РЕШЕНИЕ
гр.София,
………..…2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV -ти въззивен
състав в публичното заседание на втори
октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС С. АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н. АТАНАСОВ
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
при секретаря Даниела Пиралкова и с участието на прокурора Деян
Захариев, като разгледа докладваното от съдия Атанас Н. Атанасов ВАНД № 3087/2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
С решение от 18.04.2019г. по НАХД № 5130/2018 г. на СРС, НО, 21-ви състав обв.
В.П.Б. е признат за виновен в това, че на 22.01.2016г. около 02:00 часа в гр.
София, ж.к.“**********, чрез затваряне на входна врата на апартамент 142 на
горепосочения адрес, като притиснал десния горен крайник на В.М.П., причинил по
непредпазливост средна телесна повреда, изразяваща се в травматична ампутация
на средната и крайната фаланги на втори пръст на дясната ръка, причинило на
пострадалата постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота –
престъпление по чл. 133, пр.2 вр. чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК, като на
основание чл.78а от НК го освободил от наказателна отговорност и му наложил
административно наказание „ГЛОБА“ в размер на 1000.00 лв. (хиляда лева). На основание чл. 189, ал. 3 от НПК обв. Б. е осъден да заплати и направените по делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба и допълнение към нея, в които
се моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново
такова, с което подс. Б. да бъде признат за невиновен. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано,
постановено при нарушение на материалния зкаон и неправилна преценка на
събрания доказателствен материал. Изтъква се пренебрегване на показанията на
св. Г.и св.Х.за сметка на тези на св. П., както и че последните не следва да се
кредитират поради обстоятелството, че св. П. е била в неадекватно състояние
вследствие приема на метадон и алкохол. Посочва се, че постановеното решение
почива на предположения и е в разрез с изискванията за несъмнена доказаност на
деянието, за да бъде постановен осъдителен акт.
На основание чл. 327 от НПК
въззивният съд е преценил, че за изясняване на обективната
истина по делото не е нужен разпит на обвиняем, вещи лица и свидетели, както и събиране на нови
гласни, писмени или веществени
доказателства.
В открито съдебно заседание представителят
на СГП оспорва жалбата, тъй като първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
Релевира, че всички доказателства са анализирани по отделно и в тяхната
съвкупност, като от анализа на същите СРС е стигнал до правилния извод досежно
виновността на обвиняемия Б..
Защитата на обвиняемото лице не се явява, като обв. Б.
изяснява, че поради възниклани между него и адвоката му противоречия, последният
не се явява, с оглед на което обвиняемият изразява готовност да се защитава
сам.
В правото си на последна дума обв.Б. заявява, че
поддържа жалбата и твърди, че атакуваното решение почива на предположения, без
да са налице конкретни доказателства. Пледира, че е невинен и че няма как процесното
нараняване да бъде причинено от талашитена врата. Относно пострадалата – твърди,
че не е била в кондиция, както и че майката й го изнудва. В заключение моли
съдът да отмени първоинстанционния акт, тъй като излиза, че е виновен за
престъпление, което не е извършил.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в
жалбата, както и тези, изложени от страните в съдебно заседание и след като в
съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваното решение,
констатира следното:
За да постанови крайния си съдебен акт, районният съд
е провел производството по реда на глава 28 от НПК, тъй като прокурор от СРП е
внесъл мотивирано постановление за освобождаване от наказателна отговорност на
обв.Б.. Въззивният съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е
формирано на основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени
материали въпреки неговата лаконичност. Възприетата от първостепенния съд
фактическа обстановка изцяло се споделя и от въззивната инстанция, като не са
налице основания за промяна във фактическите изводи, нито има основание за
различна оценка на събрания по делото доказателствен материал. Пред настоящата
съдебна инстанция с оглед липсата на доказателствени искания, от която и да е
било от страните, както и с оглед извода, че е събран необходимия обем от
доказателства за разкриване на обективната истина, не бяха представени и
събрани нови доказателства. Въззивният съд, на свой ред, прие фактическа
обстановка, която не се различава съществено от тази, приета от контролираната
инстанция. От фактическа страна
настоящият съдебен състав намира за установено следното:
Обвиняемият В.П.Б. е роден на *** ***, българин, български гражданин,
разведен, неосъждан, със средно образование, работи като управител на фирма, с
адрес град Перник, ул. „*********, с ЕГН **********.
|
r |
Обвиняемият В.Б. е вуйчо на
свидетеля Б.Х.. Пострадалата В. П. и Б.Х.имали връзка и до началото на 2016
години двамата живеели в град София, ж.к. „**********в жилището на Б.Х.. Ден
преди инкриминираната дата свидетелятХ.имал рожден ден, който отпразнувал в
град Перник. На 22 Януари 2016 годинаХ.бил на интервю за работа в град София и
решил да се събере с приятели в град София. ПървоначалноХ.бил на гости у св.М.Г.,
който му бил съсед. Около 20.00 часа вечерта към тях се присъединил обвиняемият
В.Б., който тъкмо бил приключил работа. Около 22.00 часа вечерта компанията се
преместила в жилището на Б.Х., където била и св. П.. Уговорката между свидетеляХ.и
вуйчо му В.Б. била, че последният можело да отсяда в неговото жилище, когато му
е необходимо. Свидетелят Б.Х.и св.М.Г.консумирали алкохол, обвиняемият Б. - също.
Докато били в жилището на Х., П. разговаряла с майка си по телефона и
последната отправила нападки и обидни думи към Х.. Между П. и Б. възникнало
напрежение по повод отправените обиди къмХ.от майката на пострадалата. СвидетелятХ.споделил с вуйчо си, че желае П.
да напусне жилището и това създало спор между Б. и П.. Свидетел на тези реплики
станал иМ.Г.. П. напуснала жилището и неколкократно се връщала, за да си досъбера
багажа. При поредното връщане на П. в жилището наХ.между нея и обвиняемия Б.
възникнал скандал в коридора на жилището. П. искала да влезе в жилището и да
вземе свои лични вещи, а Б. се опитвал да я изтласка навън и да затвори
вратата. П. се хванала за касата на входната врата, но в този момент Б. се
опитал да затвори вратата и показалецът на дясната ръка на П. останал притиснат
в касата на вратата. В този момент свидетелятМ.Г.и свидетелят Б.Х.се намирали в
хола на жилището, когато се чули писъците на В. П.. Когато излезли в коридора,Х.и
Г.видели, че П. е до асансьора и единият от пръстите й силно кърви. Г.донесъл
кърпа, за да се увие ръката на П., а Б. дал на племенника си 20 лева за такси.Х.и
П. взели такси и двамата отишли в болница „Света Анна“.
При пристигането в
болницата, лекарите констатирали, че пръстът е в силно увредено състояние и
била извършена ампутация на показалец на дясна ръка, видно от епикриза от 27.01.2016
година от УМБАЛСМ „Света Анна“, от която също така се установява, че П. е
наркозависима и следва метадонова програма. Зависимост от ПАВ (ривотрил и
метадон) е установено по категоричен начина от комплексната СППЕ на ДП на
вещите лица К. и Г., което обаче не е нарушило психичните годности на П. да
възприема правилно събитията и да участва в наказателното производство. П. била
посетена от полицейски служители в болницата, но не направила устно или писмено
оплакване във връзка с инцидента. Жалбата й срещу обвиняемия Б. била входирана
в 07 РУ на СДВР на 30.01.2017 година с вх. № 338200-1141/17. Било й издадено
СМУ № 175 от 2107 година от 10.03.2017 година, видно от което от травматичното
увреждане на П. й е причинено постоянно разстройство на здравето, неопасно за
живота.
От СМЕ на вещото лице Х. се
установява, че на П. е причинена травматична ампутация на средната и крайна
фаланга на втори пръст на дясната ръка, което представлява постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота. Травмата е от естество, че
завинаги изменя нормалната анатомична конфигурация на засегнатата анатомична
област. Досежно начина на причиняването й е възможно същата да е резултат от
въздействие на тъп предмет със значителна кинетична енергия, съответен на
начина описан от пострадалата.
От назначената от съда СППЕ
на вещите лица К. и Б. се установява, че у свидетеля Б.Х.липсват данни за
вредна употреба на алкохол и ПАВ, към момента на деянието същият се е намирал в
състояние на алкохолно опиване средна степен, което обаче не е нарушило
базисните му годности да възприема и възпроизвежда събитията от този момент.
Установената фактическа обстановка въззивният
съд приема след обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствения
материал, събран в хода на наказателното производство, включващ: гласните доказателствени средства –
обясненията на обвиняемия Б. (л.23 – 24 от СП); показанията на св. В. П.
(л.54-55 от СП и тези, дадени по реда на чл.223 от НПК – л.34-35 от НПК),
показанията на св. Б.Х.(л.24 – 25 от СП и л.31 от ДП); показанията на св.М.Г.(л. 33 от ДП); писмени доказателства – справка за съдимост
на обвиняемия Б. (л.13 от СП); протокол за доброволно предаване (л.22 от ДП);
съдебномедицинско удостоверение (л.23 от ДП); епикриза на В. П., издадена от
УМБАЛ „Св. Анна“ (л.24-25 от ДП) както и от способите за доказване – заключението от изготвената комплексна съдебно психиатрична и
психологична експертиза на св.Х.(л.41-50 от СП), заключението от
съдебномедицинската експертиза на св. В. П. (л.38-40 от ДП); заключението от
комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза на св. В. П. (л.44-52
от ДП).
С оглед релевираната от защитата липса на мотиви
на първоинстанциония акт, настоящият съдебен състав намира за необходимо да
отбележи, че мотивите на първоинстанционното решение действително са лаконични,
но съдържат съображения въз основа на какви точно доказателства и чрез кои
доказателствени средства и способи за доказване контролираният съд е стигнал до
извода, че именно обв. Б. е нанесъл трамватичните увреждания на пострадалата П.,
както и досежно механизма им на получаване. Въззивният съд след проверка на
постановения акт и на изготвените мотиви към него намира посоченото възражение
на защитата за неоснователно. Същественото процесуално нарушение по смисъла на
чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК е налице тогава, когато обективно мотиви към
постановения акт не са изготвени, когато съображенията на съда страдат от
съществени непълноти, както и когато същите са до такава степен алогични, че не
може да бъде изведен извод, въз основа на какви доказателства и доказателствени
средства е формирано вътрешното убеждение на съда, за да бъде постановен
съответният акт. Мотиви към атакуваното решение са изготвени и те са неделима
част от постановения акт. От същите по категоричен начин може да бъде
установена волята на контролирания съд. Първата инстанция е изследвала
доказателствения материал по делото, въз основа на който е формирала вътрешното
си убеждение и е установила както осъщественото деяние, така и неговото
авторство. Първостепенният съд е обосновал защо така осъщественото деяние
следва да бъде субсумирано под нормата на чл. 133, пр.2 от НК. Предвид
посоченото настоящата инстанция не споделя твърдението на защитата, че е налице
липса на мотиви.
С оглед възраженията на защитата за неправилна оценка
на доказателствата, настоящата съдебна инстанция счита за неоснователни, като
се солидаризира с основния доказателствен извод на първоинстанционния съд, че
съществена роля при изясняване на подлежащите на доказване факти имат именно
показанията на пострадалата П.. Давайки вяра на показанията на св. П. като
единствен очевидец на деянието, пряко
възприела поведението на обвиняемия преди, по време и след процесния индицент,
районният съд е използвал заявеното от нея като пряко доказатество и го е
съпоставил с останалите контролни такива. Показанията й се явяват пряко
доказателство касателно участието на обвиняемия Б., времето, мястото и
механизма на извършване на деянието. За да извърши пълноценна проверка на
доказателствената стойност на показанията на основни свидетели въззивният съд
се довери на заключенията на приетите по делото съдебнопсихиатрични експертизи,
които кредитира изцяло като обективно, пълно и компетентно изготвени. От
заключението на същите се установява, че освидетелстваните – св. П. и св.Х.са
психически здрави, не се установяват данни за психично заболяване и могат да
участват като свидетели в наказателното производство. Макар че при св. П. е
установено, че страда от зависимост към ПАВ (психоактивни вещества - ривотрил и
метадон), у св. П. е налице психична годност за вярно възприемане и
възпроизвеждане на факти и обстоятелства, както и за даване на свидетелски
показания. Касателно изразеното от защитата, че показанията на П. не следва да
бъдат кредитирани поради „неадекватното й поведение“, въззивният съд намира за
абсолютно неоснователно. Дори да е приела алкохол, видно от експертното
становище, св. П. има съхранен спомен за събитията и разказът й е тематично и
хронологично подреден, като не се наблюдава тенденциозно преиначаване на
основните факти, относими към предмета на доказване. Същевременно е нормално
св. П., непосредствено след причинената й физическа увреда да е била силно
емоционализирана и неосъзнаваща на момента цялата съпътстваща картина на
инкриминираното деяние.
От анализа
на всички събрани по делото гласни доказателствени средства, които в тази им
част са непротиворечиви и достоверни, безспорно се установява времето и мястото
на инцидента, засичането на обв. Б. и св. П. в апартамента на св. Х., както и
присъствието на свидетелитеХ.и Г..
Основният спорен по делото въпрос,
върху който са съсредоточени и по-голяма част от възраженията на защитата, е
свързан с механизма на причиняване на телесното увреждане на св. П., както и с
авторството на деянието. Настоящият състав изгради доказателствените си изводи
относно механизма на деянието преимуществено на заключението на съдебно-медицинската експертиза, анализирано в съвкупност с
представената по делото медицинска документация (СМУ и епикриза на пострадалата
П.), както и с показанията на разпитаните свидетели, преди всичко - тези на пострадалата П..
Показанията на св. П. трябва да бъдат внимателно
преценени, тъй като освен основно доказателствено средство, са и
пряк източник на значима по делото информация. Действително фактът, че св. П. е
пострадала от престъплението и е единствения пряк очевидец на инкриминираното
деяние, не е основание същите да бъдат изключени от доказателствената маса, тъй
като само този факт не е достатъчен да презюмира недостоверност в показанията й,
а следва да се разглежда като основание за по - задълбочен анализ.
Нещо повече, съдебната практика е константна, че осъдителна присъда може да
бъде обоснована само на показания на пострадалото лице, стига те да се
подкрепят от останалия доказателствен материал. В конкретния случай, показанията на св. П. като пострадала от деянието са основен носител на значима
доказателствена информация поради характера на засегнатите обществени
отношения, а именно - накърняване на телесната й неприкосновеност и то от
познато за нея лице (вуйчото на приятеля й). С оглед същественото им значение на основен
източник на обвинителни доказателства срещу обв. Б., тези гласни
доказателствени средства следва да бъдат внимателно проверени от гледна точка
на вътрешната им логичност, обективност и убедителност, като се подходи
внимателно и задълбочено към информацията, съдържаща се в тях. За да се довери на
показанията на пострадалото лице, на първо място въззивният съд констатира, че относно
основните факти от предмета на доказване е налице последователност в изложеното
от свидетелката по време на всичките й
разпити в хода на наказателното производство, в които подробно пресъздава
по еднопосочен начин хронологията на случилото се на
инкриминираната дата, в рамките на която очертава конкретиката на осъщественото
спрямо нея неправомерно посегателство. Същата дава сведения последователно за случилото се
вечерта на 21.01.2016г. срещу 22.01.2016г., за извършителя на деянието, както и
относно събитията преди и след случката, вкл. оказаната от обвиняемото лице
помощ - даването на пари за такси, с което да отиде до болницата; опитите да й
намери работа. Свидетелката П. е разпитвана подробно пред
органите на ДП, вкл. и пред съдия по реда на чл.223 от НПК, както и при разглеждане на делото по време на
първоинстанционното съдебно следствие. При всичките си разпити св. П. е посочила
едно и също, а именно: къде и с кого се е намирала, причината за ескалиране на
напрежението между нея и обвиняемия, както и конкретните действия на последния
по изблъскване на пострадалата от апартамента и последвалото притискане на
пръстите й между входната врата на апартамента и касата на вратата. Свидетелката
П. е категорична, че телесното увреждане й е причинено от обв. Б. чрез опита на
последния да я изгодни от апартамента, а оттам – и защипването на пръстите на дясната
й ръка между касата и входната врата. Досежно основния спорен по делото въпрос,
касаещ механизма на причиняване на процесната телесна повреда, в разпита си в
хода на първоинстанционното съдебно следствие, св. П. не надгражда или по друг
