Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 11.04.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7422 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със съдебно решение №317644 от 19.01.2018г., постановено по гр.дело №19938/2016г. по описа на СРС, I Г.О., 47 състав, е признато за установено на правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.240 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Д. Л.Д.дължи на „А. за С.НА В.” АД сумата от 414.34 лв. главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 30.10.2015г. до окончателното й плащане, 230.66 лв., договорна лихва, 200.00 лв., такса разходи и 157.55 лв., лихва за забава, за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№66226/2015г. по описа на СРС, I Г.О., 47 състав. Със съдебното решение е осъдена Д. Л.Д.да заплати на „А. за С.НА В.” АД на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в размер на 625.00 лв. в исковото производство и разноски в размер на 75.00 лв. в заповедното производство.
Постъпила е
въззивна жалба от Д. Л.Д., чрез
назначен особен представител адв.В.М., с която се обжалва изцяло съдебно решение №317644
от 19.01.2018г., постановено по гр.дело №19938/2016г. по описа на СРС, I Г.О., 47 състав. Твърди се, че обжалваното решение на СРС е неправилно
и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон и
събраните по делото доказателства. Поддържа се, че липсват ангажирани
доказателства за извършена по надлежния ред цесия по отношение на вземането на
ответницата, респективно, че същата е била надлежно уведомена за извършената
продажба. Прави възражение за давност. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и отхвърли
предявените искове. Прави възражение за прекомерност досежно претендирания от
въззиваемия размер на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - „А. за С.НА В.” АД, чрез процесуален представител юрисконсулт
Р.К., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че
правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за
спора факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано,
че ответницата дължи процесните суми, предмет на сключен договор за заем от 08.01.2013г.
с „В.К.” ООД в качеството на
заемодател, поради което е налице основание за ангажиране на нейната договорна
отговорност. В тази
връзка се твърди, че предявените искове се явяват основателни и доказани и като
такива правилно са били уважени с обжалваното съдебно решение. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно
обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лв..
Предявени
са от „А. за
С.НА В.” АД срещу Д. Л.Д.при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във връзка с чл.422, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.99 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и при постановяването му не е допуснато
нарушение на материалния закон.
За да
постанови обжалваното съдебно решение, с което са уважени предявените искове, първостепенният
съд е приел, че е било възникнало валидно
облигационно правоотношение по сключен договор за кредит от 08.01.2013г. между „В.К.” ООД и ответницата - Д. Л.Д., съгласно който „В.К.” ООД като заемодател е предал на
ответницата - Д. Л.Д.като заемополучател
парична сума в размер на 500
лв. срещу задължението да я върне на четири равни вноски от по 215 лв..
Ответницата не е ангажирала доказателства, че е изпълнила задълженията си по
договора за заплащане на договорените месечни вноски освен първата вноска от
215 лв., за който факт е налице признание на ищеца в исковата молба. От анализа на приетите по делото доказателства СРС е
приел, че вземането по договора е било валидно прехвърлено от „В.К.” ООД
на ищеца - „А. за С.НА В.” АД със сключен между тях договор за цесия от 22.01.2013г.,
като за извършената цесия е уведомена ответницата като длъжник с връчено уведомително
писмо на 20.10.2015г.. След като по делото при доказателствена тежест за
ответницата не са ангажирани доказателства за цялостно погасяване на поетото от
нея задължение да върне дадената в заем сума СРС е приел, че предявените искове за главница, респективно
за договорна и мораторна лихва се явяват основателни и доказани и като са уважени
изцяло. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата
правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявените искове с правно
основание чл.415, ал.1 във
връзка с чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.99 от ЗЗД, като на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан, поради
факта, че по делото е установено по несъмнен начин, че ищецът-въззиваем „А. за С.НА
В.” АД е придобил валидно изискуемо вземане от „В.К.”
ООД, дължимо от ответника-въззивник - Д. Л.Д.по договор за кредит от 08.01.2013г.. В конкретната хипотеза вземането, което „А. за С.НА В.” АД предявява към ответницата е
придобито въз основа на договор за цесия от 22.01.2013г., който има действие спрямо цедирания длъжник и може да му се противопостави
доколкото по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за цесията на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. Неоснователен се явява
доводът на въззивника за липсата на надлежното й уведомяване за извършената
цесия. Видно от приложено по делото уведомително писмо, получено лично от ответницата на 20.10.2015г. е
била уведомена от предходния кредитор -„В.К.” ООД за извършената цесия. Следователно ищецът се легитимира като титуляр досежно претендираното вземане и притежава качеството кредитор по отношение на ответницата. От приетото по делото като неоспорено заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено, се установява непогасеният размер на вземането на длъжника,
както и размера на дължимите договорни и мораторни лихви. Правилно е приел СРС, че в хода на
производството по делото при доказателствена тежест за въззивника не са
ангажирани доказателства за погасяване на задължението за заплащане на
процесната сума.
На следващо място неоснователно е възражението във въззивната жалба, че
заявените искови претенции са погасени по давност, тъй като не е изтекла
петгодишната давност на вземането, считано от датата на неговата изискуемост до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
От съвкупния анализ на събраните
по делото доказателства се налага извода, че са налице основания в закона за
ангажирането на договорната отговорност на ответницата - Д. Л.Д., произтичащи от сключения
между нея и „В.К.” ООД договор за кредит от
08.01.2013г..
Първоинстанционният съд е достигнал до същия правен извод и като е уважил така
предявените искове е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който
на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер от 100.00 лв., който размер е съобразен
с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от процесуалния
представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден писмен
отговор, без явяване в съдебно заседание, и при съобразяване с нормата на
чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №317644 от 19.01.2018г., постановено по гр.дело
№19938/2016г. по описа на СРС, I Г.О., 47 състав.
ОСЪЖДА Д. Л.Д., ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „А. ЗА С.НА В.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./