№ 180
гр. Пловдив, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Мария П. П.а
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. П.а Въззивно гражданско дело №
20225000500368 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №260036 от 14.03.2022г., постановено по гр.дело
№508/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е признато за установено, че
К. П. Г. с ЕГН:**********, от гр. П., ул. "С. В.", бл. *, ет. *, ап. **, не дължи
на „И. С. К.“ООД, ЕИК *********, със седалище в гр.С. и адрес на
управление – ЖК "Л."*, бл. ***, ет. *, офис **, следното вземане по
издадените в полза на последното по ч.гр.дело №5800/2015г. по описа на
Районен съд-Пловдив Заповед за изпълнение № ****/********г. на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, за
принудителното събиране на което е образувано изп.дело № ****/****г. по
описа на ЧСИ Н. М. с рег. № ***, продължено от ЧСИ К. П. с рег. № *** под
№**************: за сумата от 41198,62лв. – непогасен остатък от главница,
възлизащ в пълен размер на 21064,52 евро, произтичаща от запис на заповед,
издаден на 06.10.2014г. в гр. П. от К. П. Г. в полза на „Б. К.“ООД, чието
1
наименование е променено на „И. С. К.“ООД, с падеж – 06.11.2014г., място
на плащане – гр.С., съдържащ клауза „без протест“, като „И. С. К.“ООД е
осъдено да заплати в полза на Окръжен съд-Пловдив сумата от 1674,94лв. –
държавна такса по производството.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят
„И. С. К.“ООД, който чрез пълномощника адв.Б. С. го обжалва с конкретни
доводи за неправилност, според които: приложима е общата петгодишна
погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като процесното вземане е
установено с влязла в сила заповед за изпълнение и съгласно чл.117,ал.2 от
ЗЗД, а не тригодишната, каквато неправилно е приложена; от датата на
образуване на изпълнителното дело на 28.05.2015г. до датата на направеното
от длъжника с нарочна молба признание на задължението по основание и
размер – 19.02.2020г., с което погасителната давност е прекъсната, не е
изтекла петгодишната такава; всяко поискано от взискателя или предприето
от ЧСИ действие по принудителното изпълнение, дори и след настъпила
перемпция, прекъсва давността; всяко постъпление на суми по запора върху
трудовото възнаграждение на длъжника ежемесечно и непрекъснато в
периода от 15.06.2015г. до датата на предявяване на иска е реализиране на
изпълнителния способ, което прекъсва погасителната давност, както и срока
по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК. По тези съображения жалбоподателят претендира
за отмяна на обжалваното решение и цялостното отхвърляне на иска, както и
за присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемата страна К. П. Г. е депозирал чрез пълномощника адв.Р. Д.
писмен отговор на въззивната жалба, съдържащ цитиране на съдебна
практика в опровержение на поддържаното от жалбоподателя. Поддържа
изложеното в исковата молба, според което му е бил предоставен заем в
размер на 5112,92 евро, съгласно Нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека върху недвижим имот № ***, том *, рег. № *****, нот.дело №
***/****г., с лихва 15952,31 евро, а от запора на заплатата му работодателят
да е удържал и превел на въззивника сумата от 25015,33лв., като остатъкът е
непроменен и е в размер на 41198,62лв., което сочи последният да е напълно
удовлетворен, а обратното би означавало неоснователно обогатяване чрез
използване на крайна нужда на икономически по-слабата страна и
недобросъвестно уговаряне на неравноправни клаузи в едно нищожно
2
съглашение, както и, че решението би противоречало на принципа, че никой
не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. По тези
съображения претендира за потвърждаване на решението и за присъждане на
разноски по чл.38 от ЗАдв за оказаната безплатна помощ на материално
затруднено лице.
С Определение №260276 от 05.05.2022г. е допълнено постановеното
Решение №260036/14.03.2022г., като „И. С. К.“ООД, ЕИК *********, със
седалище в гр.С. и адрес на управление – ЖК "Л."*, бл. ***, ет. *, офис **, е
осъдено да заплати на адвокат Р. Д. Д. от АК-П. с личен адвокатски номер
**********, адвокатско възнаграждение в размер на 1765,96лв. за оказана
безплатна правна помощ на ищеца по делото К. П. Г..
Против това определение е подадена по пощата частна жалба вх.