начин трансформира показанията си, отнесени към тези дадени пред орган на
досъдебното производство, а казаното от нея представлява устойчив разказ
независимо от фазата, на която е извършен. Като в тази връзка следва да се отбележи,
че възможността за причиняване на
телесното увреждане по посочения от пострадалата начин, е потвърдена и по
експертен път съгласно заключението от изготвената СМЕ. Така увреждането, което е получила
– травматична ампутация на средната и крайната фаланги на втори пръст на
дясната ръка може да бъде получено при описания от нея
механизъм – при защипване на пръста между касата и вратата. Обясненията
на обвиняемия Б. за неучастие в причиняването на
процесното увреждане, излагайки аргументи, че причината е защипване на
пръстите на пострадалата на асансьора, категорично се оборват от становището на вещото лице д-р Х.. От него се установява, че увреждането е
резултат от действието на твърд тъп предмет, какъвто безспорно представлява
входната врата на апартамент. Уточнено е, че е употребена значителна кинетична
енергия и същата може да се обясни като се съобрази механизма на извършване на
деянието, съобщен от св. П. – притискане на пръста между вратата и касата, като
от вътрешната страна на апартамента обв. Б. е затискал вратата.
Показанията на пострадалата намират доказателствена опора и в
показанията на свидетелитеХ.и Г.. Показанията на тези
двама свидетели не произтичат от очевидци на събитието, но установяват косвени
и контролни доказателства, които също допринасят за правилното изясняване на
делото. Важно
е да се отчете обстоятелството, че св.Х.се намира в близки взаимоотношения
както с пострадалата (живеели са на семейни начала), така и с обвиняемия Б.
(св.Х.е негов племенник), но въпреки това показанията му не са тенденциозни
нито в посока уличаването на обвиняемия, нито в посока неговото оневиняване, а
обективно пресъздават факти и обстоятелства, които свидетелят е възприел през
инкриминираната нощ. И двамата
свидетелите –Х.и Г.детайлно споделят възприятията си относно събитията преди и
непосредствено след приключване на инцидента, тък като никой от двамата не е
възприел лично механизма на деянието, а пост фактум единствено са констатирали
състоянието на пострадалата П. („половината пръст й го нямаше“, „Видях, че на В.
й тече много кръв от едната ръка.“) както и мястото, където се е намирала тя и
обвиняемият Б.. Показанията им в тази им
част се явяват косвено доказателство досежно участието на обвиняемия в инкриминираното
деяние, както и механизма на извършване на същото, като се намират в корелация
с показанията на св. П., както и с приетата без възражения СМЕ. Показанията на св.Х.и св. Г.не могат да обслужат ничия теза, защото по време на инцидента,
макар че са били в стая от същия апартамент, но без пряка видимост
към входната врата, където са се намирали пострадалата и обвиняемия. В
съдържателен план показанията и на Х., и на Г.са от значение за делото, доколкото носят
информация, че преди инцидента между обвинямия и пострадалата се
е породило напрежение, както и относно обстоятелството, че пострадалата П. на
няколко пъти си е тръгвала, а впоследствие и връщала обратно в апартамента.
Същевременно от показанията им се установява и физическото състояние на св. П.
непосредствено след инцидента (до асансьора пред входната врата, с кървяща
ръка), доколкото след прищипване на пръстите й, тя е изпищяла, което викане е
било възприето и от двамата свидетели, които веднага са се отзовали и са
съдействали на пострадалата (св. Г.й е подал кърпа, която пострадалата да увие
около ръката си). По категоричен начин е
установено и обстоятелството, че обв. Б. е дал пари за такси, с което
пострадалата да бъде закарана до болница поради кървящата си ръка.
При проверка на доказателствената стойност на дадените от обв. Б.
обяснения, следва да бъде отчетено, че те освен валидно доказателствено
средство са и средство за защита, необвързано със задължение на обвиняемия да
изяснява обективната истина. Поради това
обясненията на подсъдимия/обвиняемия винаги изискват внимателна преценка за достоверност.
При съблюдаване на правилата за доказателствената тежест по чл. 103 от НПК, за
да бъдат приети за достоверни, не се изисква да намират подкрепа, а да не се
опровергават от несъмнено установени доказателства или да не се дискредитират
на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или тъй като
съдържат обективно невъзможна версия. В настоящия случай е видно, че заявеното
от обвиняемия Б., че не е той лицето, отворило вратата на пострадалата, а впоследствие
и затворило силно същата, като по този начин е причинил процесното телесно
увреждане, категорично се опровергава от
надеждни доказателствени средства, каквито са СМЕ, медицинската документация
(епикриза и СМУ) и свидетелските показания.
Настоящият въззивен състав намира обясненията на обв. Б. за достоверни частично досежно частта, в която
заявява, че на процесните дата и място е бил в апартамента
на племенника си (св. Х.) заедно с него, св. Г., както и пострадалата П.;
относно обстоятелството, че неколкократно св. П. се е връщала в жилището;
относно даването на пари, с които пострадалата да бъде откарана до болница; относно
подкрепата, която е оказвал на пострадалата дори след инцидента. Така изнесените
сведения кореспондират със заявеното от останалите разпитани по делото
свидетели.
Настоящата
инстанция намери за правилна и законосъобразна преценката на първата такава,
която е дала вяра на заключенията на съдебно - медицинската и на двете комплексни съдебно-психиатрични и психологични експертизи на св. П. и на св. Х.. Заключенията са дадени от вещи в съответната област на науката лица, липсват каквито и
да е съмнения в тяхната компетентност и обективност. И трите заключения отговарят в пълнота на всички поставени
им въпроси, които, от своя страна, са относими към предмета на доказване по
делото.
Констатация
относно съдебното минало на обвиняемия Б., първият съд
законосъобразно е извел въз основа на наличната по делото справка за съдимост.
При правилно
установената фактическа обстановка първата инстанция е направила
законосъобразни изводи от правна страна, с които настоящият съдебен състав се солидализира.
Въззивният съд, след направен собствен анализ на доказателствените
източници, установяващи наличието на престъпление, участието на обвиняемия при
извършването му и конкретния механизъм на осъществяването му, достигна до
извод, аналогичен на формирания от първостепенния съд, а именно, че обв. Б. следва
да бъде признат за виновен за извършване на престъпление по чл.133, пр.2, вр.
чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК.
В
съответствие със закона първата инстанция е приела, че от обективна страна обв. Б. на 22.01.2016г. около
02.00 часа в град София, ж.к.“*******“, блок **********, чрез затваряне на
входна врата на апартамент 142, като притиснал пръстите на десния горен крайник
на В.М.П., й причинил травматична ампутация на средната и крайната фаланги на
втори пръст на дясната ръка. В случая е налице пряка причинно следствена връзка
между действията на обв. Б. и причинения вредоносен резултат. По медикобиологичната си характеристика посоченото
увреждане представлява средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 от НК.
Увреждането е съставомерно, тъй като е довело до постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота и е от такова естество, че ще
остане завинаги, като изменя нормалната анатомична конфигурация на засегнатата
анатомична област.
След като
правилно е изяснил въпросите с авторството и вида на увреждането, вярно
районният съд е извел изводи и за субективната страна на деянието. В
съответствие със събраните доказателства контролираният съд законосъобразно е счел, че се касае за телесна
повреда, реализирана по непредпазливост. При затварянето на
входната врата на апартамента обв. Б. не е целял затискането на пръстите на св. П. между вратата
и касата, нито е допускал
настъпването на съставомерния резултат – причиняване на
процесното увреждане. С оглед емоционалното състояние на пострадалата П. (няколко
пъти се е връщала и напускала апартамента, стигнало се е до словесен конфликт
между нея и обв. Б.),
конкретното й местоположение (от външната страна на вратата, като пръстите й са били вкопчени във
вътрешната каса на същата) и бързото затваряне на входната врата с цел избутването
на св. П. извън пределите на апартамента, обв. Б. е бил длъжен и е могъл да предвиди възможността пострадалата да се нарани – съпротивлявала се е, като пръстите й са
били от вътрешната страна на вратата, а тялото – извън апартамента.
Съгласно чл.
161, ал. 2 от НК за престъпления по чл.133 от НК наказателното преследване от общ характер се
възбужда по тъжба на пострадалия до прокуратурата и не може да се прекрати по негово искане. От
материалите по делото е видно, че на 12.01.2017г. пострадалата В. П. е подала такава тъжба до СРП. Наличието й, освен че е станало повод за
образуване на наказателно производство срещу обв. Б., е дало възможност на районния съд да се произнесе
по престъплението по чл.133 от НК, което е от публично-частен характер. Тук е мястото да бъде даден отговор на релевираното от
защитата обстоятелство, че тъжбата е подадена близо година след инкриминираното
деяние, което е индиция за недостоверността на случилото се. Пострадалото лице
не е обвързано с конкретен срок, в който
да сезира компетентните органи – в случая прокурора – за извършеното деяние.
Относима към този вид дела, които се инициират едва след надлежно депозирана
тъжба от страна на пострадалото лице, е разпоредбата на чл.207 от НК. В кой
момент св. П. е решила да сигнализира прокуратурата е нейна лична преценка,
която не може изначално да бъде тълкувана в нейн ущърб и в посока
дискредитиране на заявеното от нея, а разследващите органи, както и съдът са длъжни да положат максимални усилия
при диренете на обективната истина. Доколкото разпоредбата на чл.207 от НПК се
явява специална спрямо тази на чл.81 от НПК и доколкото няма препращане към
последната, вкл. към визираните в същата срокове, то за този вид престъпни
посегателства няма предвиден преклузивен срок за депозиране на тъжба. Отделно,
нормално е непосредствено след изписването си от болница пострадалата да е леко
дезориентирана и объркана относно случилото се, както и да не е сигурна дали ще
подаде жалба. Настоящият въззивен състав отчете обстоятелството, че св. П. се
намира в едно деликатно положение, което до известна степен обяснява
депозирането на жалбата близо година след индидента – П. посочва за автор на
деянието обв.Б., който от своя страна е вуйчо на св.Х.(живеещ на семейни начала
с пострадалата към датата на инкриминираното деяние).
След като е
направил верни изводи за квалификацията, районният съд е имал правилен подход
при определяне на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на обвиняемия.
Настоящият
въззивен състав споделя извода на СРС, че са налице предпоставките на чл. 78а
от НК за освобождаване на обв. Б. от наказателна отговорност и налагане на
административно наказание, тъй като разпоредбата е
императивна и следва да бъде приложена към всеки случай, който отговаря на
предвидените в чл.78а от НК изисквания. Действително е установено, че от деянието не са причинени съставомерни имуществени
вреди, обвиняемият е неосъждан, а за непредпазливото престъпление по чл.133 от НК законодателят
е предвидил наказание до една година „лишаване от свобода“ или пробация. При индивидуализацията на размера на
административното наказание контролният съд е отчел редица смекчаващи
отговорността обстоятелства, с чието
значение настоящият съд се съгласява. Нито анализираните от първостепенния съд смекчаващи
отговорността обстоятелства, нито начинът, по който е извършено процесното деяние обрисуват обвиняемия Б. като
личност с висока степен на обществена опасност. Поради това и с оглед липсата
на данни, които да отегчат отговорността му, правилно административното наказание е отмерено в
минималния размер - глоба в размер на 1000 лева.
Вярно с
оглед изхода на делото на основание чл. 189, ал. 3 от НПК с присъдата си
районният съд е възложил на обвиняемия Б. разноските по делото.
При цялостна
служебна проверка на присъдата въззивната инстанция не констатира неправилно
приложение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила,
с оглед на което прие, че съдебният акт следва да бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
от 18.04.2019г. по НАХД № 5130/2018 г. на СРС, НО, 21 - ви състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.