Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.  София  8.02.2019 г.

 

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

   

         СОФИЙСКИ   ГРАДСКИ   СЪД,    Г.О.,   ІI-б   ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,

в публичното заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                                           СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

                       

при секретаря Д. Шулева,  като разгледа докладваното  от съдия  ЯНЧЕВА гр. дело № 8108 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

            Настоящият съд е сезиран с въззивна жалба на В.В.Л., подадена срещу решението на СРС, І Г.О., 34 състав, постановено на 2.03.2018 г. по гр. дело № 32506/2016 г., с което съдът е признал за установено, по предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, във вр.с чл.240, ал.1 от ЗЗД, че В.В.Л. дължи на „4ф.” ЕООД следните суми: 350 лв. - главница по договор за кредит № **********/1.07.2014 г., ведно със законната лихва  от 16.06.2016 г. (датата на депозиране на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата; 769.23 лв. - наказателна лихва за периода 31.07.2014 г. - 28.06.2015 г.; 30 лв. - такса по уведомяване на длъжника, предвидена в т.11.5 от договора за кредит, като е присъдил на ищеца и разноските за исковото и заповедното производства.

            Жалботодателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът е следвало да върне исковата молба, а не да постановява решение по нея. В тази връзка излага, че след подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение, заповедният съд е указал на дружеството-заявител, че може да предяви иск за вземането си в 1-месечен срок от съобщението, като довнесе дължимата държавна такса. „4ф.” ЕООД не е изпълнило дадените му указания, като не е довнесло цялата дължима държавна такса, а само част от нея (33.97 лв.). При това положение жалбоподателят счита, че СРС е следвало да върне исковата молба, а не да дава нови указания, респ. – нов срок за довнасяне на дължимата такса. При условията на евентуалност – ако съдът не възприеме доводите за недопустимост на решението, жалбоподателят твърди, че между него и ищеца не са налице облигационни отношения по договор за кредит, тъй като не е подписвал такъв договор. Излага, че за валидността на договора за кредит е необходима писмена форма, като дори да е възможно сключването му по интернет, то в случая не са налице  представени доказателства за направени предложения от ищеца за сключване на договор чрез електронни средства, както и информация за техническите стъпки за сключването му и правното им значение; няма информация дали договорът ще бъде съхраняван от дружеството, както и начина на достъп до него; липсват доказателства, че „4ф.” ЕООД е изпълнило задължението си по закон да представи на бъдещия кредитополучател общите условия и съдържанието на договора по начин, който позволява тяхното съхранение и възпроизвеждане. Твърди, че липсват доказателства и за писменото изявление на ответника до „4ф.” ЕООД за съгласие за сключване на договор, както и изявление от страна на кредитодателя, че е получил изявлението на  кредитополучателя за сключване на договор. 

            „4ф.” ЕООД счита въззивната жалба за неоснователна.

            Пред СГС не са събрани нови доказателства.

            След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна страна:

            Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „4ф.“ ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, с които се иска да бъде признато за установено, че ответникът В.В.Л. дължи на дружеството-ищец следните суми: 350 лв. - главница по договор за кредит № **********/1.07.2014 г.; 769.23 лв. - наказателна лихва за периода 31.07.2014 г. - 28.06.2015 г.; 30 лв. - такса по уведомяване на длъжника, предвидена в т. 11.5 от договора за кредит, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до плащането.

            Ищецът твърди, че между страните по делото е сключен договор за кредит № **********/1.07.2014 г., представляващ по своята същност договор за предоставяне на паричен заем от разстояние, по силата на който дружеството, в качеството си на заемодател, предоставило на ответника В.В.Л., в качеството му на заемополучател, паричен заем в размер на 350 лв., със срок за издължаване 30 дни. На 31.07.2014 г. настъпила крайната падежна дата на задълженията по процесния договор за заем. От страна на ищеца по електронната поща била изпратена покана за доброволно изпълнение на задълженията по процесния договор, но ответникът не заплатил претендираните суми.

            С отговора на исковата молба ответникът, чрез назначения му особен представител, оспорва исковете. Счита исковата молба за нередовна, доколкото ищецът не е заплатил заплатил цялата дължима държавна такса в указания му срок. Твърди, че не е налице валидно облигационно правоотношение между страните по делото,  тъй като няма подписан договор в писмена форма.

            СРС е уважил исковете. Същият е изложил, че по делото се установява сключен между страните по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) договор за кредит, като отношенията по него се уреждат електронно. Сключването на договора става не чрез подписването му от заемополучателя, а посредством избиране на изпратена му препратка на съответна интернет страница на заемодателя, като чрез активиране на въпросния линк се счита, че потребителят е потвърдил съгласието си по договора. Посочил е, че предвид специфичните характеристики на сключения договор, е без значение дали на ответника е бил предоставен екземпляр от договора или пък от общите условия към него, тъй като с избора си да активира съответната препратка потребителят е приел условията на съглашението. Дали същият се е запознал предварително с общите условия и дали ги е приел, в случая е без значение, защото той е имал тази възможност преди да направи online избора си за сключването на договора. С извършване на това фактическо действие последният се валидира и страните се задължават по него, а наред с това се считат и обвързани от общите условия, които са неразделна част от съглашението, без да е необходимо по отношение на клаузите от тях да се изразява отделно волеизявление за приемането им. Още повече, че изрично в тези общи условия, в чл.3, е записано, че договорът за кредит се счита за сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му по електронната поща от кредитора и извършването на паричния превод, след като предварително кредитополучателят го е приел на началната страница. Посочено е още в решението, че страните изрично се съгласяват съобщенията по електронна поща, потвърждаващи приемането на договора за кредит, да имат силата на писмени подписи, в съответствие с чл.13, ал.4 от Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). СРС е посочил и че от представено по делото преводно нареждане се установява, че на 1.07.2014 г. ищецът е превел по банковата сметка на ответника сумата от 350 лв., като в основанието за превода е посочен номерът на сключения договор - **********. Крайната падежна дата е настъпила на 31.07.2014 г., като липсват доказателства за извършено плащане от страна на кредитополучателя.

            Въззивният съд счита обжалваното пред него решение за валидно и допустимо.

            В тази връзка съдът намира, че СРС е процедирал съгласно задълженията му по чл.129 от ГПК, когато е оставил исковата молба без движение, с указания за довнасяне от страна на ищеца на допълнителна държавна такса в размер на 91.03 лв. Независимо от дадените от СРС указания с определението по чл.415, ал.1 от ГПК, въззивният съд счита, че при нередовна искова молба следва да намерят приложение разпоредбите на чл.129 от ГПК, като исковата молба се остави без движение. Няма законово основание общите правила на чл.129 от ГПК да не намерят приложение при подаване на искови молби по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.                                                                                                          На основание чл.269, изр. второ от ГПК въззивният съд следва да отговори на повдигнатите във въззивната жалба въпроси досежно това дали между страните е налице валиден договор за кредит.                                Въззивният съд изцяло споделя изводите на СРС за наличието на валиден договор за кредит между страните, сключен по реда на ЗПФУР, които на основание чл.272 от ГПК следва да се считат мотиви и на настоящия съдебен акт.

            Писменото изявление на Л. за получаване на кредита е обективирано в попълнения от него формуляр. Че е налице приемане (съгласие) на кредитодателя се установява по несъмнен начин от представеното платежно нареждане, въз основа на което заемната сума е преведена на лицето, като в този смисъл е т.3.1 от договора, както и от изпратените от дружеството уведомителни писма. Изявлението на кредитополучателя е подписано при условията на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕП (в ред. преди изм. с ДВ бр.85/2017 г.) - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на електронния подпис по чл.13, ал.1 и ал.2 стойността на саморъчен, като в този случай е създаден подписан електронен документ, чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ (чл.3, ал.2 от ЗЕДЕП).

            По смисъла на закона и съдебната практика, при изпращане по електронна поща, релевантният момент за преценка на последиците от изявлението е получаването на пощата - т.е. с постъпването й в посочената от адресата информационна система; ако адресатът не е посочил конкретна информационна система - с постъпването й в която и да е информационна система на адресата, а ако адресатът няма информационна система - с изтеглянето й от адресата. Без значение кога е отворено съобщението, съдържанието му се счита узнато от адресата от датата на постъпването, съответно изтеглянето на електронния документ.

            В тази връзка съдът съобразява и че Л. не е оспорил с отговора на исковата молба постъпването на разменената електронна кореспонденция на електронната поща на страните, а е направил единствено възражение за липсата на реални подписи. Въпросът за авторството на електронните изявления също не е повдигнат.

            Изложеното обуславя потвърждаване на обажлваното решение.

            Ответникът по жалбата има право на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред СГС.

            В.Л. дължи по сметка на СГС държавна такса по подадената от негово име от назначения му особен представител въззивна жалба, предвид неоснователността на същата.

            Водим от горното, съдът

                                                               Р  Е  Ш  И: 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 2.03.2018 г. на СРС, І Г.О., 34 състав, постановено по гр. дело № 32506 по описа за 2016 г.

ОСЪЖДА В.В.Л. да заплати на „4ф.” ЕООД разноски пред СГС в размер на 100 лв.

ОСЪЖДА В.В.Л. да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 25 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                              

           

                 2.