РЕШЕНИЕ
№ 199
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20225300502776 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от „НЕТКРЕДИТ“ ООД – гр. София, ЕИК
*********; против решение № 2261/20,06,2022 г., постановено по гр. д. № 13323/2021
г. на РС Пловдив, 7 гр. състав. С оплакване за незаконосъобразност на обжалвания акт
поради необоснованост и противоречие с материалния закон от въззивния съд се иска
да го отмени и вместо това – да отхвърли предявените искове.
Ответникът по въззивната жалба – Е. И. Д. с ЕГН **********; я счита за
неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Въззивната жалба е допустима – предявена е против обжалваем съдебен акт
в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от
обжалването, и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в
рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
1
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид заявените в жалбата въззивни основания,
настоящата съдебна инстанция приема следното от фактическа и правна страна:
Производството пред РС е образувано по обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 124 ГПК вр. чл. 26 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 55 ал. пр. 1
от ЗЗД, предявени от Е. И. Д. с ЕГН **********; против „НЕТКРЕДИТ“ ООД – гр.
София, ЕИК *********. От съда се иска да постанови решение, с което: да признае за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за
потребителски кредит „До заплата“ № *** г., е недействителен поради нарушения по
чл. 22 вр. чл. 11 ЗПК, евентуално – че са нищожни клаузите на чл. 6 и мл. 11 ал. 1 от
посочения договор поради противоречие с добрите нрави и с изискванията на чл. 6 от
ЗПК; както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 575 лв., получена при
липса на основание по посочения по-горе договор, ведно със законната лихва върху
същата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ответникът оспорва исковете. Признава сключването на процесния договор
за кредит между страните и предоставяне на посочените в него суми в заем на ищцата.
Оспорва твърденията, че договорът или отделни негови клаузи страдат от твърдените
от ищцата пороци.
Страните не спорят относно това, че между тях е сключен Договор за
потребителски кредит „До заплата“ № *** г. Със същия ответното дружество е
предоставило на ищеца кредит под формата на кредитна линия в размер на 500 лв. със
срок на ползване една година, считано от сключване на договора, с уговорка за
автоматично удължаване на срока с една година, за общо пет години, при липса на
писмено заявено желание за прекратяване, като правоотношението между страните в
рамките на срока на договора не се прекратява дори при спадане на експозицията на
кредитополучателя до нула.
Страните са уговорили предоставянето на средствата да става на „одобрени
траншове“, като първият от тях е в размер на 400 лв. и се предоставя на датата на
сключване на договора или на следващия ден.
С договора кредитополучателят е задължен (чл. 4 ал. 3) до края на деня,
следващ предоставянето на първия транш, да представи на дружеството –
кредитодател гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова институция за
сума в размер на 1000 лв. (двукратно надвишаваща предоставяната сума) и със срок на
валидност 07,04,2021 г. (крайния срок на договора при автоматично удължаване за
максималния петгодишен период).
В чл. 4 ал. 3 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя в
срок до края на следващия ден от сключване на договора да представи на кредитора
гаранция по кредита, съгласно предвиденото в общите условия, издадена от банкова
2
или небанкова институция, която да бъде за сума в размер на 2244 лв. със срок на
валидност – един ден след изтичане срока на договора.
В чл. 6 ал. 1 от договора се предвижда, че при неизпълнение на
задължението за предоставяне на гаранцията по чл. 4 ал. 3, кредитополучателят дължи
на кредитодателя неустойка в размер на 4 лв. плюс 0,89 % от сумата на усвоения
транш за първия ден на всеки лихвен период и 0,89 % от сумата на усвоения транш за
всеки следващ ден; неустойката се изчислява на ден, считано от изтичане на срока за
предоставяне на гаранцията и се дължи за периодите, в които кредитът е бил без
валидна гаранция. С ал. 4 на чл. 6 се уговаря коментираната неустойка да се начислява
и заплаща заедно със следващото лихвено плащане на датата на падежа на същото.
Според заключението на изготвената пред РС ССЕ, размерът на усвоената
по кредита главница е 400 лв., а заплатените от ищеца суми възлиза на общо 975 лв., от
които – 390,29 лв. – главница, 141,51 лв. – договорна лихва, и 443,20 лв. – неустойка за
липса на гаранция.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, т.е. повече от 50 %, а според забраната в ал. 5 на същия член клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 22
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати. С оглед на тази дефиниция въззивният съд намира, че уговорената в т. 6 от
договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е
пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне
на ГПР.
В случая уговореният размер на годишната лихва по кредита е 40,60 %, а
размерът на ГПР, посочен в чл. 11 ал. 4 от договора, възлиза на 49,09 %. В договора
липсва каквато и да е конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР. При
това положение е невъзможно да се установи дали задължението за заплащане на
процесната неустойка е отчетено при формиране на ГПР, дали са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
С оглед изложеното процесният договор е недействителен на основание чл.
22 от ЗПК, поради което главно предявеният установителен иск следва да се приеме за
основателен.
3
Основателен е и искът за връщане на сумите, заплатени от ищеца над
чистата стойност на договора. Както се посочи, получената по договора сума е в
размер на 400 лв., а заплатеното от ищеца – в размер на общо 975 лв. Следователно
сумата от 575 лв. (разликата между заплатеното от ищеца и получената по договора
сума) е заплатена при липса на основание и подлежи на връщане от ответника.
Неоснователно е предявеното в тази връзка от ответника възражение за
изтекла погасителна давност. Недължимо заплатени над чистата стойност на кредита
са сумите, платени след 06,08,2016 г. С оглед на това и при отчитане спирането на
давностните срокове за периода от 13,03,2020 г. до 13,05,2020 г., то предявяването на
исковата молба (на 16,08,2021 г.) е сторено преди изтичане на общата петгодишна
давност, приложима за процесните вземания.
До същите изводи е достигнал и първостепенният съд като е изложил
подробни съображения, които въззивната инстанция напълно споделя и към които, на
основание чл. 272 от ГПК, препраща. Обжалваното решение е законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
В полза на процесуалния представител на въззиваемия следва да се присъди
възнаграждение за осъществената от него правна помощ при условията на чл. 38 от ЗА,
което следва да се определи в размер на 800 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2261/20,06,2022 г., постановено по гр. д. №
13323/2021 г. на РС Пловдив, 7 гр. състав.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД – гр. София, ЕИК *********; да заплати на
адв. С. П. М., АК Пловдив, с личен № ***, с адрес гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 800
лв. (осемстотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено в
настоящото производство процесуално представителство при условията на чл. 38 от
ЗА
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4