№ 400
гр. Благоевград, 29.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на тринадесети май, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:А.елина Бисеркова
Александър Трионджиев
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от А.елина Бисеркова Въззивно гражданско дело
№ 20211200500184 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Ц. Р., действаща като пълномощник на
Г. А.. Н. против решение № 902288/18.11.2020 г., постановено по гр.д. № 972/2019 година
по описа на Районен съд-гр.Сандански. Жалбоподателят навежда подробни доводи, с които
обосновава становище за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното решение.
Твърди, че решението е постановено при грубо нарушаване на процесуалните правила, при
превратно тълкуване на доказателствата по делото и в нарушение на материалния закон.
Навежда съображения, че решението е постановено въз основа на доказателства, голяма част
от които са събрани въпреки настъпила преклузия. Като такива сочи документи,
представени от насрещната страна за целите на съдебно-счетоводна експертиза, които
документи не били нови, а такива, с които страната е разполагала преди образуване на
делото. Впоследствие, съдът назначил и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, след
представяне на допълнителни писмени доказателства, въпреки възражението на
жалбоподателя за настъпила преклузия за представяне на писмени доказателства. Твърди, че
в първоинстанционното решение липсват доводи и съображения на съда относно
възражението за преклузия. Позицията за неправилност на решението обосновава с
възражение, че като кредитополучател по процесния договор за кредит жалбоподателят не е
уведомен надлежно за извършената цесия. Счита, че позоваването на районната инстанция
относно това обстоятелство – уведомяване на длъжника за извършената цесия, на мотивите
на решение № 2186/2015 г. по гр.д. № 356/2015 г. по описа на РС-Сандански с правно
основание чл.422 ГПК, е в нарушение на закона. Сочи, че при уважаване на частичен иск за
горницата над уважената част ищецът не може да се позовава на формираната по другото
дело сила на пресъдено нещо, а следва да проведе пълно доказване на основателността на
претенцията си. В подкрепа сочи решение № 275/06.01.2016 г. по гр.д. № 2042/2015 г. на
ВКС 3-то г.о. Твърди, че в процесния договор за цесия липсва упълномощаване на
цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземания.
Твърди, че по силата на чл.16, ал.7 от ОУ банката /цедент/ е поела задължение да уведоми
1
лично кредитополучателя за извършеното прехвърляне. На следващо място въвежда
възражение за погасяване на претендираните вземания поради изтекла погасителна давност.
В тази връзка твърди, че задължението на кредитополучателя да върне кредитната сума е
делимо, може да се изпълнява на части според уговорката на страните, поради което същото
е задължение за периодични плащания. С посоченото обосновава позиция за приложимост в
казуса на кратката тригодишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Оспорва изводите на районния
съд относно възражението за наличието на неравноправни клаузи по договора – чл.7, ал.2,
чл.15 и чл.16, ал.7 от ОУ. Обосновава същото с твърдение, че не са индивидуално
уговорени, а представляват стандартна бланка. С изложеното мотивира искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на нов съдебен акт, с който предявеният иск бъде
изцяло отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира съдебни разноски за двете
инстанции. Не прави доказателствени искания.
Депозиран е отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство
- „К.“ ЕООД, в който са изложени подробни съображения за неоснователност на доводите на
жалбоподателя, с които обосновава искане за потвърждаване на атакувания съдебен акт.
Претендира съдебни разноски за въззивното производство. Не прави доказателствени
искания.
В настоящата инстанция не са приети нови доказателства по реда на чл.266 от ГПК.
В открито с.з. жалбоподателят не се явява. Представлява се от надлежно упълномощен
адвокат, който поддържа жалбата. Представя списък по чл.80 ГПК, ведно с доказателства /
пълномощно, договор за правна защита и съдействие/.
Въззиваемото дружество се представлява от договорен процесуален представител, който
поддържа писмения отговор на жалбата. Представя списък по чл.80 от ГПК, ведно с
доказателства.
След обсъждане на доказателствата, поотделно и в съвкупност, Окръжен съд Благоевград
прие за установено от фактическа страна следното:
От събраните по делото писмени доказателства по несъмнен начин се установи, че на
23.01.2013 година между „У.“ АД, ЕИК ... в качеството на кредитор и Г. А.. Н., ЕГН
**********, от с.С., ул.“Д.“ № 29 в качеството на кредитополучател е сключен договор за
потребителски паричен кредит № ..., на основание който първият е отпуснал на втория
кредит в размер на 3 000 лева. По силата на постигнатите договорености Н. се задължил да
върне кредита, ведно със застрахователна премия в размер на 433.80 лева, както и такси и
разноски в общ размер 90.00 лева или общо сумата от 4 812.00 лева, чрез заплащане на 60
месечни вноски, всяка в размер и с падеж съгласно погасителен план, представляващ
неразделна част от договора. Страните по сделката уговорили фиксиран ГЛП 12.99 %, ГПР
15.13 %, краен падеж– 21.01.2018 г., както и възможност кредиторът да обяви предсрочна
изискуемост на вземането, в случай, че кредитополучателят наруши някоя от разпоредбите
на договора, както и при допуснато просрочие и/или неплащане на две погасителни вноски
по кредита /чл.16/.
Установи се, че на 20.09.2013 г. между „У.“ АД, ЕИК ... в качеството на цедент и „К.“
ЕООД –цесионер, е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на
който цесионерът е придобил вземанията на цедента, възникнали на основание процесния
договор за кредит, а именно сумите : 3 764.71 лева, представляваща неплатена главница и
9.82 лева, представляваща просрочена лихва / съгласно Приложение № 1, представляващо
неразделна част от договора за цесия/. С договора за цесия / чл.3.2/ цедентът „У.“ АД е
упълномощил цесионера „К.“ ЕООД да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне
на вземанията, посочени в Приложение № 1, в това число и длъжника Н.. С уведомително
писмо от 26.09.2013 г., изпратено от цесионера до кредитополучателя, последният е
уведомен /писмото е връчено надлежно на 04.10.2013 г./ за извършената цесия.
На 25.02.2015 г. „К.“ ЕООД, ЕИК ... е депозирало в Районен съд-гр.Сандански заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу Г. А.. Н. за
сумите : 3 764.71 лева непогасена главница, дължима на основание Договор за
потребителски паричен кредит № .../23.01.2013 г., сумата от 546.07 лева мораторна лихва
2
върху главницата за периода от 21.09.2013 г. до 23.02.2015 г., както и законна лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане /
ч.гр.д. № 139/2015 г. по описа на Районен съд-гр.Сандански/. Заповедният съд е преценил
заявлението за редовно, а искането за издаване на заповед по чл.410 от ГПК за основателно,
поради което е издал заповед за изпълнение № 401/27.02.2015 г., с която е осъдил длъжника
за претендираните вземания. В полза на заявителя са присъдени и съдебни разноски в
размер на 86.22 лева заплатена държавна такса и 380.88 лева юрисконсултско
възнаграждение. Заповедта за изпълнение е надлежно връчена на длъжника, който в
законоустановения срок е подал възражение по чл.414 от ГПК /вх.№ 732/11.03.2015 г./, с
което е оспорил съществуването на вземанията. В тази връзка и в изпълнение на
разпореждане от 12.03.2015г. на заявителя е указана възможността да предяви
установителен иск за сумите по процесната заповед за изпълнение. В указания срок
заявителят се е възползвал от тази възможност – депозирал е искова молба вх. №
556/22.04.2015 г. по описа на Районен съд-Сандански, въз основа на която е образувано гр.д.
№ 356/2015 година, с предмет - вземанията по процесната заповед за изпълнение. С решение
№ 2186/07.10.2015 г., влязло в сила на 05.11.2015 г., предявеният от „К.“ ЕООД, ЕИК ...
установителен иск по чл.422 от ГПК срещу длъжника Г. А.. Н., за вземанията по заповед за
изпълнение № 401/27.02.2015 г. по ч.гр.д. № 139/2015 г. по описа на РС-Сандански, е
уважен частично - до размер както следва: 1 198.37 лева, представляваща непогасена
главница за периода от 21.02.2013 г. до 24.02.2015 г. /сбор от падежирали и неплатени
погасителни вноски/, дължима на основание договор за потребителски паричен кредит №
.../23.01.2013 г.; 105.92 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода
от 21.09.2013 г. до 23.02.2015 г., както и законна лихва върху главницата, считано от
24.02.2015 г. до окончателното й изплащане. За разликата над уважения размер до
претендираните суми от 3 764.71 лева главница и 546.07 лева за мораторна лихва искът е
отхвърлен като неоснователен. С решението в тежест на всяка от страните са възложени
съдебни разноски съобразно изхода на спора - Н. е осъден да заплати на дружеството-ищец
разноски в заповедното производство в размер на 141.33 лева и съдебни разноски в
исковото производство в размер на 225.49 лева; страната-юридическо лице е осъдена да
заплати на Н. съдебни разноски в исковото производство в размер на 348.72 лева. Във
връзка с открити в хода на исковото съдебно производство проверки по чл.193 от ГПК с
решението е признато за недоказано оспорването автентичността на известие за
доставяне/обратна разписка от 01.10.2013 г. в частта относно подписа за получател и
оспорването автентичността на подписа на потребителя в договор за потребителски паричен
кредит № .../23.01.2013 г. Решението е постановено при участието на „У.“ АД, ЕИК ...,
седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Осогово“ № 38-40 като трето лице-помагач
на страната на ищеца „К.“ ЕООД. За да постанови решението си районната инстанция е
приела за недоказано настъпването на твърдяната от кредитора предсрочна изискуемост на
кредита, поради което и с оглед безспорната установеност на възникване на твърдяното от
ищеца облигационно правоотношение между страните и факта, че кредитополучателят е
усвоил кредита, както и че е заплатил /към датата на приключване на съдебното дирене/
само редовна лихва в размер на 16.85 лева, е уважил частично предявения иск.
На основание влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 356/2015 година по описа на
Районен съд-гр.Сандански и заповед за изпълнение № 401/27.02.2015 г., в полза на
заявителя е издаден изпълнителен лист за сумите : 1 198.37 лева представляваща непогасена
главница за периода от 21.02.2013 г. до 24.02.2015 г. по договор за потребителски паричен
кредит № .../23.01.2013 г.; 105.92 лева представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода от 21.09.2013 г. до 23.02.2015 г., както и законна лихва върху главницата от
24.02.2015 г. до окончателното й изплащане.
На 11.11.2015 г. длъжникът Н. се е снабдил с изпълнителен лист за присъдените му в
исковото производство съдебни разноски /348.72 лева/.
На 10.12.2015 г. „К.“ ЕООД и Г. А.. Н., от с.С., ул.“Д.“ № 29 са сключили извънсъдебно
споразумение, с което са договорили вземането на Н., представляващо присъдени му
съдебни разноски по гр.д. № 356/2015 г. по описа на РС-Сандански, да бъде прихваното от
вземанията на кредитора, установени с решение № 2186/07.10.2015 г., постановено по гр.д.
№ 356/2015 г. по описа на Районен съд-Сандански. Страните уговорили длъжникът Н. да
погаси задължението към „К.“ ЕООД чрез заплащане на 10 /десет/ месечни вноски, за
периода от 01.01.2016 г. до 31.10.2016 г., всяка в размер на 152.82 лева и с краен срок за
3
погасяване 31.10.2016 г.
На 30.08.2019 г. „К.“ ЕООД, ЕИК ... е предявил пред Районен съд-гр.Сандански, чрез
пълномощник адв. Н.Ш., осъдителни претенции срещу Г. А.. Н., от с.С., ул.“Д.“ № 29, за
сумите: 2 325.43 лева, представляващи падежирал към 21.01.2018 г. непогасен остатък от
дължимата главница по договор за отпускане на потребителски кредит № .../23.01.2013 г.,
сключен между Г. А.. Н. и „У.“ АД и цедиран на „К.“ ЕООД на 20.09.2013 г., ведно със
законната лихва върху сумата до окончателното й изплащане; 705.44 лева мораторна лихва
върху дължимата главница за периода от 31.08.2016 г. до 27.08.2019 г., въз основа на които е
образувано гр.дело № 972/2019 г. по описа на същия съд. Исковете са обосновани с
твърдения за възникнала облигационна връзка между Г. А.. Н. и „У.“ АД, на основание
сключен между тях Договор за отпускане на потребителски кредит № .../23.01.2013 г.,
неизпълнение на задължението на кредитополучателя Н. да погаси паричните си задължения
по договора след изтичане на крайния падеж /21.01.2018 г./, в претендирания размер,
цедирани на основание Договор за цесия, сключен на 20.09.2013 г. в полза на дружеството-
ищец. В исковата молба са изложени твърдения за образуване на процесното заповедно
производство, издаване на процесната заповед по чл.410 ГПК, постановяване на решение №
2186/07.10.2015 г. по гр.д. № 356/2015 г. по описа на Районен съд-Сандански, влязло в сила,
сключване на споразумение от 10.12.2015 г. между „К.“ ЕООД и Г. А.. Н., пълно
неизпълнение на горепосоченото задължение на Н..
В законоустановения срок ответникът е депозирал писмен отговор, с който е оспорил
предявените искове като неоснователни. С отговора е въвел : възражение за несъществуване
на претендираното вземане за главница поради неуведомяване на длъжника за извършената
цесия; възражение за изтекла тригодишна давност и погасяване на процесните вземания за
главница и мораторна лихва; възражение за наличие на неравноправни клаузи – чл.7, ал.2,
чл.15 и чл.16, ал.7 от Общите условия, с което обосновава становище за нищожност на
целия договор. Оспорено е твърдението за надлежно упълномощаване на цесионера да
уведоми длъжниците по цедираните вземания от името на цедента. Навел е довод, че
правнорелевантно е единствено уведомяване, извършено от цедента. Обосновано е
становище, че процесните вземания са „периодични“, както и че ОУ не са индивидуално
уговорени, а представляват стандартна бланка на банката, предварително изготвени и
одобрени с решение на ръководния орган на банката. С което е мотивирано искане за
отхвърляне на предявените претенции като неоснователни.
В хода на съдебното дирене като писмени доказателства са приобщени представените от
ищеца такива с исковата молба, и с писмено становище, депозирано по делото на 20.12.2019
г. /преди датата на първото открито с.з. по делото/.
От съдържанието на съдебен протокол от 22.01.2020 г. се установява, че в първото
открито съдебно заседание по делото пълномощникът на ответника е поддържал
депозирания писмен отговор, както и че не е сторил възражение срещу доказателственото
искане на ответника за приемане на представените от страната писмени доказателства
поради настъпила преклузия. В същото заседание представителят на ищеца е заявил
доказателствено искане за допускане и назначаване на съдебно-счетоводна експертиза,
която да установи размера на извършените от кредитополучателя Н. погашения на
основание процесния договор за кредит. Пълномощникът на ответника не е възразил срещу
това искане и е поставил допълнителна задача към експерта. Съдът е уважил
доказатественото искане на ищеца, като на експерта са поставени задачи, формулирани и от
двете страни. Заключението на вещото лице е изготвено, експертът е изслушан в съдебно
заседание /20.05.2020 г./. В същото заседание, пълномощникът на ищеца е оспорил
заключението като непълно и е заявил искане за поставяне на допълнителна задача към
експерта, а именно да изследва и отговори на въпроса относно извършените погашения, на
основание процесния договор за кредит към момента на депозиране на исковата молба в
съда. Пълномощникът на ответника е възразил срещу искането, сочейки, че заключението е
пълно и обективно и считайки, че по този начин експертът ще обсъди нови за процеса
доказателства, с които страната не е запозната. Съдът е уважил искането за допълнителна
експертиза като е отхвърлил възражението за преклузия с довод, че доказателствата, които
ще бъдат съобразени от експерта не се нови.
Съгласно основната /11.05.2020 г./ и допълнителна експертизи /11.06.2020 г./, които съдът
4
кредитира с доверие като компетентни, обективни, необорени от останалите доказателства
по делото, непогасената към датата на изготвяне на заключенията главница по процесния
договор за кредит е в размер на 2 325.43 лева /като разлика от 3 523.80 лева и 1 198.37 лева/,
а лихвата за забава на тази сума е в размер на 705.44 лева за период на забава от 31.08.2016
г. до 27.08.2019 г.
Въз основа на доказателствената съвкупност е постановено решение № 902288/18.11.2020
г., с което предявените осъдителни искове са изцяло уважени – Н. е осъден да заплати на
ищеца сумите: 2 325.43 лева представляващи падежирал към 21.01.2018 г. непогасен остатък
от дължимата главница по договор за отпускане на потребителски кредит № .../23.01.2013 г.,
сключен между Г. А.. Н. и „У.“ АД и цедиран на „К.“ ЕООД на 20.09.2013 г.; 705.44 лева
мораторна лихва върху дължимата главница за периода от 31.08.2016 г. до 27.08.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане, както и сумата от 863.91 лева съдебни разноски. Исковият съд
е приел за безспорно установено възникването на валидно облигационно правоотношение
между Г. А.. Н. и „У.“ АД, на основание Договор за отпускане на потребителски кредит №
.../23.01.2013 г., както и факта на погасяване поради изпълнение на сумите по решение №
2186/07.10.2015 г. по гр.д. № 356/2015 г. по описа на Районен съд-Сандански. Съдът е
отхвърлил като неоснователно възражението за неуведомяване на длъжника за извършената
цесия, предвид упълномощаването на цесионера от цедента, обективирано в процесния
договор за цесия. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответника за
погасяване на вземанията по давност. По отношение на вземането за главница съдът е
обосновал позиция за неприложимост на краткия срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Съдът е
преценил като неоснователно и възражението за неравноправност на атакуваните от
ответника Н. клаузи от ОУ, представляващи неразделна част от договора / чл.7, ал.2 от ОУ,
чл.15 от ОУ и чл.16, ал.7 от ОУ/. В тази връзка е посочил, че : чл.7, ал.2 от ОУ урежда
размера на дължими такси и разноски и като такова не касае процесните вземания; чл.15 от
ОУ урежда едностранна промяна на ОУ, а по делото липсват данни за промяна на ОУ, както
и че такова изменение е засегнало потребителя; чл.16, ал.7 от ОУ /клаузата, че потребителят
се съгласява УКФ да прехвърля правата си по договора на трети лица/ не е неравноправна,
тъй като длъжникът не твърди, че е извършил плащания на задължението, предмет на иска
към стария кредитор.
Въз основа на гореизложеното се налагат следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което е валидно.
Относно правилността на атакувания съдебен акт, съгласно чл.269, ал.1, изр. 2-ро от ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията,
дадени в т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на
императивни правни норми.
Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е постановено при грубо
нарушаване на процесуалните правила, при превратно тълкуване на доказателствата по
делото, в нарушение на материалния закон. Навежда възражения:
за съществено нарушение на процесуалния закон;
за несъществуване на вземането поради неуведомяване на длъжника за извършената
цесия, като твърди, че правнорелевантно е единствено уведомяване, извършено от цедента;
5
възражение за изтекла тригодишна давност и погасяване на процесните вземания за
главница и мораторна лихва като сочи, че процесните вземания са „периодични“;
възражение за наличие на неравноправни клаузи – чл.7, ал.2, чл.15 и чл.16, ал.7 от Общите
условия; твърди, че ОУ не са индивидуално уговорени, а представляват стандартна бланка
на банката, предварително изготвени и одобрени с решение на ръководния орган на банката,
с което обосновава становище за нищожност на целия договор.
Настоящият съдебен състав намира за несъстоятелни възраженията на жалбоподателя и
като такива следва да ги остави без уважение.
Несъстоятелно е твърдението на въззивника за нарушение на процесуалния закон,
изразило се в събиране на доказателства след настъпила преклузия. В тази връзка съдът
съобрази, че допълнителното заключение е допуснато от съда поради непълнота в основното
заключение на експерта, както и че същото /допълнително/ заключение е дало отговор на
въпрос/задача, поставена към основното заключение, въз основа на данни/източници на
такива, които е следвало да съобрази /съгласно съдебното определение/ още при изготвяне
на основната експертиза. Т.е. допълнителното заключение не е обсъждало нови, събрани
след настъпила преклузия, доказателства по делото, както се твърди от въззивникът, а онези
/всички документи, съхранявани от кредитора и цедента/, които е следвало да обсъди при
изготвяне на основното заключение. Ето защо настоящият съдебен състав намира за
необосновано възражението, че обжалваното решение е постановено въз основа на
доказателства, по отношение на които е настъпила преклузия, респективно че решението е
постановено при съществено нарушение на процесуалния закон.
Относно възражението за наличие на неравноправни клаузи в процесния договора за
кредит:
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Кредитополучателят /въззивникът/ е физическо
лице, което при сключване на договора не е действало в рамките на своята професионална и
търговска дейност, предвид което същият е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Въззиваемото дружество е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП.
Въззивникът поддържа, че договорът обективира неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като липсва индивидуално уговаряне с кредитополучателя, като
същите били изготвени предварително и поради това длъжникът не могъл да влияе върху
съдържанието им. Възражението е бланкетно –не е посочена конкретната хипотеза на
чл.143, ал.1, т.1-20 от ЗЗП, въпреки това съдът дължи произнасяне по същото на основание
чл.7, ал.3 от ГПК.
Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като
позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание /чл.143, т.10 ЗЗП/ или дава право на търговеца да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора /чл.143, т.12 от ЗЗП/.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Поради това, за да бъде нищожна
определена клауза е необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена индивидуално,
т.е. да е изготвена предварително и потребителят да не е имал възможност да влияе върху
съдържанието й. Тежестта да се докаже, че определено условие е индивидуално уговорено
пада върху търговеца – чл.146, ал.4 от ЗЗП. Не следва да е налице и някое от изключенията
от забраните по чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, предвидени в чл.144 ЗЗП относно доставката на
финансови услуги, каквато е и тази предоставена с процесния договор, предвид §13, т.12 от
ДР на ЗЗП.
От събраните по делото доказателства се установи по несъмнен начин, че процесният
6
договор за кредит отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и 20 и ал.2 и
чл.12, ал.1, т.7 -9 от ЗПК. В договора е посочен ясно и недвусмислено размера на
предоставения на Н. кредит /3 000 лева/, както и на допълнително дължимите от същия
суми - застрахователна премия 433.80 лева, такси и разноски в общ размер 90.00 лева.
Посочен е и общият размер на задължението на кредитополучателя - 4 812.00 лева, по
договора. В договора фигурира приложимия за целия период на действие ГЛП 12.99 % и
ГПР 15.13 %, като с погасителния план, представляващ неразделна част от договора,
подписан от длъжника, са определени размера и падежа на всяка от договорените 60
месечни погасителни вноски. Върху всяка страница от общите условия се съдържа подпис
на кредитополучателя. Уговореният размер възнаградителна лихва съотнесен към размера
на главницата и срока на действие на договора, не води до извод за прекомерност. Следва,
че клаузите на процесния договор за кредит са ясни и разбираеми от граматическа гледна
точка. Същите, разгледани в съвкупност с Общите условия, към които препращат, сочат
ясно и недвусмислено механизма за изменение на договорните клаузи, така че потребителят
да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. Съглашението между страните е израз на общата им воля, с която
са уредили отношенията помежду си, т.е. договорът е бил предмет на индивидуално
договаряне. Кредитополучателят се е съгласил с условията, включително с общите условия
към договора, приел ги е, подписвайки договора. От което следва, че процесният договор за
кредит е съобразен с императивните изисквания на закона и не е налице основание за
прогласяване на същия за недействителен. По делото липсват данни за промяна на
първоначално уговорените между страните задължения /по размер/ на кредитополучателя по
договора. Ето защо съдът счита, че в казуса кредитополучателят е било наясно как и на
какво основание е определен общият размер на задълженията му по договора, към момента
на сключването му, поради което и доколкото не се установиха по делото данни за промяна
на тези размери, несъстоятелен е доводът на въззивника за наличие на неравноправни
клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП.
Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника за постановяване на
обжалваното решение в нарушение на материалния закон - чл.99 ал.4 от ЗЗД.
Съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД задължение на цедента е да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането. Прехвърлянето има действие спрямо длъжника от
деня, когато то му бъде съобщено от цедента/ предишния кредитор. Цитираната разпоредба
е ясна и не се нуждае от тълкуване – прехвърлянето на вземането следва да достигне до
знанието на длъжника, за да има то действие спрямо същия. Целта на уведомяването на
длъжника за цесията е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
По силата на принципа за свобода на договарянето /чл.9 от ЗЗД/ допустимо е предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши като
пълномощник на първия уведомяването на длъжника за извършената цесия. В този случай
представителната власт възниква по волята на представлявания /цедента/, съгласно чл.36
ЗЗД.
От приложените в делото писмени доказателства се установи по несъмнен начин, че
уведомлението до длъжника за извършената цесия на неудовлетворените вземания,
дължими на основание процесния договор за кредит, е изготвено и изпратено от цесионера
/въззиваемото дружество, действащ от името на цедента, съгласно учредените му
пълномощия, обективирани в клаузата на чл.3.2 от процесния договор за цесия. В този
смисъл съдът намира за неоснователно възражението на въззивника за ненадлежното му
уведомяване за извършената цесия.
