Р Е Ш Е Н И Е №
260428
гр.Пловдив, 23.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 23.02.2021г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН
АНАСТАСОВ
при участието на секретаря: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 1655/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от К.Р.М.- Г. против решение № 82/20.03.2020г. по гр.д.№ 1935/2019г. на РС- гр.Карлово, с което на основание чл.57 от СК жалбоподателката е осъдена да заплати на Х.К.Г. сумата от общо 1000 лева, представляваща сбор от дължими месечни наемни вноски за ползване през периода 10.04.2019г.- 10.12.2019г. на апартамент, находящ се в гр. Карлово, ул. ***, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от завеждане на делото до окончателното й изплащане. Във въззивната жалба се сочи, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, твърди се и нарушение на процесуалния закон, а именно, че РС не е обсъдил всички доводи на жалбоподателката. При постановяване на решението бил нарушен материалния закон, като неправилно РС е приел, че изплащане по време на брака на уравнителна вноска по дело за делба не е довело до възникване на семейна имуществено общност върху определена идеални част върху горепосочения апартамент. Незаконосъобразно съдът е приел, че наем се дължи и при хипотезата на отстраняване на ищеца по реда на ЗЗДН. Твърди се, че с осъществяване на акт на домашно насилие въззиваемият сам се е поставил в невъзможност да ползва жилището и жалбопоподателката не следва да носи никаква отговорност за това. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на иска. с определение от 28.10.2020 г. ходът по същество е отменен и исковата молба е оставена без движение до посочване на основанието за право на собственост на ищеца – въззиваем в настоящото производство върху етаж от сградата с посочения в определението идентификатор.
От въззиваемия Х.Г. е подаден отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно.
С молба от същия, в качеството му на ищец в първоинстанционното производство, подадена на 02.11.2020г., е уточнено, че предмет на предявения от него иск е наем за жилището, находящо се на втория етаж от сградата с идентификатор 36498.502.491.1.2, разположен над сутеренния етаж и под етажа с идентификатор 36498.502.491.1.3. По този начин е уточнено и основанието за правото на собственост.
От жалбоподателката е подаден писмен отговор по така заявеното уточнение на исковата молба, с което не се оспорва, че бившето семейно жилище е вторият етаж от сградата, този над сутерена и се явява първи жилищен етаж. Поддържат се доводите по собствеността, заявени още с отговора на исковата молба.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба от Х.Г. против К.М.- Г., с която е
предявен иск по чл.57 от СК за сумата от 2000 лева- дължими месечни наемни
вноски за ползване през периода 10.04.2019г.- 10.12.2019г. на апартамент,
находящ се в гр.Карлово, ул.“***. С решението в обжалваната му част искът е
уважен до размер от 1000 лева. В исковата молба се твърди, ответницата била негова бивша съпруга.
Сключеният между тях граждански брак бил прекратен с развод по реда на чл. 49,
ал. 1 СК, с решение от 13.03.2019г. по гр.д. № 1479/2018г. на PC- гр.Карлово, с
което горепосоченото жилище, в качеството му на семейно жилище, било
предоставено за ползване на бившата съпруга. През време на брака ищецът-
въззиваем в настоящето производство, прехвърлил правото на собственост върху
жилището на двете им деца- К. Т., осиновен от него при условията на непълно
осиновяване, и Р.- Н.л Г., родена от брака на страните. Прехвърляйки правото на
собственост, Х.Г. запазил за себе си правото на пожизнено и безвъзмездно
ползване върху имота. Решението за прекратяване на брака между страните влязло в
сила на 10.04.2019г., от който момент, съгласно разпоредбата на чл.57, ал.1 от СК, бившата съпруга дължала заплащането на наем.
С подадения от К.М.- Г. отговор на исковата
молба не се оспорват част от твърденията на ищеца, а именно, че с ищеца са
бивши съпрузи; че по време на брака им ищецът е извършил разпоредителна сделка
с нот. акт № 49, том II, pег. № 3708, дело № 225/2012г. на Нотариус Станка
Ранджева, като е прехвърлил с покупко-продажба в полза на двете им деца К. Д. Т.
и Р.- Н. Х. Г., притежаваната от него част от семейното жилище, находящо се в
гр.Карлово, ул. „***; че ищецът си е запазил пожизнено и безвъзмездно право на
ползване върху имота, предмет на сделката; че с решението за развод на
ответницата е предоставено ползването на семейното жилище; както и че ищецът не
ползва жилището, считано от влизане в сила на съдебното решение до момента. С
отговора се оспорва ищецът да притежава право на ползване върху целия имот.
Оспорва се и претендираният месечен размер на наема. Твърди се, че при
извършване на сделката с нот.акт № 49/2012г. ответницата не била учредила на
ищеца право на ползване върху собствената си ½ ид.част от горепосочения имот,
който бил придобит в режим на СИО. Отделно от горното, съгласно нот. акт №
122/1993 г. върху източната половина от сутеренния етаж било запазено право на
ползване в полза на И. К.Г.. От исковата молба не ставало ясно дали се претендира
наем и за тази част. Сочи се и това, че, съгласно бракоразводното решение,
бившето семейно жилище се ползвало и от малолетната Р.- Н. Х. Г., тъй като упражняването
на родителските права спрямо него било предоставено на майката. Претенцията за
заплащане на наем се оспорва изцяло по аргумент на това, че ищецът бил изведен
от семейното жилище по реда на ЗЗДН и на основание постигната спогодба по гр.
дело № 754/2018г. на Карловски районен съд. Нормата на чл. 57 от СК била
аналогична на тази по чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД, като смисълът бил да
се избегне неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго, което
претендира права върху общата вещ. В контекста на разрешенията, дадени с ТР №
7/02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС и задължителното
тълкуване на понятието „лично ползване“ по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС, а
именно, че такова е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или
ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата
им, ищецът сам и по собствена вина се бил лишил от ползването.
Доколкото, видно от приложеното в първоинстанционното производство гр.д.№ 754/2018г. на РС- гр.Карлово, периодът, за който се претендира наема по чл.57 от СК- 10.04.2019г.- 10.12.2019г., изцяло попада в периода на действие на наложената на въззиваемия мярка по чл.5, ал.1, т.2 от ЗЗДН „отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище“- 13.02.2019г.- 13.02.2020г., на първо място ще следва да се разгледа възражението на жалбоподателката, че през процесния период той обективно и изцяло по своя вина е бил в невъзможност да упражнява правото си на ползване върху бившето семейно жилище, съставляващо втори етаж от двуетажна със сутерен жилищна сграда, находяща се в гр.Карлово, ул.“***. Както се сочи и в мотивите към Решение № 73 от 7.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3034/2016 г., III г.о., ГК „Тогава, когато собственикът на вещта е отстранен административно от нея по силата на разпоредбите на Закона за защита от домашно насилие, за периода на отстраняването, той не губи правото си на ползване върху имота, което право през този период той би могъл да реализира и чрез трети лица, респ. на него за този период му се дължи обезщетение от ползващия процесния имот без основание, макар последният да се ползва от закрила по силата на ЗЗДН“. Налице е съдебна практика на ВКС в същия смисъл и в аналогичната хипотеза на дължимо обезщетение за ползването на съсобствен имот. Така например Решение № 528 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 158/2010 г., II г. о., ГК и цитираните в същото решения: № 557/1988 г. по гр. д. № 441/88 г., ВС, I г. о., № 1813/21.11.2002 г. по гр. д. № 2119/2001 г., ВКС, IV г. о. и № 1213/2008 г. по гр. д. № 3674/2007 г., ВКС, III г.о., съгласно което „Обстоятелството дали правоимащият съпруг е могъл лично и реално да ползва имота, съобразно частта си, е ирелевантно“. Наемното правоотношение възниква по силата на предоставянето с бракоразводното решение на семейното жилище за ползване от единия бивш съпруг. Без значение е дали през процесния период въззиваемият е могъл да предостави фактическото ползване на жилището и да реализира наем, тъй като наемно правоотношение вече е възникнало и то именно с ползващата жилището негова бивша съпруга, като наемът се претендира конкретно по това правоотношение, а не като пропуснати ползи от невъзможността да реализира доходи в размер на пазарния наем. Ето защо, горепосоченото възражение на жалбоподателката се явява неоснователно.
Относно вещните права върху жилището по първоинстанционното дело са приети следните писмени доказателства: нот.акт № 49/06.07.2012г., с който Х.Г., със съгласието на своята съпруга К.М.- Г., е продал на К. Т. и Р.- Н. Г. притежаваните от него първи и втори етажи от сградата на ул.“***, в гр.Карлово; нот.акт № 27/01.10.1970г., с който Х.К.Г. е отстъпил на съпругата си Р. И. Г. и на синовете си К. и И. Х. Г. правото да построят в собственото му дворно място, съставляващо парцел ІV- 2935, кв.144 една двуетажна жилищна сграда с приземен етаж, като приземния етаж се построи от Р. Г., а първия и втория етажи- от братята К. и И. Г.; протокол от 28.12.1974г. за делбена спогодба по гр.д.№ 592/1974г. на РС- гр.Карлово, по силата на която в дял на К. Г. е предоставен първия жилищен етаж от горепосочената сграда и част от сутерена, в дял на И. Г.- втория жилищен етаж и част от сутерена, а на Р. Г. са дадени 1000 лева; удостоверение за наследници на К. Х. Г., починал на 10.04.1988г., видно от което въззиваемият Х.К.Г. е негов син, а останалите наследници са З. Н.- преживяла съпруга, и И. К.Г.- син / брат на въззиваемия/; нот.акт № 122/08.09.1993г., с който З. И. Н. и И. К.Г. са продали на Х.К.Г. собствените си 5/6 ид.ч. от първия жилищен етаж; протокол от 03.02.2006г. по делбено дело № 56/2004г. на РС- гр.Карлово, с който е оформена спогодба, по силата на която в дял на въззиваемия е поставен първия етаж от сградата в УПИ ІV- 2935, кв.144, на стойност 27000 лева, а в дял на лицето Н. Г. Б.- 4 бр. видеокасети и поставка за чинии, като Х.Г. се е задължил да й изплати сумата от 10917 лева за уравняване на дела й.
Съобразно със заявеното с молбата от 02.11.2020г. от въззиваемия уточнение и с оглед факта, че в сградата на ул.“*** са налице три етажа с отделни идентификатори, като първият от тях е сутеренен, следва да се приеме, че първият етаж, упоменат в горепосочените документи за собственост е идентичен с втория етаж от бракоразводното решение по гр.д.№ 1479/2018г. на РС- гр.Карлово. Със същото бракоразводно решение ползването на този етаж, в качеството му на семейно жилище на бившите съпрузи, е предоставено на жалбоподателката, като на същата е предоставено и упражняването на родителските права спрямо непълнолетната им дъщеря Р.- Н. Х. Г..
Видно от решението по гр.д.№ 1479/2018г. на РС- гр.Карлово, страните по делото са сключили граждански брак на 28.11.2003г.. На база на горепосочения протокол от 03.02.2006г. по делбено дело № 56/2004г. на РС- гр.Карлово пряко се установява, че въззиваемият Х.Г. е притежавал втория етаж / първи надсутеренен/ от сградата на ул.“*** в съсобственост с лицето Н. Г. Б.. Без значение е как е възникнала съсобствеността. Факт е, че тя е прекратена с одобряване на спогодбата по протокола, съгласно която етажът на стойност 27000 лева е поставен в дял на въззиваемия, а той се е задължил да заплати за уравняване на дела на съсобственичката си сумата от 10917 лева. Налице е възмездно придобиване на имот по време на гражданския брак между страните. Без значение е също така, дали тази сума реално е платена. Не се твърди плащането да е извършено с лични средства на Х.Г., поради което следва да се приеме, че 10917/27000 ид.ч. от семейното жилище са придобити в режим на СИО. След прекратяване на брака 5458,5/27000 ид.ч. са останали в собственост на жалбоподателката.
По първоинстанционното дело е прието неоспорено от страните заключение по СОЕ, изготвена от в.л.М. К., съгласно което пазарният наем за бившето семейно жилище за процесния период е в размер от 2000 лева. Съгласно чл.57, ал.2, изр.2 от СК, не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. През процесния период в жилището, освен жалбоподателката, е живяла и непълнолетната дъщеря на страните Р.- Н.Х. Г.. Както се сочи и в мотивите към Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Надежда Зекова, „При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака, следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на жилището, а не само стаята, която му служи за спалня“. Ето защо, наемът следва да бъде намален на половина. От сумата от 1000 лева следва да бъде приспадната 5458,5/27000 част, колкото е притежаваната от жалбоподателката идеална част от имота, а именно сума в размер от 202,17 лева. По принцип за действителността на наемното правоотношение е без значение какви вещни права върху имота- предмет на договора, притежава наемодателят. Достатъчно е той да разполага с фактическото ползване и да може да го предостави на наемателя. В случая обаче наемното правоотношение възниква между съсобственици и то не по тяхна воля, а по силата на предоставянето на ползването на бившето семейно жилище, поради което размерът на наема следва да бъде съобразен с притежаваните от страните вещни права. Съответно- обжалваното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл.57 от СК е уважен за разликата между присъдените 1000 лева и дължимия наем от 797,83 лева.
От страните са направени съдебни разноски в настоящето производство, както следва: от жалбоподателката К.М.- Г. 325 лева и от въззиваемия Х.К.Г.- 300 лева. Съобразно с изхода на делото в полза на жалбоподателката ще следва да бъде присъдена 202,17/1000 част от направените от нея съдебни разноски, а именно сума в размер от 65,70 лева; в полза на въззиваемия ще следва да бъде присъдена 797,83/1000 част от направените от него съдебни разноски, а именно сума в размер от 239,35 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 82/20.03.2020г. по гр.д.№ 1935/2019г. на РС- гр.Карлово в частта, с която на основание чл.57 от СК жалбоподателката К.Р.М.- Г. е осъдена да заплати на Х.К.Г. сумата от 202,17 лева, представляваща част от присъдената с решението сума от общо 1000 лева, представляваща сбор от дължими месечни наемни вноски за ползване през периода 10.04.2019г.- 10.12.2019г. на апартамент, находящ се в гр. Карлово, ул. ***, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от завеждане на делото до окончателното й изплащане, като вместо това
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х.К.Г. иск по чл.57 от СК против К.Р.М.- Г. за разликата между присъдените 1000 лева и дължимите 797,83 лева, представляващи сбор от дължими месечни наемни вноски за ползване през периода 10.04.2019г.- 10.12.2019г. на апартамент, находящ се в гр. Карлово, ул. ***
ОСЪЖДА Х.К.Г., ЕГН: **********,***, офис № 2, чрез адв.И.П., да заплати на К.Р.М.- Г. ***, ЕГН: ********** сумата от 65,70 лева- съдебни разноски в настоящето въззивно производство.
ОСЪЖДА К.Р.М.- Г. ***, ЕГН: ********** да заплати на Х.К.Г., ЕГН: **********,***, офис № 2, чрез адв.И.П., сумата от 239,35 лева- съдебни разноски в настоящето въззивно производство.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: