Р Е Ш Е
Н И Е
№………/……02.2020 г.
гр.Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Христина Атанасова,
като разгледа докладваното от съдията Петров
въззивно търговско дело № 1949 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното производство е разгледано по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба вх. № 81891/06.11.2019г. на ВРС, подадена от П.К.П., ЕГН **********,
постоянен адрес ***, чрез назначения му особен представител адв. И.К. от ВАК,
срещу решение № 4269/30.10.2019 год., постановено по гр.дело № 18695/2018 год.
на РС – Варна, с което е прието за установено в отношенията между страните, че П.К.П.,
ЕГН **********, постоянен адрес *** дължи на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“,
Експо 2000, бул. Никола Вапцаров №55 следните суми, за които е издадена Заповед
№ 5115/18.07.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС: сумата от 9 881.98 лева
(девет хиляди осемстотин осемдесет и един лева и деветдесет и осем стотинки),
представляваща главница по договор за банков кредит от 10.06.2013г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК –
17.07.2014г. до окончателното изплащане на задължението, редовна лихва в размер
на 578.04 лева (петстотин седемдесет и осем лева и четири стотинки) за периода
от 05.10.2013г. до 09.06.2014г. /вкл./, както и наказателна лихва в размер на
241.62 лева (двеста четиридесет и един лева и шестдесет и две стотинки) за
периода от 05.11.2013г. до 16.07.2014г. /вкл./, осъден е П.К.П., ЕГН **********
да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 214.03
лева, представляваща направени в заповедното производство разноски, сумата от
1932.30 лева, представляваща направени в исковото производство разноски.
В
жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че ищецът не е доказал качеството
на лицата Ц,Т.и К.Т., които са извършвали действия от името на банката по
договора с ответника. Излага, че не са установени предпоставките за
настъпването на предсрочна изискуемост на вземането по договора, т.к. поканата
не е връчена на длъжника, а на трето лице. Излага, че предвид заключението на
вещото лице по съдебно-почерковата експертиза и разпита му в съдебно заседание,
не може да се направи категоричен извод, че ответникът е подписал договора за
заем.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК, въззиваемата страна „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
чрез ю.к. А.Ц., в писмен отговор оспорва жалбата и от своя страна излага
коментар на изложените в нея оплаквания. Счита, че постановеното
първоинстанционно решение и възприетите в него мотиви са в унисон със събраните
в хода на производството доказателства и при правилно приложение на
материалните и процесуални правни норми. Счита решението на ВРС за правилно и
законосъобразно, поради което отправя искане за потвърждаването му и претендира
присъждане на разноски, вкл. възнаграждение за представителство от
юрисконсулт.
В насроченото
пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът П.К.П., чрез
назначения му особен представител адв. И.К. от ВАК, моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено.
Въззиваемата страна „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД се представлява
от юрисконсулт А.Ц., която моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението на ВРС
потвърдено.
За да се
произнесе по спора Варненски окръжен съд съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по искова молба от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу П.К.П.,
с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.430 ТЗ за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответника дължи на ищцовото дружество следните суми, за които е
издадена Заповед № 5115/18.07.2014г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС: сумата
от 9 881.98 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от
10.06.2013г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
по чл. 417 ГПК – 17.07.2014г. до окончателното изплащане на задължението,
редовна лихва в размер на 578.04 лева за периода от 05.10.2013г. до
09.06.2014г. /вкл./, както и наказателна лихва в размер на 241.62 лева за
периода от 05.11.2013г. до 16.07.2014г. /вкл./. В условията на евентуалност,
при отхвърляне на предявените установителни искове и приемане, че не е настъпила
автоматична предсрочна изискуемост на вземанията се предявяват осъдителни
искове за същите вземания.
Ищецът твърди,
че на 10.06.2013г. е сключен договор за потребителски кредит между „Райфайзен
Банк България“ ЕАД и П.К.П.. Съгласно уговореното между страните ищцовата
страна предоставила на ответника потребителски кредит в размер на 10231 лева,
срещу задължение да върне заетата сума и уговорената възнаградителна лихва на
84 месечни вноски, дължими до 05-то число на съответния месец, при краен срок
за погасяване на задълженията по кредита 05.06.2020г. Съгласно чл.4.2 от
договора страните се договорил кредитополучателя да заплаща на банката годишна
лихва в размер на 6-месечен SOFIBOR + 8.026 пункта надбавка, а в чл.4.1 бил
уговорен период от 12 месеца, през който да е дължима от ответника фиксирана
лихва в размер на 9.50%. Съгласно чл.4.6 от договора при забава в плащанията на
някоя от погасителните вноски на кредитополучателя по каквато и да е причина,
както и при предсрочна изискуемост на кредита, просрочената част от главницата
се олихвявала с лихва в размер на договорения лихвен процент плюс наказателна
надбавка от 10%. Кредитополучателят изпаднал в забава за вноските по
погасителния план с падежни дати: 05.11.2013; 05.12.2013; 05.01.2014; 05.02.2014;
05.03.2014; 05.04.2014 ; 05.05.2014 и 05.06.2014. С оглед неизпълнението и на
основание чл.60, ал.2 ЗКИ до кредитополучателя било изпратено писмо с изх.№
ИЗХ-001-42910. Писмото било получено на постоянния и настоящ адрес на
ответника, посочен в титулната част на договора. Поради липсата на изпълнение,
ищецът счита, че в негова полза са възникнали вземанията посочени в исковата
молба. По заявление на ищеца било образувано ч.гр.д.№ 9416/2014г. по описа на
РС Варна и в негова полза била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, която била връчена при условията на чл.47,
ал.5 ГПК и за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на иск за
установяване дължимостта на вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по
чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му по делото
особен представител, който оспорва иска. Оспорва подписите положени в договор
за банков кредит от 10.06.2013г. и погасителен план, приложени към исковата
молба, да са положени от ответника П.К.П.. В условията на евентуалност оспорва
наличието на неплатени вноски от страна на ответника към 05.06.2014г. Оспорва
се също представителната власт на Ц,Т.и К.Т. по отношение извършване на правни
действия срещу ответника. Особеният представител на ответника оспорва писмото
от 05.06.2014г. да е достигнало до него, като същото било получено от Г.Т., без
да е ясно в какво качество ѝ е връчено писмото. Оспорват се предявените искове по размер, с
твърдения, че ответникът е изправна страна по договора за кредит. Предявените в
условията на евентуалност осъдителни искове били преждевременно предявени, тъй
като исковата молба не била връчена на ответника или на негов пълномощник, а на
особен представител назначен от съда. Моли за отхвърляне на предявените искове
като неоснователни.
Съдът, след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка
настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл.422 във вр. с
чл.415 ГПК за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по
същество на спора.
С отговора на
исковата молба са оспорени подписите положени в договор за потребителски кредит
от 10.06.2013г. и погасителен план, приложени към исковата молба, да са
положени от ответника П.К.П.. Районният съд е назначил съдебно-почеркова
експертиза за установяване дали подписите за кредитополучател и ръкописният
текст „П.К.П.“, положени в договор за потребителски кредит от 10.06.2013г. и
погасителен план са изпълнени от П.К.П.. Вещото лице е дало заключение, че
подписите в договор за потребителски кредит от 10.06.2013г. и погасителен план
са положени от ответника П.К.П.. Вещото лице е записало в заключението си, че
не е установен сравнителен ръкописен текст изпълнен от лицето, поради което не
може да се отговори на въпроса дали имената „П.К.П.“ са изписани от лицето. В
заключението е записано, че като сравнителен материал за подписа на лицето са
използвани подписи, които то е положило при подаване на документи за
самоличност. В проведеното съдебно заседание на ВРС на 30.09.2019г. вещото лице
е потвърдило, че подписите категорично са изпълнени от ответника. Страните не
са оспорили заключението, което е прието в същото съдебно заседание. Поради
това, въззивният съд намира за необосновани доводите във въззивната жалба, че
заключението е в голяма степен разколебано и не може да се направи категоричен
извод, че подписът под договора е на ответника. Въззивният съд намира, че от
неоспореното от страните заключение на вещото лице по съдебно-почеркова
експертиза се установява, че подписите положени в договор за потребителски
кредит от 10.06.2013г. и погасителен план са изпълнени от ответника П.К.П..
Предвид
гореизложеното въззивният съд намира, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит от 10.06.2013г. Съгласно
уговореното между страните ищцовата страна е предоставила на ответника
потребителски кредит в размер на 10231 лева, срещу задължение да върне заетата
сума и уговорената възнаградителна лихва на 84 месечни вноски, дължими до 05-то
число на съответния месец, при краен срок за погасяване на задълженията по
кредита 05.06.2020г. Усвояването на сумата от 10231 лева от ответника се
установява от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
Необосновани са
и доводите на въззивника, че ищецът – въззиваем не е доказал качеството на
лицата Ц,Т.и К.Т., които са извършвали действия от името на банката по договора
с ответника. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.2 от ТР №5/2016 г. по
тълкувателно дело №5 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и
Търговска колегия на ВКС, на недействителността може да се позове само лицето,
от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници.
На следващо
място въззивникът излага, че не са установени предпоставките за настъпването на
предсрочна изискуемост на вземането по договора, т.к. поканата не е връчена на
длъжника, а на трето лице. Уведомлението за предсрочна изискуемост изх. №
ИЗХ-001-42910 от дата 05.06.2014г. е изпратено до длъжника на адрес *************************************,
който е посочения адрес за кореспонденция в договора за кредит, както и
постоянния адрес на ответника. От приложеното известие за доставяне на Star Post (л.11, дело ВРС) е видно, че пратка съдържаща ИЗХ-001-42910 с посочен
получател П.К.П. и адрес *** е връчена на 10.06.2014г. на Г.Т., която се е
подписала за получател. Доводите на първоинстанционния съд, че връчването е
извършено при спазване изискванията на Общите правила за условията за доставяне
на пощенските пратки и пощенските колети, приети с решение на КРС № 581 от
27.05.2010г., са необосновани. В чл.5, ал.2 от Общите правила за условията за
доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (приети с Решение № 581 от 27.05.2010 г.
на Комисията за регулиране на съобщенията, обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., в
сила от 15.06.2010 г.) е предвидено, че препоръчаните пощенски пратки може да
се доставят на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на
адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в
служебните документи се вписват трите имена на лицето, получило пратката. В
случая са посочени само двете имена на лицето получило пратката – Г.Т., поради
което не може да се приеме, че разпоредбата на чл.5, ал.2 от общите правила е
спазена. Следва извода, че в конкретния случай кредиторът не е положил
необходимите усилия да изпълни задължението си за уведомяване на длъжника за
упражненото право да обяви предсрочната изискуемост на кредита.
В заключение въззивният
съд намира, че не е налице редовно уведомяване на кредитополучателя за
обявяването на предсрочната изискуемост на задължението по процесния договор за
кредит. Доколкото към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение не е налице предсрочна изискуемост на договора за
кредит, то установителните искове по чл.422 във вр. чл.415 от ГПК са неоснователни
и следва да бъдат отхвърлени на това основание. Решението на ВРС следва да бъде
изцяло отменено.
Предвид
неоснователността на главните искове, съдът следва да разгледа предявените в
условието на евентуалност искове да бъде осъден ответникът да заплати претендираните
суми.
По силата на договора за
кредит от 10.06.2013г. ответникът се е задължил да върне кредита съгласно
погасителен план. От заключението на вещото лице Трифонова, което въззивният
съд кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че последното
плащане по договора за кредит е на дата 05.11.2013г. Поради допусната забава в
плащанията на главница и лихва повече от 31 дни, е възникнало право в полза на
кредитора да обяви вземанията по договора за потребителски кредит за предсрочно
изискуеми, на основание чл.9.2 вр. чл.8.1 от договора, което банката е
упражнила надлежно с отправената с исковата молба покана, връчена по реда на
чл.47, ал.5 ГПК. Считано от 07.02.2019г. вземанията на банката по договора
следва да се считат за предсрочно изискуеми.
От заключението
на вещото лице Трифонова, което въззивният съд кредитира като обективно и
компетентно дадено се установява, че към датата на изготвяне на експертизата
задълженията по процесния договор за кредит са както следва: сумата от 9 881.98
лева, представляваща главница по договора за банков кредит от 10.06.2013г.;
възнаградителна лихва в размер на 578.04 лева за периода от 05.10.2013г. до
09.06.2014г. /вкл./; наказателна лихва в размер на 241.62 лева за периода от
05.11.2013г. до 16.07.2014г. /вкл./, законна лихва върху главницата от 9 881.98
лева за периода 17.07.2017г.-28.06.2019г. в размер на 4966.33 лева.
Предвид
установените от вещото лице размери на задълженията, въззивният съд намира
осъдителния иск за заплащане на сумата
от 9 881.98 лева, представляваща главница по договора за банков кредит от
10.06.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба;
възнаградителна лихва в размер на 578.04 лева за периода от 05.10.2013г. до
09.06.2014г. /вкл./; наказателна лихва в размер на 241.62 лева за периода от
05.11.2013г. до 16.07.2014г. /вкл./ за изцяло основателен.
Предвид изхода
на спора, на банката не се дължат направените в заповедното производство
разноски. Евентуалният осъдителен иск е изцяло основателен, поради което и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят изцяло направените
в първоинстанционното производство разноски в размер на 1932.30 лева, съобразно
представения списък (л.103, дело ВРС). Въпреки уважаването на въззивната жалба,
в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените за въззивното
производство разноски (650 лева по списък), предвид основателността на
евентуалния осъдителен иск.
Предвид
основателността на въззивната жалба, въззиваемата страна следва да бъде осъдена
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски окръжен
съд сумата от 247.64 лева, на основание чл.78, ал.6 от ГПК.
Въз основа на
изложените мотиви, съдебният състав на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 4269/30.10.2019 год., постановено по гр.дело № 18695/2018
год. на РС – Варна и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“, Експо 2000, бул.
Никола Вапцаров №55 против П.К.П., ЕГН **********, постоянен адрес ***,
установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че П.К.П.,
ЕГН **********, постоянен адрес *** дължи на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец“,
Експо 2000, бул. Никола Вапцаров №55 следните суми, за които е издадена Заповед
№ 5115/18.07.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№9416/2014г. по описа на ВРС: сумата от 9 881.98 лева
(девет хиляди осемстотин осемдесет и един лева и деветдесет и осем стотинки),
представляваща главница по договор за банков кредит от 10.06.2013г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.07.2014г.
до окончателното изплащане на задължението, редовна лихва в размер на 578.04
лева (петстотин седемдесет и осем лева и четири стотинки) за периода от
05.10.2013г. до 09.06.2014г. /вкл./, както и наказателна лихва в размер на
241.62 лева (двеста четиридесет и един лева и шестдесет и две стотинки) за
периода от 05.11.2013г. до 16.07.2014г. /вкл./.
ОСЪЖДА П.К.П., ЕГН **********, постоянен адрес *** да заплати на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район „Лозенец“, Експо 2000, бул. Никола Вапцаров №55 сумата от 9881.98 лева (девет хиляди осемстотин
осемдесет и един лева и деветдесет и осем стотинки), представляваща главница по
договор за потребителски кредит от 10.06.2013г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018г. до окончателното изплащане
на задължението, редовна лихва в размер на 578.04
лева (петстотин седемдесет и осем лева и четири стотинки) за периода от
05.10.2013г. до 09.06.2014г. /вкл./, наказателна лихва в размер на 241.62 лева (двеста четиридесет и един
лева и шестдесет и две стотинки) за периода от 05.11.2013г. до 16.07.2014г.
/вкл./, както и сумата от 2582.30 лева
(две хиляди петстотин осемдесет и два лева и тридесет стотинки), представляваща
общия размер на сторените разноски за исковото производство (в т.ч.
първоинстанционно и въззивно), на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Лозенец“, Експо 2000, бул. Никола Вапцаров №55 да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски окръжен
съд сумата от 247.64 лева (двеста
четиридесет и седем лева и шестдесет и четири стотинки), представляваща дължимата
държавна такса за въззивна жалба, на основание чл.78, ал.6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Република България при
условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: