Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
18.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 4159 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 156985 от 03.07.2019 г.
по гр.д. № 54965/2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 35547 от
07.02.2020 г., Софийски районен съд, 36 състав:
Отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу Д.А.Д., ЕГН **********,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено, че последният дължи на дружеството следните суми: 716.68
лв. – главница, представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия
през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. до имот, намиращ се в гр. София,
ул. „********ет********, аб. № 009217, ведно със законна лихва от 05.06.2017 г.
до изплащане на вземането, и сумата 88.94 лв. – лихва за забава за периода от 15.09.2014
г. до 16.05.2017 г., за които суми на 12.06.2017 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 36794/2017 г.
на СРС, 36 състав; Признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
срещу К.А.Д., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че К.А.Д.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, следните суми: 703.23 лв. –
главница, представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. до имот, намиращ се в гр. София, ул.
„********ет********, аб. № 009217, за които суми на 12.06.2017г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело №
36794/2017г. на СРС, 36 състав, като отхвърлил иска за главница за разликата от
13.45 лв. до пълния размер от 716.68 лв., както и иска за лихви - за пълния размер от 177.87 лв. и за целия
период от 15.09.2014 г. до 16.05.2017 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът К.А.Д. е осъден да заплати на ищеца сумата 35.89 лв. – разноски в
заповедното производство, и сумата 282.70 лв. – разноски в исковото
производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето
лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника К.А.Д., починал в
хода на въззивното производство и на негово място по реда на чл. 227 ГПК конституирани
наследниците му по закон – Р.В.Д., ЕГН **********, и С.К.Д., ЕГН **********.
Решението се обжалва в частта, с която главният иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е уважен до размер от 703.23 лв., с оплаквания
за недопустимост, евентуално – за неправилност, като постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, обусловило и материална
незаконосъобразност. Въпреки възраженията за непризоваване на ответника К.Д. С.,
дължащ ½ от сумите, същият така и не бил призован, като въззивникът,
макар собственик на имота, бил принуден да отговаря за чужди задължения. Освен
това съдът не взел предвид представените ордери
и касови бонове за плащания, извършени през 2016 г., както и че месец
05.2013 г. излиза извън рамките на чл. 111 ЗЗД. В приетата ССЕ дори липсвали
фактурите, по които било извършено плащане, напр. фактура № **********, а в
представената обща фактура № **********/31.07.2014 г. нямало минус, всичко било
плюс. Поради това се иска от съда да отмени решението в атакуваната част и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Не се
претендират разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 09.03.2021 г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на евентуално претендирано
от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове, предявени срещу К.А.Д. и Д.А.Д.:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 1 433.35 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна
енергия в периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г. в топлоснабден имот на адрес:
гр. София, ул. „********ет********, аб. № 009217, като от всеки от ответниците
се претендира по 1/2, или по 716.67 лв., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 177.87 лв., представляваща лихви за забава в плащането на главницата за
топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. – 16.05.2017 г., като от всеки от
ответниците се претендират по 88.94 лв.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението
– 05.06.2017 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 36794/2017г. на СРС,
36 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът К.А.Д. е депозирал писмен отговор, с
който е искал прекратяване на делото, тъй като нямал нищо общо с лицето К.Д. С..
Д.Д. нямал нищо общо с имота и не бил негов собственик, такъв бил К.А.Д.
съгласно протокол за делба от 02.06.1989г. С претенцията по обща фактура от
31.07.2014г. ищецът се опитвал да „прескочи“ тригодишния давностен срок. По
тези съображения е искал от съда да прекрати делото.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Доводът в
жалбата, че ответник било друго лице – К.Д. С., доколкото касаят допустимостта
на иска, са несъстоятелни. В титулната част на исковата молба ответниците са
надлежно индивидуализирани с трите им имена и ЕГН, а допуснатата техническа
грешка в петитума на исковата молба е била своевременно констатирана от
районния съд. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение в атакуваната част не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни
споразумения.
В случая по делото не е било спорно и от приетите нотариален акт за
собственост върху жилище, построено върху държавно място от ЖСК „*******, нот. дело
№ 909/1986 г. на нотариус при СРС и протокол от 02.04.1989 г. по гр. дело №
2332/1988 г. се установява по безспорен начин, че от одобряване на съдебната
спогодба за делба на 02.04.1989 г. до смъртта си на 30.05.2020 г. К.А.Д. е бил
собственик на процесния имот. Ето защо именно той е дължал цената на доставената
в имота му топлинна енергия, а след смъртта му същата се дължи от универсалните
му правоприемници.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с размера на дължимата
главница. В отговора на исковата молба К.Д. не е релевирал правопогасяващо
възражение за плащане, извършено преди предявяване на иска, нито във връзка с
дадените с доклада указания е представил доказателства за това в първото
открито съдебно заседание. Представените във второто съдебно заседание фискален
бон и преводно нареждане не са приети от съда, но видно е, че същите касаят
плащане по обща фактура № **********/31.07.2014 г. Последната се отнася за
отоплителен сезон 2013/2014г г., а задълженията за този отоплителен сезон не са
предмет на иска, както правилно е приел и районният съд – заповед за изпълнение
е издадена за задължения за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. Независимо от
това, от ССЕ се установява и че при формиране на главницата ищецът не е включил
задължения за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г., като по общата фактура
счетоводно се води само задължение за 0.21 лв. лихва. Поради това несъстоятелен
е и доводът в жалбата във връзка с твърдяното погасяване по давност на
задълженията по общата фактура от 31.07.2014 г. Що се отнася до посочената в
жалбата фактура № **********/30.06.2014г., по която се твърди плащане, видно от
неоспореното заключение на ССЕ е, че главницата по тази фактура не се
претендира от ищеца. Съобразно неоспореното заключение на СТЕ, и като е
приспаднал изчислените суми за отоплителен сезон 2013/2014 г., правилно
районният съд е приел, че общо дължимата за процесния период главница възлиза
на 1 406.45 лв., която е изцяло дължима от ответника К.А.Д., но доколкото
ищецът претендира от него само 1/2 от дълга и съобразно диспозитивното начало в
процеса, е уважил иска до размер от 703.23 лв.
Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен
подаването на молбата от 09.03.2021 г. упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на
въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание,
намира, че юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 156985 от 03.07.2019 г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 35547 от 07.02.2020 г., постановено по гр.д. № 54965/2017 г. на Софийски
районен съд, 36 състав в обжалваната
част, с която е признато за установено по предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149
ЗЕ, че К.А.Д., ЕГН ********** (починал в хода на въззивното производство и на
негово място на основание чл. 227 ГПК конституирани наследниците му по закон Р.В.Д., ЕГН **********, и С.К.Д., ЕГН **********),
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 703.23 лв. – главница, представляваща
цена за доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.
до имот, намиращ се в гр. София, ул. „********ет********, с абонатен № 009217, за
която сума на 12.06.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр. дело № 36794/2017 г. на СРС, 36 състав.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 54965/2017г. на Софийски
районен съд, 36 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
*******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.