникът
навежда оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното
решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита
решението за необосновано с оглед установената по делото фактическа обстановка.
Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да се
постанови акт, с който да се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендира
сторените разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство.
Решението в необжалваната част е
влязло в сила, поради което правният спор в тази си част не е предмет на
разглеждане от настоящата инстанция.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа
и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт:
Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата,
когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС
в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно
императивна материалноправна норма, 2)
както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По основателността на
иска:
Решението е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Предмет на въззивното
производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с
правна квалификация чл. 128, т.2 КТ за получаване на уговорено трудово
възнаграждение за извършената работа,
въз основа на трудов
договор № 5/31.10.2016г.
Правопораждащият
отговорността на ответника, респективно притезанието на ищеца, фактически
състав включва следните елементи: 1)
наличие на валидно възникнало трудово правоотношение между страните по спора,
както и 2) неизпълнение или неточно
изпълнение от страна на работодателя на уговорената в договора парична
престация за изплащане на месечното трудово възнаграждение.
От събрания
доказателствен материал се установява осъществяването на следните факти и
обстоятелства: 1) между страните съществува
валидно трудово правоотношение, възникнало по безсрочен трудов договор №
5/31.10.2016 г.; 2) уговореното
ежемесечно трудово възнаграждение за процесния период в размер на 560 лева. Не
е спорен между страните факта, че през процесния период работникът е полагал
наемен труд, изпълнявайки добросъвестно своите трудови задължения, чл. 8, ал. 2 КТ.
Със оглед въведените във
въззивната жалба оплаквания е спорно обстоятелството за наличието на плащане на
работната заплата, въз основа на валидно възникналото трудово правоотношение.
Ответникът с отговора на исковата молба въвежда твърдения за устна уговорка, с
която изменят съдържанието на първоначалното трудово правоотношение, за
заплащане на работната заплата на посочено от работника лице. Представени са писмени
доказателства за извършени плащания, чрез „Изипей“ с получател трето
неучастващо в процеса лице. В тежест на ответника е да докаже пълно и главно
факта на плащане на работната заплата за посочения от ищеца период.
Съгласно нормата на чл.
8, ал. 2 КТ трудовите права и задължения са лични. Същият принцип се извежда и
от разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ, съгласно която надлежен кредитор на
вземането за работна заплата е лично работника. Предвидено е изключение от
общото правило, но за целта е необходимо едностранно писмено волеизявление на
работника, отправено до работодателя, с което заявява, че желае работната
заплата да се изплаща на негов близък (каквото твърдение навежда ответника) или
да се нарежда на посочена от работника банкова сметка. ***ване на
волеизявлението на работника за посочване на надлежно лице, на което да се
изпълни насрещното задължение на работодателя за плащане на работната заплата.
От събрания доказателствен материал не се установява пълно и главно твърденията
на работодателя/ответник, че е налице уговорка за изплащане на трудово
възнаграждение на различно от работника лице. Следователно направеното на трето
лице плащане не освобождава кредитора от задължението му за престиране на
процесната сума на надлежния кредитор, т.е. работника, арг. от чл. 75, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 270, ал. 3 КТ.
След анализ на събрания
доказателствен материал се установяват елементите на правопораждащия спорното
право фактически състав, респективно и притезанието за мораторна лихва.
Размерът на общото
трудово възнаграждение се установява от заключението по служебно допусната от
въззивния съд ССЧЕ и се равнява на 10 996,63 лева, който размер е по-голям
от присъдения с първоинстанционното решение. На основание чл. 162 ГПК
настоящият състав определи размера на мораторна лихва на 1949,4 лева, който
размер е по-голям от присъдения в първа инстанция.
Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК положението на въззивника не може да бъде влошено с настоящето решение, тъй
като липсва жалба от въззиваемия , поради което първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
По отговорността за
разноските:
При този изход на делото
отговорността за разноски е в тежест на въззивника. Въззиваемата страна не е
представила доказателства за сторени разноски в настоящото производство.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 03.12.2020
г., постановено по гр.д. № 49649/20 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО,
76 състав, в обжалваната част.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването, при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.