От материалите по делото се установява по несъмнен начин и факта на уведомяване на
кредитополучателя Н. за извършеното прехвърляне на процесните вземания -на 01.10.2013
г. уведомлението за извършената цесия, изпратено от въззиваемото дружество, действащ
като пълномощник на цедент/предишен кредитор, е връчено на лицето Б.Н., приела
съобщението със задължението да го предаде на адресата –кредитополучателя Н.. Липсват
доказателства по делото, които да опровергават тези данни.
Предвид на горното се налага извод, че договорът за цесия от 20.09.2013 г. е произвел
7
действие по отношение на длъжника Н., тъй като до последния е достигнало уведомление за
извършеното прехвърляне от цесионера, действащ като пълномощник на
цедента/предишния кредитор, поради което въззиваемото дружество се явява носител на
процесните вземания.
Относно възражението на жалбоподателя за погасяване на процесните вземания по
давност съдът съобрази следното:
Предмет на предявените пред районния съд искове са вземания на кредитора за: главница
в размер на 2 325.43 лева, представляваща сбор от падежирали в периода от 21.03.2015 г. до
21.01.2018 г. и непогасени погасителни вноски за главница по договор за отпускане на
потребителски кредит № .../23.01.2013 г., сключен между Г. А.. Н. и „У.“ АД и цедиран на
„К.“ ЕООД на 20.09.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата до окончателното й
изплащане; мораторна лихва в размер на 705.44 лева върху дължимата главница за периода
от 31.08.2016 г. до 27.08.2019 г.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на районната инстанция относно липсата на
периодичен характер на плащанията по договор за кредит и за приложението на общата
петгодишна давност по отношение на главното задължение /за главница/, поради което
следва да остави без уважение въведеното по делото възражение за приложимост /по
отношение на същото вземане/ на краткия тригодишен срок. Същевременно следва до
допълни съображенията на районната инстанция като посочи, че началният момент на
течението на давността в случая е падежът на първата от падежиралите и неплатени вноски,
а именно 21.03.2015 г. По отношение на началния момент на течението на давностния срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за потребителски кредит
настоящият съдебен състав счита, че това е моментът на изискуемостта на съответната
вноска. В тази връзка, съобразявайки падежите на вноските, включени от кредитора в
процесното вземане, представляващо непогасена главница – първата от които с падеж
21.03.2015 г., а последната с падеж 21.01.2018 г., както и датата на сезиране на съда с
претенциите – 30.08.2019 г., настоящият състав счита за правилен и законосъобразен извода
на районната инстанция, че в казуса не е изтекла предвидената от закона погасителна
давност, респективно, че вземането на кредитора за главница не е погасено по давност.
Несъстоятелни са и доводите на въззивника за изтекла погасителна давност по отношение
на вземането на ищеца в първоинстанционното производство за мораторни лихви върху
непогасената главница, претендирани за периода от 31.08.2016 г. до 27.08.2019 г. По
отношение на това вземане несъмнено е приложима кратката тригодишна давност по чл.111,
б.“в“ от ЗЗД, която в случая не е изтекла към 31.08.2019 г. /дата на депозиране на исковата
молба пред първоинстанционния съд/, доколкото се претендират законни лихви за период
три години преди депозиране на исковата молба в съда.
По останалите елементи от фактическия състав на предявените искове – размера на
претендираните вземания, страните не спорят, поради което въззивният съд препраща към
изводите на РС-Сандански, на основание чл.272 от ГПК, които изцяло споделя.
В заключение въззивният съд счита, че претенциите на въззиваемото дружество с правно
основание чл.79 във вр. с чл.240 и чл.99 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД са изцяло доказани и
основателни и като такива правилно и законосъобразно са уважени от районната инстанция.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение
следва бъде потвърдено изцяло, а жалбата като неоснователна следва да бъде оставена без
уважение.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на делото неоснователно е искането на жалбоподателя за присъждане на
съдебни разноски. Същевременно на основание чл.78, ал.2 от ГПК въззивникът дължи на
въззиваемия съдебни разноски в размер на 528.00 лева, заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от горното, Окръжен съд-Благоевград
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 902288/18.11.2020 година, постановено по гр.д. № 972/2019
година по описа на Районен съд-гр.Сандански.
ОСЪЖДА Г. А.. Н., ЕГН **********, с.С., ул.“Д.“ № 29 да заплати на К.“ ЕООД, ЕИК ...,
седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Ш.“ № 10, представлявано от Р.В. сумата от
528.00 /петстотин двадесет и осем/ лева съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3,
т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9