№ 1185
гр. Русе, 27.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А.П.Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20224520102328 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази:
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240
и чл. 86 ЗЗД.
Постъпила е искова молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
срещу Т. С. Ц., в която се твърди, че на 03.05.2018г. между „Сити кеш“ ООД
като заемодател и ответницата като заемател бил сключен договор за паричен
заем при спазване разпоредбите на относимите нормативни актове. Съгласно
договора на ответницата била предоставена в заем сумата от 700 лв.,
представляваща главница и чиста стойност на заема, която следвало да върне
на 43 бр. равни седмични вноски, заедно с уговорената договорна лихва в
общ размер на 133,98 лв. Така общо дължимата сума за главница и договорна
лихва възлизала на 833,98 лв. По силата на Общите условия към договора, в
случай на забава, заемателят дължал плащане на обезщетение в размер на
законната лихва върху неплатената главница за всеки ден просрочие, считано
от датата на настъпване на забавата до окончателното плащане. На това
основание на ответницата била начислена лихва за забава в размер на 70,62
лв. за периода 03.08.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда, като
за периода на извънредното положение от 13.03.2020г. до 14.07.2020г. не била
начислявана лихва за забава или неустойка.
1
На 20.09.2021г. между кредитора „Сити кеш“ ООД и ищцовото
дружество било извършено прехвърляне на вземането от ответницата по
процесния договор, като първоначалният кредитор упълномощил ищеца в
настоящото производство да съобщи извършената цесия, за която до
ответницата е изпратено уведомително писмо от 20.09.2021г.
Твърди се, че ответницата не е заплатила дължимото по процесния
договор, за което вземане в полза на ищцовото дружество била издадена
Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *** от 2022 г. на Районен съд - Русе. С
оглед на това и предвид дадените от съда указания за предявяване на иск за
установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение, се моли в
настоящото производство да бъде признато за установено, че ответницата Т.
С. Ц. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, сумите в размер на:
547,54лв. непогасена главница по Договор за паричен заем № *** от
03.05.2018г.; 48,46лв. договорна/възнаградителна лихва, дължима за периода
от 02.08.2018г. до 28.02.2019г.; 70,62лв. обезщетение за забава, дължима за
периода от 03.018.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда, като за
периода от 13.03.2020г до 14.07.2020г. не е начислявана лихва за забава или
неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПДЗНС; законна
лихва за забава от датата на депозиране на заявлението в съда до
окончателното изплащане на задължението. Претендира се и присъждане на
направените разноски.
В срока по чл.131 ГПК, ответната страна изразява становище за
допустимост, но за неоснователност на предявеният иск. Възразява се, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на
императивните правила на Закона за потребителския кредит и конкретно на
чл.10 и чл.11, което водело до нищожността му и недължимост на
уговорените с него допълнителни плащания извън предоставената главница.
В този случай липсвало договорно основание за претендиране на процесните
суми.
Също така ответната страна оспорва да е уведомена за прехвърленото
вземане.
В условията на евентуалност се оспорва, че и претендираната
договорна лихва по процесния договор е нищожна клауза, като нарушаваща
добрите нрави, доколкото надвишава 3-кратния размер на законната лихва.
Прави се и възражение за изтекла погасителна давност по отношение
2
на претендираните от ответницата суми.
Също така ответницата твърди, че е извършвала плащания, които
изцяло удовлетворяват претенциите на кредитора, които биха били
основателни след съобразяване на направените възражения за нищожност на
договора за заем и отделни негови клаузи.
Претендират се и направените в настоящото производство разноски,
включително и заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ответницата в хипотезата на оказана безплатна правна помощ
на материално затруднено лице.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие
за установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, а и се установява от представените и неоспорени
писмени доказателства, че на 03.05.2018г. между „Сити Кеш“ в качеството на
кредитор и ответника Т. С. Ц. в качеството на кредитополучател е сключен
Договор за потребителски паричен кредит, при следните параметри: размер
на кредита – 700лв., подлежащ на връщане на седмични погасителни вноски,
три от които по 5,46лв. и 40 по 20,44лв., обща стойност на плащанията е в
размер на 833,98лв., дължимата договорна лихва е уговорена във фиксиран
размер от 40,08%, а годишният процент на разходите (ГПР) е определен на
49,8%. В чл. 7 от договора е уговорено задължение за заемополучателя при
просрочие на задълженията му да заплаща и законна лихва за забава за всеки
просрочен ден.
В чл. 7, ал.4 от договора е предвидена неустойка за предсрочна
изискуемост в размер на 20 % от „дължимата сума“. В чл. 8 от договора е
уговорена неустойка за непредставяне на предвидено в чл. 6 обезпечение,
която е в размер на 671,02лв. и е дължима заедно с отделните погасителни
вноски, което е отразено и погасителния план към договора.
На 26.08.2021г. между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в
качеството на купувач и „Сити Кеш“ ООД в качеството на продавач е
сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания. В
приложение №1/20.09.2021г. към Рамковия договор е включено и вземането
по процесния договор (под №6), което е в размер на 547,54лв. остатък от
главница, 48,46лв. остатък от договорна лихва, 230,85лв. остатък от
неустойка и 48,76лв. остатък от лихва за просрочие или общо сумата от
3
875,61лв.
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е упълномощено да съобщи
на длъжниците по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД от името на стария кредитор
извършеното прехвърляне на задълженията им.
На 20.09.2021г. ищцовото дружество е изпратило от името на
първоначалния кредитор уведомително писмо до ответницата, с което й
съобщава извършената цесия и размера на дълга. Писмото е върнато като
„непотърсено“.
Според заключението на изготвената по делото икономическа
експертиза, по процесния договор за паричен заем за периода от 11.05.2018г.
до 25.02.2021г. ответницата е направила плащания към първоначалния
кредитор в общ размер на 920лв. Тези плащания кредиторът е отнесъл като е
погасил от дължимата главница 152,46лв., от договорната лихва 85,52лв., от
неустойката по чл. 8 – 440,17лв., от лихвата за забава 75,62лв. и от
неустойката по чл. 7, ал.4 – 166,23лв. При така извършеното прихващане на
получените суми, остатъкът от неплатената главница е в размер на 547,54лв.,
а на договорната лихва 48,46лв., колкото е и кредиторовата претенция.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по
издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е предявен в
срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по реда на чл. 415, ал.1
т.1 ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
Няма спор по делото, че между ответницата и „Сити Кеш“ ООД е
сключен договор за паричен заем. Не се спори и относно параметрите му и
условията при които същият е следвало да бъде върнат, както и за размера на
погасената от длъжника сума по договора.
Според представените и неоспорени писмени доказателства, вземането
по процесния договор е надлежно цедирано на ищеца по настоящото дело.
Представеният рамков договор и приложение №1/17.10.2018г. към него
съдържат всички съществени елементи на договора за цесия. Неоснователно е
възражението на ответницата основано на обстоятелството, че прехвърлянето
на вземането не й е съобщено. Дори и да се приеме, че изпратените до нея
уведомления от новия кредитор, надлежно упълномощен да съобщи цесията
от първоначалния кредитор (за което няма законова забрана) не са породили
4
целения ефект, то с връчването на исковата молба и доказателствата към нея
след образуване на настоящото производство, ответникът е надлежно
уведомен за цесията. Също така съгласно установената съдебна практика
(прим. Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о.,
ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС),
длъжникът може да възрази успешно за липсата на уведомяване, само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от него лице до момента на уведомяването, каквото твърдение в
случая не е налице относно претендираните в настоящото производство суми.
Между ответницата и първоначалния кредитор са възникнали
правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. От събраните по делото
доказателства се установява, че само част от императивно определеното
съдържание на договора е изпълнено, но не всички реквизити по чл. 11, ал.1
ЗПК са налице, в който смисъл са направени и възражения от процесуалния
представител на ответника.
В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са
включени в него и как се формира ГПР. Така за ГПР в договора е посочен
размер от 49,8%, а ГЛП е определен на 40,08%. Липсват данни за други
разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, поради което не
става ясно как е формиран по-високия ГПР, т.е. какво още е включено в него
освен договорната лихва, която пък надвишава трикратния размер на
законната лихва, което съгласно установената по този въпрос съдебна
практика е уговорка нарушаваща добрите нрави. Изложеното дава основание
да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22
ЗПК - поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при
неговото сключване.
Кредитното правоотношение е недействително и на още едно
самостоятелно основание. Законодателят с нормата на чл. 10, ал.1 ЗПК
изисква договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички
негови елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не
5
по-малък от 12 (pt), в два екземпляра - по един за всяка от страните. В
настоящият случай представените по делото Договор за кредит и ОУ са
сключени в противоречие с цитираното законово изискване. Не всички
елементи на договора са представени с размер шрифт не по-малък от 12,
което по силата на чл. 22 ЗПК прави договора недействителен (в този смисъл
Решение № 35 от 22.03.2018г. по в.т.д. №3/2018г. по описа на ОС – Русе). За
установяването на това обстоятелство не са необходими специални знания, а е
достатъчно извършването на визуално сравнение. Така например на шрифт 12
е съставеното от съда разпореждане по чл. 131 ГПК на стр. 42 от делото.
Въпреки, че като предмет на настоящото производство не са въведени
претенции на кредитора основани на клаузи за договорни неустойки,
доколкото ответницата е възразила, че е изплатила дължимото по
договора,съответно и несъгласие с начина по който са отнесени нейните
плащания, съдът следва да обсъди основателността на това възражение. За
договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК
се прилагат правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че са част от
индивидуалния договор с ответницата, а не в общи условия към него,
клаузите за неустойки не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146,
ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на
съда от множеството дела, по които са представени идентични договори
между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е
уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в чл.8 от договора за паричен заем, според която се дължи
неустойка в размер на 671.02 лева при неизпълнение на задължението по
6
чл.6.1 за осигуряване на банкова гаранция или поръчител отговарящ на
определени условия, се намира в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение
въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се
сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на
обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява
7
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Нещо повече, „неустойката“ е вписана в т.4.4.,
част ІІІ Разходи по кредита от Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, а непредоставянето
на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита
могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на
обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е.
„неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение.
На следващо място с уговорената неустойка по чл. 7, ал.4 от договора
се постига заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че
при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на задължението на кредитополучателя за
плащане на дължимото в уговорените срокове. Налице е кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между
страните следва да се приеме за недействително и като такова не е в
състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
С оглед нормата на чл. 23 ЗПК, която намира приложение към спора,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, т.е. длъжникът дължи да възстанови на кредитора
чистата стойност на предоставения финансов ресурс. В конкретния случай
това е сумата от 700лв. С оглед установения размер на плащанията извършени
от ответницата – 920лв., няма основание да се приеме, че тя не е изпълнила
задължението си и не е възстановила на кредитора дължимото при обявената
недействителност на договора.
По изложените съображения предявеният установителен иск следва
да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да се
8
присъдят направените от ответната страна разноски. В случая е поискано
единствено присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал.2 вр. ал. 1 т.2 ЗА както за настоящото така и за заповедното производство.
Насрещната страна е възразила, че не са налице твърдяните предпоставки за
предоставената безплатна правна помощ, т.е., че ответницата не е материално
затруднено лице. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие в хипотезата на 38, ал.1 т.2 ЗА – оказана безплатна правна помощ
на материално затруднено лице. В този случай съдът не може служебно да
изследва въпроса дали са били налице предпоставките за оказване на
безплатна правна помощ /т..е. дали ответницата е материално затруднено
лице/, или да прави такива изводи без да са основани на приложени по делото
доказателства. За да бъде отказано присъждане на адвокатско възнаграждение
в този случай, заинтересованата страна следва да направи своевременно
възражение и да представи доказателства в негова подкрепа от които да се
установява обратното – че не са били налице предпоставките за оказване на
безплатна правна помощ, което не е направено. На това основание за
настоящото производство ищцовото дружество следва да бъде осъдено да
заплати на процесуалния представител на ответницата адвокат К. Б. от АК –
Русе сумата от 300лв. За заповедното производство следва да бъде присъдена
сумата от 50лв. Процесуалното представителство за подаване на възражение
по чл. 414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред
изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и
на основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се
определи по аналогия. В настоящия случай длъжникът чрез процесуален
представител е подал възражение в утвърдения образец като възраженията са
бланкетни. Поради което и в случая съдът счита, че по аналогия следва да
намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл. 6 от Наредба № 1 –
възнаграждения за съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно т. 5 за
изготвяне на други молби. Тези действия на адвоката са най-близко до
действията му свързани с подаване на възражение по чл. 414 ГПК. Съдът
намира че чл. 7, ал. 5 от Наредбата - за процесуално представителство,
защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение е
неприложим. Доколкото подаването на възражението е една от
възможностите за защита на длъжника срещу заповедта, адвокатското
възнаграждение за нея не може да бъде обусловено от материалния интерес.
9
Така мотивиран, районният съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД с ЕИК203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „
Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис – сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, чрез
пълномощника Ирена Станчева Станчева срещу Т. С. Ц. ЕГН********** с
адрес гр. Русе, *** установителен иск за дължимостта на 547,54лв.
непогасена главница по Договор за паричен заем № *** от 03.05.2018г.;
48,46лв. договорна/възнаградителна лихва, дължима за периода от
02.08.2018г. до 28.02.2019г.; 70,62лв. обезщетение за забава, дължимо за
периода от 03.08.2018г. до 24.02.2022г., за които суми е издадена Заповед
№***/28.02.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д.
№***/2022г. по описа на Районен съд – Русе, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с
ЕИК203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ №25, офис – сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 да заплати на
основание чл. 38, ал.2 ЗА на адвокат К. И. Б. от АК – Русе, с адрес гр.
София, **** сумата от 350лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
настоящото производство и ч.гр.***/2022г. по описа на РС – Русе.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
10