РЕШЕНИЕ
№ 318
гр. гр. Добрич, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и осми
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20223200500325 по описа за 2022 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на Г. Е. Р. от гр.Добрич, чрез упълномощения адвокат, срещу решение
№104/16.02.2022г. по гр.д.№887/2021г. на Добричкия районен съд в частта, в
която е отхвърлен предявеният от въззивника срещу „Изи Асет
Мениджмънт”АД - гр.София иск за заплащане на сумата 106.38 лева,
представляваща възнаградителна лихва по договор за кредит
№3301813/20.08.2018г. и въззивникът е осъден за юрисконсултско
възнаграждение в полза на другата страна.
В жалбата се възразява срещу приетото в обжалваното решение, че
сключеният между страните договор за кредит не е изцяло нищожен,
съответно на въведеното и поддържано от въззивника – ищец по делото.
Изложени са доводи за посочване в договора за кредит на годишния процент
на разходите в отклонение на изискванията по чл.19 ал.1 от ЗПК. Изложени
са и оплаквания за необсъждане от съда на счетоводната експертиза, дала
заключение за размер на годишния процент на разходите, значително
надхвърлящ максимално допустимия по чл.19 ал.4 от ЗПК. С оглед
1
неправилното посочване и формиране на годишния процент на разходите,
които първоинстанционният съд не взел предвид, договорът за кредит бил
изцяло нищожен и въззивникът – кредитополучател дължал връщане на
кредитора само на чистата стойност на кредита. Всички платени над този
размер суми били дадени без основание и следвало да бъдат върнати на
въззивника. Настоява се след отмяна на решението на районния съд в
обжалваната част исковата претенция да бъде уважена в размер на разликата
над 669.33 лева до 775.71 лева /т.е. за 106.38 лева/.
Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.
В писмен отговор въззиваемият „Изи Асет Мениджмънт”АД - гр.София,
чрез упълномощения юрисконсулт, оспорва жалбата е моли решението на
районния съд да бъде потвърдено.
След като обсъди съображенията на страните и събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен от Г. Е. Р.
срещу „Изи Асет Мениджмънт“АД иск за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сума в размер на 780.65 лева, недължимо платена от ищеца на
ответника по сключен между тях договор за потребителски кредит
№3301013/20.08.2018г.
Посочено е в исковата молба, че по този договор ищецът получил от
ответника паричен заем в размер на 1 000 лева, а в последствие му върнал
сумата 1 780.65 лева. Според изложеното в исковата молба договорът за
кредит е нищожен на осн.чл.22 ал.1 от ЗПК – поради неспазване
изискванията на чл.10 ал.1 от ЗПК за яснота, разбираемост, шрифт и формат
на изписването му; поради неизпълнение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,
изразяващо се в липса на описание на компонентите, формиращи годишния
процент на разходите, както и неточно и заблуждаващо посочване на 47.33%
годишен процент на разходите при реален, действителен размер на същия,
надхвърлящ максимално допустимото по чл.19 ал.4 от ЗПК; нищожност на
клаузите за договорна лихва и за неустойка поради противоречие с добрите
нрави и липса на индивидуално уговаряне; липса на яснота и
недвусмисленост в клаузите на договора, позволяващи на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването му. Посочено е още, че,
ако договорът не е нищожен, то тогава той е унищожаем на осн.чл.33 ал.1 от
2
ЗЗД, като са изложени обстоятелства за сключването му от ищеца, принуден
от крайна нужда и същевременно при крайно неизгодни уславия, почерпени
от клаузите в договора.
При така твърдяните пороци на договора, водещи до неговата
недействителност и на осн.чл.23 от ЗПК ищецът счита, че е дължал да върне
на ответника само чистата стойност от 1 000 лева на кредита. Разликата от
780.65 лева счита за недължимо платена от него и на осн.чл.55 ал.1 пр.първо
от ЗЗД иска ответникът да бъде осъден да му я върне. Претендирано е и
обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва върху главното
парично задължение, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното му погасяване.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“АД е оспорил иска като
неоснователен. Поддържал е конкретни възражения за неосъществяване на
всяко едно от твърдяните от ищеца основания за недействителност на
договора за кредит. Що се отнася до годишния процент на разходите, в
договора се съдържала ясна информация за механизма и компонентите на
формирането му, размерът му бил вярно посочен в договора и нямало
основание към него да се включват и разходите неустойка за неизпълнение на
произтичащи от договора задължения, както било и изрично предвидено в
разпоредбата на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК.
Спорът е по повод договор за паричен заем №3301813/20.08.2018г. Въз
основа на този договор ответникът предоставил на 20.08.2018г. на ищеца
парична сума в размер на 1 000 лева, която ищецът са задължил да върне на
ответника с двадесет и седем вноски. Договорена е възнаградителна лихва в
размер на 40%. В погасителен план, подписан при сключване на договора и
съставляващ неразделна част от него, детайлно са посочени падежите и
размерите на погасителните вноски, включващи главница и договорна лихва.
Посоченият в договора годишен процент на разходите е 47.33%.
Същевременно в чл.4 ал.1 от договора е уговорено в тридневен срок от
сключаването му ищецът да предостави на кредитора обезпечение, както
следва: 1. Подписване на договор за поръчителство от две физически лица,
всяко от които да е с нетен размер на осигурителен доход от безсрочно
трудово правоотношение над 1000 лева, да не е кредитополучател или
поръчител по друг договор за паричен заем със същия кредитодател, да няма
3
неплатени осигуровки, да няма задължения към други банкови или
финансови институции, а, ако има, то статусът му в централния кредитен
регистър за една година назад да е „редовен“, 2. Банкова гаранция със
заемодателя, като бенефициер.
В чл.4 ал.2 от договора е въведено задължение на кредитополучателя за
неустойка в размер на 669.33 лева за неизпълнение на задължението за
обезпечение. Погасителният план към договора съдържа освен погасителни
вноски, включващи главница и договорна лихва, още и погасителни вноски за
договорената неустойка за неизпълнение на задължението за обезпечаване на
кредита.
Така общият размер на всички задължения на ищеца по договора за
кредит възлиза на 1780.65 лева, от които 1000 лева – главница, 111.32 лева –
договорна лихва и 669.33 лева – неустойка за незпълнение на задължението за
обезпечение по чл.4 от договора.
Няма спор, че ищецът не е предоставил на кредитора уговорените в чл.4
ал.1 от договора обезпечения. Установено е със заключение на вещото лице,
извършило съдебно-счетоводна експертиза, че за погасяване на задълженията
по договора ищецът е платил на ответника общо сумата 1 775.71 лева. В нея
са включени 1 000 лева – главница, 106.38 лева договорна лихва и 669.33 лева
неустойка по чл.4 от договора.
При така установената фактическа обстановка, която не се спори между
страните, в първоинстанционното решение е прието, че клаузата за неустойка
за неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на
кредитодателя на обезпечение накърнява добрите нрави и е неравноправна,
без да е уговорена индивидуално. Следователно е нищожна и ответникът
дължи да върне на ищеца сумата 669.33 лева, съставляваща платената на
основание нищожната клауза договорна неустойка. Първоинстанционното
решение в тази част не е предмет на въззивно обжалване.
Първоинстанционното решение не е предмет на въззивно обжалване и в
частта, отхвърляща иска за връщане на горницата над 106.38 лева до 111.32
лева, претендирана с исковата молба като недължимо платена договорна
лихва.
За да отхвърли иска за връщане на платената от ищеца договорна лихва
от 106.38 лева, първоинстанционният съд е приел, че уговорената такава в
4
размер на 40% не накърнява добрите нрави, защото не създава условия за
облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника, като го поставя в
неравностойно положение. Прието е, че като компонент от годишния процент
на разходите, размерът на възнаградителната лихва подлежи на преценка
единствено, с оглед спазване на изискването общият процент на годишните
разходи да не надвишава максимално допустимото.
Оплакванията във въззивната жалба срещу решението в тази част са
основателни, защото размерът на годишния процент на разходите е невярно
посочен в договора да е 47.33%.
Касае се за това, че клаузата по чл.4 ал.2 от договора не е за неустойка, а
реално представлява добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба
за заемодателя, която води до увеличаване стойността на договора. Макар в
първоинстанционното решение да са изложени правни изводи в този смисъл,
не е взето предвид това, че, като е прикрил под формата на клауза за
неустойка реалната клауза с допълнителен възнаградителен характер,
заемодателят е нарушил изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК да включи в
годишния процент на разходите всички необходими допускания във връзка с
разходите на заемополучателя. Това е така, защото уговореното в чл.4 от
договора задължение за заемополучателя да осигури две обезпечения, с
всички детайлни и завишени изисквания към третите лица – поръчители по
първото обезпечение, както и въведеният изключително кратък три дневен
срок за изпълнение, на практика правят това задължение неизпълняемо.
Освен това, по правило кредитодателят не предоставя на кредитополучателя
уговорената парична сума преди последният да е дал уговореното
обезпечение на задължението си за връщането. Това в случая не е така;
ответникът е предоставил на ищеца уговорения паричен заем, без да е
получил обезпеченията по чл.4 ал.1 от договора. Следва да се обърне
внимание и на факта на разсрочване на задължението за неустойка на вноски
с падежи, съответни на тези за основното заемно задължение и визирани в
погасителния план, неразделна част от договора. Всички тези обстоятелства в
съвкупност са показателни, че кредиторът изначално е очаквал да получи не
обезпеченията по чл.4 ал.1, а неустойката по чл.4 ал.2 от договора, което на
свой ред означава, че кредиторът изначално е смятал да наложи по-висока /от
уговорения лихвен процент/ цена на кредита, като допълнително
възнаграждение за ползване на паричната сума под формата на предварително
5
обезщетение за риска тя да не бъде върната. Ето защо уговорката в чл.4 ал.2
от договора за заем всъщност не е клауза за неустойка, а за допълнително
възнаграждение. Съответно на това, тя е следвало да бъде отразена при
калкулацията на годишния процент на разходите, като допускане, че при
непредставяне на обезпечение цената на заема ще се увеличи и за заетата
сума от 1 000 лева заемодателят иска освен посочената договорна лихва в
размер на 40 %, още и допълнително възнаграждение в размер на 669.33 лева,
а то е с над 50% от чистата стойност на заема. Действително разпоредбата на
чл.19 ал.1 от ЗПК предвижда в годишния процент на разходите да се включат
предвидимите разходи /лихви, комисиони, застраховки, гаранции и др./,
свързани с добросъвестното поведение на страните по договора, а
разпоредбата на чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК изключва като елемент на годишния
процент на разходите тези, които кредитополучателят плаща за неизпълнение
на договорните задължения, които разходи няма как да бъдат предвидени,
защото се предполага, че кредитополучателят ще е изряден. Но в случая, с
оглед изложеното по-горе, неизпълнението на задължението на
кредитополучателя по чл.4 ал.1 от договора е предвидено и допуснато от
кредитора, както е бил предвиден и разходът на кредитополучателя в тази
връзка. Следователно и в съответствие с чл.19 ал.1 от ЗПК този разход е
трябвало да бъде включен при изчисляване на годишния процент на
разходите. Съгласно заключението на вещото лице, при прилагане на този
подход и включване на сумата за неустойка в пресмятането на годишния
процент на разходите, последният нараства на 149.40%. Този реален годишен
процент на разходите по процесния договор за кредит е в очевидно
противоречие с максимално допустимия такъв по чл.19 ал.4 от ЗПК.
Годишният процент на разходите е стойностен показател на цената, която
заемополучателят ще заплати, за да ползва възмездно отстъпените му
парични средства. Годишният процент на разходите е величина, която се
формира при пресмятане на всички дължими допълнителни плащания от
страна на кредитополучателя. Това пресмятане трябва да бъде извършено при
включване на всички разходи по чл.19 ал.1 от ЗПК, а посочването в договора
на годишен процент на разходите, калкулиран при невключване на всички
такива, нарушава изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Последното,
съобразно чл.22 от ЗПК, прави договора за потребителски кредит
недействителен.
6
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, кредитополучателят дължи да върне на кредитора само
чистата стойност на кредита. Така, в случая ищецът е дължал да върне на
ответника само сумата на предоставения му кредит в размер на 1 000 лева.
Всяка сума над този размер, в частност сумата от 106.38 лева за договорна
лихва, е платена от ищеца на ответника без основание и в съответствие с
чл.55 ал.1 пр.първо от ЗЗД ответникът дължи връщането й на ищеца.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение в обжалваната
отхвърлителна част е неправилно и следва да се отмени, след което да се
постанови друго, удовлетворяващо предявения иск в посочения размер.
Следва да се присъди и обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД за забавено
изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва
върху него, считано от датата на подаване на исковата молба 18.03.2021г. до
окончателното му погасяване.
Съответно на изгодния за него краен резултат /775.71 лева/ по
предявения иск и на осн.чл.78 ал.1 от ГПК ищецът има право да получи от
ответника освен присъдените му от районния съд суми за разноски в
първоинстанционното производство, още и сумата 6.81 лева – част от
държавната такса и сумата 27.25 лева – част от възнаграждението за вещото
лице. В съответствие с чл.38 ал.2 от ЗА и чл.7 ал.2 т.1 от НМРАВ на адвоката,
защитавал ищеца безплатно, следва да се присъди за възнаграждение още
сумата 40.88 лева.
Съответно на изгодния за ответника краен резултат /4.94 лева/ по
предявения иск и на осн.чл.78 ал.8 от ГПК и чл.25 от НЗПМ
първоинстанционното решение, присъждащо на ответника юрисконсултско
възнаграждение повече от 2 лева, следва да се отмени.
Резултатът от въззивното обжалване е изцяло изгоден за въззивника на
същия следва да се присъди платената от него държавна такса за жалбата в
размер на 25 лева, а на адвоката му – възнаграждение в размер на 300 лева. На
въззиваемия юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция не се
следва.
Водим от горното, съдът
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №104/16.02.2022г. по гр.д.№887/2021г. на Добричкия
районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г. Е. Р. срещу „Изи
Асет Мениджмънт”АД иск осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 106.38 лева, представляваща възнаградителна лихва по
договор за кредит №3301813/20.08.2018г. и в частта, в която Г. Е. Р. е осъден
да заплати на „Изи Асет Мениджмънт”АД юрисконсултско възнаграждение в
размер над 2.00 лева, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт”АД - гр.София, ж.к.„Люлин“ 7, бул.
„Джавахарлал Неру" №28 ет.2 ап.40-46, да заплати на Г. Е. Р. с ЕГН
********** от гр.Д., сумата в размер на 106.38 лева, съставляваща
недължимо платена от ищеца на ответника договорна лихва по
недействителен договор за кредит №3301813/20.08.2018г., ведно с
обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в
размер на законната лихва върху него, считано от 18.03.2021г. до
окончателното му погасяване.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт”АД - гр.София, ж.к.„Люлин“ 7, бул.
„Джавахарлал Неру" №28 ет.2 ап.40-46, да заплати на Г. Е. Р. с ЕГН
********** от гр.Д., сумата 6.81 лева – съразмерна част от държавната такса
за исковата молба, сумата 27.25 лева – съразмерна част от разноските за вещо
лице и сумата 25 лева - държавна такса за въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт”АД - гр.София, ж.к.„Люлин“ 7, бул.
„Джавахарлал Неру" №28 ет.2 ап.40-46, да заплати на адвокат Г. Г. Ч. с ЕГН
********** от гр.С., възнаграждение за първата инстанция в размер на 40.88
лева и възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 300 лева.
На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8