№ 2318
гр. София, 23.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100509269 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20122706 от 25.05.2021 г. по гр.д. № 51691/2020 г.
Софийски районен съд, 43 състав: Признал за установено по отношение на
„Т.К.“ ЕООД, ЕИК *******, че В. В. ЯК., ЕГН **********, има право да
ползва незастроената част от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор №
68134.100.179, находящ се в гр. София, община Столична, област София по
КККР, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 г. на изпълнителния
директор на АГКК, последно изменение със заповед – няма, с адрес на
поземления имот: гр. София, район „Средец“, ул. „*******, с площ от 655 кв.
м; трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно
ползване: средно застрояване (от 10 до 15 метра); стар идентификатор: няма;
номер по предходен план: 14, квартал: 455, парцел XІV, при съседи:
68134.100.180, 68134.100.183, 68134.100.178, 68134.100.171 и 68134.100.170,
съответно на притежаваното от него право на строеж върху дворното място;
Осъдил на основание чл. 109 ЗС „Т.К.“ ЕООД, ЕИК *******, да предостави на
В. В. ЯК., ЕГН **********, достъп до незастроената част от поземлен имот с
идентификатор № 68134.100.179, находящ се в гр. София, община Столична,
1
област София по КККР, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 г. на
изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед – няма, с
адрес на поземления имот: гр. София, район „Средец“, ул. „*******, с площ
от 655 кв. м; трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на
трайно ползване: средно застрояване (от 10 до 15 метра); стар идентификатор:
няма; номер по предходен план: 14, квартал: 455, парцел XІV, при съседи:
68134.100.180, 68134.100.183, 68134.100.178, 68134.100.171 и 68134.100.170.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 930 лева – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.К.“
ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност, а при
условията на евентуалност твърди недопустимост. Решението било
недопустимо, тъй като в първоинстанционното производство останалите
съсобственици на дворното място не били конституирани като другари на
ответника, а решението ограничавало пряко техните законни права и
интереси, без последните да са участвали в делото, доколкото признавало
право на ползване върху цялото дворно място. По делото се установило, че
всеки от останалите собственици на самостоятелни обекти в сградата
притежава собственост и върху идеални части от дворното място. По силата
на тези собственически права и в зависимост от техния обем, всеки от тях
имал право да използва определен брой паркоместа в двора, а осигуряването
на възможност на ищеца да използва неограничено „незастроената част от
дворното място“ пряко щяло да наруши законното право на останалите
съсобственици да паркират автомобилите си в незастроената част. Решението
било неправилно като постановено при неправилно решение на материалния
закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необосновано. Нормата на чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС, на която съдът се позовал,
не била приложима към спора предвид влизането й в сила едва през 1974 г. и
установеното по делото, че праводателите на ищеца са придобили имота през
1968 г. Нормата била неприложима и тъй като уреждала различни обществени
отношения – учредяване на право на строеж само по отношение на имоти –
еднолична държавна собственост, обособени в самостоятелни парцели, и
само незастроени такива, т.е. касаела случаи, когато правото на строеж е
прехвърлено в неговата „активна фаза“ (чл. 63, ал. 1 ЗС), а в случая ставало
дума за реализирано (латентно) право на строеж (чл. 63, ал. 2 ЗС).
2
Праводателите на ищеца придобили имота по реда на НПЖДЖФ и имали
само правата по чл. 64 ЗС, не и право да ползват незастроената част от имота,
съответно и ищецът нямал такива права. По тези и други подробно изложени
съображения моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, евентуално – да го
обезсили и да върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
Претендира разноските по делото съгласно представени списъци по чл. 80
ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.
5 ГПК.
Въззиваемата страна В. В. ЯК. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с
обективно кумулативно съединени искове – с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК вр. чл. 111 вр. чл. 64 ЗС вр. чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът има право да ползва
незастроената част (вътрешен двор) от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор
68134.100.179 по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-
33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, и с правно основание
чл. 109 вр. чл. 111 вр. чл. 64 ЗС вр. чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС за осъждане на
ответника да предостави на ищеца достъп до същата част.
В исковата молба ищецът твърди, че е собственик на апартамент с площ
от 201.51 кв. м, находящ се на втория етаж в сградата на ул. „*******, в гр.
София, заедно с 25 % идеални части от общите части на сграда и от правото
3
на строеж върху мястото. Твърди, че е възпрепятстван от ответника, който
също бил етажен собственик в сградата, да ползва дворното място по
предназначение, тъй като достъпът до него бил ограничен с врата,
управлявана с дистанционно, и доколкото на ищеца било известно, се
ползвало само от ответника и от негови гости/клиенти, както и се отдавали
под наем паркоместа на трети лица. Ищецът счита, че като притежател на
идеални части от правото на строеж върху мястото, има право съгласно чл.
15, ал. 3 (отм.) ЗС да ползва незастроената част съобразно притежаваните
идеални части. Въпреки отправената покана, ответникът отказал да му
предостави достъп с мотива, че ищецът можел да ползва мястото само
доколкото достъпът до същото е необходим за достъп до самостоятелния
обект. Нормата на чл. 64 ЗС обаче според ищеца била неприложима в случая.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост,
евентуално – за неоснователност. Ищецът нямал право на собственост върху
дворното място, собственици на терена били ответното дружество – с 26.30 %
идеални части, М.В.Х. – с 10.5 % идеални части, Г. В.Е. - с 10.5 % идеални
части, наследници на И.П.С. – със 7 % идеални части; „С.Р.“ ООД – с 15 %
идеални части, а по силата на § 42 ПЗР ЗОС собственик на 25 % идеални
части от мястото (без собственост върху индивидуален обект в сградата) била
Столична община. Всички собственици на самостоятелни обекти в сградата
притежавали дистанционно от автоматичната врата и използвали двора, като
вратата била монтирана по решение на общото събрание на етажните
собственици от 11.05.2018 г. Поддържал е и доводите, изложени във
въззивната жалба, че нормата на чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС е неприложима в
случая, приложима била тази на чл. 64 ЗС, а ищецът имал достъп до
самостоятелния си обект в сградата от общия централен вход откъм ул. „Цар
Иван Шишман“.
Атакуваното решение е валидно. Служебно възложената на въззивния
съд проверка за допустимост на обжалваното решение винаги предхожда тази
за неговата правилност, като при извод за недопустимост съдът обезсилва
решението и съобразно констатирания порок прекратява делото или го връща
на първостепенния съд за ново разглеждане, без да извършва проверка за
правилността на решението. Поради това, независимо от заявеното в жалбата
като евентуално искане за обезсилване на решението, съдът следва да се
4
произнесе първо по допустимостта му, и едва при извод за допустимост –
относно правилността му по наведените в жалбата оплаквания.
Настоящият въззивен състав намира атакуваното решение за
недопустимо по следните съображения:
Принципно правилно районният съд е посочил, като се е позовал на
решение № 113/24.01.2017 г. по гр.д. № 6146/2015 г., II ГО на ВКС, че
правният интерес от търсенето на съдебна защита произтича от наличието на
правен спор; Едновременно с интереса, съдържанието на гражданскоправния
спор определя и надлежните страни, които са легитимирани да участват в
производството; Когато друго не произтича от разпоредба на закона или от
естеството на засегнатото от спора право, именно спорещите лица са тези на
които принадлежи правото на иск: на страната на ищеца - претендиращият да
го притежава (в хипотезата на положителен установителен иск, по
осъдителните и конститутивните искове) и отричащият съществуването на
правото за насрещната страна (в хипотезата на отрицателен установителен
иск), а на страната на ответника – субектът, предизвикал и/или поддържащ
спора относно претендираните/отричани от ищеца права; В съответствие с
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на
ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото
си материално право има нужда при възникналия правен спор.
Цитираното решение на ВКС обаче касае спор между суперфициарни
собственици относно правото на ползване по чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС на
незастроената част от парцел - общинска собственост, отреден за
индивидуално жилищно строителство, като с решението е прието, че
неучастието на общината, която е безспорният собственик на парцела, не
обосновава извод за липса на правен интерес от предявения установителен
иск.
Настоящият случай е различен – ищецът, който е суперфициарен
собственик и твърди да има право на квази-ползване върху целия поземлен
имот по силата на чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС, е предявил установителния иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК срещу един от няколкото съсобственици на поземления
имот, а по осъдителния иск претендира ответникът да му предостави достъп
до незастроената част. Настоящият състав намира, че в случая естеството на
спорното право обуславя задължително необходимо другарство на страната
5
на ответниците, тъй като въпросът притежава ли ищецът право на квази-
ползване върху дворното място следва да бъде решен еднакво спрямо всички
съсобственици на мястото. Надлежен ответник по негаторния иск несъмнено
е лицето, което неоснователно ограничава, смущава или пречи на правото на
ищеца, но в случая изходът на спора по осъдителния иск е обусловен от
изхода на спора по установителния. А че е налице оспорване на правото на
ползване на ищеца и от други съсобственици в дворното място (и съответно -
правен интерес от установителен иск срещу тях) е видно и от депозираната в
хода на първоинстанционното производство и оставена без уважение от
районния съд молба по чл. 218 ГПК.
Съгласно т. 6 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради въведените с действащия ГПК преклузии,
ограничено въззивно производство и ограничени доказателствени искания в
производството пред въззивната инстанция, постановките на т. 17 от ТР №
1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС в частта
относно задължителното другарство не са актуални при действието на ГПК (в
сила от 01.03.2008 г.). Когато въззивният съд констатира, че
първоинстанционното решение е постановено без участието на задължителен
другар, следва да обезсили обжалваното решение и да върне делото на
първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на задължителния
необходимия другар.
Поради изложеното атакуваното решение следва да бъде обезсилено
като недопустимо и делото – върнато на СРС за ново разглеждане от друг
състав на същия съд. След връщане на делото на ищеца следва да се дадат
указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК да насочи иска по чл. 124, ал. 1 ГПК и
срещу останалите съсобственици на дворното място, върху което претендира
да има квази-право на ползване по силата на чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС, с оглед
надлежното упражняване на правото му на иск. След конституирането им
като ответници, производството по отношение на тях следва да започне с
връчване на препис от исковата молба и даване на срок за отговор по чл. 131
ГПК.
По претенциите за разноски за настоящото производство следва да се
произнесе районният съд с оглед изхода на спора.
Така мотивиран, съдът
6
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20122706 от 25.05.2021 г., постановено по
гр.д. № 51691/2020 г. на Софийски районен съд, 43 състав, като недопустимо.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд
съобразно мотивите на настоящото решение.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7