№ 101112
гр. София, 16.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети август през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110143209 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2,т. 2 и т.3 от ГПК.
Образувано е по заявление на „С.К.“ ЕООД срещу Ц. Т. И. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за суми дължими по Договор за паричен
заем от 25.03.2022г.
Със заявлението се претендира неустойка за неизпълнение на договорно задължение и
такси за извънсъдебно събиране на вземането - неустойка за забава и друга такса за разходи
за събиране.
При извършената проверка за редовност, допустимост и основателност на заявлението,
съдът намира, че са налице основания същото да бъде отхвърлено в горепосочените части.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали
дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на
въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.
Относно неустойката за неизпълнение на договорно задължение :
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка
при непредоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави като критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №
1
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която
е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя, в
тридневен срок да предостави обезпечение по начина и реда, описан в договора и
отговарящо на условията по чл.33, ал. 1 ОУ. В чл. 6.2 от договора изрично е посочено, че
при неизпълнение на задължението от страна на заемополучателя същия ще причини на
кредитора вреди, за които се дължи неустойка като обезщетение, размерът на тази неустойка
е определен в размер на 95,81 лв., която се събира разсрочено ежемесечно.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
настоящото заявление се претендира неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в 3 дневен
срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на
това задължение е санкционирано с неустойка. При преценка на тези обстоятелства и
съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK,
съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение
на задължение различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят
всякога ще дължи неустойка в размер около половината от заетата сума, ако в краткия
тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е
изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е
свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това,
в хипотеза в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и
при този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи,
макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.
По тези съображения съдът приема, че претенцията на заявителя за неустойката
противоречи на добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка.
С оглед изложеното, заявлението в частта, с която се претендира неустойка за
неизпълнение на задължение в размер на 7,83 лв. следва да бъде отхвърлено на основание
чл. 411, ал. 2, т.2 и т. 3 ГПК.
2
Относно таксите за извънсъдебно събиране на вземането:
Съдът намира, че и клаузите, предвиждащи задължение за заплащане на такси за
събиране на вземането, една от които наименувана неустойка за забава, са нищожни, тъй
като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Това
е така, тъй като срещу тези такси не се дължи никакво поведение, а напротив –
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в
забава. Следователно, не става въпрос за никаква такса, защото не се дължи заради
извършени разходи, а самото наименование покрива неистинската цел на клаузата да служи
за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Ето защо, посочените клаузи са в колизия с императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приемат за нищожни. Тези наказателни клаузи
са в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си
представляват неустойки, излизащи извън присъщите им от закона функции, което също
влече нищожността им.
С оглед изложеното, заявлението в частта, с която се претендират неустойка за забава
на осн. чл. 7 от Договора, вр. чл. 37 от ОУ и чл. 3 от Тарифата към него в размер на 15,26
лв. и такса за разходи за събиране на вземането на осн. чл. 7 от Договора, вр. чл. 37 от ОУ в
размер на 50 лв., следва да бъде отхвърлено на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Съобразно отхвърлената част от вземанията, заявлението следва да бъде отхвърлено и
в частта за разноските над сумата от 51,76 лв. (общо държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер).
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, вх. №
217545/01.08.2023г. на „С.К.“ ООД, ЕИК: ... срещу Ц. Т. И. с ЕГН: **********, В ЧАСТТА
за сумите: сумата 7,83 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, сумата 15,26 лв., представляваща неустойка за забава и
сумата 50 лв., представляваща разходи за събиране на вземането, дължими по Договор за
потребителски кредит № 653731/25.03.2022г., както и в частта за разноските над сумата от
51,76 лв.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3