№266124/13.06.2022г., в която са изложени доводи за неговата недопустимост
поради липса на представен списък на разноските по чл.80 от ГПК, както и
такива за неправилност на същото, поради това, че ищецът не е материално
затруднено лице по чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв.
Ответникът по частната жалба К. П. Г. е депозирал чрез пълномощника
адв.Р. Д. писмен отговор на същата, според който преценката дали да окаже
безплатна правна помощ и дали са налице основанията на чл.38,ал.1,т.1 от
ЗАдв се извършва от адвоката и е въпрос на договорна свобода между него и
клиента, поради което счита, че обжалваното определение като правилно
следва да се потвърди.
Въззивната и частната жалби са подадени в сроковете по чл.259,ал.1 и
чл.275,ал.1 от ГПК; изхождат от легитимирано лице – ответника; касаят
неблагоприятните за него първоинстанционно решение и обжалваемо,
съгласно чл.248,ал.3 от ГПК, определение за разноските, и откъм съдържание
и приложения са редовни, поради което се явяват допустими.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от К. П. Г. против „И.
С. К.“ООД иск с правно основание чл.439,ал.1 от ГПК за признаване за
установено, че не дължи на дружеството сумата от 41198,62лв. /21064,52
3
евро/ по запис на заповед, издаден на 06.10.2014г., с падеж 06.11.2014г., за
което са издадени Заповед за изпълнение № ****/********г. на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по
ч.гр.дело №5800/2015г. по описа на Районен съд-Пловдив и е образувано
изп.дело № ****/****г. по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № ***, продължено от
ЧСИ К. П. с рег. № *** под №**************, поради погасяване на
вземането по давност, основаващ се на твърдения от 29.05.2015г., когато е
изпратено запорното съобщение изх.№****** за налагане на запор върху
трудовото му възнаграждение, до 10.09.2019г., когато му е изпратена
призовка за принудително изпълнение изх.№****** за извършване на опис на
движимо имущество, да са изминали почти четири години и четири месеца,
през които не са били извършвани действия, и на 29.05.2017г. изпълнителното
дело да е прекратено по силата на закона, съгласно чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,
извършените след която дата от взискателя и съдебния изпълнител действия
нямат правно значение и не могат да прекъснат давността. Тъй като се касае
за вземане, произтичащо от запис на заповед, приложима за него е
тригодишната давност по чл.531 във връзка с чл.537 от ТЗ, изтекла на
29.05.2018г.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил твърденията в
исковата молба за бездействие по изпълнителното дело, сочейки конкретно
предприети от него като взискател действия, които счита за прекъсващи
давността, включително позовавайки се на почти ежемесечно постъпление на
суми по наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника за
периода от 15.06.2015г. до 11.02.2021г. Поддържа да е приложима
петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като процесното вземане е
установено с влязла в сила заповед за изпълнение и по аргумент от чл.117 от
ЗЗД.
С обжалваното решение е прието от фактическа страна въз основа на
събраните писмени доказателства, че за процесното вземане от 21064,52 евро
като произтичащо от запис на заповед, издаден на 06.10.2014г. от ищеца К. Г.,
с падеж 06.11.2014г., поемател по който е „Б. К.“ООД с настоящо
наименование „И. С. К.“ООД, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 15.05.2015г., до окончателното му изплащане и
разноските за държавна такса от 823,97лв. и за юрисконсултско
4
възнаграждение от 1700лв., е издадена Заповед за изпълнение №
****/********г. на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от
ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело №5800/2015г. по описа на Районен съд-
Пловдив и е образувано по молба на ответника от 28.05.2015г., с която на
съдебния изпълнител са възложени правата по чл.18,ал.1 от ЗЧСИ, изп.дело
№ ****/****г. по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № ***, продължено от ЧСИ К. П.
с рег. № *** под №**************. На 28.05.2015г. е направена справка до
НОИ за регистрирани на името на длъжника трудови договори. На
29.05.2015г. е постановено налагане на запор върху трудовото
възнаграждение и банкови сметки на длъжника, както и налагане на възбрана
върху негов недвижим имот, за което длъжника е уведомен с връчената му на
11.06.2015г. покана за доброволно изпълнение. На 29.06.2015г. взискателят е
поискал вдигане на запора върху вземането на длъжника по банковата му
сметка в „У.К.Б.“АД. На 18.01.2018г. е изпратено искане до ОД на МВР - П.
за предоставяне на данни относно притежавани от длъжника моторни
превозни средства. На 23.01.2018г. е подадена молба от взискателя за
прехвърляне на делото за продължаване на изпълнителните действия на ЧСИ
К. П.. На 29.08.2018г. е изпратено отново искане до ОД на МВР - П. за
притежавани от длъжника моторни превозни средства. На 10.09.2019г. са
изпратени напомнително съобщение до работодателя на длъжника „Л.-Х.
М.“ЕООД за наложения със запорно съобщение изх.№******/*******г. запор
върху трудовото му възнаграждение, както и призовка за принудително
изпълнение до длъжника за насрочен опис на движимо имущество. С
Постановление от 02.12.2019г. изпълнителното дело е изпратено за
продължаването му от ЧСИ К. П.. На 09.12.2019г. взискателят е поискал
насрочване на опис на възбранения имот на длъжника. На 10.01.2020г.
съдебният изпълнител е извършил справки за осигуряването на длъжника и за
възбранения недвижим имот и е изпратил призовка за принудително
изпълнение до длъжника за насрочени опис и оценка на имота за 26.03.2020г.
и за размера на дълга. На 04.02.2020г. взискателят е поискал прехвърляне на
изпълнителното дело на ЧСИ П. Н., което искане е оттеглил с молба от
14.02.2020г. На 13.02.2020г. съдебният изпълнител е извършил справки за
вписванията, отбелязванията и заличаванията по персоналните партиди на
длъжника и съпругата му, изискал е информация от „Т. Б.“ЕАД, „Б**“ЕАД и
"**"ЕАД за сключени от длъжника договори за предоставяне на телефонни
5
услуги, интернет и телевизия, както и е изискал удостоверения за тежести, за
дължими данъци и такси за възбранения имот и за данъчната му оценка. На
19.02.2020г. длъжникът е подал до ЧСИ заявление-молба вх.№*****, с която е
заявил, че изцяло признава по основание и размер задължението си по
изпълнителното дело, но, с оглед затрудненото му положение, е предложил
разсрочено плащане по погасителен план. На 20.02.2020г. са извършени
справки за длъжника и неговия баща в НБД“Н.“. В периода от 13.03.2020г. до
11.02.2021г. са съставени 14 броя протоколи за извършено погасяване на
дълга, с оглед постъпили по изпълнителното дело плащания, в които е
отразяван непогасеният остатък. Върху изпълнителният лист е отбелязано, че
след датата на налагане на запора върху трудовото възнаграждение на
длъжника по изпълнителното дело ежемесечно, считано от 15.06.2015г. са
постъпвали плащания въз основа на наложения запор. На 23.07.2020г. е
изпратена призовка за принудително изпълнение до длъжника за насрочени
за 29.09.2020г. опис и оценка на възбранения недвижим имот. На 22.07.2020г.
е извършена нова справка за вписванията, отбелязванията и заличаванията по
персоналната партида на длъжника в С*-П.. Насроченият за 29.09.2020г. опис
на имота не се е състоял, според съставения протокол, като описът е
извършен на 13.10.2020г. и на 29.10.2020г. на страните е предявено
заключението на вещото лице за оценката на описания имот. С молба от
17.11.2020г. взискателят е поискал насрочване на публична продан на имота.
С разпореждане от 07.12.2020г. такава е насрочена за периода от 25.01.2021г.
до 25.02.2021г. На 25.01.2021г. длъжникът е подал две молби с вх.№№ **** и
****, с които признава изцяло по основание и размер задължението си по
изпълнителното дело, заявява готовност за разсроченото му погасяване и
моли за спиране на проданта. С молба от 26.01.2021г. взискателят е възразил
по спирането на проданта. На 09.02.2021г. взискателят е поискал налагане на
възбрани върху 4 броя МПС-та на длъжника и на същата дата е изискана
информация за регистрирани на името на длъжника такива. На 18.02.2021г.
длъжникът е поискал спиране на изпълнителните действия. На 19.02.2021г.
взискателят е възразил по исканото спиране. С разпореждане от 22.02.2021г.
изпълнителното производство е спряно въз основа на допуснатото по
настоящото дело обезпечение на предявения иск чрез спиране на
изпълнението. При тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е
приел, че, тъй като процесното вземане произтича от запис на заповед,
6
независимо от каузалното правоотношение във връзка с което е издаден, е
приложима 3-годишната погасителна давност от падежа, съобразно
разпоредбата на чл.531,ал.1 от ТЗ. Изпълнителното дело за принудително
събиране на това вземане е образувано на 28.05.2015г., към който момент е в
сила ППВС №3 от 18.11.1980г. по гр.дело №3/80г., съгласно което, с
образуването на изпълнителното дело давността се прекъсва, а по време на
висящността му тя спира да тече. Постановлението е обявено за изгубило
сила с Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. по т.дело №2/2013г. на ВКС
и с него са дадени коренно различни разрешения по въпросите относно
спирането/прекъсването на давността по време на изпълнителния процес. По
въпроса от кога се счита за отменено постановлението и дали тълкувателното
решение има обратно действие е висящо пред ВКС тълк.дело №3/2020г.
Съдът е приел, че което и да е от двете разрешения да бъде възприето, то
няма да повлияе на крайния резултат по настоящото дело, тъй като след
11.06.2015г., когато с връчването на съобщението за това, съгласно
чл.450,ал.2 и чл.451,ал.2 от ГПК, е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника и възбрана върху имота му, както и след
26.06.2015г., когато е постановено цитираното тълкувателно решение, не са
предприети от ответника действия, които да прекъсват давностните срокове, а
щом за периода 11/26.06.2015г.-11/26.06.2017г. взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия, в съответствие с чл.433,ал.1,т.8 от
ГПК на 11/26.05.2017г. изпълнителното производство е прекратено по право и
осъществените след тази дата действия по изпълнителното дело са
процесуално недопустими и не следва да бъдат вземани предвид, а една
година след това, на 11/26.06.2018г. е изтекъл и 3-годишният давностен срок
за процесното вземане, поради което се е погасило и правото му на
принудително изпълнение за същото. Прието е, че ежемесечните постъпления
по запора върху трудовото възнаграждение на длъжника, считано от
15.06.2015г., са частични плащания, които нямат за последица прекъсване на
давността за вземането на дружеството в пълния му размер, а заявените от
ищеца с подадените от него молби на 19.02.2020г. и на 25.01.2021г. пред
съдебния изпълнител признания на дълга нямат за последица прекъсване на
давностния срок, тъй като са направени след като същият е изтекъл, и не
съставляват отказ от изтекла погасителна давност. По тези решаващи
съображения съдът е приел за основателен предявения иск.
7
При осъществяване на служебната проверка по чл.269 от ГПК
настоящата инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на
паричното вземане, което е предмет на принудително изпълнение по
висящото изпълнително производство, е допустим и ищецът разполага с
правен интерес от предявяването му, тъй като касае защитата на длъжника
срещу материално незаконосъобразно принудително изпълнение при липса на
материалноправните предпоставки за неговото провеждане, свързани със
съществуването на изпълняемото право, с отричането на което се постига и
директна защита на накърненото субективно материално право, като
уважаването на иска има за пряка последица прекратяване на изпълнителното
производство. Исковата защита срещу материално незаконосъобразното
принудително изпълнение се осъществява чрез исковете по чл.124,ал.1 и
чл.439 от ГПК, аналогични на съществувалите такива по чл.254 и чл.255 от
ГПК /отм./, в зависимост от това дали изпълнителния лист е издаден
съответно на несъдебно или на съдебно изпълнително основание. В първия
случай съществуването на вземането не е установено със сила на пресъдено
нещо по обвързващ за страните по материалното правоотношение начин,
поради което длъжникът може да се позовава на всякакви правоизключващи,
правоунищожаващи или правопогасяващи факти. Във втория случай
съществуването на вземането е установено със задължителна сила, с която
