Р
Е Ш Е Н И Е
№ ................/24.07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на седемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН
ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 7763 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени
от „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, * чрез процесуалния
му представител – адв. Виолета Герова, срещу С.Ц.Т.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, обективно-кумулативно
съединени искове 1) по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал.1 от
ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 156,33
лв., представляваща сбор от задължения
за абонаментни такси и потребени * услуги за отчетен
период от 15.06.2015 г. - 14.08.2015
г. по договор за мобилни услуги
от 09.12.2014 г. за мобилен телефонен номер * по програма
Резерв 19,99 лв. с абонатен номер
№ *, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК
– 26.10.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена
Заповед № 8862/27.10.2017г. за изпълнение
на парично задължение в производството по ч.гр.д. №
16300/2017 г. на Районен съд – Варна; 2) по чл. 92 от ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати сумата
от 59,97 лв., (след допуснато изменение на иска посредством
намаляването му по реда на чл. 214 от ГПК) представляваща неустойка за предсрочното
прекратяване по вина на потребителя
на договор за мобилни услуги
от 09.12.2014 г. за мобилен телефонен номер ********** по програма Резерв 19,99 лв. с абонатен
номер № *, на основание раздел
чл. 11 от
договора, във връзка с чл. 19, б. „в“ от ОУ на
оператора.
В исковата молба ищецът поддържа,
че между страните е сключен договор за мобилни услуги
от 09.12.2014 г. за мобилен телефонен номер * по програма
Резерв 19,99 лв. с абонатен номер № * Поддържа се, че ответникът не изпълнил задълженията
си за заплащане
на дължимите месечни абонаментни такси и цената за потребените от него мобилни
услуги по договора, за което
са издадени и съответните фактури № № */15.07.2015 г. и */15.08.2015 г., на обща стойност 156,33 лв., фиксирана след сторниране на сумата от
4,56 лв. авансово
заплатени месечни такси. Поради неизпълнението на задълженията и на основание чл.19, б „в“ от ОУ, ищецът упражнил
правото си да прекрати едностранно
договора за мобилни услуги,
считано от спирането на достъпа
до услугите на оператора, на
дата 07.09.2015 г. От тази дата и на
основание чл. 11 от договора, поради прекратяването му по вина на
абоната ищецът начислил
на потребителя неустойка от 254,85 лв., формиран от
сбора на оставащите месечни абонаментни такси до края на
договора. Излага, че за вземането
от 156,33 лв. в негова
полза е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410
ГПК по ч ч.гр.д. № 16300/2017 г. по описа
на ВРС, която била връчена на
ответника по реда на чл.
47, ал.5 от ГПК, което обусловило правния интерес на ищеца от
предявяване на настоящите искове. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски за заповедното и за исковото производство.
В срока по чл.
131 от ГПК ответникът
С.Ц.Т. е подал отговор на исковата
молба, чрез назначения от съда
особен представител адв.
Г.Ж., в който се
поддържа становище за недопустимост на исковите претенции.
В тази връзка се сочи, че
е налице несъответствие между основанията на вземанията претендирани
в заповедното производство
и исковото такова, доколкото заповедта за изпълнение е издадена за задължения
по договор за мобилни услуги
от 09.12.2013 г., а в исковата
молба се твърди, че същите
се дължат по договор от
09.12.2014 г. Сочи се, че ответникът не
е страна по договор от 09.12.2013 г. В евентуалност се поддържа становище за неоснователност на исковете. Твърди се,
че претендираната неустойка по осъдителния
иск не е била предмет на
заявлението по чл. 410 от
ГПК. Наред с това се поддържа, че
ищецът не е отправил писмено предизвестие до абоната с подходящ срок за
изпълнение, а дори да се приеме,
че исковата молба служи за
изявление за разваляне на договора,
то тогава развалянето е настъпило много след момента
на начисляване на неустойката. На следващо място счита за неравноправна,
респективно нищожна, клаузата, с която е предвидена неустойка формирана като сбор от стандартни
месечни абонаменти дължими до края
на срока на договора, като
се позовава на чл. 146,
ал.1 и ал.5 от ЗЗП. По изложените
съображения се моли за отхвърляне
на исковете.
В о.с.з. ищецът не се явява. С
писмени молби по хода чрез адв. Герова поддържа исковата молба, като оттегля
частично претенцията за неустойка и свежда същата до размер от три месечни
абонаментни такси – общо 59,97 лв., който размер сочи, че кореспондира на
споразумение постигнато между „Т.Б.” ЕАД и Комисията за защита на
потребителите.
В о.с.з. ответникът, чрез
назначения от съда особен представител адв. Ж. поддържа изразената позиция по
спора.
СЪДЪТ, преценявайки
събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По настоящото
дело е приобщено ч.гр.д. № 16300/2017 г. по описа на ВРС, от което е видно, че в полза на
ищеца е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда
на чл. 410 от ГПК срещу
ответника съдържащо сумите, предмет
на предявените
установителни искове, както и че след връчването на заповедта по чл. 47, ал.5 от ГПК исковата
молба с претенциите по чл. 422 от ГПК е постъпила в срока
по чл. 415, ал.
1 от ГПК.
В производството по предявеният установителен
иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79 от
ЗЗД и осъдителен по чл. 92 от ЗЗД ищецът следва да докаже 1), че е изправна страна по валидно
възникнала облигационна връзка между страните в производството по сключен
договор за мобилни услуги; 2) предоставянето на услуги в полза на ответника; 3)
размера и периода на вземанията си; 4) изпадането в забава на ответника; 5) едностранното
предсрочно прекратяване на облигационната връзка; 6) наличието на активирана валидна
клауза за неустойка, съответно нейния размер.
По установителния иск:
В случая с оглед представените от ищеца писмени
доказателства, сред които двустранно
подписан Договор за
мобилни услуги № * от 09.12.2014 г. (л.6-8) съдът намира за установено, че между страните валидно е
възникнало договорно правоотношение по повод доставка на мобилни съобщителни услуги
предоставяни
от ответника на мобилен телефонен номер *. Въпреки естеството на престацията, доколкото не са наведени твърдения и
представени доказателства за уговорка в различен смисъл, процесните
договорните отношения се регламентират от общите правила за договорните
задължения с предмет натурална престация. Съответно, договорената
цена се дължи при реално извършена доставка.
В случая ищцовото
дружество е представило следните фактури за
дължими суми за абонаментни такси и реално потребление под формата на
изговорени минути за мобилен номер *: № */15.07.2015 г. (л.12) за отчетен период 15.06.2015 – 14.07.2015 г. на стойност 96,04
лв., № */15.08.2015 г. (л.13) за отчетен период 15.07.2015 – 14.08.2015 г. на стойност 64,85
лв. и № */15.09.2015 г. (л.37), с която от общия размер на задълженията по предходните фактури е
сторнирана сумата от 4,56 лв. По делото не са налице твърдения,
нито се установиха данни ответникът като потребител на мобилни услуги по
договора от 09.12.2014 г. да оспорва съдебно или извънсъдебно начислените суми
по фактурите, нито реалното доставяне на посочения в тях обем от конкретно и
детайлно индивидуализирани услуги. Следователно се налага извод, че ищецът е
извършил реална доставка на посочените съобщителни услуги, а за ответникът е
възникнала насрещната отговорност да ги заплати по уговорените между страните
цени. Доказването на последното обстоятелство е възложено именно в тежест на
ответника, който в случая дори не поддържа да е изправна страна по
облигационната връзки с ищеца, възникнала с договора от 09.12.2014 г. Наред с това от приетото по делото и неоспорено заключение на вещото лице Д.П.,
което съдът кредитира като обективно, компетентно и мотивирано, се установява,
че в периода 15.12.2014 г. – 15.10.2015 г. ответното дружество е издало фактури
на обща стойност от 688,90 лв., по които са извършени плащания в размер на
277,72 лв. до датата на изготвяне на заключението. Така експертът е установил,
че задълженията на абоната възлизат на 411,18 лв., която сума е формирана като
сбор на начислената с фактура от 15.10.2015 г. неустойка от 254,85 лв. и
непогасения остатък от цената на ползваните от абоната мобилни услуги от 156,33
лв. Поради това и доколкото по делото не са наведени твърдения, нито са установени
доказателства последната сума да е платена, съдът
приема за доказано, че ответникът я дължи на ищеца, поради което искът следва
да се уважи изцяло именно в предявения размер.
Приетите за доказана по основание и размер сума, следва да се присъди ведно
със законната лихва, считано от подаване на заявлението - 26.10.2017 г., така както е поискано.
По осъдителния иск:
Доколкото по-горе вече съдът намери за установено, че ответникът-абонат
не е заплатил ползваните от него мобилни услуги, за които операторът е издал
фактурите от 15.07.2015 г. и 15.08.2015 г., за ищеца е възникнало съответното преобразуващо
право едностранно да развали съществуващите облигационни връзки с ответника, съгласно
оправомощаващия го за това текст на приложимите чл.
19, б. „в“ от ОУ (л. 15-21), действали към момента на сключване на договора от
09.12.2014 г. Съгласно цитираната клауза мобилният оператор има право
едностранно да прекрати индивидуален договор, в случай че потребителят не е
платил дължими суми след изтичане на сроковете за плащане.
Доколкото неизпълнението е на парично
задължение, преди да настъпи развалянето на договора по силата на чл. 87, ал.1
и 2 от ЗЗД кредиторът е длъжен да отправи писмено изявление до длъжника съдържащо
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока
договорът ще се смята за развален (при липса на представени доказателства, че
страните са уговорили начин на разваляне на договора извън общите правила на
чл. 87 от ЗЗД). В случая ищецът не е ангажирал никакви доказателства да е
изявил воля за прекратяване на договорите, от които да бъде направен извод, че
е упражнил правото си по реда посочен в чл. 87, ал.2 от ГПК и волеизявлението
му да е стигнало до потребителя. Дори да се приеме, че ищецът е упражнил това
право с връчената на ответника, чрез особения му представител, искова молба, това
не променя обстоятелството, че към момента на начисляване на неустойката от
ищеца, не са били налице основанията за нейното възникване, а именно
едностранно прекратен договор за мобилни услуги. По изложените съображения
съдът намира, че към момента на нейното начисляване не е бил осъществен
фактическият състав активиращ неустоечната клауза.
Респективно към момента на предявяване на осъдителната претения
ищецът не е бил титуляр на твърдяното от него материално право и искът с правно
основание чл. 92 от ЗЗД се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
Отделно от горното следва да се посочи, че съдът следи служебно за
нищожността на договорните клаузи, когато са е свързани с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията
и доказателства по делото. В този смисъл: Решение № 178/26.02.2015 по т.д. №
2945/2013 г., ВКС, II т.о. и Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г., ІІ т.о., ВКС, т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 5.06.2010 г. по т.д. № 1/
2009 г. на ОСТК на ВКС. В тази връзка съдът намира, че клауза като
уговорената в процесния договор за мобилни услуги (л.
7, пасаж четири, изр. първо), която предвижда при едностранно прекратяване на
договора от оператора в тежест на потребителя да се възложи задължение за
заплащане на неустойка в размер на сбора от непадежиралите
абонаментни такси, не пораждат задължения за абоната като нищожни поради
накърняване на добрите нрави по следните съображения:
Действително липсва нормативно ограничение страните по
договор за услуга да уговорят помежду си клауза за едностранно му прекратяване
преди изтичане на срока, по волята, на която и да е от страните или на една
определена от тях. Допустимо е също така уговарянето от страните на неустойка
за вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор за услуга, но само в
рамките на присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се
извършва към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по т.д. № 1/ 2009 г.
на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изходи преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации: мобилният оператор се задължава да предостави на
потребителя ползването на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а
потребителят – да я заплати, но само срещу предоставената му услуга. При това
положениe ако е
уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер
на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му,
мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора. Следователно
при съпоставяне на размера на очакваните при сключване на договора вреди от
предсрочното прекратяване от страна на продавача и размера на конкретно
договорената неустойка (всички неплатени по договора абонаментни вноски до края
на срока му) е налице несъответствие, с което се нарушава принципът за
справедливост. Последният е
залегнал в основата на разбирането, че с оглед защита на обществените отношения
като цяло участниците в гражданския и търговския оборот следва да упражняват
правата си и изпълняват задълженията си в съответствие с добрите нрави. В
обобщение уговорката за неустойка поради неплащане на сума по договора,
определена в размер на всички вноски за периода от прекратяване на договора до
изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави
на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В този смисъл е практиката на ВКС: Решение
№ 110/21.07.2016 г. по дело № 1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о. Констатираната нищожност
на клаузата лишава същата от възможността да породи правни последици още към
момента на нейното уговаряне, т.е. годността ѝ да бъде основание за
валидно вземане за неустойка. Следователно иррелевантно
е обстоятелството, че понастоящем ищецът поддържа претенцията си само за част
от първоначално претендираното вземане за неустойка
от 254,85 лв., която счита, че не е прекомерна (59,97 лв.), след като релевираното основанието за нейното възникване е доказано
нищожно.
С оглед изхода на спора и направеното искане, на ищеца следва да бъдат възстановени
част от направените разноски, съразмерно на уважената част от първоначално
предявените искове. В тази връзка с оглед поисканите и доказани разноски, съдът
намира че с решението на ищеца следва да се присъдят следните суми – 8,80 лв. за държавна такса и 63,10 лв. за адвокатско възнаграждение
в заповедното производство на основание т.12 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и 26,29
лв. за държавна такса, 63,10 лв. адвокатско възнаграждение, 105,17 лв. депозит
за особен представител на ответника и 70,10 лв. депозит за вещо лице в исковото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Ц.Т., ЕГН: **********,
с адрес: ***, дължи на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *, с адрес: ***, ж*, сумата от 156,33 лв. (сто петдесет и шест лева и
тридесет и три стотинки), представляваща сбор от задължения
за абонаментни такси и потребени мобилни услуги за отчетен период
от 15.06.2015 г. - 14.08.2015 г. по
договор за мобилни услуги от 09.12.2014 г. за мобилен телефонен номер * по програма
Резерв 19,99 лв. с абонатен
номер № *, ведно със законната лихва
върху главницата, от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК – 26.10.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума
е издадена Заповед № 8862/27.10.2017г.
за изпълнение
на парично задължение в производството по ч.гр.д. №
16300/2017 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.Б.”
ЕАД,
ЕИК *, с адрес: ***, * срещу С.Ц.Т., ЕГН: **********, с адрес: *** иск по чл. 92 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от
59,97
лв., представляваща неустойка за предсрочното
прекратяване по вина на потребителя
на договор за мобилни услуги
от 09.12.2014 г. за мобилен телефонен номер * по програма
Резерв 19,99 лв. с абонатен номер
№ *, на основание
раздел чл. 11 от договора,
във връзка с чл. 19, б. „в“ от
ОУ на оператора.
ОСЪЖДА С.Ц.Т., ЕГН: **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.Б.” ЕАД,
ЕИК *, с адрес: ***, * сумата 71,90 лв. (седемдесет и един лева и деветдесет
стотинки),
представляваща сторените съдебно-деловодни разноски в заповедното производство по ч. гр.
д. № 16300/2017 г. по описа
на ВРС, както и сумата 264,66 лв. (двеста шестдесет и четири лева и шестдесет
и шест стотинки), представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание
чл. 78, ал.
1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: