№ 931
гр. София, 16.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20221110112739 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1 и 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от [***],
ЕИК [***] срещу С. Н. А., ЕГН **********, с която са предявени искове за признаване на
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1000 лв., представляваща главница
по Договор за кредит № [***] от 07.10.2015 г., сключен между [***] и ответницата, сумата
от 198,69 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 31.10.2015 г. до
31.07.2016 г., и сумата от 591,96 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
31.10.2015 г. до 23.02.2021 г., ведно със законна лихва от 08.07.2021 г. до окончателното
изплащане на главницата, за които суми имало издадена в негова полза Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 12.07.2021 г. по ч.гр.д. № 1517/2021 г. по описа на РС-гр.
[***].
Ищецът [***], ЕИК [***], твърди, че на 07.10.2015 г. между [***], в качеството на
кредитор и С. Н. А., в качеството на кредитополучател, бил сключен Договор за паричен
заем № [***], като на ответницата била предоставена в заем сумата от 1000 лв. при ГЛП от
41,24 % и ГПР от 50 %, с краен срок за връщане - 31.07.2016 г., платима на 10 месечни
вноски, всяка в размер на 119,86 лв. Сумата, която последната следвало да върне, ведно с
договорната лихва за срока на договора, била в размер на 1198,60 лв. Посочва, че с Договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. „[***] е прехвърлило процесните
вземания по договора за кредит на [***], за което ответницата била уведомена по имейл на
05.04.2021 г. Твърди се, че ответницата не изпълнила задълженията си по договора за
кредит, с оглед което сумата по кредита станала изискуема с изтичане крайния срок за
погасяването й. Сочи се, че за времето, през което е обявено извънредно положение на
територията на Република България, не е начислявана лихва за забава. Ищецът моли съда да
признае за установено, че ответницата му дължи заявените суми. Правният интерес от
1
предявените искове ищецът обосновава с даденото указание от съда в Разпореждане №
3185/08.10.2021 г. по ч. гр. д. № 1517/2021 г. по описа на РС- гр. [***]. Претендира разноски.
Към исковата молба ищецът представя само писмени доказателства, като в хода на
съдебното дирене и след разпределение на доказателствената тежест от съда, не е ангажирал
допълнителни такива, нито е заявил относими и допустими доказателствени искания,
въпреки заявената готовност да сочат такива.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата С. Н. А., ЕГН **********, подава отговор на
исковата молба, чрез особен представител адв. К. Т., с който оспорва исковете по основание
и размер. Посочва, че представените писмени документи не са надлежно заверени от ищеца.
Оспорва да е получила заемната сума. Счита за недоказано предаването на сумата по
кредита, поради липса на приложено платежно нареждане по делото. Оспорва да е била
уведомена за извършената цесия. Посочва, че от изложеното в исковата молба не става ясно
по кой договор за кредит се сочи ответницата да е длъжник, респективно- каква сума й е
била отпусната. Счита, че договорът с [***] противоречи на добрите нрави. Договорната
лихва била прекомерна. Посочва, че ГПР надвишава максималния праг. Моли за отхвърляне
на исковете.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното:
От приетите по делото писмени доказателства, приложени към ч.гр.д. № 1517/2021
г.по описа на РС- [***], в т.ч. договор за потребителски кредит № [***]/07.10.2015 г. и
Приложение № 1 към него с включен Погасителен план, Общи условия на „[***] за
предоставяне на кредити и Разписка за изплатена сума по кредит, се установява, че на
07.10.2015 г. между „[***] и С. А. е бил сключен договор за заем, по силата на който
кредиторът е предоставил в заем на кредитополучателя сумата от 1000 лв., предадената й в
брой в деня на сключване на договора, видно от разписката за изплатена сума. Ответникът
не е оспорил истинността на приетата разписка за изплатена сума по кредит от 07.10.2015 г.,
поради което съдът приема, че същата вярно отразява вписаното в нея обстоятелство, че на
кредитополучателя А. е предадена в брой сумата от 1000 лв., предмет на договора за
потребителски кредит № [***]/07.10.2015 г. Последното води до извод, че е неоснователно
възражението на ответника, че по делото не се доказва предаването на сумата по заема на
заемополучателя.
От приложения към договора погасителен план се установява, че кредитополучателят
следва да върне заетата му сума в срок от 10 месеца, на равни месечни вноски, всяка от по
119, 86 лв., като последната падежна дата била 31.07.2016 г., към която няма данни кредита
да е бил погасен от ответника по делото.
Ответникът не оспорва, че задълженията му към [***] по процесния договор за
потребителски кредит № [***] от 07.10.2015 г. са прехвърлени чрез договор за продажба и
цесия на вземания от 02.03.2021 г. на [***], което дружество е ищец в настоящото
производство. От представено по делото уведомление за цесия на основание чл. 99, ал. 3
ЗЗД от 05.04.2021 г. се установява, че всички вземания на цедента, посочени в Приложение
№ 1 към договора за цесия от 02.03.2021 г., били прехвърлени изцяло на цесионера, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, където има такива, включително
всички изтекли лихви. Цедентът потвърдил изрично, че упълномощил цесионера да уведоми
от негово име, но за своя сметка, в качеството му на нов кредитор на всички длъжници по
вземанията, посочени в Приложение № 1 към договора за цесия, за извършеното
прехвърляне. Страните по цесията се съгласили, че ако на или след датата на приключване
на сделката цедентът получи плащане (цялостно или частично) по някое от продадените и
прехвърлени вземания, сумите, събрани от задължените лица в резултат на доброволно
изпълнение, щели да бъдат незабавно превеждани по банковата сметка на цесионера.
2
Видно от нотариално заверено пълномощно кредиторът упълномощил [***] да го
представлява пред длъжниците на кредитора и пред трети лица, като има право да
уведомява от името на [***], но за своя сметка по предвидения в българското
законодателство ред всички длъжници на дружеството и всички трети лица за сключения
договор за цесия, съгласно който вземанията на кредитора към всеки конкретен длъжник,
посочен в Приложение № 1 към Договора за цесия, се прехвърлят в полза на цесионера.
Пълномощникът имал право да извършва всички необходими правни и фактически действия
с оглед надлежното уведомяване на длъжниците по вземанията, предмет на договора за
цесия. В изпълнение на дадените с цитираното пълномощно права ищцовото дружество
приложило към исковата молба уведомление до ответника за извършената цесия, както и
нарочно изпратено такова до ответника, на посочения от нея имейл адрес в договора за
потребителски кредит. Уведомлението за цесията е било изпратено и на посочения в
договора за кредит настоящ адрес на кредитополучателя А., като от същия адрес писмото е
върнато с отбелязване, че адреса е променил адреса си. Следователно, ищеца е предприел
опити по всички възможни начини и канали за комуникация, да уведоми лично
кредитополучателя А. за извършеното прехвърляне към него, на вземанията на кредитора
[***], а липсата на получаване не може да се тълкува в негова вреда.
Не се твърди и няма данни договорът за потребителски кредит да е бил обявен за
предсрочно изискуем, поради което съдът приема, че изискуемостта на вземанията на
кредитора по процесния договор за кредит № [***]/07.10.2015 г. е настъпила с крайния срок
за погасяване на задълженията, посочен в погасителния план - 31.07.2016 г.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК (отм.), вр. чл. 240, ал. 1,
вр. чл. 99 ЗЗД:
За основателността на посочения иск следва да бъдат установени следните
предпоставки: възникването на облигационно отношение, на основание договор за
потребителски кредит между [***] и ответницата С. Н. А., по силата на който кредиторът
[***] е предоставил на ответницата /кредитополучател/ сумата, посочена в договора, а за
последната е възникнало задължението за връщане в уговорените размери и срокове, както
и основанието и размера на непогасените задължения за плащане на възнаградителна лихва
върху главницата; валиден договор за цесия относно процесното вземане между [***] и
ищеца и надлежно уведомяване на ответницата за цесията, които факти са възложени в
доказателствена тежест на ищеца по делото.
Съдът приема при съвкупния анализ на приетите писмени доказателства, че ищеца
провежда успешно доказване на основанието на своите вземания, като следва да се приеме
за установено в производството, че между цедента на ищеца, в лицето на [***] и ответника
С. А., като кредитополучател, по силата на сключения на 07.10.2015 г. договор за
потребителски кредит № [***], е възникнало облигационно отношение, по силата на което
кредиторът е предоставил в заем на кредитополучателя сумата от 1000 лв., която последния
е следвало да върне до 31.07.2016 г. Кредитодателят е изпълнил задълженията си по
договора (предал е сумата по него), респективно за ответника е възникнало задължение да
върне получената сума и договорената надбавка (във фиксиран размер от 198,60 лв.)
съобразно уговореното в погасителния план, но ответникът при нарочно възложена
доказателствена тежест за този факт, не доказва извършени плащания по договора.
Задълженията на ответника А. към [***] са били прехвърлени валидно с договор за
цесия от 02.03.2021 г. към ищцовото дружество. Съобщаването за извършената цесия е
извършено с приложено към исковата молба уведомление, изпратено чрез цесионера
(изрично упълномощен за това действие от страна на цедента), изпратено по имейл на
ответника, както и на адреса за коренспонденции, посочен от А. в договора за
3
потребителски кредит № [***]/07.10.2015 г. Съгласно съдебната практика на ВКС
установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между
длъжника и стария кредитор (цедента), напълно логично е въведеното от законодателя
изискване съобщението за прехвърляне на вземането да бъде извършено именно от стария
кредитор. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75,
ал. 1 ЗЗД. От друга страна, в производството не се твърди, нито доказва извършване на
каквото и да е плащане от страна на кредитополучателя, както към стария, така и към новия
кредитор, в лицето на цесионера. От настъпване на изискуемостта на вземанията на
кредитора до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда е изминал срок
почти 5 години, в който период няма данни А. да е погасила задълженията си, нито да е
правила опити за плащане към стария кредитор.
С оглед всичко изложено дотук настоящият съдебен състав намира, че по делото се
установява безспорно, че. искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК (отм.),
вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД е установен в своето основание, поради което съдът следва
да разгледа направените от ответника възражения за неговия размер.
Въпреки многото заявени възражения от особения представител на ответника, с
отговора на исковата молба няма заявено възражение за погасяване на вземанията на
кредитора по давност, което пък би било основателно що се касае до претенциите за
договорна лихва и обезщетението за забава, които се погасяват с кратка тригодишна
давност.
Ответникът счита разпоредбата в договора за потребителски кредит, сочеща
фиксиран лихвен процент от 41, 24 % за недействителна(нищожна) като противореща на
добрите нрави, при което с претендираната възнаградителна лихва от 198, 60 лв. ищеца
неоснователно би се обогатил за сметка на кредитополучателя.
Съгласно Т.VІІ, т.6 от Общите условия, приложими към договора, за ползвания
кредит кредиторът има право на лихва, чийто размер се определя в договора. В процесния
договор за потребителски кредит № [***]/07.10.2015 г. е посочен фиксиран лихвен процент
от 41, 24 %. Общият размер на договорното възнаграждение е предварително определен в
погасителния план на база лихвения процент по договора за потребителски кредит. В
настоящия случай е уговорен лихвен процент в размер на 41,24 %, като общо дължимата
сума по кредита е посочена в размер на 1198,60 лева, тоест уговорената възнаградителна
лихва е в размер на 198,60 лева. Със заявлението по чл.410 от ГПК ищецът е претендирал
ответника да му заплати възнаградителната лихва, дължима за периода от 31.10.2015 г.
първата падежна дата по ДПК до 31.07.2016 г. (последната падежна дата съгласно ПП).
Ищецът твърди, че ответника не е извършвал погасявания по ДПК, а ответникът не
установява противното, т.е. плащането на дължимата главница и възнаградителна лихва.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Нарушението на този императив води до
нищожност на клаузата – аргумент от чл.19, ал.5 ЗПК. Разпоредбата в сила от 23.07.2014г.,
но и преди обективиране на ограничението в закона, съдебната практика е приемала, че
такъв размер нарушава принципа за справедливост в гражданските правоотношения и
обогатява неоснователно кредитора, което прави клаузата от договора нищожна, като
накърняваща добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, а завишението над този праг не може
да се оправдае с риска на кредитора.
В настоящия случай ГПР е на границата на нормативно установеното ограничение
4
(посочен е като 50 %), а ГЛП е 41.24 %. За размера на ГЛП няма изрична разпоредба, която
да го лимитира. Действително, лихвеният процент надхвърля трикратния размер на
законната лихва, който максимален праг е намерил отражение в съдебни решения на ВКС, с
които касационната инстанция е обосновала извод, че възнаградителната лихва е
прекомерна и нарушава правилото за равнопоставеност на страните в гражданските и
търговските отношения, когато заемополучателят притежава качеството потребител, както е
в настоящия случай. Преценката дали възнаградителната лихва по потребителските кредити,
определена над трикратния размер на законната лихва е прекомерна при условие, че ГПР е в
рамките на нормативно определеното ограничение, се прави, с оглед конкретния спор. По
процесния договор е видно, че заемът не е обезпечен и е краткосрочен (в рамките на 10
месеца), което разкрива за кредитора по-висок риск от неудовлетворяване на вземането от
страна на този потребител. Именно рискът е определящ за кредитора в решението му дали
да предостави паричните средства и при какви условия. В настоящият случай, кредиторът е
предложил, а потребителя приел да погасява заема при лихвен процент по-висок от
трикратния размер на законната лихва, изхождайки от риска при предоставяне на ресурса,
изведен от финансовото положение на заемополучателя и неговото поведение в този вид
договорни отношения. В този смисъл, поетия риск за кредитора е по-висок от обичайния,
поради което и завишеният лихвен процент е разумен, а ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК
не е нарушено. По изложените съображения, съдът намира, че уговорката между страните за
размера на възнаградителната лихва не се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави
или противоречаща на закона, нито се явява уговорена при нарушаване изискването за
равнопоставеност на страните в гражданските отношения.
Доколкото съдът приема, че изискуемост е настъпила на дата не по-късна от
посочената от ищеца в заявлението по чл.410 от ГПК такава – 31.07.2016 г., то и искът за
възнаградителна лихва е изцяло основателен и следва да бъде уважен за сумата от 198,60
лева, представляваща дължимата договорна лихва за целия срок на договора, съгласно
уговореното между страните.
Относно предявения иск за лихва за забава за сумата от 591,96 лв..:
Съгласно Раздел Х, т.2 от Общите условия на [***], в случай на забава на плащането
на погасителна вноска, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с всички
разноски за извънсъдебното и/или съдебно събиране на вземането. По делото не се твърдят,
нито доказват разноски за извънсъдебно събиране на вземането.
По делото не са ангажирани доказателства и не са въведени твърдения от страна на
ответника за извършени плащания, като от представеното извлечение се установява, че от
момента на усвояване на заетата сума от 1000 лв., не са извършвани никакви плащания по
кредита. Ищецът претендира установяване на мораторна лихва за периода от падежа на
първата погасителна вноска (31.10.2015 г.) до 23.02.2021 г., дата предхождаща подаването
на заявлението по чл.410 от ГПК в съда, в сочен размер от 591,96 лв. При липсата на
доказателства по делото за размера на обезщетението за забавено плащане в размер на
законната лихва върху непогасения остатък за главница за периода от 31.10.2015 г. до
23.02.2021 г. съдът, с оглед на правомощията си по чл.162 ГПК, определя същия чрез лихвен
калкулатор, като дължимото се на ищеца обезщетение за забава, възлиза в размер на 591,96
лв., колкото се претендира и от ищеца, поради което искът следва да се уважи изцяло.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, право на разноски има само ищеца, който претендира и
доказва такива в размер от 114,19 лв. за заплатена държавна такса в исковото производство,
като претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът му определя в минимален
размер от 100 лв., изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната
помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Въпреки, че
5
ищецът е заявил за присъждане и сторените в заповедното производство разноски в размер
на 135,81 лв., в досието на ч.гр.д. № 1517/2021 г. по описа на РС – [***] няма данни за
присъдени съдебни разноски в полза на заявителя, видно от издадената Заповед за
изпълнение № 950 от 12.07.2021 г. Въпреки това, от доказателствата по делото, се
установява, че дължимата за заповедното производство д.т. от 35,81 лв., която е била
приспадната от исковия съд при определяне дължимата за исковото производство държавна
такса, действително е била внесена по сметка на съда от заявителя, поради което съдът
счита, че същата следва да се признае на ищеца и с настоящото решение да му се присъди,
т.е. да се възложи в отговорност на ответника. Последния, с оглед уважаването на исковите
претенции, ще следва да възстанови на ищеца и заплатения от последния депозит от 400 лв.,
послужил за изплащане възнаграждението на назначения на ответника, особен
представител.
С оглед изхода на настоящия спор и предвид даденото в т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК ВКС, разрешение ответникът
С. Н. А. следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество сумата в общ размер на
650,00 лева, представляваща направените в заповедното и в исковото производство съдебни
разноски за държавна такса, депозит за особен представител и дължимо юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 4 от Закона за
потребителския кредит (отм.), вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД, че в полза на [***], ЕИК
[***], представлявано от управителите [***], със седалище и адрес на управление [***] има
непогасени вземания от страна на ответника С. Н. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в
[***], обл. [***], [***] за сумата от общо 1 790,56 лв., от която сума 1000 лв. - изискуема
главница по договор за потребителски кредит № [***] от 07.10.2015 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
09.07.2021 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; 119,86 лв. – дължима
договорна лихва за периода от 31.10.2015 г. до 31.07.2016 г. и 591,96 лв. – обезщетение за
забава при плащането на главницата от 1000 лв., дължимо за периода от 31.10.2015 г. до
23.02.2021 г., за които вземания е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 12.07.2021 г., издадена по ч. гр. д. № 1517 по описа за 2021 г.
на Районен съд – [***].
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, С. Н. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес в [***], обл. [***], [***] да заплати на [***], ЕИК [***], представлявано от
управителите [***], със седалище и адрес на управление [***], направените в исковото и в
заповедното производства разноски в общ размер на 650,00 лева за внесена държавна такса,
депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с уважената
част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 1517 по описа за 2021 г. на
Районен съд – гр. [***], като делото се върне на заповедния съд, след влизане на решението
по гр.д. № 12739/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение,
164 състав, в сила, за издаване на изпълнителен лист в полза на заявителя за признатите му с
6
установителния иск суми.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7