съдебният акт относно него обвързва страните, поради което настъпилите до
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, факти с правно значение за това вземане са
преклудирани, като искът на длъжника може да се основава само на
новонастъпили след този момент такива, съгласно чл.439,ал.2 от ГПК. В тази
връзка следва да се има предвид, че защитата на длъжника срещу заповедта за
изпълнение, въз основа на каквато в случая е издаден изпълнителния лист, се
реализира чрез подаване на възражение в срок по чл.414 или по чл.423 от
ГПК. Когато такова не бъде подадено или е оттеглено или е налице влязло в
сила решение за установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в
сила, според чл.416 от ГПК. След изтичане на срока за възражение длъжникът
може да оспори вземането по исков ред единствено в хипотезата на чл.424 от
ГПК на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от
значение за съществуването на това вземане, които не са могли да му бъдат
8
известни до изтичането на срока за подаване на възражение или с които не е
могъл да се снабди в рамките на него. С оглед на това, влязлата в сила
заповед за изпълнение установява с обвързваща за страните сила, че
определеното по основание и размер вземане съществува към момента на
изтичане на срока за подаване на възражението, поради което и съгласно
чл.439,ал.2 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението само
въз основа на факти, настъпили след изтичане на този срок и влизане в сила
на заповедта за изпълнение. В случая ищецът се позовава именно на такива
факти, свързани с бездействие на ответника като взискател и обосноваващи
изтекла погасителна давност. Останалите обстоятелства в исковата молба
относно наличието на каузално правоотношение между страните по договор
за заем, вземането по който е обезпечено със записа на заповед, и неговата
цялостна или частична нищожност, на които ищецът настоява и с отговора на
въззивната жалба, са преклудирани досежно искът по чл.439,ал.1 от ГПК, а
като релевирани във връзка с предявените с исковата молба в условия на
евентуалност искове за прогласяване нищожността на договора и на клаузата
за възнаградителна лихва, те не са предмет на производството, с оглед
постановеното от първоинстанционния съд Определение №261361 от
17.11.2021г., с което исковата молба по евентуалните искове е върната.
При проверката относно правилността на обжалваното решение
въззивната инстанция, съгласно чл.269,изр.2 от ГПК, е ограничена от
посочените в жалбата оплаквания досежно фактическата страна на спора,
като следи служебно за правилното приложение на императивна
материалноправна норма. В тази връзка страните не повдигат спор във
въззивното производство относно приетата за установена с
първоинстанционното решение фактическа обстановка, като спорът се
концентрира около правилното приложение на материалния закон.
Имайки предвид казаното относно обвързващата сила на заповедта за
изпълнение и преклудиращият й ефект, тя се приравнява по правни
последици на влязло в сила съдебно решение. С влизането й в сила се
стабилизира нейната изпълнителна сила и се формира сила на пресъдено
нещо относно вземането, тъй като се разрешава окончателно правния спор
относно неговото съществуване към момента на изтичане на срока за
възражение. При това положение, независимо, че в случая се касае за
9
произтичащо от запис на заповед вземане, в унисон с доводите на
жалбоподателя по отношение на същото е приложима разпоредбата на
чл.117,ал.2 от ЗЗД, съобразно която от влизане в сила на заповедта за
изпълнение, с която то е установено по задължителен за страните начин,
започва да тече нова петгодишна погасителна давност. В случая поканата за
доброволно изпълнение, с която, съгласно чл.428,ал.1 от ГПК, на длъжника е
връчена и заповедта за незабавно изпълнение, е получена от него на
11.06.2015г., при което двуседмичният срок по чл.414,ал.2 /в приложимата
първоначална редакция/ от ГПК е изтекъл на 26.06.2015г., от когато заповедта
е влязла в сила и е започнала да тече новата петгодишна погасителна давност,
изтичаща на 26.06.2020г. С т.10 от Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г.
по тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС
№3/1980г., според което с образуването на изпълнителното дело давността се
прекъсва и докато е висящо тя спира да тече, като е прието, че образуването
на изпълнително дело не прекъсва давността, а в рамките на изпълнителния
процес тя се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Макар и по въпроса от кой момент поражда
действие отмяната на цитираното ППВС и прилага ли се то за вземания по
изпълнително дело, образувано преди приемането на посоченото
Тълкувателно решение, да е висящо тълк.дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС, в
случая той не би обосновал различни правни изводи и резултат по спора, тъй
като дори и да се приеме, че давността по висящото изпълнително дело не е
спряла да тече, тя е била прекъсвана многократно. Основателни в тази връзка
са доводите на жалбоподателя, че всяко от действията по превеждане от
страна на третото задължено лице на парични суми по запора върху
трудовото възнаграждение на ищеца за целия период от 15.06.2015г. до
датата на подаване на исковата молба, е прекъсвало давността, съгласно
чл.116,б.В от ЗЗД. Касае се за изпълнителни действия, които изграждат
изпълнителния способ по запориране на вземания на длъжника. С
регулярното постъпване на суми по запора по искане на взискателя се
реализира този способ за принудително изпълнение до пълното
удовлетворяване на вземането или докато той не поиска преустановяването
му чрез вдигане на запора. До тогава взискателят поддържа прилагането на
способа, с което си активно поведение прекъсва погасителната давност и не е
10
налице неоправдано негово бездействие във връзка с упражняване на правото
му на принудително осъществяване на вземането. Независимо от това
давността е била прекъсвана и с насрочването на 10.09.2019г. на опис на
движимо имущество за 13.11.2019г., за което на длъжника е била връчена
призовка за принудително изпълнение, и с молбата от 09.12.2019г. на
взискателя за насрочване на опис на възбранения недвижим имот на
длъжника и с насрочването на 10.01.2020г. на опис и оценка на имота за
26.03.2020г., за което длъжника е бил уведомен. От значение за прекъсване на
давността е предприемането на изпълнителни действия, т.е. проявена от
взискателя активност, а не тяхната резултатност, като предприемането на
изпълнителни действия след настъпване на основанието по чл.433,ал.1,т.8 от
ГПК за прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона,
каквото в случая не е настъпило, с оглед постъпленията по запора през целия
период, е от значение за тяхната законосъобразност, но не и за прекъсването
на погасителната давност, тъй като тя е санкция за бездействие на кредитора,
каквото в този случай не би било налице. Давността е била прекъсната и в
хипотезата на чл.116,б.А от ЗЗД с изричното признаване на вземането от
страна на ищеца, обективирано в подадените от него като длъжник молби от
19.02.2020г. и от 25.01.2021г., които като депозирани до съдебния изпълнител
и приложени по изпълнителното дело безспорно са станали достояние на
ответника като взискател. Прекъсната е и с извършването на 13.10.2020г. на
опис на възбранения недвижим имот и оценка на същия по предявеното на
29.10.2020г. на страните заключение на вещо лице, както и с молбата от
17.11.2020г., с която взискателят е поискал насрочване на публична продан на
имота, насрочена с разпореждане от 07.12.2020г.. При това положение и
доколкото от всяко прекъсване на давността почва да тече нова давност,
съгласно чл.117,ал.1 от ЗЗД, такава в случая не е изтекла, поради което
основаващият се на изтекла погасителна давност иск се явява неоснователен
и като такъв следва да се отхвърли след отмяна на обжалваното
първоинстанционно решение, с което е уважен, като неправилно,
включително относно присъдената с него на основание чл.78,ал.6 от ГПК
държавна такса в тежест на ответника.
В срока по чл.248,ал.1 от ГПК за обжалване на решението е подадена
молба вх.№263182/23.03.2022г. от адв.Р. Д. като пълномощник на ищеца К. Г.
за изменение на решението в частта му за разноските чрез присъждане на
11
такива за адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв. С обжалваното
Определение №260276 от 05.05.2022г. е прието, че в случая е налице
хипотеза на допълване, а не на изменение на решението в частта му за
разноските, тъй като съдът е пропуснал да се произнесе с решението по
своевременно направеното още с исковата молба искане за присъждането им,
който пропуск не се преклудира при липса на представен списък по чл.80 от
ГПК, поради което молбата е допустима. Прието е тя да е и основателна, тъй
като с представения с исковата молба договор за правна помощ е уговорено
оказване на правна помощ от адв.Р. Д. на основание чл.38,ал.1,т.2 във връзка
с ал.2 от ЗАдв поради материалното затруднение на ищеца към момента на
сключване на договора, като съдът няма правомощие да извършва преценка
на обстоятелствата по чл.38,ал.1 от ЗАдв, а е длъжен да определи адвокатско
възнаграждение, с оглед на което и предвид уважаването на иска е определил
в съответствие с чл.7,ал.2,т.4 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения такова от 1765,96лв., каквото е присъдил,
допълвайки решението. Настоящата инстанция намира определението за
допустимо, противно на възраженията на частния жалбоподател. Липсата на
представен списък по чл.80 от ГПК на разноските в хипотезата, при която
съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже
допълване на решението в частта му за разноските, докато представянето на
списък за разноските при хипотезата на изменение на решението относно тях
съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното
упражняване на правото да се иска изменение на решението в частта за
разноските и липсата й води до недопустимост на искането, в каквато насока
са и задължителните указания по т.8 и т.9 от Тълкувателно решение №6 от
06.11.2013г. по тълк.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай
с постановеното решение съдът въобще не се е произнесъл по своевременно
заявеното искане от ищеца за присъждане на разноски, поради което е налице
хипотезата на допълване относно тях. Освен това, не се касае за заплатени от
страната разноски, а за адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв,
което се определя от съда. Обсъждането на доводите относно наличие на
предпоставките на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв е безпредметно, с оглед изхода по
спора при настоящото му въззивно разглеждане, при което искът се отхвърля
като неоснователен и възнаграждение не следва да се присъжда. При това
положение обжалваното определение следва да се отмени, като молбата за
12
допълване на решението в частта му за разноските се остави без уважение.
Жалбоподателят претендира за присъждане на направените от него в
производството пред двете инстанции разноски, на каквито той има право, с
оглед отхвърляне на предявения спрямо него иск. Същият е заплатил
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3500лв. за
първоинстанционното производство по представен договор за правна защита
и съдействие от 26.04.2021г. с упълномощената адв.Б. С.. За въззивното
производство е заплатил държавна такса от 823,97лв. по въззивната жалба и
15лв. по частната жалба, както и адвокатско възнаграждение в размер на
2000лв. по договор за правна помощ и съдействие от 28.04.2022г., или общо
разноски от 2838,97лв. Своевременно въззиваемият е заявил възражение за
прекомерност на заплатеното за въззивното производство адвокатско
възнаграждение по смисъла на чл.78,ал.5 от ГПК. Същото е неоснователно,
тъй като минимумът по чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. възлиза на
1765,96лв., а заплатеното възнаграждение не го надвишава значително и е
съобразено с фактическата и правна сложност на делото. При това положение
разноските следва да бъдат присъдени в пълен размер.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №260036 от 14.03.2022г., постановено по
гр.дело №508/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. П. Г. с ЕГН:**********, от гр. П., ул. "С.
В.", бл. *, ет. *, ап. **, против „И. С. К.“ООД, ЕИК *********, със седалище в
гр.С. и адрес на управление – ЖК "Л."*, бл. ***, ет. *, офис **, иск да бъде
признато за установено, че не дължи на дружеството, поради изтекла
погасителна давност, сумата от 41198,62лв. /21064,52 евро/ по запис на
заповед, издаден на 06.10.2014г., с падеж 06.11.2014г., за която са издадени
Заповед за изпълнение № ****/********г. на парично задължение въз основа
на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело
№5800/2015г. по описа на Районен съд-Пловдив и е образувано изп.дело №
13
****/****г. по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № ***, продължено от ЧСИ К. П. с
рег. № *** под №**************.
ОТМЕНЯ Определение №260276 от 05.05.2022г., постановено по
гр.дело №508/2021г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е допълнено
Решение №260036/14.03.2022г., като „И. С. К.“ООД, ЕИК *********, със
седалище в гр.С. и адрес на управление – ЖК "Л."*, бл. ***, ет. *, офис **, е
осъдено да заплати на адвокат Р. Д. Д. от АК-П. с личен адвокатски номер
**********, адвокатско възнаграждение в размер на 1765,96лв. за оказана
безплатна правна помощ на ищеца по делото К. П. Г., и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх.263182/23.03.2022г. от адв.Р. Д. Д.
като пълномощник на К. П. Г. за допълване на Решение №260036 от
14.03.2022г., постановено по гр.дело №508/2021г. по описа на Окръжен съд-
Пловдив, в частта му за разноските чрез присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.2 във връзка с ал.1,т.2 от ЗАдв за оказана
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА К. П. Г. с ЕГН:**********, от гр. П., ул. "С. В.", бл. *, ет. *,
ап. **, да заплати на „И. С. К.“ООД, ЕИК *********, със седалище в гр.С. и
адрес на управление – ЖК "Л."*, бл. ***, ет. *, офис **, сумата от 3500лв. /три
хиляди и петстотин лева/, представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата от 2838,97лв. /две хиляди осемстотин тридесет и осем
лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14