РЕШЕНИЕ № 284
гр.
Плевен, 30.06.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд на гр. Плевен – четвърти състав, в открито съдебно заседание на първи
юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПОЛИНА БОГДАНОВА-КУЧЕВА
при секретар В.М. и с участието на
прокурор И. Шарков при Окръжна
прокуратура – Плевен, изслуша докладваното от съдията Богданова-Кучева
административно дело № 1008/2014 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 203 и сл. от Административно процесуалния кодекс /АПК/
Образувано
е по искова молба /ИМ/ на И.Й.Г., изтърпяващ наказание в затвора в гр. Ловеч
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – София, с цена на иска 7000
/седем хиляди/ лева като обезщетение от бездействието на ответника да го снабди
с полагащите му се дрехи, обувки, чаршафи
съгласно Наредба на министерство на правосъдието за периода от
01.01.2005 г. до 01.12.2012 г.
Ищецът е бил редовно
призован за откритото съдебно заседание, явява се лично и се представлява от
адвокат В.Ч. като служебен защитник. Молят искът да бъде уважен, така както е
предявен по отношение на отделните точки за облекло, обувки и спални
принадлежности на стойност общо 7000 лева. Сочи, че се касае за производство по
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу ответника, за това, че ищецът не е получавал
описаните вещи за посочения период. Посочва, че по делото са получени три
медицински справки, касаещи здравословното състояние на ищеца, в които подробно
са посочени и описани здравословното му и психическото състояние. Сочи, че е представено
и писмо № 736/09.04.2015 г. на затвора Ловеч, в което е записано, че ищецът не
е получавал облекло, спални принадлежности, обувки и прочие, но това е по
причина, че той не е пожелал или е отказал, но представените две писма на
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” № 7631/29.08.2006 г. /стр. 87 от
делото/ и № 04-14-54/11.08.2006 г. на Министерство на финансите /стр. 88 от
делото/, касаят съгласувани таблици за затворите, касаещи полагащо се безплатно
самостоятелно легло, облекло, обувки и принадлежности. Сочи, че от разпита на
свидетеля по делото става ясно, че той и ищеца не са се ползвали от посочените
вещи и облеклото. Посочва, че по делото няма досие изпратено във връзка с искането
за отказ на вещи и ищецът не е правил такъв отказ. Счита, че искът е
основателен и е доказано бездействието на административния орган и на
съответните длъжностни лица при изпълнение на административна дейност във
връзка с осигуряване на необходимите вещи, от което е настъпила вреда за ищеца
в резултат на тези бездействия. Счита, че е налице пряка връзка между
бездействието и претърпените вреди и искът следва да бъде уважен изцяло. Моли
за присъждане на дължимото адвокатско възнаграждение в качеството й на служебен
защитник.
Ответникът – Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, не изпраща
представител.
Представителят на
Окръжна прокуратура, гр. Плевен дава заключение, че с оглед събраните по делото
доказателства счита, че предявеният иск е неоснователен и недоказан и следва да
бъде оставен без уважение. Счита, че за да е налице иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, то е необходимо да е доказана причинно-следствена връзка между
бездействието на административния орган и претърпените вреди. Сочи, че ищецът е
имал заболявания по време на престоя си, но липсва причинно-следствена връзка
тези заболявания да са от действие или бездействие на администрацията на
затвора, още по-малко от неосигуряването на дрехи, обувки и спално бельо съгласно Наредба на министерство на
правосъдието.
Първоначално ИМ с вх.
№ 28920/17.11.2014г. е депозирана пред Административен съд София град от И.Й.Г.,***, II-ра
група
и е образувано адм. дело № 11233/14г. по описа на съда. С Определение № 5596/20.11.2014 по адм. дело № 11233/14г. производството по делото е
прекратено и е изпратено по подсъдност на Административен съд Ловеч, където е
образувано адм. дело № 280/2014г. По изрично настояване на ищеца всички съдии от
АС Ловеч са се отвели от делото, при което с Определение № 15356/17.12.2014г. по адм. дело № 15400/2014г. на ВАС същото е изпратено
за разглеждане от Административен съд Плевен, където е образувано настоящото
дело.
С Определение №
60/15.01.2015г. Административен съд Плевен IV с-в е
допуснал правна помощ на ищеца и е оставил без уважение искането за освобождаване
от задължението за заплащане на държавна такса в размер на 10 лева. С писмо
изх. № 555/26.02.2015г. от Адвокатска колегия Плевен, съдът е
уведомен, че на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за правната помощ е определен
адвокат В.П.Ч. с вписан № 1320 в националния
регистър за правната помощ за процесуален представител за ищеца.
Със становище /л.51
от делото/ по адм. дело. № 1008/2014г. служебно
назначеният процесуален представител на ищеца е формулирал претенция – с цена
на иска в размер от 7000 лева, представляващо обезщетение за нанесени „неимуществени вреди от пропуснати
ползи от противоправно бездействие на длъжностните лица в Затвора, изразяващо
се в неизпълнение на законово задължение за снабдяването на лишения от свобода
с дрехи, обувки и спално бельо, съгласно Наредба на Министерство на
правосъдието за периода 01.01.2005г. – 01.12.2012г.”
С допълнително
уточнение на исковата молба в о.с.з. от 23.03.2015г. след консултация с адв. В.Ч.,
ищецът е формулирал следния петитум “Вредите са неимуществени, за това, че съм
лишен от правото си да получавам дрехи, обувки и спално бельо по Наредба на
Министерство на правосъдието по тарифа № 1, № 2 и № 3”. Въпреки даданата неколкократна възможност ищецът и процесуалния
му представител не са конкретизирали, в какво се изразяват претъпените вреди.
Съдът, след като се
запозна с материалите по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа
на Закона, намира за установено от следното:
Исковата молба е
допустима за разглеждане, подадена от надлежна страна, срещу пасивно
легитимиран ответник – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.
Разгледан по
същество, искът е неоснователен.
От приложената по
делото справка изх.№ ЗД-328/06г. от 12.01.2015г. (л.
23) се установява, че ищецът е бил приведен в затвора Плевен на
18.01.2005г. за изтърпяване на наказание по НК. На 12.04.2006г. ищецът е бил
приведен в Затвора Ловеч за доизтърпяване на наложеното му наказание. През
2010г. Г. е преместен в ЗО “Атлант” гр. Троян към Затвора Ловеч. Не са
представени доказателства от ответника, че при постъпването на ищеца в затвора
Плевен са му били предоставени дрехи, обувки и спално бельо съгласно Наредба на министерство на
правосъдието, поради това съдът приема, че такива не са дадени на ищеца, при
настаняването му в затвора Плевен през януари 2005г. По
делото е постъпила справка №
изх 1457/02.04.2015г. от затвора Плевен, съгласно която всички документи за престоя
на Г. са били изпратени на Затвора Ловеч при привеждането му там на
13.04.2006г. От писмо изх. №
736/09.04.2015г. от Затвора Ловеч се установява, че в архивите на затвора няма
данни ищецът да е получавал облекло, обувни артикули и спални принадлежности.
Посочено е още, че облекло и обувки за
лишените от свобода в Затвора Ловеч се обезпечава единствено от направени
дарения, поради което такива се раздават на социално слабите, по ред определен
с Заповед № 1658/06.10.2014г. на началника
на затвора. Последната не е изискана, тъй като явно е издадена след процесния
период и няма да помогне за изясняване на предмета на спора.
От
приложеното на л. 81 писмо изх. №
95/06.04.2015г. от ЗО “Атлант” гр. Троян се установява че на ищецът за престоя
му в ЗО “Атлант” гр. Троян 03.07.2011г. – 13.03.2014г. е получил по 1 бр.
възглавница, калъфка, одеало, чаршаф и дюшек. Приложено е и копие от дневник за
лични картони на лишените от свобода, като срещу името на И.Й.Г. липсва положен
подпис, т.е не удостоверено, че ищецът е получил реално посочените вещи. Това
противоречие между посоченото в писмото и приложеното към него писмено
доказателство - копие на дневник на личните картони на лишените от свобода води
до извод, че не може категорично да се установи получило ли е лицето посочените
вещи в писмото /по 1 бр. възглавница, калъфка, одеало, чаршаф и дюшек/ или не.
Съдът приема, че е доказано, че ищецът не
е получил необходимите вещи и при
пребиваването си в ЗО “Атлант” гр. Троян, което обхваща периода от 03.07.2011г.
- 01.12.2012г.
Изводът се потвърждана и от събраните по делото гласни доказателства на св. М.,
който също споделя, че е изтърпявал наказание заедно с ищеца в затвора Плевен
/2005г./ и в затвора Ловеч, както и през 2012г. в ЗО в гр. Троян, твърди че
ищецът „напоследък е получавал дюшек и възглавница”. Споделя, че незнае да е
получавал чаршафи, добавя още че „обувки не дават отдавна”. Макар и неточни по
отношение на времето, което не е конкретизирано от свидетеля, съдът приема при
съпоставка на писмените справки от затворите Плевен и Ловеч и ЗО Троян с
свидетелските показание на св. М., че ищецът не е получил обувки и чаршафи. Св. М. не дава сведения
дали, ищецът е получавал дрехи, няма такова уточнение и писмените справки от затворите
Плевен и Ловеч и ЗО Троян, поради което съдът приема, че ищецът не е получавал
и дрехи.
По делото
е представена медицинска справка от 12.01.2015г. за здравословното състояние на
ищеца, от която е видно, че същият е бил освидетелстван от ТЕЛК във връзка с
психиатрични проблеми. Към момента се е водил на диспансерен учет, получава
диета № 9 и всеки месец получава диапрел
и метфодиа, във връзка с установено заболяване през 2013г. с поставена диагноза
новооткрит диабет ИНЗТ.
По делото
на л. 56 е приложено Експертно решение №
2659 от 134/06.10.2014г. на ТЕЛК общи заболявания, с което на Г. е поставена
диагноза “Смесени и други разстройства на личността. Неинсулинозависим захарен
диабет. Социално адекватен слух на дясното ухо. Дивиация на носната преграда в
дясно. От това доказателство се установя
още, че ищецът има трайни здравословни проблеми и има начална дата на инвалидност
от 19.02.2002г., а се води на ДУ към ОСКП-Плевен още от 1983г. От медицинска
справка от ЗО „Атлант” гр. Троян / л. 79 от делото/ се установява, че ищецът
през 1994г. е преболедува хроничен гноен отит на лявото ухо и е диспансеризиран
същата година с психиатрична диагноза, а
давността на открития диабет тип 2 е от септември 2013г. / след процесния
период/. Посоченото налага извод, че ищецът има здравословни проблеми с давност
от преди процесния период 2005 г – 2012 г.
Не са поискани и не са представени доказателства, за влошаване на
здравословното му състояние, което да е пряко свързано с неизпълнението на
задължението на ответника да осигури на ищеца дрехи, обувки и чаршафи. Житейски
оправдано е да се приеме, че неизпълнението на задължението на ответника е
създало определени негативни усещания и неудобства на ищеца, но не може да се
приеме, че е довело да определено заболяване и/или влошаване на съществуващите
още от 80-те и 90-те година на 20 век здравословни проблеми на ищеца. Ищецът не
е заявил с ИМ, въпреки няколкократните възможности за уточнение на ИМ и помощта
от процесуален представител – адвокат, конкретните негативни преживявания,
които е изпитал от неизпълнението на задължението на ответника да му предостави
дрехи, обувки и спални бельо. Свидетелките показания на св. М. в тази насока
също не са полезни и не дават конкретна
информация. Напротив, те установят че ищецът не е изживявал повече от
обичайните негативни усещания - св.
споделя: „имаше и хубави и лоши моменти в затвора. Не може да ти е винаги
весело или все кофти, различно е.” на друго место казва: „всеки си има проблеми не ми е споделял нищо
особено.”
При
горните фактически установявания, съдът формулира следните изводи.
Съдът
приема, че иска е допустим за разглеждане при следните съображения:
Действително от първоначалната формулировка на претенцията „обезщетените за неимуществени вреди от пропуснати ползи от
противоправно бездействие на длъжностните лица”, подържана във всички последващи уточнения, включително
потвърдена от служебно назначения процесуален представител, се създава
впечатление за недопустимост на претенцията. При анализ обаче на многобройните
уточнения, процесуални искания и изследване на действителната воля на ищеца,
съдът приема, че е сезиран с иск за обезщетение за настъпили вреди в следствие
на бездействие на затворническата администрация, като последното се изразява в
това, че не са изпълнени законовите задължения за предоставяне на безплатно облекло, обувни артикули и спални принадлежности на ищеца
съгласно Таблици № 1, № 2 и № 3,
утвърдени от Министъра на правосъдието. Съдът приема, че претенцията за
обезвреда е за неимуществени вреди и имуществени, в частност пропуснати ползи,
доколкото такава воля се установява от формулирано от процесуалния представител
в становище от 13.03.2015г. (л. 51), макар и изключително непрецизно и изрично
заявено в о.с.з. 23.03.2015г. от ищеца. Това е така, защото всяко
закононарушение при което са настъпили вреди подлежи на обезвреда. Вредите могат да бъдат имуществени (претърпени загуби и
пропуснати ползи) или неимуществени, като ищецът определя каква ще бъде
претенцията и съдат е длъжен да се съобрази с изявената воля от ищеца. В
случая, доколкото формулировката “неимуществени вреди от пропуснати
ползи” е юридически nonsence и доколкото ищецът се е ползвал от
предоставена правна помощ, а съдът е длъжен да съдейства за изясняване на
действителната воля на страните, като отстранява формални грешки и неясноти в
изявленията им, то уместно е да се приеме, че претенцията е за неимуществени вреди и имуществени, в частност пропуснати
ползи.
За
да е налице основание за ангажиране отговорността на държавата или общините е
необходимо да са осъществени елементите от фактическия състав на разпоредбата
на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличие на незаконни актове, действия или
бездействия, извършени от длъжностно лице при ответника, претърпяна вреда от
ищеца и причинна връзка между тях. Правната норма на чл. 204, ал. 4 от АПК
установява, че незаконосъобразността на действието или бездействието се
установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.
Претенцията
е за вреди, неимуществени /не конкретизирани/ и пропуснати ползи, периодът, през който са търпени вредите,
посочен от ищеца е 01.01.2005г. – 01.12.2012г.
От исковата молба и последващите уточнения се установява, че иска е насочен
срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.
Съдът намира,
че от началото на процесния период до
01.06.2009 г. е бил в действие Закона за изпълнение на наказанията /обн. ДВ
бр.30 от 1969г./, както и Правилникът за прилагането му, издаден от
Министерство на правосъдието /обн. ДВ бр. 97/1990г./. Съгласно чл. 19а, ал. 2
от ЗИН (отм.) в редакцията ДВ, бр. 61 от 2004г., приложима за тази част от исковия
период, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е била административно
звено в Министерството на правосъдието. Налага се извода, че за периода
01.01.2005г. - 01.06.2009г. Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" не е пасивно
легитимирана да отговаря по искове за обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 7 от ЗОДОВ исковете за обезщетение се предявяват срещу
органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия, са причинени
вреди. Разпоредбата на чл. 205 от АПК пояснява, че исковете се предявяват срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие, са последвали вреди. Дирекцията е обособена като
самостоятелно юридическо лице, считано от 01.06.2009г. с влизането в сила на
ЗИНЗС. За периода 01.01.2005г. - 01.06.2009г. Главна дирекция "Изпълнение
на наказанията" е била административно звено в Министерството на
правосъдието, поради което отговорността за вреди, причинени през този период
следва да носи институцията, която е юридическо лице, а именно Министерство на
правосъдието, а срещу него иск не е подаден. Обстоятелството, че към момента на
предявяване на иска за обезщетение за вреди дирекцията вече е със статут на
юридическо лице, не обуславя легитимацията й на ответник по делото при
положение, че длъжностните лица, чиито действия и бездействия са причинили
вредите, са били в служебно правоотношение с друга, съществуваща и в момента
институция, със статут на юридическо лице. Оттук произтича неоснователността на
ИМ в частта й за цитирания период
01.01.2005г. - 01.06.2009г. срещу посочения ответник - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията”.
По отношение на нормативно установените задължения на ответника:
От
началото на исковия период до 01.06.2009г. е бил в действие Закона за
изпълнение на наказанията (обн. ДВ бр.30
от 1969г.), както и Правилникът за прилагането му, издаден от Министерство на
правосъдието (обн. ДВ бр. 97/1990г.), като съгласно чл. 31, ал. 1, б. “в” (изм.
ДВ, бр. 84 от 1977г., бл. 21 от 1990г.) от ЗИН (отм.) лишените от свобода имат
право на самостоятелно легло, безплатно облекло, обувки и спални принадлежности
по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието, съгласувано с министъра на
финансите. С разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ППЗИН (обн. ДВ бр. 97 от
4.12.1990г., в сила от 8.06.1990г.) е предвидено облеклото, обувките и спалните
принадлежности на лишените от свобода да се отпускат по таблици с норми и
срокове, утвърдени от министъра на правосъдието, съгласувано с министъра на
финансите, които се изработват по образец, утвърден от главния директор на
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Считано от 01.06.2009 г. в действие е ЗИНЗС
(обн. в ДВ бр.25 от 3 април 2009г.), съгл.чийто чл. 84, ал.2, т.3 лишените от
свобода имат право на самостоятелно легло, безплатно облекло, обувки и спални
принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието; считано от
01.02.2010г е в сила и Правилникът за прилагането на ЗИНЗС (обн. ДВ бр.9 от
02.02.2010г.). До влизане в сила на същия на осн. § 6 от ПЗР на ЗИНЗС са останали приложими разпоредите на ППЗИН,
които не му противоречат. С § 24 на ЗИД
ЗИНЗС (обн. ДВ бр. 103 от 28.12.2012г., в сила от 01.01.2013г.) ал. 2 и
т. 3 на чл. 84 от ЗИНЗС е изменена и е придобила следното съдържание:
"Лишените от свобода имат право на самостоятелно легло и спални
принадлежности, а лишените от свобода, които нямат собствени дрехи и обувки - и
на безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, по таблици,
утвърдени от министъра на правосъдието", което изменение обаче не засяга исковия период от
01.01.2005г. до 01.12.2012г.
От
изложеното следва, че за частта от исковия период от 01.01.2005г до 31.05.2009г.
приложими към казуса е разпоредбата на чл. 31, ал. 1, б. “в” от ЗИН (отм.), за
който по-горе бе установено, че искът е насочен срещу не надлежен ответник, а за
частта от исковия период 01.06.2009г - 01.12.2012г е приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т.
3 от ЗИНЗС (редакция ДВ бр.25 от 3 април 2009 г.).
Когато
е предявен иск за обезщетение, незаконосъобразността на бездействието се
установява от съда, пред който е предявен иска за обезщетението – чл. 204, ал.
4 от АПК. Съдът счита, че в случая задължението на Директора на ГДИН произтича
от нормативен акт. Това е чл. 84, ал. 2 от ЗИНЗС, които сочат, че лишеният от
свобода има право на: т. 3 - "самостоятелно легло, безплатно облекло,
обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на
правосъдието" и други конкретно изброени в останалите точки на
разпоредбата. Таблици №1, № 2 и № 3 са тези,
посочена в т. 3 на разпоредбата и са издадени от Министъра на правосъдието,
съгласувано с Министъра на финансите /л.87 - 88 от делото/. Те не са
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, тъй като засягат
правната сфера не на отделни граждани или организации, а на неограничен брой
лица, за които е налице хипотезата на изтърпяване на наказание "лишаване
от свобода" /включително осъдените на доживотен затвор и на доживотен
затвор без замяна/. Тези таблици не са и общи административни актове по смисъла
на чл. 65 от АПК, тъй като същата няма
еднократно действие, а действа непрекъснато, докато бъде отменена или правното
основание за издаването й отпадне. Същата е издадена на основание чл. 31, ал.
1, б. “в” от ЗИН (отм.), и продължават да действат при условията на ЗИНЗС,
доколкото чл. 84 от ЗИНЗС предвижда същото основание, а § 6 от ПЗР на ЗИНЗС предвижда продължаване на прилагането на
подзаконовите нормативни актове, издадени по реда на ЗИН (отм.), доколкото не
противоречат на ЗИНЗС. В случая такова противоречие не е налице. Съществуващата
разпоредба на чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС урежда същата материя, както и чл.
31, ал. 1, б. “в” от ЗИН (отм.), като дори има същото словесно съдържание с
изключение на израза "съгласувано с министъра на финансите", който е
отпаднал. Съдът счита, че посочените Таблици на Министъра на правосъдието,
съгласувана с Министъра на финансите, представляват подзаконови нормативни
административни актове, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати,
издадени са по прилагане на закон и от овластен от същия закон орган. Те
доразвиват и конкретизират правото на лишените от свобода, регламентирано в чл.
84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС. Макар че, няма данни за обнародване на таблиците,
ГДИН не може да черпи права от този факт, тъй като същите са известни /ГДИН е
представила като доказателства по делото, след като са били изискана от съда/,
а евентуалното й неприлагане поради необнародването и би довело до фактическо
суспендиране на чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС от Министъра на правосъдието,
което е недопустимо.
От доказателствата по
делото се установява, както бе посочено по-горе, че за периода 01.06.2009г. –
01.12.2012г. ищецът в не е получавал дрехи, обувки и спални принадлежности. В
случая в тежест на ответника е да установи, че е изпълнил задълженията си по чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС, което не беше направено. В случая, ответникът не е изпълнил свое
задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, което е и основанието за
завеждане на иска.
Съгласно чл.
1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност. Според чл. 4 от ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от
длъжностното лице. Пряка последица означава директно въздействие върху правната
сфера на увредения, т. е. увреденото лице не би претърпяло вредите, ако не бе
издаден незаконосъобразния административен акт, и ако административният орган
или длъжностните лица бяха действали съобразно закона. Под преки вреди следва
да се разбират само тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима
последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следва да бъдат и
непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния
резултат.
Вредите от
своя страна са имуществени, представляващи претърпени загуби и пропуснати ползи
и неимуществени, изразяващи се в негативни психически преживявания.
По
претенцията на ищеца за вреди от пропуснати ползи, следствие на
незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от ГД “Изпълнение на
наказанията”, съдът намира:
В обективното българско право липсва легално
определение за "пропуснати ползи". Правната теория обаче ги дефинира
като неосъществено увеличение на имуществото, което не е настъпило единствено
поради неизпълнение на задължението на насрещната страна. Доказването на
пропуснатите ползи принципно се основава на прогноза. Необходимо е да се
установи сигурност и достоверност на очакваното увеличение на имуществото,
както и правомерност на основанието.
От
обстоятелствената част на иска, последвалото уточнение, както и от становището
на процесуалния представител на ищеца не става ясно в какво се изразяват т.н.
“пропуснати ползи”. Не са посочени елементи на бъдещо очаквано увеличаване на
имуществото на ищеца. Още по неясна остава връзката между бездействието на
администрация на затворите, в които е пребивал ищеца, изразена в непредоставяне
на дрехи, обувки и спално бельо и евентуалното увеличение на имуществото му. На
ищеца неколкократно е предоставена възможност да прецизира иска, предоставена му
е и правна помощ с Определение № 60/15.01.2015г.,
където е посочено, че такава се предоставя именно във връзка с затрудненията на
ищеца от правната терминология и практика. Нещо повече, дори и в становище от
13.03.2015г. не са изложени факти и обстоятелства за обосноваване на
“пропуснати ползи”, поради което последното е останало празно от съдържание и
невъзможност за доказване. По делото липсват твърдения и данни, които да
навеждат до обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото. Приходите,
които биха могли да бъдат реализирани, следва да се сведат и обвържат с
действителни конкретни факти и обстоятелства, последните водещи към сигурното
им получаване. Предвидените, от закона, за обезщетение пропуснати
ползи не са бъдещи, евентуални и голословни, а винаги настоящи и
сигурни, следствие именно на конкретни обстоятелства, имащи характерни и
индивидуални белези, чиято сигурна полза е останала неосъществена, пропусната,
нереализирана само поради неизпълнение на насрещното задължение. Следва да се
има предвид, че дори да бяха предоставени всички вещи по утвърдените от
министъра на правосъдие таблици, то те не стават собственост на лицето, което
изтърпява наказание, а му се предоставят за ползване, поради което не се
реализира и увеличение на имуществото на това лице със собствеността на тези
вещи. При тези съображения, настоящият състав намира, че претенцията за
имуществени вреди от пропуснати ползи е неоснователна и недоказана и следва да
бъде отхвърлена.
По отношение
на иска в частта за неимуществени вреди, съдът намира:
От една
страна нито в иска, последвалото уточнение, както и от становището на
процесуалния представител на ищеца не са конкретизирани конкретни отрицателни
психически преживявалия, които е преживял ищеца. От събраните по делото писмени
и гласни доказателства не се установява по безспорен начин да са настъпили
такива, напротив свидетелските показания са в обратен смисъл. От друга страна
от събраните по делото доказателства се установява, че заболяванията на ищеца предхождат
исковия период, поради което и влошаване на здравословното му състояние също не
може да бъде разглеждано като пряка и непосредствена неимуществена вреда от
неизпълнението на ответника да му предостави дрехи, обувки и спално бельо.
Не са ангажирани от
ищеца доказателства, които да доказват по безспорен и категоричен начин
неимуществени вреди да са произтекли от незаконосъобразни действия на
администрацията на затвора Плевен, затвора Ловеч или ЗО “Атлант” гр. Троян, а
именно неосигуряването на облекло, обувки и спални принадлежности. Отделно от
това, дори и да се приеме, че ищецът е преживял негативни психически
преживявания, същите следва да се преценяват в светлината на наложеното му и изтърпявано и към момента наказание, което
безспорно се отразява негативно на
всичките му преживявания, усещания, дори и права.
Обезщетенията
за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпяни физически и
психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразните действия или бездействие на административния
орган, поради което следва да са конкретизирани от ищеца и доказани. Това в
случая не е направено от ищеца. Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетение за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието
"справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за
правилното определяне на размера на обезщетението. Законът е категоричен, че
размерът на обезщетението за неимуществени вреди се формира по справедливост,
по реда на чл. 52 от ЗЗД единствено от степента и характера на преживените
болки и страдания от ищеца. В негова тежест е да докаже настъпването на вреди
от неимуществен характер, представляващи болки и страдания, които да са в
причинна връзка с незаконосъобразни действия на администрацията на
затвора-Плевен, затвора Ловеч и ЗО“Атлант” гр. Троян.
В случая, ищецът дори не е посочил конкретно в какво се изразяват физически и
психически болки, страдания и неудобства. Това налага извод, че такива не са
преживени в повече от обичайните за лице, което изтърпява наказание по НК. Това
се установя и от показанията на св. М., който казва при разпита си: „имаше и
хубави и лоши моменти в затвора, не може
да ти е винаги весело или все кофти, различно е.”
Предвид
гореизложеното, както и с оглед обстоятелството, че не бе доказано наличието на
предпоставките на фактическия състав за ангажиране отговорността н адържавата,
а именно наличието на нанесена неимуществена вреда и причинна връзка, между
състоянието на ищеца и действията на администрацията, съдът намира, че
претенцията за присъждане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди е
неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
При този изход на делото, ищецът следва
да бъде осъден да заплати в полза на Административен съд Плевен 10 (десет) лева,
представляваща държавна такса за завеждане на административно дело.
Водим от
изложените мотиви и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд на
гр. Плевен, четвърти състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковата молба на И.Й.Г.,
изтърпяващ наказание в затвора в гр. Ловеч срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” – София, с цена на иска 7000 /седем хиляди/ лева като обезщетение
от бездействието на ответника да го снабди с полагащите му се дрехи, обувки,
чаршафи съгласно Наредба на министерство
на правосъдието.
ОСЪЖДА И.Й.Г. с ЕГН
**********, изтърпяващ наказание в затвора в гр. Ловеч да заплати в полза на Административен
съд Плевен сумата от 10 /десет/ лева, представляваща държавна такса за
завеждане на административно дело.
Решението може да се
обжалва пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщението му на страните
с касационна жалба.
СЪДИЯ: /п/