РЕШЕНИЕ
№ 49
гр. гр.Мадан, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и пети
март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100001 по описа за 2025 година
Предявен е иск от М. К. Т. против „********“ ООД за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от сумата от 2887,99 лева /след
допуснато изменение на иска в о.с.з/, представляваща недължимо платени
лихва, такси и други възнаграждения по Договор за паричен заем №
********от *******г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на иска – 02.01.2025 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 1***** г. ищцата сключила Договор
за паричен заем № ******* с ответното дружество, по силата на който
заемодателят „*******“ АД й предоставил заем в размер на 3100,00 (три
хиляди и сто) лева при следните условия: Размер на погасителна вноска в лева
193,23, в която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за
експресно разглеждане; Срок на заема: 60 седмици; Брой вноски: 30; Датите
на плащане на всяка от погасителните вноски, последователно са посочени в
договора; Фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%; Лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0.11 %; Общ
размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане
2898,30 лв. като същият е сборът от общия размер на заемната сума и общите
разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т.8. Годишен
процент на разходите на заема: 50,03 %. При изчисление на ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор.
Сочи се, че отношенията на страните попадат под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г. и
1
намиращ приложение към процесния договор), в това число и относно
недействителността на договора.
Ищцата твърди, че сключеният с ответното дружество договор е
недействителен, тьй като е налице нарушение на редица разпоредби от Закона
за потребителския кредит, като се позовава се на разпоредбата на чл. 9 от
ЗПК, където е дадена легална дефиниция на договора за потребителски
кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е
писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. В договора е предвидено заплащане на
допълнителни услуги/неустойки, разходите за които не са взети предвид при
определяне и посочване на годишния лихвен процент и на годишния процент
на разходите, а именно - заплащането на такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 1887,00 лева. При
коректно изчисляване на тези величини ще се установи, че размерите им
надвишават максималните прагове, регламентирани от закона и добрите нрави
- петкратния размер на законната лихва по отношение на ГПР и трикратния
размер на законна лихва по отношение на годишния лихвен процент.
Сочи, че таксата за експресно разглеждане на документите е уговорена в
нарушение на забраната по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, като с оглед характера на
услугата, същата е свързана с разглеждане на заявката на потребителя и
усвояването на кредита, респективно - с основното задължение на ответника
по договора да предостави заемната сума, поради което е налице нарушение
на забраната на чл. 10а,ал. 2 ЗПК от ответника да събира такава такса. Същата
се дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е разсрочено,
като сумата се включва в ежемесечната вноска. С това допълнително плащане
се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и
следва да бъдат включени в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият
би надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вземайки
предвид сегашния му размер, съотношението между главницата, таксата,
която възлиза на 63% от размера на отпусната главница и възнаградителна
лихва за срока на договора от 12 месеца, поради което ищцата твърди, че
посочената клауза на чл.1 ал.3, която предвижда заплащането на такса за
експресно разглеждане на документите в размер на 1887,00 лева, е нищожна
като заобикаляща чл. 19, ал. 4 от ЗПК и противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.5-6 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни, а при плащания по договори, съдържащи
клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага
по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Ищцата се позовава на нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение, според която, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
2
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне
на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и
след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във
вр. чл. 26, ал. 1, предд. 3 от ЗЗД. Цитира Решение на СЕС по дело № С-714/22г.
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС
от С. районен съд (Б.) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22
ноември 2022 г. , като сочи, че за да се произнесе, СЕС е анализирал клаузите
на договор за потребителски кредит, в който се съдържат клаузи за закупуване
на допълнителни услуги към договора за кредит, по които се дължи
възнаграждение в полза на заемодателя и които не са взети предвид при
изчисляване на ГПР, поради което посоченият в договора за кредит ГПР не
отговаря на действителния. Посочва, че по отправеното запитване СЕС е
постановил, че:2) Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. На основание чл. 630 ГПК решението на Съда на Европейските
общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република
България.
Твърди, че съгласно чл. 4 ал.1 от договора заемателят се задължава в 3-
дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на
Заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този
договор, а именно:
1. Поръчител — физическо лице, което да представи на Заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход
в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история
в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг
договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в от и на
заемател.
2. Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем,
в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора.
Съгласно чл.4 (2) от договора страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в
ал. 1, Заемателят дължи неустойка в размер на 1257,90 лв. Страните се
уговарят, неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка
от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, като в този случай
дължимата вноска е в размер на 235,16 лева, а общото задължение по
Договора става в размер на 7054,80 лв. Ищцата счита, че клаузата за
3
заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение след сключване на
договора за кредит, е нищожна. Твърди, че основното задължение на
заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем, като в процесния договор за паричен заем е предвидена
неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя - да
върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от
подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора.
Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на
1257,90 лева, която е почти 1/2 от размера на отпуснатата сума Според
критериите на TP № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тьлк. д. № 1/2009 г., ОСТК,
така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на
задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на
неоснователно обогатяване. Уговорена е компенсаторна неустойка за
неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е
уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер,
надвишаващ заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на
договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение - да върне на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва.
Твърди, че дори и интересът на кредитора по договора за заем да е
удовлетворен - той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва,
той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с
неизпълнение на същественото задължение по договора за заем.
Обезпечението в случая има цел, различна от тази на неустойката. Ако тя
обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му
форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото
изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на
обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект
на обезвреда в клауза за неустойка. При неизпълнение на задължението за
връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора
ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо
обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД, поради което ищцата твърди,
че уговорката между страните за заплащане на неустойка, тъй като не
преследва заложените й функции, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
Твърди също, че клаузата на чл. 8 от процесния договор е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и
цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза
на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Същата
е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4
Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния
процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и
плащане по нея не се дължи. Размерът на неустойката не е взет предвид от
заемодателят при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита,
4
като в случай че това е било направено, то ГПР би надхвърлил посочения в
договора за заем и би надвишил прага по чл.19 ал.4 ЗПК (петкратния размер
на законната лихва).
Ищцата твърди, че в изпълнение на задълженията си по договора е
заплатила на ответното дружество сумата от общо 5925,23 лева, от които 16
вноски по 235,16 лева всяка /3762,56 лева/ и сумата от 2162,67 лева при
сключване на Договор за паричен заем № *******/********г. Поради
недействителността на договора за заем за нея е възникнало задължение за
връщане само на чистата сума, която е получила по него - 3100,00 лева, а не на
лихви, такси, неустойки и други разходи. Следователно, разликата между
заплатената сума от 5925,23 лева до дължимата от 3100,00 лева в размер на
2825,23 лева е платена при начална липса на основание и като недължима
подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предд. 1 от ЗЗД.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (чл.23 ЗПК). На
това основание сумата от 1489,43 лева се явява платена без основание и като
такава подлежи на връщане от ответника на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД.
По изложените съображения моли за уважаване на иска. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който твърди, че исковата молба е нередовна. Прави се искане да
се остави ИМ без движение до уточняване на това как е формиран размерът
на осъдителната претенция от 2825,23 лева, за които се твърди, че са
недължимо платени по недействителен договор, като посочи конкретно какви
вземания и в какъв размер включва, въз основа на коя договорна клауза е
начислено и на коя дата (в кой период), с посочване на начална и крайна дата
на плащане. Посочването на чл.11, ал.1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, като основание за
твърдяна нищожност на Договора, без да се конкретизира коя от хипотезите на
цитираните норми се има предвид, респ. отсъствието на фактическа
обосновка, също води до нередовност на сезиращия съда документ. Твърди се,
че сочените пороци на исковата молба затрудняват защитата му, поради което
на основание чл. 129, ал. 2 от ГПК, моли да се укаже на ищцата да отстрани
несъответствията. Твърди също, че е налице отклонение от съдържанието на
чл.124, ал.4 от ГПК, тъй като в исковата молба не е посочено кой е титуляр на
описаната банкова сметка, евентуално липсват доказателства, че банковата
сметка в „******* АД е учредена в изпълнение на чл. 39 от Закона за
адвокатурата, както и доказателства за използването й от страна на адвокат М.
О.. Сочи, че макар това обстоятелство да не се отразява върху редовността на
исковата молба, е налице отклонение от съдържанието на цитираната правна
норма, и то при наличието на осъдителен петитум.
Ответникът оспорва исковете по основание и размер. Счита за
неоснователни и необосновани твърденията, че таксата за експресно
разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл10а, ал.2 от
ЗПК. Посочената такса е дължима при избиране на услугата за експресно
разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На
практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди сключване на
5
договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда
като такава по управлението или усвояването на кредита. Както понятието
„усвояване“, така и „управление“, упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно
посочват, че става въпрос за действия след зараждане на заемното
правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем. Докато понятието
„усвояване“ е сравнително ясно, то „управлението“ на кредита е тясно
свързано предоставения портфейл средства и извършването на определени
услуги по управлението на предоставените инвестиции. Тази такса покрива
предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита
/регистрация в определени бази данни и регистри/, изпълнение на определени
операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или
възстановяването на заема, предоставен на потребителя. Оспорва становището
на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на документи цели
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като сочи, че услугата по
експресно разглеждане на документи е за допълнителна услуга, която няма
задължителен характер и с която ищцата е била запозната и доброволно е
избрала. Таксата за експресно разглеждане е дължима за услуга, предхождаща
възникването на заемното правоотношение, поради което и на основание чл.19
във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата
не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Сочи, че предвид доброволния характер на услугата по експресно
разглеждане, неправилно е ищцата да се позовава на неравноправност, именно
защото оспорваната клауза фигурира в Договора по изрична нейна заявка, а не
е едностранно наложена от ответното дружество, без тя да има възможност да
избегне ползването на услугата, съответно начисляването на таксата за нея.
Предоставянето на финансови услуги от ответното дружество не е обусловено
от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е предоставена
единствено и само в интерес на заемополучателите.
По отношение на твърденията, че процесният договор противоречи на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и .10 от ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД – счита същите за неоснователни и лишени от правна логика,
доколкото няма нарушение на посочените императивни норми от закона. В чл.
11, ал.1, т. 10 от ЗПК не се изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на
Европейския съюз, в това число и в Б. има нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение №
1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР.
Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19
от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение
ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези
6
допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания (чл. 19,
т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“ от приложение № 1 към
ЗПК) и допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3
букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха
имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит,
овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця
е дадена в буква „ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При
посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи
един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с
точност поне един знак след десетичната запетая (т. 2 б. „г“ от Приложение №
1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.. В
настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква „а“ на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни
допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски
кредити, какъвто настоящият не е.
Сочи, че в случая приложимо е единствено първото базово допускане по
т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото
непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на
клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се
запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Ответникът счита за неоснователни и твърденията за противоречие на
договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в същия е посочен
фиксиран годишен лихвен процент по кредита, уговорен е срок на договора,
както и условия за прилагането му. По смисъла на §1, т.5 от ДР на ЗПК,
фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза
на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят
един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно §1, т.5
от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като
фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа
към сумата на усвоения кредит. Доколкото в процесния договор е посочен
фиксиран ГЛП, който е и ясен за страните, то не може да се приеме, че са
нарушени изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - П. по в. гр. д. N° 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Сочи, че възнаградителната лихва представлява цената на
предоставяната от кредитора услуга - ползване на парични средства - и
поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер (по
аргумент на чл.9 от ЗЗД), още повече, ЗПК не въвежда лимит на
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит. Позицията
7
на ищцата, че е налице нарушение на добрите нрави, е лишена от
мотивировка, тъй като липсва конкретика досежно конкретен морален
принцип, който да е бил накърнен. Добрите нрави са морални норми, на които
законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.
Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З от ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави ищцата следва да обоснове, респ. докаже в
какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе
твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
По изложените съображения, ответникът моли да се приеме, че при
подписване на процесния договор, не са допуснати предвидените в чл.22 от
ЗПК съществени пороци, при наличието на които потребителят да е бил в
невъзможност да разбере икономическите последици на договора.
Съдържанието на Договора отговаря на изискването за яснота, а евентуалната
недействителността на отделни клаузи, които не влияят върху основните
елементи на договора и без които той може да породи действие, не следва
автоматично да води до недействителност на цялото съглашение.
Относно клаузата за неустойка, ответникът сочи, че неустойката по
своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за
обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка
е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения
отстрана на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или
банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети
евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди,
които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати
ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото
договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът
щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди.
Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да
е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи,
за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на
договор, включва следните елементи: наличие на валидно договорно
задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена,
твърди, че всичко изброено до тук е налице в конкретния казус, поради което
8
единственият възможен и правилен извод е, че неустоечните задължения са
валидно възникнали. Позовава се на TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСТК на ВКС, където е прието, че неустойката е нищожна, само ако
единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има
обезщетителна функция.
Ответникът счита, че за несъстоятелни твърдията, че процесната
неустойка е загубила присъщата си обезщетителна функция и е средство за
обогатяване на кредитора, като сочи, че законът не поставя изискване при
уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с
неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл - отпадането на
необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора
(чл.92, ал.1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на задължение за
предоставяне на обезпечение поставя ответното дружество в риск от
неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе
би бил покрит от обезпечението. Не следва да се подценява значението на
обезпечението за заемодателя. Ищцата е получила и усвоила сумата по
Договора без предварително да е дала каквато и да е гаранция за връщането й.
Функцията на неустойката, е преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да
стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни
задължения. Дружеството действително е поело значителен риск, че при
евентуално неизпълнение от страна на заемателя, то няма да може да събере
дължимите си вземания. С цел опазване на законния си интерес, „********
АД трябва да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по
отпуснатите от него кредити, като естествено това се постига чрез
включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите са
предварително запознати съобразно законовите изисквания. Посочено е в
отговора, че неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при
изпълнение на поетите от него договорни задължения. Всяка една от
договорните клаузи е еднакво задължителна за него, поради което тя може да
бъде скрепена със санкция, каквато страните намерят за добре. Дружеството
не би сключило договора и не би предоставило заеми при липса на уговорките
за предоставяне на обезпечения и неустойки за изпълнение. Поемайки по-
голям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването
му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то
той на свой ред има пълното право да не полага подписа си под тях. Знаейки,
че обезпеченията трябва да се предоставят в 3-дневен срок от сключването на
договорите, той е можел да забави сключването им до момента, в който е в
състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения с ответника. Дружеството не е принудило ищцата да сключи
договор за заем, съответно условията по него не й наложени. Тя
самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелала да сключи договора
за заем и да се издължи съгласно договорените условия.
По отношение твърденията на ищцата относно клаузата на чл. 8 от
Договора, ответното дружество сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
9
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. За да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал.
1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
процесния случай Договорът е сключен по предложение /искане/ направено
от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договорите. Същият
се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е въпросници за
кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени клаузите от
договорите. Ищцата не е била поставена в положение на по-слаба страна от
гледна точка на степента й на информираност и на възможностите, които й се
предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от
нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от
договарящите страни. В разглеждания случай този принцип не е нарушен, тъй
като в договора между страните са защитени правата и на двете страни.
Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от
договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на
кредитора до получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски. Волята на
страните в договора е изразена ясно и недвусмислено при сключване сделките.
Договорът не е сключен при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални
уговорки между страните. Не се установява волята на страните при сключване
на договорите да е била различна от отразената в съставените писмени
документи. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
Съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че на **** г. между ******ООД - заемодател и М. К. Т. -
заемополучател е сключен договор за паричен заем ****** № ******* - ****
г., по силата на който заемодателят е предоставил заемна сума в размер на
3100 лева на заемополучателя, при следните параметри: размер на
погасителната вноска 193,23 лева ,в която са включени част от дължимите
главница, лихва и такса за експерсно разглеждане, срок на заема: 60 седмици,
брой вноски: 30, фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%, ГПР
50,03 %, общ размер на всички плащания с включена такса за експресно
разглеждане 2898.30 лева. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора заемателят
заявява, че преди подписването му е избрал доброволно да се ползва от
допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на
паричен заем, предоставена от кредитора, което обстоятелство е декларирано
в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване или чрез
средство за комуникация от разстояние. Според чл. 1, ал. 3 от договора за
извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
10
документи за отпускане на паричен заем в размер на 1887.00 лева, която сума
съобразно ал. 4 се заплаща от заемателя разсрочено като се раздели на равни
части и се включва в размера на всяка от погасителните вноски. Според чл. 5,
ал. 1 от договора за паричен заем заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1)
поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не но - рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да
работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия
си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000
лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период
на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател,
или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер
на цялото задължение на Заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7, валидна 30
дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 (2) страните се
съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на
1257.90 лева, която се заплаща разсрочено на равни части към всяка от
погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т.4 като в този случай
дължимата вноска е в размер на 235.16 лева, а общото задължение по
договора става в размер на 7054.80 лева.
Като доказателство по делото е представена справка погасителен план
по договор за паричен заем от **** г. за задълженията на М. К. Т., видно от
която заемополучателят Т. е заплатила по процесния договор в периода от
11.04.2024 г. до 02.12.2024 г. сума в общ размер на 5987.99 лева.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, достигна до следните правни изводи:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между ищцата и ответното дружество е възникнало
правоотношение по договор за потребителски кредит. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, поради което има
качеството на кредитор по чл. 9, ал. 4 ЗПК. Ищецът е физическо лице, което
при сключването на договора действа извън рамките на своята професионална
или търговска дейност, поради което има качеството на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Ето защо сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон- ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
11
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В
исковата молба са релевирани основания за недействителност на процесния
договор за потребителски кредит, свързани с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа
информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите. В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани
съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2
от Договора, предвиждаща заплащането на неустойка поради неизпълнение
на задължението на заемополучателя за предоставяне на обезпечение.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така
въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за вида
обезпечение по избор на заемателя: физическо лице- поръчител, отговарящо
на определени изисквания или банкова гаранция в размер на цялото
задължение на заемателя по договор и срока за представянето му- тридневен,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената
клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за
него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30
дни след падежа за плащане по договора или физическо лице-поръчител,
отговарящ на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него,
при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 3100 лева.
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними
от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. От друга страна
непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към
договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
12
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. При вземане предвид на всички подлежащи на плащане
суми от заемодателя – главница 3100 лв., възнаградителна лихва 809.91 лв.,
такса за експресно разглеждане 820.18 лв. и неустойка 1257.90 лв., служебно
изчислен от съда ГПР би бил 110,74 %, поради което действително
приложимият ГПР по договора би надхвърлил законоустановения максимум
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В чл. 5, ал. 2 от договора е посочено, че неустойката се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като
в този случай дължимата вноска възлиза на 235.16 лева. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка,
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в
годишния процент на разходите. Ето защо процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора
лихвен процент и ГПР не отговаря на реално прилаганият между страните,
което води до недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл.
22 от ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК,
във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се
обсъждат останалите аргументи на първоначалния ищец в подадената искова
молба, както и да бъдат изследвани предпоставките за настъпването на
предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор.
На осн. чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи, която чиста стойност в
настоящия случай възлиза на 3100 лева. От представената от ответното
дружество справка - погасителен план по договор за паричен заем от
10.04.2024 г. за задълженията на М. К. Т. е видно, че общо заплатената от
заемополучателя сума по договора възлиза на 5987.99 лева, поради което
разликата между подлежащата сума на връщане на основание чл. 23 от ГПК и
общо заплатената от заемополучателя сума възлиза на 2887.99 лева, която
сума се явява недължимо платена при начална липса на основание и подлежи
на връщане, поради иска следва да бъде изцяло уважен като доказан по
основание и размер.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на осн. чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същите се констатираха от съда в размер от 116 лева - внесена
държавна такса. По делото е представен договор за правна помощ и
съдействие на ищцата от адв. О. от 30.12.2024 г. /на л. 10 от делото/ на
13
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Според чл.38 ЗАдв. адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата
хипотези, под която влиза и настоящия случай. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на
адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г ( в приложимата редакция към датата на
сключване на договора за правна помощ/, съдът определя адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, което следва да бъде заплатено от
ответника в полза на процесуалния представител. Възражението на ответника
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна е
неоснователно, доколкото възнаграждението на процесуалния представител е
определено съобразно предвидения в Наредба №1/09.07.2004 минимум. С
оглед изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК: ****** със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. ******** * , бул. *******№ **, бл. ******“, ет. *, ал.
офис ***, представлявано от С. П. П. да заплати на М. К. Т., ЕГН **********,
с адрес: гр. Р., ул. „***** № **, ап. * сумата от 2887.99 лева (две хиляди
осемстотин осемдесет и седем лева и деветдесет и девет стотинки),
представляваща недължимо платени лихва и възнаграждение по Договор за
паричен заем ***** № ***** - ****** г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на иска - 02.01.2025 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „********“ ООД, ЕИК:******* със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. ****** *, бул. ****** № **, бл. *******“, ет. *, ал.
офис ***, представлявано от С. П. П. да заплати на М. К. Т., ЕГН **********,
с адрес: гр. Р., ул. „******“ № **, ап. *, сумата от 116 лева (сто и шестнадесет
лева) – разноски за заплатена държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК: ******* със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. ******* *, бул. ******№ ** , бл. *******“, ет. *, ал.
******, представлявано от С. П. П. да заплати на адв. М. М. О., АК С.,
служебен адрес гр. Р., бул. „******“ № *, Булстат **** сумата от 400 лева
(четиристотин лева) - адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.
38, ал. 2 от ЗАдв..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
14