РЕШЕНИЕ
№ 893
гр. Пловдив , 24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и втори октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина С. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Б. Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20205300502101 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК ***** срещу Решение № 1393/14.04.2020 г. по гр.д.
№ 18724/2019 г. на ПРС, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя,
предявени по реда на чл.422 ГПК, да се признаят за установени вземанията
му към ответника Г. Б. Д. от гр.Пловдив за сумата от 605,20 лв.- главница по
Договор за паричен кредит № 3104874 от 15.12.2017 г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, сумата от 55,92 лв.-договорна лихва за
периода 22.01.2018 г.- 25.06.2018 г., сумата от 364,98 лв.- неустойка за
периода 29.01.2018 г.- 25.06.2018 г., 18 лв.- такса разходи, 71,38 лв.
обезщетение за забава за периода 23.01.2018 г.- 01.07.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда- 02.07.2019 г. до окончателното й изплащане, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК по ч.гр.д.№ 10990/2019 г. на ПРС.
В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност
на решението . На първо място жалбоподателят счита, че е допуснато
процесуално нарушение от районния съд, който, въпреки наличие на
предпоставките по чл.238 ГПК и направено искане не е постановил
1
неприсъствено решение. На следващо място се поддържа, че процесният
договор за паричен кредит отговаря на всички задължители реквизити
относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване
на креита и не противоречи на императивните правила в Закона за
потребителския кредит, поради което жалбоподателят не е съгласен с
правните изводи на съда, че процесният договор е недействителен на
специалното основание по чл.22 ЗПК. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на исковете. Евентуално настоява
за приложение на нормата на чл.23 ЗПК, по силата на която да бъде
присъдена чистата стойност по кредита. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е
действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото
на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са
допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната
част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна
материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно производство е
установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за съществуване на
парични вземания по договор за потребителски паричен кредит №
3104874/15.12.2017 г., сключен между ответника Г. Б. Д. и „Изи Асет
2
Мениджмънт“ АД, гр.*****, прехвърлени на ищеца с договор за цесия, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 10990/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив .
Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, не
се е явил в откритото съдебно заседание и не е заявил, че желае делото да се
гледа в негово отсъствие, поради което ищецът е поискал постановяване на
неприсъствено решение.
С протоколно определение районният съд е оставил без уважение
искането, като е посочил, че не са налице законовите предпоставки за това.
Постановил е обжалваното решение, в което е приел за установен сключения
между ответника и „Изи Асет Менджмънт“ АД договор за паричен заем от
15.12.2017 г., по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сумата от 700 лв., платими на 27 вноски в размер на 28,81 лева на
конкретно посочени дати на плащане, ведно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен процент от 40%, и годишен процент на разходите от 47,29
% и обща сума за връщане в размер на 777,87лв.
Прието e в решението, че вземанията по кредита са прехвърлени на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на 01.12.2018 г. по силата на договор
за цесия, която е съобщена на длъжника.
След проверка за наличие на основания за нищожност на договора за
кредит от вида на тези, за които е длъжен да следи служебно,
първоинстанционният съд е констатирал, че не са спазени изискванията на
чл.11, т.10 и т.11 от ЗПК, обуславящо недействителност на същия на
осн.чл.22 ЗПК. Допълнително е установил недействителност и на отделни
негови клаузи- за лихва и неустойка. При тези мотиви е отхвърлил изцяло
предявените искове, отричайки възможността за приложение на нормата на
чл.23 ЗПК, според която в подобни хипотези потребителят дължи само
чистата стойност по кредита, тъй като вземанията се претендират на
договорно основание, а разпоредбата се базира на института на
неоснователното обогатяване.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд
намира, че въззивната жалба е частично основателна.
На първо място следва да се посочи, че отказът на
3
първоинстанционния съд за постановяване на неприсъствено решение не
подлежи на инстанционна проверка, вкл. по пътя на обжалване на решението.
Законът е предоставил преценка за наличие на предпоставките за
постановяване на решение по чл.238 ГПК изключително на
първоинстанционния съд, като посочената норма не е императивна и съдът не
е длъжен да съобрази направено от ищеца искане в тази насока. В случая
първостепенният съд е извършил своята преценка и в съответствие с нея е
постановил изрично определение, както изисква разпоредбата на чл.239, ал.3
ГПК. Не се споделя оплакването в жалбата, че по този начин е ограничено
правото на защита на ищеца, тъй като последният не е бил лишен в нито един
момент, в т.ч. и в откритото съдебно заседание, да ангажира доказателства за
установяване на правнорелевантните за спора факти.
Законосъобразно съдът е предприел проверка за съответствието на
договора с императивни правни норми, както го задължава принципът за
законност, въведен с разпоредбата на чл.5 от ГПК.
Относно недействителността на договора, въззивният съд намира
следното:
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице
прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е
една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО
/сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита
на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на
Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и
законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със
самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ
примат над правото на отделните държави членки. Това принципно
становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз,
чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит
обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по –
малък от 12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът,
в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на
сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на
4
страните по него, размер на лихвения процент, който в случая е фиксиран за
целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на
погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, платими
на изрично посочени падежи , както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1,
т. 12 до т. 26.
Спазено е и изискването на чл.11, т.9 от ЗПК относно посочване на
лихвения процент и условията за прилагането му. В случая договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент, т.е. същият е непроменлива величина
за целия срок на договора, поради което и изискването за посочване на
условия, при които се прилага, не е било необходимо. Договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и
Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонетните на всяка една погасителна вноска- каква
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл
е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.
Налице обаче е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. ПОС намира, че посочените в договора годишен процент на разходите
от 47,29 % и общата сума за плащане от заемополучателя – 777,87 лв. не
съответстват на действителните такива. Съображенията за това са следните:
В чл.4, ал.1 от договора е предвидено задължение на
заемополучателя да предостави на заемодателя в тридневен срок от
подписването на договора едно от следните обезпечения: 1. Две физически
лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания- да
представи служебна бележка от работодател за размер на на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв., да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки или ако има- кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401
„Редовен“; 2. Банкова гаранция с бенефициер- заемодателя, за сумата по чл.2,
т.7 / общата сума, дължима от заемателя/ със срок на валидност- 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълниение на
това задължение в ал.2 е предвидена неустойка в размер на 447,93 лв., която
се заплаща от заемополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сумата от 16,59 лв.
5
Предвидено е още при сключването на договора, че неустойката по
чл.4, ал.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като
към вноската се добавя сума от 16,59 лева. Така въведените изисквания в
чл.4, ал.1 от договора за вида обезпечение и срока за представянето му,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по
договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това
настоящият състав намира, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, което представлява невярна и следователно
измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
В този случай приложение следва да намери разпоредбата на чл.23
ЗПК, съгласно която потребителят дължи само чистата стойност по кредита,
като не е необходимо такава претенция да се заяви самостоятелно и може да
се присъди при разглеждане на исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК
въз основа на договора. Нормата на чл.23 ЗПК е специална, като урежда по
6
императивен начин отношенията между потребителя и кредитора при
сключен договор за потребителски кредит, който е недействителен на
специалните основания по чл.22 ЗПК. Обичайно въпросът за
недействителността на такъв договор се поставя именно при предявен иск за
изпълнението му по реда на чл.422 ГПК, като дори без изрични възражения
съдът е длъжен да извърши проверка за съответствието на договора с
императивните изисквания по чл.10 и чл.11 ЗПК. След като констатира такова
несъответствие, съдът е длъжен да приложи както последиците по чл.22 ЗПК,
така и тези по чл.23 от с.з. Целта на разпоредбата е да уреди отношенията
между страните по договора, включително и като намери приложение по
предявен от кредитора срещу длъжника иск, основаващ на този договор. В
противен случай самостоятелното съществуване на разпоредбата в ЗПК би
било безпредметно, тъй като същата възпроизвежда общите правила на чл.34
и чл.55, ал.1 от ЗЗД, които биха могли да намерят приложение.
Така в настоящия случай, според твърденията на жалбоподателя
както в исковата молаб, така и във въззивната жалба, ответникът е платил по
договора сума в размер на 226,70 лв., в резултат на което е погасена част от
главницата и дължимата за връщане сума възлиза в размер на 473,30 лв. , до
който размер искът е основателен.
Поради изложеното обжалваното решение ще се отмени в тази
част, като се признае за установено , че ответникът дължи сума в размер на
473,30 лв.- представляваща чистата стойност по кредита, а в останалите му
части решението, като правилно , следва да се потвърди.
При този изход на делото следва да се преразгледа и отговорността
за разноските. С оглед частичното уважаване на исковете и на осн.чл.78, ал.1
ГПК на ищеца и жалбоподател ще се присъдят разноски по съразмерност ,
както следва: в заповедното производство- сумата от 31,82 лв. / включваща
съответната част от ДТ от 25 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 50 лв./,
за първоинстанционното производство- 140,70 лв./включваща съразмерната
част от ДТ от 225 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 100 лв./, както и
сумата от 94,50 лв. за въззивната инстанция / включваща съразмерната част
от ДТ от 125 лв. и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение/ или общо сума в
размер на .
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1393/14.04.2020 г. по гр.д.№ 18724/2019 г. на
7
Пловдивския районен съд в ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, ЕИК: ***** против Г. Б.
Д. с ЕГН ********** за признаване на установена дължимостта на сумата до
размер от 473,30 лв. главница по договор за паричен заем № 3104874 от
15.12.2017 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,вземанията по който са
прехвърлени на ищеца и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г. Б. Д. с ЕГН **********
дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, ЕИК: *****
сумата от 473,30 лв. главница по договор за паричен заем № 3104874 от
15.12.2017 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
02.07.2019 г. до окончателното й плащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение почл.410 ГПК по ч.гр.д.№
10990/2019 г. на Районен съд Пловдив.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1393/14.04.2020 г. по гр.д.№
18724/2019 г. на Пловдивския районен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА Г. Б. Д. с ЕГН ********** от гр.Пловдив да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, ЕИК: ***** със
седалище и адрес на управление: гр.*****, бул. "***** сумата от общо 267,02
лв. деловодни разноски .
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8