Р
Е Ш Е
Н И Е №260083
гр.Кюстендил, 14.12.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на четиринадесети юли, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Вергиния Бараклийска,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина
Джонева в.гр.д.№168/2020г. по описа
на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от „***********“ ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„България“ №49, бл.53Е,
вх.В, представлявано от управителите С.Н.и И.Г., чрез пълномощника ю.к.Г.Г.срещу
решение от 13.01.2020г. на Районен съд-Дупница, постановено по
гр.д.№1392/2019г. по описа на този съд.
С
обжалваното решение е признато за установено по предявен от „***********“ ЕООД
иск, че И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на дружеството -
ищец сумата от 320.87 лева - главница по договор за потребителски
кредит №********от 10.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 29.03.2019г., до
окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №711/2019г. по описа на РС –
Дупница, като е отхвърлил предявения иск за горницата над тази сума
до пълния предявен размер от 4 857.37 лева, от която сума сумата в
размер на 2 254.75 лева - главница, 712.61 лева - договорна лихва и сумата
в размер на 1 890.01 лева по допълнителен пакет услуги, като
неоснователен. Със същото решение съдът е осъдил И.С.Б. да заплати на “***********”
ЕООД направените в исковото производство разноски в размер на 55.45 лева, както
и тези по ч.гр.д.№711/2019г. по описа на Районен съд – Дупница в размер на 9.72 лева, съобразно уважената
част от исковете.
Решението се
обжалва отчасти в отхвърлителната му част относно сумата от 2 254.75 лева
– главница и 712.61 лева – договорно възнаграждение по сключения договор, като
се претендира отмяната му в тази част и постановяване на друго, с което да се
признае за установено, че ответникът по иска дължи посочените суми,
съставляващи горница над признатата с решението сума в размер на 320.87 лева.
Претендират се разноски.
Според
жалбоподателя, порочността на обжалваното решение се изразява в следното:
Изразява се
несъгласие с разбирането на първоинстанционния съд, че клаузата, с която е
уговорено заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, като накърняваща
добрите нрави. В тази връзка се сочи, че в българското действащо право важи
принципът на свободно договаряне, регламентиран в чл.9 от ЗЗД, при действието
на който и в израз на своята свободна воля страните по конкретния договор са се
съгласили да сключат договор за кредит именно с такъв годишен лихвен процент.
При липсата на легална дефиниция на понятието и необходимостта да се извършва
преценка за всеки конкретен случай, въззивникът прави извод за нуждата да се
отчита обстоятелството, че небанковите институции поемат по-висок риск при
отпускане на финансовия ресурс, поради което цената му е многократно по-висока
от тази на банките и от размера на законната лихва, ограничена от чл.19 ал.4 от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и
дължимите от потребителя лихви. При липсата на регламентиран максимален размер
на договорната лихва, според дружеството меродавна следва да бъде пазарната
цена на кредитите в сектора. Прави се оплакване, че съдът не е изложил доводи
относно естеството на критериите за поведение, установени в обществото във
връзка с потребителското кредитиране от небанкови институции, които е счел, че
са накърнени с уговорения лихвен процент. Счита се още, че лихвен процент от
41.17 % и ГПР от 49.89 % не противоречат на добрите нрави и на закона, като
посочва, че изменението на ЗПП и въвеждането в чл.19 ал.4 от ЗПК на годишен процент
на разходите, не по-висок от пет пъти размера на законната лихва изключва
възможността да се приеме наличие на недействителност, поради противоречие с
добрите нрави за действие, което е позволено от закона, при отчитане на факта,
че процесният договор е бил сключен преди въвеждане на горното изменение на
Закона. Наред с това се изтъква и фактът, че преценката за накърняване на
добрите нрави трябва да държи сметка за множество посочени в жалбата
обстоятелства, при наличието на които възнаграждението по договора да се окаже
значително надхвърлящо справедливия
размер.
Неоснователно, според въззивното дружество,
съдът е приел нищожност на неравноправни клаузи от договора и общите условия.
Твърди, че при сключване на договора са били спазени всички законови изисквания
и процедури, като обръща внимание, че договорът е бил сключен по инициатива на
самото физическо лице, въз основа на предоставена преддоговорна информация; в
договора с били посочени сумата по кредита, срокът, за който се отпуска,
размерът на месечната вноска, общото задължение, падежната дата на вноските,
годишният лихвен процент, годишният процент на разходите по кредита и лихвения
процент на ден, като с всички тези параметри, които са му били известни, ведно
с Общите условия, ответникът по иска се е съгласил, а в последствие е спрял да
изпълнява част от задълженията си. относно формирането на ГПР е възразено, че
законът не въвежда задължение за кредитора подробно да описва формирането му,
като методика за изчисляване на лихвения процент бе следвало да се посочи в
договора само, когато е налице договор с референтен лихвен процент (чл.11 ал.1
т.9 от ЗПК), каквато не била процесната хипотеза, поради наличието на фиксиран
лихвен процент.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – И.Б., чрез особения му представител
адв.Ил.Д. ***, е подал отговор на същата. В отговора се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение, което се моли да бъде потвърдено. Правилни, според
въззиваемия, са изводите на съда, че клаузите за годи‘на лихва и ГПР са нищожни
като противоречащи на добрите нрави, поради несъответния размер на
възнаграждението спрямо разходите на кредитора, риска, който носи и добросъвестно
очакваната печалба. Правилни били и изводите на ДнРС относно нарушаването на
норми от ЗПК и относно неравноправността на клаузата за заплащане на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.
След оставяне на въззивната жалба без движение, поради необходимостта от
обезпечаване участието на ответника по иска, въззиваем в настоящото
производство, посредством назначения му особен представител, въззивникът „***********“ ЕООД, е предплатил сума за
изплащане на възнаграждение на адв.Д. в размер на 400.00 лева.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се
запозна с материалите по делото прие, че въззивната жалба е допустима,
доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, която има
правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
КнОС, след като прецени становищата
на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания
съдебен акт, приема, че
въззивната жалба е частично основателна, а решението на ДнРС следва да бъде отчасти отменено,
а в друга негова част – обезсилено, поради следното:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваната част,
в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно, но е
отчасти недопустимо, тъй като при
произнасянето по исковете, с които е бил сезиран, съдът е нарушил принципа за
диспозитивното начало в процеса, въздигнат с нормата на чл.6 ал.2 от ГПК.
Този извод
на въззивната инстанция се основава на обстоятелството, че първоинстанционния
съд при разглеждането и решаването на делото не е взел предвид твърденията и
исканията, които ищцовото дружество е заявило под формата на уточнение на исковата
молба, направено в уточняваща молба с вх.№9977/17.07.2019г. (л.48 от делото).
Констатира
се, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, по което е било образувано ч.гр.д.№ 711/2019г. по описа на РС-Дупница,
заявителят „***********“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу
И.С.Б. *** за сума в размер на 4 857.37 лева, представляваща непогасена
главница по договор за потребителски кредит с №**********, сключен между
страните на 10.02.2017г.
В исковата
молба, предявена по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, същото дружество е изложило
твърдения, че сумата от 4 857.37 лева, която претендира да се установи, че
му се дължи, представлява незаплатена част от предоставената в заем с договора
за потребителски кредит главница в размер на 3 000 лева, от договорената
възнаградителна лихва със същия договор и от дължимо възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги на стойност 3 000 лева. Ищецът е пояснил, че
от всички задължения, които Б. е имал към него, е била погасена частично сумата
от 2 679.13 лева, а остатъкът, в размер на исковата сума е дължим.
С
определение от 01.07.2019г. съдът уместно е констатирал нередовности на
исковата молба, изразяващи се в незаплащане на пълния размер на дължимата
държавна такса, както и в липса на пълно изложение на обстоятелствата, на които
се основава предявения иск. Относно последната нередовност съдът е
конкретизирал, че от изложените в исковата молба факти е видно, че исковата
сума включва и други компоненти освен дължима по договора за потребителски
кредит главница, като с оглед обвързаността на исковото производство със
заповедното, е указал на ищеца да конкретизира обстоятелствата, на които
основава иска си и да формулира ясен петитум, като съобрази, че предмет на
заповедното производство е било вземане само за главница.
В изпълнение
на така даденото указание, дружеството-ищец е подало вече посочената по-горе
молба с вх.№9977/17.07.2019г., в която е пояснило, че претендираната в исковата
молба сума в общ размер на 4 857.37 лева е формирана от следните
компоненти: 2 254.75 лева – непогасен остатък от главницата по договора;
712.61 лева – непогасена част от договорената възнаградителна лихва и 1 890.01
лева – непогасена част от дължимо възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги. Съобразявайки указанието на съда да вземе предвид, че
заповедното производство е имало за предмет единствено вземане за главница,
ищецът е уточнил, че относно сумата от 2 254.75 лева – незаплатена
главница по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението, предявява установителен иск по реда на
чл.422 ал.1 от ГПК, а относно останалите уточнени вземания – за възнаградителна
лихва в размер на 712.61 лева и за цена на закупен пакет от допълнителни услуги
в размер на 1 890.01 лева – предявява осъдителни
искове, за които е формулирал и надлежен петитум (вж.л.49 от делото).
Доколкото
така стореното уточнение представлява допустимо процесуално действие, извършено
в изпълнение на дадените от съда указания и съобразено с предмета на
проведеното заповедно производство, то следва извод, че ДнРС е бил сезиран с
няколко обективно кумулативно съединени искове, а именно – 1/ установителен иск
по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на
ответника съществуването на вземане на ищеца спрямо него за сумата от
2 254.75 лева, представляваща незаплатена част от подлежаща на връщане
главница по договор за потребителски кредит с №*********, сключен на
10.02.2017г., за което е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№711/2019г. по описа на ДнРС, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 29.03.2019г., до изплащане на вземането;
2/ осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
712.61 лева, представляваща незаплатен остатък от подлежащата на заплащане по
договора за потребителски кредит с №**********/10.02.2017г. възнаградителна
лихва, както и 3/ осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1 890.01 лева, представляваща дължима част от цена на закупен
пакет от допълнителни услуги.
Видно е от
обжалваното решение, че първостепенният съд е разгледал и се е произнесъл по
една претенция, установителна по своя характер, в хипотеза на иск по чл.422
ал.1 от ГПК, за сума в размер на 4 857.37 лева, от която: 2 254.75
лева главница, 712.61 лева договорна лихва и 1 890.01 лева по допълнителен
пакет услуги, уважавайки отчасти иска за главницата за сумата от 320.87 лева и
отхвърляйки го за горницата над нея до пълния предявен размер от 2 254.75
лева.
В частта, в
която съдът се е произнесъл по иск за сумата от 1 890.01 лева,
представляваща дължима част от цена на закупен пакет от допълнителни услуги,
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В частта
относно сумата от 712.61 лева, представляваща незаплатена част от договорена
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит с №**********, сключен
на 10.02.2017г., решението е предмет на въззивно обжалване и се явява
недопустимо, тъй като отхвърляйки установителен иск за тази сума, ДнРС се е
произнесъл по непредявен иск, без да съобрази надлежно заявената от ищеца воля,
а именно – за осъждане на ответника да заплати на дружеството тази сума. Също
така, произнасяйки се относно съществуване на вземане за лихва в производството
по чл.422 ал.1 от ГПК, районният съд е излязъл извън рамките на допустимия
предмет, който е очертан от основанието, на което вземането е било претендирано
пред заповедния съд.
В тази част
съдебният акт следва да бъде обезсилен, а делото на основание чл.270 ал.3 изр.3
от ГПК – върнато на същия съд за произнасяне по предявения иск.
В частта, в
която съдът се е произнесъл относно вземане за главница в размер на
2 254.75 лева решението е допустимо. Съшото е предмет на въззивно
обжалване в отхвърлителната му част – за горницата над 320.87 лева, като
настоящият съд го намира за неправилно и счита, че същото подлежи на отмяна, поради
следното:
Не е било
спорно между страните и е било установено от доказателствата по делото, че
между „***********“ ЕООД и И.Б. е бил сключен договор за потребителски кредит с
№**********/10.02.2017г., по силата на който дружеството е предоставило на Б.
сума в размер на 3 000 лева, срещу задължението на последния да върне
заетата сума, ведно с договорна възнаградителна лихва в общ размер на
1 451.04 лева, при годишен лихвен процент от 41.17 %, разсрочено – на 24
месечни вноски, всяка в размер на 185.46 лева.
В
погасителния план, съставляващ неразделна част от договора, който е подписан от
кредитополучателя, е било посочено с всяка погасителна вноска каква част от
главницата и каква част от договорната лихва се погасява.
Не е било
спорно между страните, че дружеството е предоставило на Б. договорената сума по
кредита, както и не е било спорно, че Б. е погасил изцяло първите осем месечни
вноски и е заплатил част от деветета.
Ответникът
не е оспорил твърдението на ищеца, а същото е видно от самия погасителен план и от представено и
неоспорено извлечение от сметка, че с извършените плащания Б. е заплатил общо
сумата от 2 679.13 лева, с която сума, както и с всяка извършена вноска
поотделно е погасявал главницата, договорната лихва и цена по сключено
споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги.
Установено е
по делото, че с така заплатената сума е погасена част от главницата, възлизаща
на 745.25 лева, а непогасеният остатък – тъй като след 09.08.2018г. не са
извършвани никакви плащания – съответства на исковата сума от 2 254.75
лева.
От така
установените факти произтича изводът, че към настоящия момент ответникът по
иска, въззиваем, дължи на дружеството – кредитодател незаплатената част от
предоставената в заем сума, т.е. главница по договора в размер на 2 254.75
лева.
Тук
въззивният съд намира за потребно да посочи, че от съдържанието на сключения
между страните договор за потребителски кредит, въз основа на който се
претендира съществуване на вземането за главница, ведно с общите условия към
него, произтича извод за неговата валидност и действителност – същият е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочени са чистата
стойност на кредита, годишният процент на
разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредита, общият
размер на всички плащания по договора и условията
за усвояването му, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на
дължимата погасителна вноска, информация
за правата по чл.11 ал.1 т.12 и т.20 от ЗПК, лихвения процент на ден, приложим
при отказ от договора.
Съставът на
въззивния съд не споделя разбирането на първоинстанционния, че договорът
противоречи на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, което би обусловило неговата цялостна
недействителност по смисъла на чл.22 от ЗПК. Напротив, в договора ясно е
посочен фиксирания лихвен процент – 41.17 % и стойностното му парично изражение
спрямо главницата, а именно – 1 451.04 лева. При положение, че лихвеният
процент е фиксиран, не се е следвало посочване в договора на условия, процедури
и други обстоятелства, визирани в тази законова разпоредба.
Съдът в
настоящото решение няма да анализира наличието или липсата на противоречие на
така договорената възнаградителна лихва с добрите нрави, което е въпрос, който
няма отношение към действителността на договора в хипотезата на чл.22 от ЗПК, а
касае самото вземане за лихва, по което, както вече се посочи, се следва ново
произнасяне.
Въззивният
съд не констатира и противоречие на договора с императивната разпоредба на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит трябва
да съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Видно е
от представения договор, ведно с представляващите неразделна част от него общи
условия, че законовото изискване е спазено, което формално очертава
действителността на договора и не изключва изпълнение на разглежданото
задължение за връщане на главницата, която е била предоставена в заем.
Районният
съд е формирал крайния си извод, че ответникът дължи на ищеца главница в размер
на 320.87 лева, като е изходил от разбирането, че по договора за кредит не се
дължи възнаградителна лихва, тъй като уговорения размер противоречи на добрите
нрави, нито се дължи заплащане на цена за закупен пакет от допълнителни услуги,
тъй като споразумението за закупуване на такова е нищожно, поради което всички
плащания, извършени от Б. за погасяване на лихва и на цената по допълнителния
пакет не са били дължими и с тях ответникът е погасявал на практика главницата.
Прилагайки този подход, от главницата в размер на 3 000 лева ДнРС е
извадил установената да е била заплатена сума в размер на 2 679.13 лева и
е установил дължимостта на 320.87 лева.
Въззивният
съд намира, че първоинстанционният съд е извършил прихващане на задължения
между страните, без никоя от тях да е направила изявление за това. По начало
вярно е, че платеното по нищожен договор, като платено без основание, подлежи
на връщане. Без да се обсъжда въпросът дали плащанията, извършени от Б. за
погасяване на възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит и за
погасяване на цената по закупен допълнителен пакет, са били дължими или не,
безсъмнено е установено по делото, че същите са били извършени. Дори да са
недължимо платени, съдът не може служебно без искане и изявление от страна
на ответника да прихваща стойността им
от насрещното задължение, което той има към ищеца. В този смисъл е нормата на
чл.104 ал.1 изр.1 от ЗЗД. Като е приспаднал всички платени суми от задължението
за погасяване на главницата, на практика районният съд е извършил прихващане
между задължението за заплащане на главница по договора, което Б. има към
дружеството и задължението, което, според съда, дружеството има към Б. за
връщане на платеното без основание, без да са налице предпоставките за това, с
което е допуснато нарушение на материалния закон.
Тъй като по
делото е установено, че с извършените от въззиваемия плащания на осем пълни и
една частична вноски същият е погасил 745.25 лева от подлежащата на връщане
главница по договора за потребителски кредит, цялата в размер на 3 000
лева, то следва извод, че Б. е останал задължен за сума в размер на
2 254.75 лева.
Поради
посоченото, съдът ще отмени решението в тази му обжалвана част и ще признае за
установено съществуване на вземане в посочения размер.
Относно
разноските:
С оглед
изхода от въззивното обжалване, се налага извършване на корекция на
определените и присъдени от районния съд разноски, като въззиваемия следва да
бъде осъден да заплати на дружеството разноски, както следва: още 58.59 лева за
заповедното производство и още 334.22 лева за първоинстанционното исково
производство.
За
въззивната инстанция жалбоподателят е сторил разноски в общ размер на 597.14
лева, от които: 97.14 лева за държавна такса, 100.00 лева за възнаграждение на
юрисконсулт и 400.00 лева за възнаграждение на особен представител на
въззиваемия. С оглед частичната основателност на жалбата, при съобразяване, че
за обезсилената част разноските ще следва да се определят при решаването на
спора по същество, на въззивното дружество се следва заплащане на разноски в
размер на 436.35 лева.
Воден от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение от
13.01.2020г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№1392/2019г. по описа
на този съд, в частта, в която съдът
е отхвърлил предявен от „***********“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.С. бул.„******“ №**, бл.***, вх.В срещу И.С.Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск за признаване за установено, че И.С.Б. дължи на „***********“
ЕООД сумата в размер на 712.61 лева, представляваща договорна лихва по договор
за потребителски кредит №********от 10.02.2017г. и ВРЪЩА делото на Районен съд – Дупница за произнасяне по предявения
иск за осъждане на И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „***********“
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.„******“
№**, бл.****, вх.** сумата от 712.61 лева, представляваща незаплатена част от
договорна възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №********от
10.02.2017г.
ОТМЕНЯ решение от
13.01.2020г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№1392/2019г. по описа
на този съд, в частта, в която съдът
е отхвърлил предявения от „***********“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.С., бул.„******** №**, бл.***, вх.** срещу И.С.Б., ЕГН
**********, с адрес: ***, иск за признаване за установено, че И.С.Б. дължи на „***********“
ЕООД сума в размер над 320.87 лева до 2 254.75 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит №********от 10.02.2017г. и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „***********“
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.„*********“
№**, бл.*** вх.**сума в размер на още
1 933.88 лева до пълен размер на 2 254.75 лева, представляваща
незаплатена част от главница по договор за потребителски кредит №********от
10.02.2017г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №711/2019г. по описа на РС – Дупница, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда
– 29.03.2019г., до изплащане на вземането.
В частта, в
която е отхвърлен иск на „***********“ ЕООД срещу И.С.Б. за сума в размер на 1 890.01 лева, представляваща цена
на закупен пакет от допълнителни услуги, решението на РС-Дупница е влязло в
сила като необжалвано.
ОСЪЖДА И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „***********“
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.„*********,
бл.***, вх.** следните суми: 58.59 лева
(петдесет и осем лева и петдесет и девет стотинки), дължими разноски за
заповедното производство; 334.22 лева
(триста тридесет и четири лева и двадесет и две стотинки), дължими разноски за
първоинстанционното исково производство и 436.35
лева (четиристотин тридесет и шест лева и тридесет и пет стотинки),
представляваща разноски за въззивното обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2