№ 1507
гр. Варна, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
четиринадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20213100501663 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н. Г. ЕМ., с ЕГН **********, с адрес: с.Горен
Чифлик, ул.”Божур” №6, общ.Долни Чифлик, обл.Варна, чрез: адв.Ц.Д., със съдебен адрес:
гр.Варна, ул.”Вл.Варненчик” №79, против Решение №260490 от 16.02.2021г., поправено с
Решение №261807 от 31.05.20021г., двете постановени по гр.д.№19694/2019г. на PC Варна,
в частта, с която са уважени предявените от “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Малинова Долина“, ул.“Рачо Петков-
Казанджията“ №4-6, действащо чрез адв.Р.М., със съдебен адрес: гр.Варна, бул.Сливница
52а, ет.2, ателие 2, против жалбоподателя, частични искове с правно основание чл.422 от
ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
приемане на установено, че въззиваемия дължи на въззивника сумата от 2000лв.,
представляваща част от общо дължимата главница в размер на 11028.83лв. по Договор за
потребителски кредит от 22.06.2007г., сключен между ”Сибанк” ЕАД и длъжника, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението-
04.09.2019г. до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 538.77лв.,
представляваща част от възнаградителната лихва по договора за вноски с падежи по
погасителен план от 22.09.2014г. до 22.06.2017г., които вземания по договора са
1
прехвърлени на заявителя ”ЕОС Матрикс” ЕООД от ”Сибанк” ЕАД с договор за цесия от
28.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда-05.09.2019г., до окончателното погасяване на дълга, за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№ 14242/2019г. по описа на РС Варна.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано. Оспорват се извода на първоинстанционният съд, че сумата по процесният
кредит е била усвоена от ответника, респективно, че иска е изначално неоснователен. На
следващо място се поддържа се, че първоинстанционния съд не е обсъдил всички относими
доказателства, както и възражението на ответника, че вземането по договора за кредит е
станало изискуемо и в същото време е погасено по давност, като са развити подробни
съображения и е цитирана относима практика. Поддържа се още, че договорът за кредит е
недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като липсва посочено
в договора по какъв начин била изчислена общо дължимата сума, като са изложение доводи
за нарушение на специалните норми на ЗПК, респективно за приложимостта на чл.23 от ЗПК
и задължението за връщане единствено на получената заемна сума, без други разходи, лихви
и пр. Сочи се, че съдът не е изложил мотиви дали приложил служебно нормата на чл.143 от
ЗЗП, респективно дали е следил за наличието на неравноправни клаузи по отношение на
ответника-потребител на кредитна услуга. С оглед изложеното, се моли за отмяна на
решението и отхвърляне на предявените претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като се е съобразил с
трайната и относима към казуса съдебна практика, включително и задължителна такава.
В съдебно заседание въззивника, чрез назначеният му особен представител, поддържа
въззивната жалба и моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на
ново, с което да се отхвърлят претенции.
Въззиваемата страна, чрез пълномощник, оспорва жалба и поддържа отговора
си. Моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с частични искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от
ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на
установено, че Н. Г. ЕМ. дължи на “Еос Матрикс“ ЕООД сумата от 2000лв., представляваща
част от общо дължимата главница в размер на 11028.83лв. по Договор за потребителски
кредит от 22.06.2007г., сключен между ”Сибанк” ЕАД и длъжника, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението-04.09.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, и сумата от 1000лв., представляваща част от
2
възнаградителната лихва в общ размер на 3395.17лв. за периода 22.06.2007г.-22.06.2017г.,
които вземания по договора са прехвърлени на заявителя ”ЕОС Матрикс” ЕООД от
”Сибанк” ЕАД с договор за цесия от 28.09.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда-05.09.2019г., до
окончателното погасяване на дълга, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 14242/2019г. по описа на РС Варна
В исковата молба се твърди, че на 22.06.2007г. между “Сибанк“ ЕАД като заемодател
и Н. Г. ЕМ. като заемател е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 13300лв.,
която усвоена изцяло от кредитополучателя. Сочи се, че връщането на заетата сума е
следвало да се извърши на 120 равни месечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на
157.18лв., съдържащи част от главницата и възнаградителна лихва, подробно посочени в
погасителен план. Сочи се, че последната падежна дата е 22.06.2017г., към която целият
кредит, ведно с начислената възнаградителна лихва е станал изискуем. Сочи се, че
договореният лихвен процент е 7.40 %, а годишният процент на разходите с изкл. на тези по
чл.21, ал.2 от ЗПК е в размер на 7.3 %. Твърди се, че след усвояване на кредита,
кредитополучателят не е извършвал плащания на месечните си вноски, като непогасеното
задължение е в общ размер на 14424лв. Твърди се, че на 28.09.2012г. е сключен Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ ЕАД, по силата на който задължението към
”Сибанк” АД, произтичащо от Договор за потребителски кредит от 22.06.2007г., е изкупено
от ищеца. Сочи се, че вземането спрямо ответника е индивидуализирано по основание и
размер в Приложение 1 към договора за цесия. Поддържа се, че длъжникът е уведомен за
цедирането на дълга му, съгласно предоставените от първоначалния кредитор правомощия,
с изпращане от ищеца на писмо-уведомление от 03.07.2019г., което е връчено на
15.07.2019г. Сочи се, че с цел събиране на вземането, ищецът депозирал е заявление по
чл.410 ГПК, което било уважено, съответно е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№14242/2019г. по описа на ВРС, срещу която ответникът възразил.
С депозираният отговор на ИМ от назначеният особен представител на ответника,
предявените искове се оспорват по основание и размер. Признава се наличието на сключен
договор за потребителски кредит, но се поддържа, че сумата по него не е усвоена от
кредитополучателя. Прави се възражение за изтекла погасителна давност, тъй като към
28.09.2012г. когато е сключен договора за цесия, вземането е станало предсрочно изискуемо
и от този момент е започнала да тече погасителна давност. Оспорва се, че договорът за
прехвърляне на парични вземания от 28.09.2012г. е породил действие спрямо страните по
него, доколкото според т.4.2. от същия ако не бъде изплатена уговорената цена в сроковете
по т.3.2. договора за цесия се прекратява по право, а липсват данни за извършено плащане
по договора. Ето защо се поддържа, че договорът за цесия е прекратен и процесното вземане
не е преминало в патримониума на новия кредитор-ищеца, който не е процесуално и
материално легитимиран да търси от ответника заплащане на процесията сума. Оспорва
валидността на уведомяване до длъжника за извършената цесия.
3
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по
принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от
съда изводи. В случая оплакванията на въззивника, съставляват оспорване на формираните
на районният съд изводи за действителност и валидност на процесният договор за
потребителски кредит, както и че вземането по същия е погасено по давност. Така
направените оспорвания не съставляват новонаведени възражения или фактически
твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
Предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета
на предявените претенции, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване на да
установи, че между банката и ответника, е сключен договор за кредит, съдържащи
твърдените права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси, обезщетения и т.н./, в
това число и предаване /усвояване/ на заемната сума на кредитополучателят. Следва да
установи още преминаването на вземането по договора за кредит, в неговя патримониум
посредством договор за цесия. Ответникът, следва да установи правоизключващите си
възражения за недействителност на процесния договор, че същия не е породил ефект, или
че е налице погасяване на задължението по давност.
В разглежданият казус от ищецът, са представени заверени от страната преписи от
двустранно подписани между ответника и ”Сибанк” АД, Искане за отпускане на
потребителски кредит от 20.05.2007г., Договор за потребителски кредит по кредитни
програми от 22.06.2007г., ведно с Погасителен план, Договор за учредяване на залог върху
вземанията от 22.06.2007г. и Извлечение от банкова сметка по партидата на
кредитополучателя в ”Сибанк” АД. Представени са и доказателства за придобиване на
процесното вземане, посредством валиден договор за цесия и уведомяване за това на
длъжника, като тези факти не са предмет на въззивния спор.
Сключването на процесния договор за кредит, не е спорно между страните, като
същият предвижда отпускане на сумата от 13300лв., която следва да се върне чрез 120 равни
4
месечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 157.18лв., съдържащи част от
главницата и възнаградителна в размер на 7.40 %, с окончателен падеж на 22.06.2017г.
Релевираното от ответника оспорване на усвояването на сумата по договора за
кредит, се явява неоснователно, предвид наличието на извлечение от сметката на ответника,
чиято редовност се преценява през призмата на чл.182 от ГПК и наличието на договор за
учредяване на залог върху вземанията за обезпечаване на задължението по договора за
кредит. Въпросните документи анализирани в съвкупност, налагат изводът, че сумата
предмет на договора за кредит е усвоена изцяло от кредитополучателя, респективно че
договорът за кредит е породил ефект и ответника дължи връщането на заетата сума.
С оглед наличието на валидно сключен договор за кредит на първо място следва да
бъдат разгледани доводите на жалбоподателя за частична недействителност на
облигационната връзка при условията на приложимата потребителска закрила, а след това за
погасяване на вземането, включително и по давност.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че договорът за кредит е
недействителен, поради нарушение на специалните норми на ЗПК и по конкретно на чл.22,
вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не посочено по какъв начин е изчислена
общо дължимата сума. С оглед датата на сключване на договора, а имено 22.06.2007г. по
отношение на същия е приложим Законът за потребителския кредит /обн., ДВ, бр.53 от
2006г. и отм. ДВ, бр.18 от 5.03.2010г./, а не актуалният такъв, на който се позовава
жалбоподателя. Приложимият към договора ЗПК, не съдържа твърдените от жалбоподателя
изисквания, респективно договора не страда от посочените от страната пороци.
Извършената от настоящия състав на съдът проверка за валидност на договора за
потребителски кредит, чрез приложение на закрилата съдържаща се в ЗПК /2006г., отм./, не
установи нарушения на изискванията заложени в чл.14 от посоченият закон, респективно
недействителност на договора. Следва да се посочи, че дори такава да бе налице, то същата
би могла да доведе единствено до редукция на задължението в частта за лихвата, но не би
повлияла на дължимостта на главницата.
Оплакванията на жалбоподателят за порочност на атакуваното решение, поради липса
на мотиви за осъществена служебна проверка за приложимостта на чл.143 от ЗЗП, без
същевременно да са изложени твърдения за наличието на неравноправни клаузи в
процесния договор, сами по себе си, са безпредметни. Освен това предвид факта, че в случая
се претендират единствено части от главница и от договорна лихва, като за последната няма
данни да е променяна като размер на лихвеният процент през целият период на договора,
дори да съществуват пороци в някои от клаузите на договора, то установяването им не би
могло да рефлектира по никакъв начин върху основателността на претенцията.
Доводите на жалбоподателя, че вземането по договора за кредит е станало изискуемо
към датата на прехвърляне на вземането-28.09.2012г., респективно че понастоящем същото е
5
погасено по давност, са неоснователни. Актуалната, трайна и последователна съдебна
практика е приела, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит
настъпва едва след уведомяване на длъжника за волеизявлението на кредитора, с което се
отнема правото за разсрочено погасяване на задължението. По делото липсват доказателства
и твърдения за такъв акт на кредитора, от което следва изводът, че е приложим
първоначално уговореният погасителен план. Наличието на индивидуализация в договора за
цесия от 28.09.2012г. на всички елементи на прехвърленото вземане, в т.ч. чрез включване
на главници и лихви към един последващ момент-края на срока на договора за кредит
/22.06.2017г./, не води до настъпване на предсрочна изискуемост, а единствено определя
размера на дълга. Въпросната индивидуализация няма действието на уведомление до
длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост, доколкото касае отношение между трети
лица и наред с това не е стигнала до знанието на длъжника.
В жалбата не се съдържат оплаквания относно на приложените с атакуваният съдебен
акт давностни сроковете /кратка 3 г. или обща 5г. давност/ към отделните претенции за
главница и възнаградителна лихва, съответно относно избраният начален момент на
давността. За пълнота обаче следва да се отбележи, че настоящия съдебен състав споделя
мотивите на първоинстанционния съд по отношение на приложимостта на института на
давността и препраща към тях по смисъла на чл.272 от ГПК.
В заключение въззивният състав на съдът намира, че предявените претенции, са
основателни в уважената им част, съответно че изводите на районният съд, които са довели
до постановяване на атакуваният съдебен акт, са правилни и законосъобразни. Ето защо
решението на РС Варна, следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260490 от 16.02.2021г., поправено с Решение
№261807/31.05.20021г., постановени по гр.д.№19694/2019г. на PC Варна, в обжалваната му
част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7