О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
№……………./……………2019г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
Като разгледа
докладваното ч.т.дело №2088/2019г. по описа на съда, за да се произнесе,
взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството е по реда на чл.278
във вр. чл.413, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на
АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЕООД, ЕИК *********, чрез
ю.к.Десислава Александрова, срещу разпореждане на ВРС №51824/21.11.2019г.,
постановено по ЧГД №19066/2019г., в
частта, в която е отхвърлено заявление на жалбоподателя за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
длъжника В.В.В., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, за следните суми: сумата от 285,72 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, начислена за периода от
06.03.2017г. до 06.11.2018г. както и за
сумата от 200 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране
на вземането, на основание чл.411, ал.2,
т.2 ГПК. В останалата част – за сумите, представляващи главница, договорни
и мораторни лихви - заявлението за издаване на заповед по реда на чл.410 ГПК е
уважено и не е предмет на частната жалба.
В жалбата се твърди, че разпореждането на
ВРС в обжалваната част е постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира
отмяната му ведно с постановяване издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за претендираните суми. По същество в жалбата се излага, че в
производството по този ред не се проверява дали вземането съществува като целта
е бързина и процесуална икономия. Твърди се, че заявлението е съобразено с
изискванията за неговата редовност по чл.410, ал.2, вр. чл.127, ал. 1 и 3 и чл.
128, т.1 и 2 ГПК, като в закона липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е.
не е необходимо към заявлението да се прилагат доказателства за установяване на
вземането. Във връзка с това в жалбата се излага като генерален довод срещу
изводите на съда, че в процедури, в които не се прилагат /и не са необходими/
доказателства, съдът не е длъжен да прави проверка относно действителността на
клаузите от договорите в съгласие с процесуалните механизми, предвидени в
Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит и Директива 2009/22 за
исковете за преустановяване на нарушения защита интересите на потребителите.
Според жалбоподателя, вкл. според цитираното в съдебната практика решение С
-618/10 на СЕС, съдът прилага правилата на директивата и без възражение, но при
наличие на фактически и правни данни, т.е. на доказателства.
В жалбата се излага, че преследваната с уреденото в действащия ГПК
заповедно производство цел е да се създаде опростена съдебна процедура, въз
основа на която кредиторът в съкратени срокове да може да се снабди с
изпълнително основание срещу своя длъжник. Целта на производството е
опростеност, ускореност и ефективност, но и улеснено признаване на съдебния
акт. Поради това съдът дължи проверка на формалната редовност и необходимите
реквизити на заявлението по чл.410 ГПК, а споровете по обективираните в него
материални субективни права следва да се решат по исков ред, при положение, че
длъжникът депозира възражение по чл.414 ГПК.
Според жалбоподателя, предвидената в чл.411, ал.2, т.2 ГПК възможност за
отказ за издаване на заповед при противоречие със закона, означава незаконността
да следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин. Нищожността на договорни
клаузи поради неравноправният им характер, е особен вид недействителност, който
не попада в общите хипотези на противоречие със закона и добрите нрави. Сочи,
че законосъобразното осъществяване на фактите, на които се базира искането по
чл.410 ГПК е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на
заявлението още повече, че такава проверка изисква запознаване с писмени
доказателства, каквито обичайно не съпровождат заявлението по чл.410 ГПК.
Твърди се, че предвидените в ЗЗП генерална клауза за неравноправност изисква
кумулативното наличие на няколко предпоставки, които в случая не са налице.
Поради липсата на доказателства към заявлението съдът не би могъл да достигне
до извод за индивидуално договаряне на клаузите от потребителския договор.
В частната жалба се поддържа още, че неустойката предмет на заявлението
по чл.410 ГПК, е начислена вследствие на неизпълнение на поети договорни
задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение -
поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да
обезщети евентуалните вреди от неизпълнение на договора като обичайните вреди,
които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от
пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако
бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните
допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем
същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако
длъжникът добросъвестно би изпълнил поетото договорно задължение и би
предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането нямаше да
търпи посочените по-горе вреди. Поддържа се валидността на неустоечното вземане
вкл. съобразно постановките на TP №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСТК на
ВКС, че неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с
добрите нрави, както приема съдът в обжалваното разпореждане. Прави се довод,
че въпросът за противоречие на неустойката с добрите нрави следва да бъде решен
чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и
при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността
между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване, а в случая преценката на
съда е единствено въз основа на изложените в заявлението факти /поради липсата
на изискване за прилагане на документи/. Жалбоподателят изтъква, че дори да се
приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейният размер.
По отношение на претендираните разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, жалбоподателят сочи, че съдът неправилно е приел нищожността на
тази договорна клауза по арг. от чл.33 от ЗПК. Съдът неправилно е квалифицирал основанието
на това вземане, а оттам е достигнал и до погрешни правни изводи за
противоречие и нищожност на клаузата без да отчете, че съгласно чл.10а от ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги. Аргумент за това жалбоподателят намира и в чл.19, ал.3 от ЗПК, според
която разпоредба, в годишният процент на разходите не се включват разходите,
които потребителя заплаща при неизпълнение на задълженията си по
потребителските договори. Таксата за експресно разглеждане на кредита е също
свободно уговорена съгласно чл.9 ЗЗД в договор между страните и също не
представлява нищожна клауза. Поради изложеното, жалбоподателят счита, че
произнасяйки се по заявлението и отхвърляйки го за процесните суми, съдът е
превишил правомощията си в заповедното производство по чл.410 ГПК. В жалбата се
цитира многобройна съдебна практика на различни съдилища, вкл. ВОС. Поддържа се
искане за отмяна на разпореждането в отхвърлителната част и уважаване изцяло на
предявеното по този ред вземане.
Съдът намира частната
жалба за редовна и производството по същата допустимо. Същата е подадена от
легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на
обжалване, в преклузивния срок за това. Препис от същата не подлежи на връчване
на насрещната страна съгласно чл.413, ал.2 ГПК.
Разгледана по същество,
съдът намира жалбата за неоснователна.
Производството е образувано пред ВРС по заявление на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника В.В.В., ЕГН **********, с постоянен
адрес:***, за следните суми: сумата от 697,71 лв., представляваща непогасена
главница по договор за кредит „Бяла карта“ с № 493167 от 21.01.2017 г., сключен
между длъжника и „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********, вземанията по който са
прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от 28.05.2019 г. към рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г., сумата от 157,97
лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.02.2017 г. до 06.11.2018
г., сумата от 285,72 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, начислена за
периода от 06.03.2017 г. до 06.11.2018 г., сумата от 200 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, както и сумата от 75,57
лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 07.11.2018
г. до 08.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 20.11.2019 г., до окончателното изплащане на
задължението. Съдът е уважил заявлението за главницата и за претендираните със
заявлението договорни и мораторни лихви както и за сторените разноски в
заповедното производство. За да отхвърли в останалата част заявлението за
сумите, предмет на частната жалба, съдът е изложил съображения за нищожността
на клаузите от договора за потребителски кредит. Клаузата за неустойка съдът
приел, че противоречи на разпоредбата на чл. 33, ал.
1 и ал. 2 ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право
само на законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Същата противоречи, според заповедния съд и на разпоредбата на чл. 16 ЗПК, която предвижда задължение на кредитора за оценка кредитоспособността на
потребителя преди предоставянето на кредита. В допълнение съдът излага, че задължението за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство,
респективно неустойката за неговото неизпълнение, са предвидени за всяко
отделно забавено плащане по договора, което обстоятелство, както и краткият
срок, в който следва да бъде изпълнено задължението – 3 дни от забавата, поради
което е очевидно, че крайната цел на кредитора от включване на тази клауза в
договора не за обезпечение изпълнението на задълженията по него, а да си
осигури завишен размер на крайната сума, заобикаляйки изискванията на
специалния закон, които ограничават неблагоприятните последици за длъжника от
несвоевременното изпълнение на поетите задължения. Поради това, клаузата за
неустойка е нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК. По отношение на разходите и
таксите за извънсъдебно събиране на просрочени задължения съдът приел,
че същите са в противоречие с императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК и
максимално предвидения праг на отговорността на длъжника, установен в ал. 2 от
същата. Освен това посочените такси са свързани с управлението на просрочения
кредит и са недължими, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съдът изложил и
аргументи за нищожност на клаузата и поради противоречие с добрите нрави,
служещи като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД,
респективно до нищожност на уговорката и на основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД.
Настоящият състав изцяло
споделя изводите на заповедния съд. Първоинстанционният съд е приел от външна
страна, че е налице формална редовност на заявлението, за която следи в
заповедното производство служебно. В упражняване на правомощието си по чл.411,
ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд служебно е извършил
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, поради което
не е излязъл извън присъщите си правораздавателни функции в заповедното
производство, каквито оплаквания се поддържат с жалбата. Впрочем, в мотивите на
обжалвания съдебен акт изобщо липсват аргументи за неравноправност на клаузите
от потребителския договор, поради което и изложените в тази връзка оплаквания в
частната жалба са лишени от основание.
Спрямо процесния договор
за заем намират приложение разпоредбите на ЗПК, а така също въз основа на
препращане и ЗЗП. Претенцията на заявителя обхваща както главница по договора,
така и законни лихви и договорни лихви, в която част заявлението е уважено от
заповедния съд. Наред с това, заявителят претендира и още два вида плащания от
длъжника – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за обезпечаване на
задължението и разходи и такси за извънсъдебно събиране, които общо съставляват
сума в размер на 485.72 лева.
Съдът намира
разпореждането на заповедния съд в отхвърлителната част за правилно и
законосъобразно. Приложение към процесното правоотношение, съгласно изложените
факти и обстоятелства от заявителя, намират разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Възможността кредиторът да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Налице е изрична забрана съгл.чл.10а, ал.2 ЗПК да се изискват такси и комисиони
за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита.
С твърденията за въведени
с договора за паричен заем клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение,
разходи и такси за извънсъдебно събиране, след настъпване падежа на главните
задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението в чл.33 от ЗПК и
въвеждане допълнителни плащания, свързани единствено със забава на длъжника.
Тъй като тези клаузи преследват забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава, те противоречат пряко на чл.33 ЗПК и са недействителни
като не пораждат права и задължения за страните. По отношение на „разходи и
такси за извънсъдебно събиране” – същото възниква под
условие за настъпил падеж на главните задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса
разходи. С уговаряне на таксата, на практика се постига заобикаляне на
ограничението на чл.33 от ЗПК. От друга страна, разходите за извънсъдебно
събиране на вземането, противоречат на чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като по същество
представляват разход, свързан с усвояване и управление на кредита, който не е
уговорен, не е включен и в обявените на страната разходи по кредита.
Уговорената в договора
неустойка за неизпълнение за набавяне на обезпечение има за цел да обезщети
вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би
могъл да претърпи, поради неполучено обезпечение. В този смисъл предвидените за
компенсиране вреди, не са материално измерими, а са насочени към репариране на
риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такава уговорка влиза
в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Наред с това
уговорката води до значително оскъпяване на ползвания заем, тъй като позволява
на заемодателят да получи сигурно завишено плащане над сумата на кредитиране,
като това оскъпяване, не е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на чл.19 от ЗПК и ограничава свободата на договаряне при
потребителско кредитиране. Изключването на неустойката за ползване на
необезпечен кредит, при формиране на ГПР, съставлява отклоняване от
задължението на кредитора да посочи това плащане като компонент от основния
критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест на кредитната сделка.
Ето защо се налага извод, че клаузата предвиждаща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение на длъжника да предостави обезпечение, последващо
сключването на договора, е уговорка във вреда на потребителя, което я прави
нищожна на основание чл.21 ЗПК.
Поради
достигане до идентични на първата инстанция правни изводи, разпореждането в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
С оглед на горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №51824/21.11.2019г., постановено по ЧГД
№19066/2019г. на 51-ви състав на ВРС, в обжалваната част, в която заповедният
съд е отхвърлил заявление на АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЕООД,
ЕИК *********, София, за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника В.В.В., ЕГН **********, с постоянен
адрес:***, за следните суми: сумата от 285,72 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство, начислена за периода от 06.03.2017г. до 06.11.2018г. както и за
сумата от 200 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането, на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК,
които вземания са основани на договор за кредит „Бяла карта”
№493167/21.01.2017г., сключен с АКСЕС ФИНАНС ООД и длъжника, вземанията по
който са прехвърлени с Рамков договор за цесия от 11.11.2016г. и Приложение №
1/28.05.2019г. на АКПЗ ЕООД.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: