Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 23.12.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 14261 по описа за 2018г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството са предявени
от „Ю.Б.“ АД против Д.Й.П. искове по чл.422 ГПК за установяване съществуване вземането за сумата 200 000лв., частично от 384 219лв., с
правно основание чл.430 ТЗ, представляваща главница по договор за
кредит № HL 64933/20.02.2014г., ведно
със законната лихва от 22.05.2018г. до изплащането, и за сумата 165.60лв., представляваща нотариални разноски за периода
09.03.2018г.-20.05.2018г., за които
е издадена заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК по гр.д.№
32434/2018г. по описа на СРС, 31 състав.
Твърденията на ищеца са за
сключен с ответника договор № HL
64933 на 20.02.2014г. за
кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 33630/22.08.2008г., по силата на
който предоставил сумата 384 219лв. с поето насрещно задължение за неговото връщане
в срок до 04.03.2047г. на 396 месечни вноски съгласно погасителен план, всяка с падеж
10-то число на месеца. С чл.19 от договора е предвидено, че при допуснато просрочие
на вноска кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Твърди
ответникът да е в неизпълнение задължението за плащане на вноската с падеж 10.04.2014г.,
поради което упражнил правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, съобщено
на 07.03.2018г. Към този момент задълженията по договора възлизали общо на
445 922.65лв., от които въз основа подаденото заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и с исковата молба претендира част от
дължимата главница в размер на 200 000лв. и разноски за заплатени
нотариални такси.
Ответникът оспорва исковете с
възражение за липса на настъпила предсрочна изискуемост поради това, че
изявлението на банката не е било връчено надлежно и не е стигнало до знанието
му. Твърди
да е платил 80 000 евро, като
част от получения
кредит. Навежда, че договора за рефинансиране на кредит от 2014г.
е сключен за да уреди отношенията им по предходно сключен договор за жилищен
кредит от 2008г. и предназначен да погаси задълженията по него, поради което
има естеството на спогодба, която е нищожна съобразно чл.366 ЗЗД. В тази връзка
навежда на нищожност на клаузи от договора за кредит от 2008г. предвиждащи кредитополучателят да погасява кредита във валута /швейцарски
франкове/ различна от валутата, в която го е получил
/евро/-чл.6, ал.2 и чл.20 вр. чл.1 и
чл.2; относно начина на формиране на годишния лихвен процент-чл.3, ал.1 и чл.3,
ал.5 и правото на банката едностранно да увеличава размера на възнаградителната лихва с подробно изложени доводи за противоречие
с императивни правни норми и неравноправност по чл.143 ЗЗП и чл.147 ЗЗП, респ.
противоречие с чл.58 ЗКИ. Противопоставя възражение за погасяване по давност на
част от задължението
по кредита.
В допълнителната искова молба
ищецът излага съображения изявлението за обявяване предсрочната изискуемост да
е надлежно връчено и неотносимост към предмета на
спора правоотношението по предходно сключения договор за кредит от 2008г. Наред
с това твърди и излага подробни доводи за индивидуално уговаряне и липса на
неравноправност на оспорените клаузи от този договор, както и осведоменост на
ответника-кредитополучател за условията, при които поема задълженията с оглед
осъществяваната от него дейност чрез търговско дружество, макар и да е сключил
договора в качеството на физическо лице.
В отговора на допълнителната
искова молба ответникът поддържа първоначално наведените възражения.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
На 20.02.2014г. страните сключили договор № HL 64933, според чл.1 от който банката предоставя на
кредитополучателя кредитен лимит от 388 500лв. за рефинансиране на кредит
по сключен между тях договор № HL 33630. Съгласно чл.2 разрешеният
кредит или част от него, в размер равняващ се на задължението по договор № HL
33630 се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя Д.П.-BG *********в „Ю.Б.“
АД, като средствата се превалутират безкасово от лева
в швейцарски франка по официално обявения курс на БНБ за швейцарския франк към
лева в деня на превалутиране
по сметка BG*********в същата банка, с цел цялостно
издължаване на посочения кредит и след представяне на изброени документи. В
чл.2, ал.2 е предвиден срок за усвояване суми по кредита на 10.03.2014г., след
изтичането на който задължението на банката за предоставяне на средства от
кредита отпада, но кредитополучателят продължава да изпълнява задълженията си
по договора. За така отпуснатия кредит е уговорена възнаградителна
лихва, платима при условията и в размерите посочени в чл.3. От своя страна
кредитополучателят се задължил да погасява кредита във валутата, в която е
уговорен, заедно с възнаградителната лихва по
погасителен план на 396 месечни вноски, всяка с падеж 10-то число на месеца с
крайна падежна дата 04.03.2047г.-чл.5-7. В чл.19, ал.1 от договора е
предвидено, че при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при
неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по този договор,
банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а
съгласно ал.2 при неиздължаване на три последователни месечни погасителни
вноски, изцяло или частично целият остатък по кредита се превръща в предсрочно
и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, като
изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на
страните.
В представеното двустранно подписано приложение от
04.03.2014г. към договора за кредит № HL 64933/20.02.2014г. е посочено, че на
тази дата е била открита заемната сметка на кредитополучателя, както и че
официално обявеният курс на БНБ за швейцарски франка към лева е 1.60934, като
определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от
кредитополучателя кредитен лимит в лева по чл.1 от договора е 384 219лв. По
делото не е спорно, а и установено от приетото извлечение от сметка /стр.39/ и
заключението на вещо лице по ССч.Е, че заемната
сметка е заверена със сумата 384 219лв. на 04.03.2014г. Видно от същото
приложение към тази дата задълженията на кредитополучателя по договор за кредит
№ HL 33630 са: 238 743 швейцарски
франка, от които 222 585.38 шв.фр.-редовна главница и 858.77 шв.фр.-просрочена главница; 1267.25шв.фр.-редовна
лихва; 12 616.36 шв.фр.-просрочена
лихва; 204.56 шв.фр.-просрочени
плащания по застраховки и 1210.68 шв.фр.-просрочени такси.
На същата дата 04.03.2014г. ответникът подал молба за
предсрочно погасяване на кредит № HL 33630 /стр.270/ и молба за спот сделка за покупко-продажба от кредитора „Ю.Б.“ АД на
238 743 шв.франка /равни на задълженията му по
този договор/ срещу български лева при курс 1.60934 /стр.271/.
Първата месечна вноска по кредит №
HL 64933 е с падеж
10.04.2014г., която не е била платена, а видно от заключението на вещото лице
по ССч.Е не е имало плащания и на следващи вноски.
Твърдението на ответника да е върнал 80 000 евро, като част от получения
кредит не е подкрепено с доказателства.
Позовавайки се на клаузата по чл.19
от договора на 07.03.2018г. ищецът отправил до ответника нотариална покана за
обявяване кредита за предсрочно изискуем /стр.42/. Изпратена е на адреса
посочен в договора-гр.София, ул.*************с удостоверено на 27.04.2018г. от
нотариуса връчване при условията на чл.47, ал.1-5 ГПК с оглед ненамирането му
на адреса при посещения в периода 08.03.2018г.-26.03.2018г. /стр.43-46/.
Въз основа подадено от ищеца на 23.05.2018г.
заявление по образуваното гр.д.№ 32434/2018г. на СРС, 31 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на 16.06.2018г. за сумата 200 000лв.,
частична претенция за главница по договора общо от 384 219лв., ведно със
законната лихва от 22.05.2018г. до изплащането и 165.60лв. разноски за
нотариални такси, както и разноски в заповедното производство от 8241.30лв.
По предходно сключения договор за жилищен
кредит № HL 33630/22.02.2008г. ищецът се задължил да предостави на ответника за
покупка и довършителни работи на недвижим имот кредитен лимит в швейцарски
франкове в размер на равностойността на 127 600 евро по курс купува за
швейцарски франк към евро на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД в деня на усвояването. В чл.2, ал.5 е предвидено усвоеният кредит в
швейцарски франкове да се превалутира служебно от
банката в евро по търговски курс „купува“ швейцарския франк към евро на същата
банка за съответната валута в деня на усвояването и с превеждане по открита
сметка на кредитополучателя в евро. За така отпуснатия кредит в чл.3 е
уговорено заплащането на възнаградителна лихва в
размер на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка от 1.65
пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за кредити в швейцарски
франкове възлиза на 4.5%. Съгласно чл.3,
ал.5 действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните, а съгласно чл.6, ал.3 в случай на настъпила
промяна в БЛП се променя автоматично и размерът на погасителните вноски.
В чл.6, ал.2 е предвидено
погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която е разрешен и
усвоен-швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро
погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на
кредита и в лева или евро след служебно превалутиране
на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката-кредитор за
швейцарски франк/евро. В чл.21, ал.1 е предвидено право на кредитополучателя да
поиска от банката превалутиране на предоставения
кредит в швейцарски франкове съответно в евро срещу заплащането на комисионна.
Съгласно чл.22 от договора превалутирането се
определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на
задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент,
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия.
С чл.23, ал.1 кредитополучателят
декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения
от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев,
както и превалутирането по чл.21 от договора, може да
има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2 повишаване размера на
дължимите погасителни вноски по кредита изразени в лева, като напълно приема да
носи за своя сметка риска от такива промени и повишение, както и че е съгласен
да поеме всички вреди /включително пропуснати ползи/, произтичащи от промяната
на валутните курсови и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит.
Погасяването на кредита, ведно с възнаградителната лихва е следвало да се извърши разсрочено
на 420 месечни вноски с падеж 29-то число на месеца по погасителен план с
крайна падежна дата 29.01.2043г.
Видно от представените по делото
допълнителни споразумения /стр.114-130/ към датата на сключването им ответникът
бил в просрочие на различни задължения по кредита-главница,
лихви, такси и др. с постигнато съгласие за неговото преструктуриране и плащане
в облекчен период с изготвени съответно погасителни планове. Така към последното
сключено споразумение от 16.01.2013г. кредитополучателят е бил в просрочие на 138.79 шв.фр-главница, 1517.81 шв.фр.-лихва; 6.22 шв.фр.-такси и останала редовна главница от 220 789 шв.фр. Съответно при сключване на
договора за рефинансиране от м.02.2014г. задълженията са били в размера посочен
в представеното приложение от 04.03.2014г.
Не е спорно усвояването на
кредита по договор № HL 33630/22.02.2008г. със заверяване сметката на ответника
със сумата 225 384.57 шв.фр.
Видно от заключението на вещото лице по ССч.Е за
периода 29.03.2008г.-04.03.2014г. е погасил 2530.04шв.фр.
от главницата, а за периода 29.03.2008г.-22.07.2013г. е погасил
46 202.29шв.фр. от възнаградителната
лихва. Видно от същото възнаградителната лихва в
периода на действие на договора /28.02.2008г.-10.08.2013г./ е била повишавана и
намалявана. Вещото лице проследява движението на крос-курса евро/швейцарски
франк в периода 02.01.2008г.-01.12.2010г., като дава заключение, че към датата
на усвояване на кредита 29.02.2008г. той
е равен на 1.632373 и въз основа на него определя, че усвоената сума от
225 354.57 шв.фр. е
равна на 138 071.73 евро.
Въз основа горното от фактическа
страна, съдът обоснова от правна следното:
Относно предсрочната изискуемост.
Съгласно т.18 от ТР № /18.06.2014г.
по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС, в хипотезата на установителен иск по чл.422 ГПК вземанията по банков кредит
стават изискуеми, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Волеизявлението на
банката-кредитор следва да е обективирано
писмено и да съдържа позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 ЗКИ или на
предвидените в договора условия, предпоставящи
упражняването на това право. Предсрочната изискуемост настъпва от датата на
получаване от длъжника изявлението на кредитора и произвежда действие, ако към
този момент са се осъществили обективните предпоставки, обуславящи
изискуемостта.
По делото е установено, че
ответникът е в неизпълнение на задължението да заплаща месечните вноски по
кредита, считано от 10.04.2014г. и след това. Това неизпълнение е предвидено в
чл.19 от договора като основание за предсрочна изискуемост-при неплащане на
която и да е вноска или друго задължение по преценка на банката /ал.1/ и
автоматично при неплащане на три поредни вноски, считано от настъпване падежа
на последната по време /ал.2/.
Преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК през м.03.2018г. ищецът отправил изявление за
обявяване кредита за предсрочно изискуем във формата на нотариална покана, като
се е позовал на чл.19, ал.1 от договора /неплатена първа вноска/. Нотариалната
покана е изпратена до посочения в договора адрес на ответника, който съвпада с
регистрирания постоянен и настоящ /стр.49 от заповедното производство/ и този
по настоящото дело. Липсват твърдения да е бил променян, съответно за такава
промяна кредиторът да е бил уведомен. Тъй като не е бил намерен на адреса
нотариусът удостоверил връчване на 27.04.2018г. по реда на чл.47, ал.1-5 ГПК след
поставено уведомление.
Този начин на връчване не е бил уговорен /чл.30 от
договора/, но е възможен и избран от кредитора като осигуряващ по-голяма
достоверност и сигурност за достигане изявлението до ответника. При връчване
чрез нотариус съобразно чл.50 ЗННД той прилага правилата установени в чл.37-58 ГПК и в случай, че адресатът не е намерен на адреса, при изпълнение
изискванията на чл.47 и сл. ГПК, съобщението се счита връчено.
Наред с това съдът съобразява и формираната съдебна
практика, според която, ако в исковото производство по реда на чл.415, ал.1 ГПК
и чл.422, ал.1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен
или осъдителен, бъде установено, че потестативното
право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно
упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се
осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на
изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване кредита
за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или отделен документ,
представен като приложение към нея, изявлението поражда правни последици с
връчването препис от исковата молба и приложенията към нея на
ответника-кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит
обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото
производство представлява правнорелевантен факт,
който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките
на претендираните суми /Решение № 10/25.02.2020г. по
т.д.№ 16/2019г. на ВКС, II т.о.; Решение № 60009/02.06.2021г. по т.д.№ 2891/2019г. на ВКС, ІІ т.о./.
С исковата молба ищецът е представил препис от
нотариалната покана съдържаща изявлението за обявяване предсрочна изискуемост
на кредита, която ответникът е получил с връчване препис от исковата молба и
приложенията. Поради това, дори и да се приеме, че преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК изявлението не е
било надлежно връчено, с последващото му връчване по
посочения начин са настъпили последиците на предсрочната изискуемост.
Относно вземанията по договора за кредит.
Между страните са сключени два договора за кредит. С
първия № HL 33630/22.02.2008г., с цел закупуване на недвижим имот и
довършителни работи, на ответника е предоставен кредитен лимит от 127 600
евро в швейцарски франкове по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката-кредитор
в деня на усвояването, чието погасяване е следвало да се извърши в швейцарски
франкове. С втория № HL 64933/20.02.2014г. е уговорен кредитен лимит от 388
500лв., предназначен за рефинансиране на първия договор и е следвало да бъде
погасяван в лева, с
фактически предоставени 384 219лв., на колкото са възлизали задълженията по
него. Възникнали като две отделни облигационни правоотношения двата договора са
свързани, защото размерът на кредита по втория е всъщност размера на съществуващия,
но преизчислен към деня на сключването му дълг по първия. По този начин
страните са постигнали съгласие за последващо преуреждане на правоотношението между тях чрез
преструктуриране на едно и също кредитно задължение, но в друга валута и при
нов погасителен план. С Решение № 379/11.02.2020г. по в.гр.д.№ 1797/2019г. на
САС, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 73/05.02.2021г. по
т.д.№ 1173/2020г. на ВКС, I т.о., по аналогичен на настоящия
случай е прието, че договора за рефинансиране няма самостоятелен характер, а е
близък до спогодбата по чл.365 ЗЗД. Макар да не е сключен с цел избягване на
спор, установява и преурежда правата и задълженията на
страните, възникнали от предходен между тях договор за кредит, поради което
съответно приложение намират правилата за спогодбата по ЗЗД. Затова при
разрешаване на въпроса за размера на задълженията по договора от 20.12.2014г. следва
да бъде съобразен първият договор от 2008г. и конкретно действителността на
клаузи от него с оглед разпоредбата на чл.366 ЗЗД, постановяваща нищожност на
спогодба върху непозволен договор.
И по двата договора ищецът е „търговец“ по смисъла на §13,
т.1 от ДР на ЗЗП, а ответникът „потребител“ по смисъла на чл.13, т.2 ДР на ЗЗП,
поради което в отношенията им се прилагат нормите на Закона за защита на
потребителите.
Ответникът поддържа нищожност поради неравноправие на
клаузите по договора от 2008г. предвиждащи усвояването на кредита и
задължението да го погасява, заедно с възнаградителната
лихва във валута /швейцарски франкове/ различна от валутата, в която го е
получил /евро/, при служебно превалутиране на сумите
по курс определен от самата банка-кредитор, както и възможността за едностранна
промяна размера на възнаградителната лихва-чл.6, ал.2
и ал.3, чл.3, ал.5, чл.21 /погрешно в писмения отговор е посочени чл.20/ и
чл.23 във вр. чл.1 и чл.2, ал.5. Доводите са, че при
настъпилите разлики в обменния курс чрез повишението му валутният риск се поема
изцяло от него, което води до значително неравновесие между правата и
задълженията в негова вреда. Досежно възнаградителната лихва в договора няма ясно разписани
критерии или посочени обективни обстоятелства, които да указват как се формира
базовия лихвен процент /БЛП/, респ. какво влияе на неговата промяна в хода на
изпълнение на договора, предпоставящо възможност за
банката неограничено да я определя едностранно.
Съгласно чл.143 ЗЗП /в редакцията към деня на сключване
на договора/ неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, с изброяване в т.1-18 хипотезите, при които е налице неравноправност, без то да е изчерпателно. На
основание чл.145, ал.1 ЗЗП неравноправната клауза се преценява при съобразяване
видът на стоката или услугата-предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Тази преценка не
включва определянето на основния предмет на договора, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която
ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми /чл.145, ал.2 ЗЗП и чл.147, ал.1 ЗЗП/.
На основание чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са
били уговорени индивидуално, като доказването на последното обстоятелство е
възложено в тежест на търговеца-чл.146, ал.4. В тази връзка чл.146, ал.2 ЗЗП постановява, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено на договор при общи условия. Извън обхвата на чл.143 ЗЗП са случаите регламентирани
в чл.144 ЗЗП.
След преценка обстоятелствата по делото и при
съобразяване посочената правна регламентация съдът намира възражението на
ответника за нищожност на посочените клаузи за основателно.
В няколко решения на СЕС, постановени по транспонирани в
националния ЗЗП разпоредби на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., и въз
основа на тях множество решения на ВКС е прието, че е неравноправна
неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може
да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер
бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора. Изключенията по чл.144, ал.3 ЗЗП са
неприложими към валутните разлики /Решение № 168/29.01.2021г. по т.д.№
2184/2019г. на ВКС, II т.о.; Решение № 295/22.02.2019г. по т.д.№ 3539/2015г. на ВКС, II т.о.; Решение № 147/15.06.2021г. по т.д.№ 1695/2019г. на
ВКС, I т.о.; Решение № 384/29.03.2019
г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, I т.о., Решение № 294/27.03.2019г. по т.д. №
1599/2017г. на ВКС, II т.о., Решение № 67/12.09.2019г. по т.д. № 1392/2018г. на ВКС, І т.о. и др., в които се препраща към дело
С-119/17г. на СЕС и дело № С-119/17г. на СЕС/. В повечето решения ВКС се е
произнесъл по спорове за неравноправието на клаузи от договори за кредит в
швейцарски франкове между кредитополучатели и същата банка „Ю.Б.“ АД, сключени
по време, при условия и съдържание на оспорените клаузи напълно идентични с
тези по процесния договор, поради което дадените
разрешения са в пълна степен приложими в случая.
Представените по делото искане за жилищно ипотечен кредит
от 22.01.2008г., искане за усвояване на суми по кредит от 27.02.2008г. и молба
за превалутиране от 27.02.2008г. доказват съгласие на
ответника кредитът да бъде отпуснат в швейцарски франкове, така както е посочено
в чл.1, ал.1 от договора. Но не е доказано банката да е предоставила преди или
към момента на сключване на договора достатъчна информация, позволяваща му да извърши
разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск
спрямо задълженията по кредита, въз основа на която да прецени потенциално
значимите икономически последици върху финансовите си задължения при възможно
обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната
валута, в която е отпуснат кредита. Фактът за достатъчна информираност не
следва от декларираното в чл.23, ал.1 от договора, че е възможна промяна на обявения
от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и, че това ще повлияе
на размера на дълга, изразен в евро в посока повишаването му. Такъв извод не
може да се направи и от обстоятелството, че ответникът осъществява търговска
дейност чрез регистрирано търговско дружество „М С.“ ООД. Няма данни
търговската му дейност да е била свързана с финансови пазари и валутни
отношения, нито личните и/или професионалните му познания в тази област да са
на такова ниво, че да е бил наясно с икономическите последици от поетия валутен
риск. Дори и да е имал някакви познания това не освобождава банката от
задължението да го информира и даде разяснения в тази посока.
Договора е сключил като физическо лице с цел покупка на недвижим
имот в България в швейцарски франкове, при необходим му паричен ресурс в евро и
при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на швейцарски
франкове /сметката му е била блокирана/. От предоставените от ищеца данни е
видно, че към деня на сключване на договора лихвените нива за кредити в евро и
лева са били по-високи от тези в швейцарски франк, поради което е приел предложените
от банката условия като по-изгодни предвид по-ниската лихва и текущата
относителна стабилност на швейцарския франк като една от световните валути
/заключението на ССч.Е/. Като кредитополучател и
потребител ответникът е по-слабата страна в преддоговорното
и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката с оглед
възможностите си да преговаря и на степента си на информираност. От своя страна
банката е по-силната икономически и с оглед експертната си компетентност и
познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в
краткосрочен и дългосрочен план в посока на значимо поскъпване и рисковете
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване
принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация
за прогнозите за промяна в швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с
каквато банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от
професионалната й дейност, както и какви действия може да предприеме
кредитополучателят, за да минимализира валутния риск.
Следователно не е имал възможност да вземе информирано решение и да направи
разумна преценка дали да сключи договор за кредит с по-нисък лихвен процент с
поемане на валутен риск или договор с по-висока лихва, но без валутен риск. Имайки
предвид, че изпълнението на договора е за голям период от време /420 месеца/,
липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на
швейцарския франк, ответникът не е могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който
поема със сключването на договора за кредит в тази чуждестранна валута и се е
съгласил с установените от банката условия. По този начин банката като
икономически по-силната страна е нарушила принципа на добросъвестност, като
впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение клаузите
чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1 са довели до значителна неравнопоставеност между
страните. Потребителят не е защитен от клаузата на чл.21 от договора,
предвиждаща правото да поиска превалутиране на кредита, защото то е предпоставено
от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя
икономически интереси. Поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху
потребителя изцяло валутния риск в негова вреда, то се създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по
смисъла на чл.143 ЗЗП. Клаузата по чл.6, ал.2 от договора, даваща право на
банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката на
съответния падеж на погасителна вноска и наличие на средства от
кредитополучателя в евро или лева, погасяването да се извърши с тези средства
след служебно превалутиране в швейцарски франкове по
курс „продава“ на самата банка, е проявление на поетия от кредитополучателя с неравноправната
клауза чл.23, ал.1 от договора валутен риск.
На следващо място, при доказателствена
тежест в съответствие с чл.146, ал.4 ЗЗП, ищецът не е установил по делото
оспорените клаузи да са последица от индивидуално договаряне, поради което
следва да се приеме, че като предварително изготвени от банката, потребителят
не е могъл да изрази становище и да повлияе на тяхното съдържание.
По отношение възнаградителната
лихва в договора е предвидено, че се формира от сбора на БЛП на банката за
жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, и твърда надбавка. Към деня на сключването БЛП е бил
1.65 пункта, а надбавката 4.5% /чл.3, ал.1/. Според чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3
действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните, като настъпването на такава промяна води до автоматична
промяна и в размера на погасителните вноски. Съдържанието на клаузите не
обвързва промяната в размера на вноските като последица само от увеличение на
БЛП, спрямо първоначално посочения, но допуска подобно промяна да настъпи и в
резултат на неговото намаляване и в този смисъл до съответно намаляване на
вноската. Така от заключението на вещото лице по ССч.Е
е видно, че за периода след сключване на договора за кредит 29.02.2008г. до
10.08.2013г. /преди рефинансирането му с последващо
сключения договор/ възнаградителната лихва, формирана
по посочения начин, е била както увеличавана, така и намалявана. Това обаче не
налага извод, че така уговореното не покрива признаците на неравноправни клаузи
по чл.143 ЗЗП.
В константната практика на ВКС, обективирана
в множество постановени съдебни решения, се приема, че уговорката в договор за
банков кредит, която предвижда възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на
непредвидено в самия договор основание и когато такова договорно изменение не е
свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на
услугата, е неравноправна по общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Методът на
изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти. Когато потребителят не е
получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който
банката може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга,
както и когато методологията, създадена от банката по свои вътрешни правила, не
е част от договора за кредит, поради което не може да се счита за добросъвестна
с оглед чл.143 ЗЗП и в този смисъл не е приложимо правилото на чл.144, ал.3,
т.1 ЗЗП /вж.Решение № 168/29.01.2021г. по т.д.№ 2184/2019г. на ВКС, II т.о. и цитираната в него съдебна практика/.
В случая клаузата на чл.3, ал.5 от договора е бланкетна, като указва само, че БЛП е променлива величина,
определя се от банката и търпи промяна. Не е посочено по какъв начин се формира
БЛП; какви фактори или обективни обстоятелства водят до неговото изменение и то
стоящи извън волята на волята на банката-кредитор; липсва ясна и разбираемо разписана методика,
при която лихвата би могла да бъде увеличена или намалена. Това, от една
страна, дава възможност на банката едностранно да променя лихвата по свое
усмотрение, а от друга страна поставя кредитополучателя в положение на
несигурност и невъзможност да прогнозира и прави съответните изчисления, което
е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, създава
значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя във вреда на
последния. От посоченото в самата клауза, че действащият БЛП не подлежи на
договаряне следва извода, че не е последица от индивидуално уговаряне, а
наложена едностранно на ответника. Ето защо клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3
от договора са неравноправни по чл.143, т.10 от ЗЗП / в действащата към деня на
сключване на договора редакция/, поради което и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП вр. чл.26, ал.1 ЗЗД нищожни.
Нищожността на посочените клаузи не влече нищожност на
целия договор, а той запазва действието си без те да се прилагат-чл.146, ал.5
ЗЗП и чл.26, ал.4 ЗЗД. Затова за да се определи размера на остатъчното задължение
по договора от 2008г. към деня на рефинансирането с последващия
договор следва да се съобразят условията, при които е бил сключен. Ответникът е
получил 127 600 евро в равностойността на 225 384.57 швейцарски франка, от
която към 04.03.2014г. заплатил 2530.04 швейцарски франка /1488.65 евро/ или
остатъчна главница от 126 111.35 евро, която по курса евро/швейцарски
франк от 1.632373 към датата на усвояване на главницата /29.02.2008г./ е равна
на 205 860.76 швейцарски франка. Възнаградителната
лихва при сключване на договора е била определена на 6.15%, формирана от сбора
на БЛП 1.65 пункта и надбавка от 4.5%, като за периода до 10.08.2013г. е била
изменяна не само в посока на увеличение, но и на намаляване, т.е. за някои
месеци е била начислена в по-голям от първоначално уговорения размер, а за
други в по-малък, а това дава отражение върху общия дължим размер към деня на
рефинансирането. Затова съдът приема, че размерът на възнаградителната
лихва към 04.03.2014г. възлиза на сумата 13883.61 шв.фр. посочена в приложението към договора за рефинансиране,
която е определена след приспадане на платените от ответника до този момент
суми по това задължение. По този договор ответникът е дължал и суми по
застраховки и такси общо от 1415.24 шв.фр. Така общото му задължение по договора от 2008г. към
деня на сключването на последващия за рефинансиране възлиза
на 221 159.61 швейцарски франка, което при остойностяване по курса на
швейцарския франк към лева към деня на усвояването по втория договор-1.60934
/приложение от 04.03.2014г., стр.19/ е равно на 355 921.01лв. Следователно
това е стойността на главницата по договора от 2014г. По делото не е доказано
ответникът да е извършвал плащания по договора за рефинансиране, поради което
предявеният частичен иск за 200 000лв. главница се явява основателен.
Съгласно чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Друг такъв
срок е предвиден за вземанията за лихви, за наем и други периодични плащания, а
именно три години /чл.111, б.“в“ ЗЗД/. Заявеното от ищеца вземане е за главница
по договора за кредит, погасяването на която е било разсрочено на вноски. С
решение № 261/12.07.2011г. по гр.д.№ 795/2010г. на ВКС, ІV г.о. и Решение №
28/05.04.2012г. по гр.д.№ 523/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., е прието, че отделните
погасителни вноски по предоставен заем /кредит/ не превръщат договора в такъв
за периодични платежи, а представляват частични плащания по него, по отношение
на които е приложима общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД от пет години.
На основание чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на
предоставен кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
падежа за нея.
В хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК течението на
давността се прекъсва от деня на подаване заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Падежът на първата неплатена вноска е 10.04.2014г., а ищецът е
подал заявлението на 23.05.2018г., т.е. погасителната давност не е изтекла и
възражението на ответника е неоснователно.
По изложените съображения предявеният установителен
иск по чл.422 ГПК с правно основание чл.430 ТЗ за сумата 200 000лв.,
заявен като частичен от дължимата главница по договор № HL 64933/20.02.2014г.
за банков кредит за рефинансиране, е основателен и следва да се уважи, ведно
със законната лихва от 22.05.2018г. до изплащането.
Ищецът не е представил доказателства
за платени нотариални такси в размер на 165.60лв., направени в периода
09.03.2018г.-20.05.2018г., поради което този иск подлежи на отхвърляне.
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът дължи на ищеца разноски по делото от
8054.61лв. съобразно уважената част от исковете.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
следва да заплати на ответника разноски от 1.86лв. пропорционално на
отхвърлената част.
Насрещните възражения на страните по
чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатските възнаграждения са неоснователни
с оглед фактическата и правна сложност на делото.
В съответствие с т.12 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС съдът
разглеждащ установителния иск по чл.422 ГПК следва да
се произнесе и по дължимостта на разноските направени
в заповедното производство с осъдителен диспозитив.
Направените от ищеца в заповедното производство разноски, присъдени с
издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, са в размер на 8241.30лв., от
които съобразно уважената част ответникът следва да заплати 8234.48лв.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение Д.Й.П., ЕГН**********, с адрес ***, по иска на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление *** и съдебен адрес ***, бизнес сграда Ивел, предявен по реда на чл.422 ГПК с правно основание
чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че дължи сумата 200
000лв., представляваща част от главница по договор за кредит № HL
64933/20.02.2014г., ведно със законната лихва от 22.05.2018г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск по чл.422 ГПК за сумата 165.60лв., представляваща нотариални разноски за
периода 09.03.2018г.-20.05.2018г.
ОСЪЖДА Д.Й.П.,
ЕГН**********,***, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ***, разноски по делото на основание
чл.78, ал.1 ГПК от 8054.61лв. и разноски в заповедното производство от 8234.48лв.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ***, да заплати на Д.Й.П., ЕГН**********,***, разноски по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК
от 1.86лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: