№ 2994
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:П.П.С.
при участието на секретаря Б.Л.К.
като разгледа докладваното от П.П.С. Гражданско дело № 20231110143894 по
описа за 2023 година
РЕШИ:
Р Е Ш Е Н И Е
№ 24.02.2025 година град София
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД IIІ ГО, сто петдесет и пети
състав
На тридесет и първи октомври две хиляди двадесет и четвърта година
в публично заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П.П.С.
Секретар Б.Л.К.
1
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия П.П.С.
гражданско дело номер 43894 по описа за 2023 година на СРС, 155 състав,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Д. Й. С., с ЕГН **********, от гр.
София, ж.к. „..............“, бл. ................, против „............“ ООД, с ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „...................“ № ............., представлявано от
управителя И.Н.Х.-С., за установяване по отношение на ответника, че Договор за
потребителски кредит № 202211240239100059 от 24.11.2022 г. е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона и неравноправност на клаузата за
възнаградителна лихва, а при условие на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата
на чл. 6, ал. 1 от договора като противоречаща на добрите нрави и неравноправна,
претендира направените по делото разноски.
В исковата молба ищецът, чрез процесуалния си представител, твърди, че между
страните бил сключен Договор за потребителски кредит № 202211240239100059 от
24.11.2022 г., по силата на който ищецът получил заем в размер на 4 000 лв., която
сумаследвало да бъде върнато в срок до 25.09.2024 г. на 22 равни погасителни вноски, при
договорен годишен лихвен процент от 40,73 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от
49,26 %. Общата сума по кредита възлизала на 5 742 лв. Твърди, че по силата на чл. 4, ал. 3
от договора било договорена задължение на заемодателя в срок до края на деня, следващ
сключването на договора, да предостави банкова гаранция или гаранция, предоставена от
небанкова финансова институция за сумата по кредита в размер на 5 742 лв. Съгласно чл. 6
от договора при неосигуряване на гаранция, кредитополучателят дължал неустойка в размер
на 6 160 лв., начислявана месечно. Твърди, че е изплатил чистата стойност по кредита с
извършено плащане на 22.03.2023 г., като оспорва дължимостта на лихви и неустойка,
поради нищожност на договора. Позовава се на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и
на съдебната практика, включително на практиката на СЕС, като твърди начална
недействителност на съществен елемент от съдържанието на договора, а именно на
договорната лихва. Излага подробни съображения за наличието на неравноправна клауза,
като твърди, че действителният размер на договорната лихва не отговаря на договорения и е
налице надвишаване на ГПР. Сочи прилагане на заблуждаваща търговска практика при
прилагане на ГПР. Ангажира доказателства.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, не изпраща
представител. По делото е депозирано становище по съществото на спора.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба по смисъла
на чл. 131 от ГПК от ответното дружество „............“ ООД, с който оспорва исковите
претенции като неоснователни. Твърди, че в ГПР не е включен договореният размер на
2
неустойката. Оспорва недействителност на целия договор. Позовава се на практиката на
СЕС. Излага твърдения за необосновано смесване на хипотезите в различни норми на ЗПК с
цел прогласяване нищожност на процесния договор. Сочи, че по процесния договор е
договорен фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК, в който случай е
неприложима предвидената методика в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, която съгласно § 1, т. 6 от
ДР на ЗПК е приложима в случаите на договорен референтен лихвен процент. Излага
подробни съображения. Моли съда да отхвърли исковите претенции, претендира
направените по делото разноски, прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.
По делото е депозирано становище по съществото на спора, ангажират се доказателства.
Така предявените искови претенции са с правно основание чл. 22 от ЗПК, чл.
24 от ЗПК и чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Направени са възражения по чл. 22 от ЗПК, както и искане
по реда на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.
Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно
разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От представения и приет като доказателство заверен препис от Договор за
потребителски кредит № 202211240239100059 от 24.11.2022 г. се установява, че същия е
сключен между „............“ ООД и Д. Й. С., по силата на който ответното дружество
предоставило на ищеца кредит в размер на 4 000 лв. под формата на заем за срок до
25.09.2024 г., при договорен фиксиран лихвен процент от 40,73 % и годишен процент на
разходите от 49,25 %, с приложен към договора погасителен план, като договорът е сключен
при общи условия.
От представените от ответника писмени доказателства, се установява, че на ищеца е
бил предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, като на 24.11.2022 г. ищецът е бил информиран от ответника с
писмо по имейла за одобряване на кредита.
От приетото по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорено от страните по делото, което съдът възприема като
обективно и безпристрастно, се установява, че по процесния договор в ГПР от 49,26 % е
включена само възнаградителната лихва, а с включване на договорената неустойка по чл. 6,
ал. 1 от договора ГПР става в размер на 311,63 %.
При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:
По делото се претендира нищожност на договора поради противоречие с добрите
нрави, заобикаляне на закона и неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва, а при
условие на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора
като противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
При извършеното уточнение на исковата претенция, за съда се налага извод, че се
претендира нищожност на клаузата за възнаградителна лихва на няколко самостоятелни
3
правни основания, част от които посочени в специалния закон – Закона за потребителския
кредит, и част от които, посочени в общите закони – Закона за защита на потребителите по
силата на препращащата норма на чл. 24 от ЗПК към разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП,
както и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. От така посочените основания съдът намира, че първо
следва да се произнесе относно спазване на изискванията на специалния закон – ЗПК,
съответно за наличие на основанията, водещи до нищожност на договора, предвидени в
специалния закон – ЗПК. При липса на такива следва да провери наличие на основания,
водещи до нищожност на клаузата за възнаградителна лихва по общите закони спрямо ЗПК,
като първо се произнесе по основанията, посочени в ЗЗП, а най-накрая по основанието,
посочено в ЗЗД, в съответствие с правилото lex specialis derogat legi generali.
От представения по делото договор се установява, че същият е сключен от
разстояние, при спазване на изискванията на закона за сключване на договор от разстояние,
като предварителна информация е била предоставена на ищеца по смисъла на чл. 5 ал. 10 от
ЗПК. Не се спори, че екземпляр от договора е бил предоставен на ищцата по смисъла на чл.
5, ал. 13 от ЗПК. Спори се за формата, в която договорът е сключен. Тогава, когато договърт
се сключва в присъствие на страните, формата е писмена. В случаите, при които договорът
се сключва от разстояние, посредством интернет платформа, подписът на страните се полага
във форма и вид, предвидени в ЗПФУР. По аргумент от противното на разпоредбата на чл.
10, ал. 1 от ЗПК, за да е нищожен договорът по смисъла на чл. 22 от ЗПК, се изисква липса и
на трите кумулативнно предвидени предпоставки по отношение на елементите на договора,
които трябва да бъдат представени с еднакъв вид, формат и размер на шрифта, последният
не по-малък от 12. В конкретния случай видът и форматът на използвания шрифт са едни и
същи, което се установява и с просто око. По отношение на размера на шрифта в конкретния
случай по делото не е било изслушано вещо лице специалист, което да даде заключение дали
използваният размер на шрифта е по-малък от 12, но същевремнно липсват и наведени
твърдения от страна на ищеца за наличие на заболявания на очите, което да представлява
затруднение да се запознае със съдържанието на договора. От друга страна изпълнението на
договорното задължение от страна на ответника е индиция, че същият се е запознал с
подписания от него договор от разстояние. Ето защо съдът приема, че само неспазване на
размера на шрифта, дори той да е по-малък от 12, но не по-малък от 10, който позволява
договорът да бъде прочетен от физически здраво младо лице, за което липсват данни за
заболявания, не е достатъчно да обоснове нищожност на договора за кредит. Възражението
за нищожност на договора на първото предвидено основание в чл. 22 от ЗПК се явява
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Спори се за валидността на клаузата, с която е договорена възнаградителна лихва,
дължима на кредитора.
По отношение на предвиденото в чл. 22 от ЗПК основание неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира следното:
В чл. 11, ал. 1 от процесния договор страните са договорили фиксиран лихвен
процент по кредита от 40,73 %, а в ал. 4 от същия член – ГПР в размер на 49,26 %. Съдът
4
намира, че в случая не е нарушено изискването на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора
е посочен годишният процент на разходите. Ето защо съдът намира предявения иск на
посоченото основание за неоснователен.
По отношение на предявеното основание за нищожност на клаузата, като
противоречаща на чл. 19 от ЗПК, съдът намира следното:
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съобразно с член единствен, ал. 1 от ПМС № 426/2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за
просрочени задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от първи
януари, съответно от първи юли на текущата година плюс десет процентни пункта. За
периода на договора от 24.11.2022 г. до 25.09.2024 г. основният лихвен процент на БНБ е,
както следва: от 01.10.2022 г. - 0,49 на сто, от 01.11.2022 г. - 0,59 на сто, от 01.12.2022 г. –
1,30 на сто, от 01.01.2023 г. - 1,42 на сто, от 01.02.2023 г. - 1,82 на сто, от 01.03.2023 г. - 2,17
на сто, от 01.04.2023 г. - 2,47 на сто, от 01.05.2023 г. - 2,77 на сто, от 01.06.2023 г. - 2,96 на
сто, от 01.07.2023 г. - 3,12 на сто, от 01.08.2023 г. - 3,29 на сто, от 01.09.2023 г. - 3,53 на сто и
от 01.10.2023 г. - 3,64 на сто, от 01.11.2023 г. – 3,79 на сто, от 01.12.2023 г. – 3,80 на сто, от
01.01.2024 г. – 3,79 на сто, от 01.03.2024 г. – 3,80 на сто, от 01.04.2024 г. – 3,79 на сто, от
01.05.2024 г. – 3,78 на сто, от 01.07.2024 г. – 3,63 на сто, от 01.08.2024 г. – 3,53 на сто, и от
01.09.2024 г. – 3,54 на сто. Следователно уговореният в договора годишен процент на
разходите от 49,26 % към момента на сключване на договора е под предвидения в закона
петкратен размер на законната лихва. Ето защо съдът приема, че договореният лихвен
процент по договора не противоречи на закона, поради което и договореното между
страните възнаграждение е в размер на 1 742 лв. Съдът намира за неоснователна
претенцията на предявеното основание, поради което същото следва да бъде отхвърлено.
По отношение на наведеното основание за противоречие с добрите нрави, съдът
намира претенцията за неснователна, като ответното дружество е предоставило кредит на
ищеца при договорен лихвен процент, който се явява възнаграждение за предоставения
кредит, и не цели обогатяване за сметка на потребителя. За пълнота следва да се посочи, че
преди сключване на договора на ищеца е била предоставена информация и същият е имал
възможност да сравни предоставяната от ответника финансова услуга с други сходни
услуги, предлагани на кредитния пазар и да направи избор. Отделно от това ищецът е имал
право да реализира правото си на отказ по смисъла на чл. 29 от ЗПК в законоустановения
срок, което не е сторил. Ето защо съдът намира, че сключеният между страните договор не
противоречи на добрите нрави и претенцията на предявеното основание следва да бъде
отхвърлена.
Сключеният между страните договор е валиден и е породил своето правно действие.
С оглед неоснователността на предявените главни искови претенции, съдът следва да
се произнесе по предявения евентуален иск на заявените от ищеца основания. В случая
5
следва да се посочи, че съдът следва да се произнесе първо по основанието за нищожност на
клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора, предвидено в специалния закон, а след това на
основанието, предвидено в общия закон.
С клаузата на чл. 6, ал. 1 от процесния договор е договорена неустойка в размер на
6 160 лв. при непредставяне на гаранция по кредита по смисъла на чл. 4, ал. 3 от договора в
установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на договора. В
чл. 4, ал. 3 от процесния договор се садаржа задължение за потребителя в срок до края на
следващия ден от сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по кредита
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, като банковата
гаранция трябва да бъде за сума в размер от 5 742 лв. със срок на валидност до 26.09.2024 г.
От приетия като доказателство по делото погасителен план се установява, че общо
дължимата сума по кредита е в размер на 5 742 лв.
Съгласно чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП неравноправна е клаузата, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
Договореният размер на неустойката от 6 160 лв. е 154 % от стойността на
отпуснатия кредит от 4 000 лв. Така договореният размер съдът намира необосновано висок,
още повече че липсват данни за намаляване на кредитоспособността на потребителя по
време на действие на договора и настъпване на вреди за кредитора.
Съдът следва да съобрази задължителната практика на ВКС. Съгласно т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС
нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Кредиторът има право
на обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи. В конкретния случай по делото
не са направени възражения от ответника относно претърпени загуби или пропуснати ползи,
които биха могли да обосноват претендиране на неустойка в посочения размер. Така
претендираната неустойка в договора, сключен между страните, излиза извън присъщите
функции, поради което за съда се налага извод, че същата е нищожна. Клаузата,
предвиждаща неустойка е неравноправна, доколкото ищецът не е могъл да влияе върху
представените от ответното дружество условия, при които е бил сключен договорът. Ето
защо и претенцията на ищеца за прогласяване на клаузата за заплащане на неустойка за
нищожна като неравноправна се явява основателна, поради което и следва да бъде уважена.
С оглед основателността на иска на предявеното основание, претенцията за
установяване нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора на второто предявено
основание следва да бъде оставена без разглеждане.
По отношение на искането за присъждане на направените по делото разноски от
процесуалния представител на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът намира
същото за основателно, съразмерно с уважената част от исковите претенции, като в полза на
ищеца следва да бъдат възложени направените по делото разноски в размер на 646,60 лв. от
6
общо направените разноски от 876,08 лв., от които: сумата от 479,08 лв. – платена държавна
такса и сумата от 400 лв. – платено възнаграждение за вещо лице. В случая следва да се
отбележи, че в рамките на присъдения размер на разноските сумата от 246,60 лв.
съответства на дължимата държавна такса с оглед на цената на уважения иск. На ищцата се
дължат и разноски за адвокат. От представения по делото договор за правна защита и
съдействие е видно, че адвокатът е предоставил на ищеца безплатна правна помощ по реда
на чл. 36, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Ето защо на процесуалния представител
на ищцата следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 400 лв., представляващо
минималното такова. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът намира за
неоснователно с оглед присъдения минимален размер и при съобразяване на фактическата и
правната сложност на исковите претенции.
По отношение на искането за присъждане на направените по делото разноски от
процесуалния представител на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съдът намира
същото за неоснователно, поради което разноски в полза на ответника не следва да бъдат
присъждани.
С оглед на гореизложеното, Софийският районен съд, 155 състав,
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искови претенции от Д. Й. С., с ЕГН
**********, от гр. София, ж.к. „..............“, бл. ................, против „............“ ООД, с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „...................“ № .............,
представлявано от управителя И.Н.Х.-С., че клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 202211240239100059 от 24.11.2022 г. е нищожна като
неравноправна, като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за установяване по отношение на
ответника, че Договор за потребителски кредит № 202211240239100059 от 24.11.2022 г. е
нищожен поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона и неравноправност
на клаузата за възнаградителна лихва, и ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявената при
условие на евентуалност искова претенция за установяване по отношение на ответника, че
клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202211240239100059 от
24.11.2022 г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „............“ ООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „...................“ № ............., представлявано от управителя И.Н.Х.-С., ДА
ЗАПЛАТИ на Д. Й. С., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „..............“, бл. ................, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 646,60 лв. /шестстотин четиридесет и шест лева и
шестдесет стотинки/, представляваща напраевени по делото разноски.
ОСЪЖДА „............“ ООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „...................“ № ............., представлявано от управителя И.Н.Х.-С., ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Л. Ф., от САК, с личен № **********, с адрес: гр. София, ул.
7
„..................“ № ............., сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по чл. 36, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните пред Софийски градски съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8