РЕШЕНИЕ
№ 142
гр. Бургас, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20212000500428 по описа за 2021 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 252 от 4.08.2021 г., постановено по гр.д. 2559/ 2020 г.,
Окръжен съд Бургас е отхвърлил исковите претенции на Г. В. К. , ЕГН
**********, Н. В. К., ЕГН **********, и П.С. К., ЕГН 1***, действащи чрез
тяхната майка и законен представител В. К. В., ЕГН **********, всички с
адрес: сВ. община К., с адрес за връчване: гр. Б. ул. „В.А.“ № *, ет. * – адв.
П.В., против „З.с“ АД, ЕИК 1*** със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район С., бул. „С.“ № *, представлявано от М.С.М. – Г., П.В.Д., С.Н.А. В.В.И.
– заедно от двама от четиримата изпълнителните директори, за осъждане на
ответното дружество да заплати на всеки един от ищците сумата от по 60 000
лева, представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени
вреди, изразяващи се в болка и страдание от загубата на Г.С. К., с адрес сВ.
община К., област Бургас, настъпила на 28.02.2017 г., вследствие на
пътнотранспортно произшествие (ПТП), причинено при управление на лек
автомобил марка „Мерцедес Ц-180“, с рег. № *** от страна на С. Г. К., ведно
със законната лихва върху всеки един от претендираните размери главница,
считано от датата на настъпване на непозволеното увреждане - 28.02.2017 г.
1
до тяхното окончателно изплащане.
Постъпила е въззивна жалба от Г. В. К. , Н. В. К. и П.С. К.,
действащи чрез тяхната майка и законен представител В. К. В., чрез адв. П.В.,
срещу постановеното решение, в която същото се оспорва, като неправилно, в
частта, с която предявените искове са отхвърлени до размера на 7000 лв., като
се въвежда искане за неговата отмяна, с постановяване на ново решение за
присъждане на горната сума на всеки от ищците, ведно със законната лихва
от датата на деликта до окончателното изплащане.
Подчертава се, че въззивниците са внуци на загиналия при ПТП
пътник Г.С. К., които са живели в едно домакинство с дядо си и са
поддържали ежедневен и непрекъснат контакт с него, като бащата на същите
дълготрайно е отсъствал от дома им и всички грижи по отглеждането и
възпитанието им са се осъществявали от майка им, баба им и загиналия им
дядо. Предвид горното, се сочи, че между тях трайно са се установили
отношения като между родител и дете, привързаността им помежду им е била
много силна.
Излагат се доводи, че между децата и дядо им са съществували
житейски отношения, напълно сходни с отношенията между биологичен
родител и дете, налице е била заместваща грижа, като загубата на дядото за
децата е неизмерима и неповторима по сила и интензитет. Налице е
позоваване на съдебна практика по аналогични случаи.
В жалбата се развиват съображения, че пред съда от първа
инстанция по безспорен начин е установен механизмът на ПТП, а
възражението за съпричиняване е било прието за недоказано.
Обосновава се, че е доказано наличието на дълбока житейска и
емоционална връзка между децата и техния дядо, като вследствие на неговата
смърт те са претърпели морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщи за връзката дядо - внуци.
Подчертава се, че в конкретния случай е налице дезинтересиране на родителя,
бащата не присъства в живота на децата си и грижата на бащата към децата е
била изцяло заместена от грижата на техния дядо.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
„З.с“ АД, чрез юрисконсулт А.С., в който същата се оспорва, като се въвежда
искане за оставянето й без уважение, с потвърждаване на
2
първоинстанционното решение.
Поддържа се в отговора, че първоинстанционният съд в цялост е
обсъдил всички събрани и приети по делото доказателства, въз основа на
които е формирал законосъобразни фактически и правни изводи, поради
което правилно е отхвърлил исковете, възприемайки че същите са
неоснователни.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирани
да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция са субективно
съединени претенции за неимуществени вреди, с правно основание чл.432,
ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, претендирани от въззивниците, като настъпили за тях
болки и страдания от загубата на дядо им при пътен инцидент, против
застрахователя на прекия причинител на увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД
постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на
имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово
действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или
пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от
морално естество, при вина, която се предполага.
При определяне естеството и характера на страданията, които следва
да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от
увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите
схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.
3
Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение,
покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството –
въззиваем, като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия
причинител на увреждането – С. Г. К..
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на
увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2,
вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди
директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди
другиму.
Установено е в производството, че въззивниците са отправили до
застрахователното дружество писмена застрахователна претенция по чл.498,
ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно обезщетение, по повод
настъпилото застрахователно събитие, и поради отказ на застрахователя за
изплащане на обезщетение са инициирали настоящото исково производство –
чл.498, ал.3 КЗ, и искът им е допустим за разглеждане по същество.
Видно от данните по делото, на 18.01.2017 г. дядото на въззивниците
– Г.С. К., е претърпял пътнотранспортно произшествие, като пътник в лек
автомобил марка „Мерцедес Ц180“, рег. № *** управляван от С. Г. К., при
движение по главен път I-6, км 438 в посока от гр.С. към гр. К., като, в
резултат на претърпените телесни увреждания, е починал в болнично
заведение на 28.02.2017 г.
Пред настоящата инстанция фактическата установеност, възприета
пред първостепенния съд относно обстоятелствата по настъпването на
увреждането не се оспорва. Настоящият състав възприема констатациите за
механизма на пътния инцидент, направени от вещите лица по изпълнената
пред първата инстанция комплексна съдебно – медицинската и
автотехническа експертиза, категорично сочещи на виновно противоправно
поведение на водача на застрахования автомобил, в причинна връзка с което
са установените при пострадалия травми, довели до неговата смърт.
Фактическият състав на деликта, като основа за ангажиране гаранционно –
обезпечителната отговорност на застрахователя, е установен по делото.
4
Съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно Решение № 1/
2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са
разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между
починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато са налице
конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи, за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо,
вследствие смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен създават основание да
се направи изключение от разрешението, залегнало в цитираните
постановления на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само
за най-близките на починалия.
В съобразителната част на тълкувателния акт се подчертава, че
отричането правото на обезщетение, при реално проявени и доказани
неимуществени вреди от загубата на близък в подобни случаи, е в
противоречие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и гарантираното с
чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.20, и чл.47 от
Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всички пред
закона.
В решението е специално акцентирано на нуждата от обезвреда във
връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за
емоционална подкрепа и доверие. Настоящият състав отбелязва, че подобни
оправдани очаквания са налични винаги, когато се установи, че отношенията
5
на трайна и дълбока привързаност не са били накърнени към датата на
деликта и обратно, при недобри отношения и отчужденост, няма как да
съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били
подобрени и, оттам, да се заключи, че са били понесени вреди от загубата.
Горните обстоятелства, като предпоставки за ангажиране на отговорността,
подлежат на установяване във всеки конкретен случай, като
доказателствената тежест за установяването им се носи от претендиращия
обезщетение.
По разума на цитираното тълкувателно решение и създадената на
негова база съдебна практика, обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете
горепосочени постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по
изключение, когато е създадена особено близка връзка между починалия и
претендиращия обезщетението, и действително са претърпени
неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите,
нормално присъщи за съответната връзка. Първата предпоставка - особено
близка, трайна и дълбока емоционална връзка, е налице, когато се установят
конкретни житейски факти и обстоятелства, довели до особено силна
привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, каквато се
предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му,
активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди
съгласно постановленията. Като примери за житейски обстоятелства, които
биха обусловили възникване на по-задълбочена близост от тази, считана за
нормална и обичайна за съответната родствена връзка, относими към
връзката между прародителите и внуците, се сочат отглеждането на внуците
от бабата и дядото, поради различни причини, например заболяване или
смърт на родителя или родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на
родителя или родителите – Решение № 92 от 17.11.2020 г. по т.д.№1275/2019
г. на ВКС.
От анализа на свидетелските показания, депозирани пред първата
инстанция от брат на починалия при пътния инцидент баща на децата,
претендиращи обезщетение, и неговата съпруга, става ясно, че бащата на
децата се е дезинтересирал от отглеждането и възпитанието им от тяхното
раждане и бащинската фигура за тях е била изцяло въплътена от дядо им Г.К.,
до степен децата да използват по отношение на него обръщението татко, а
6
към рождения си баща – чичо. Починалият дядо е осигурявал издръжката на
децата, които са живели в неговия дом, заедно с майка си и баба си – негова
съпруга, сочат свидетелите. На следващо място споделят, че децата са
страдали дълбоко поради загубата на дядо си, продължават да го търсят, като
свидетелските показания почиват на непосредствени възприятия,
последователни са и житейски логични, изпълнени с подробности, придаващи
достоверност на споделеното. Съдът акцентира на обстоятелството, че по
делото липсва насрещно доказване, опровергаващо съдържащите се в
коментираните свидетелски показания данни, което да доведе до
дискредитирането им като годен източник на информация за
правнорелевантните факти.
Гореизложеното позволява формиране на становище, че в
конкретния случай, с оглед възрастта на децата, към датата на деликта –
съответно три, шест и осем години, изградената от раждането им до
внезапната смърт на техния дядо връзка, съпоставена с краткия им живот, е
достатъчно значима и годна да обоснове правото на обезщетение за
претърпените морални увреждания, стоящи в причинна връзка с пътния
инцидент, довел до причиняване смъртта на дядо им. Настоящата апелативна
инстанция приема, че създадените отношения покриват критерия, заложен в
тълкувателната воля по цитираното Тълкувателно решение, за създадена
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия. Периодът от време, през
който децата са живели заедно с дядо си, създавайки отношения на близост
като с роден баща, съпоставен с цялата продължителност на живота им до
деня на деликта, следва да се прецени като достатъчен за формиране на
отношения с интензитет, обосноваващ понасянето на страдания от загубата.
Вместо да се радват на безгрижно детство и да реализират оправданите си
очаквания да израснат под грижите на своя дядо – на 45 години към датата на
смъртта си, въззивниците са имали травматичното преживяване да
възприемат неочакваността и безвъзвратността на смъртта му, и данните по
делото убеждават, че страданията им от морално естество са намерили реално
проявление и са доказани.
По отношение размера на дължимото обезщетение, с оглед
приложимия обществен критерий за справедливост, настоящият състав
отбелязва, че съгласно дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на
7
Пленума на ВС указания, относно критериите, относими към определянето на
обезщетение за морални вреди, при настъпили в резултат на деликт телесни
увреждания или смърт, определянето на обезщетението по справедливост е
свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление
в случая обстоятелства, измежду които, при причиняването на смърт,
възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди,
посочени неизчерпателно. Преценката следва да е индивидуална във всеки
конкретен случай, но не абстрактна, а почиваща на установените в
производството обстоятелства, имащи значение за постигане на пълна
обезвреда на настъпилите, вследствие увреждането, отрицателни въздействия.
Трайно формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика
утвърждава това разбиране. В допълнение, прибавено е и изискването при
определяне на обезщетението, като проявление на общественото разбиране за
справедливост – чл.52 ЗЗД, да се държи сметка и за обществено-
икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането,
ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ – Решение № 95
на ВКС от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/ 2011 г., І т.о.
При съобразяване на всички релевантни гореизложени обстоятелства
– възрастта на въззивниците и техния починал родственик; естеството на
техните отношения и интензитета на претърпените от загубата вреди, и воден
от общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на
увреждането, настоящият състав намира, че обезщетението следва да се
определи в размер на по 7000 лв. за всеки от въззивниците, като съобразява,
че те се възстановяват в подкрепящата среда на своите майка, братя и баба и с
голяма вероятност ще преодолеят негативните последици от травмата.
Не следва да се съобразява, при формиране на извода за размера на
справедливото обезщетение, разпоредбата на § 96 от ПЗР на КЗ, с която е
въведен лимит до 5000 лева за обезщетяване на внуци за неимуществени
вреди от смъртта на техен роднина. Налице е последователно формирана
практика на ВКС, че уредбата противоречи на правото на ЕС - чл. 1 § 2 от
Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и
Съвета от 16.09.2009 г., относно застраховка Гражданска отговорност, с която
8
са въведени минимални застрахователни суми за неимуществени вреди в
случай на телесно увреждане, тъй като предвижда обезщетения в размер,
значително по – малък от сочения в Директивите.
Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12,
постановено по преюдициално запитване на национален съд на страна-член
на ЕС, чл. 3 § 1 от Директива 72/166 и член 1, §§ 1 и 2 от Втора директива
84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност
за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до
определена сума, която да е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от
Втора Директива 84/5 - т.е. 350 000 евро“.
Неоснователно, като неподкрепено с доказателства, при указана на
въвелия възражението доказателствена тежест, е възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат от починалия при пътния инцидент,
инвокирано от застрахователя.
Претенцията за присъждане на лихвата за забавено изпълнение на
паричното задължение е основателна, като същата е дължима, съобразно
правилата на чл.493, ал.1, т.5, вр. чл.429, ал.2, т.2, вр. ал.3 КЗ, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна, в настоящия случай – 14.01.2020 г. – датата
на уведомяване на застрахователя от пострадалите. Не следва да се уважава
искането на въззивниците за присъждане на лихва от забава от датата на
деликта, по съображения, че отговорността на застрахователя за
обезщетението за забава е различна от тази на прекия причинител и подлежи
на законова регламентация в горепосочените норми на КЗ.
Възражението за погасяване по давност на това вземане, наведено от
въззиваемото дружество, е неоснователно – от изпадането в забава –
14.01.2020 г., до датата на предявяване на иска – 27.10.2020 г., не е изтекъл
тригодишният давностен срок, съгласно чл.111, б.г, вр.чл.114 ЗЗД.
Поради несъвпадане на изводите на настоящата апелативна
9
инстанция с тези на първоинстанционния съд, постановеното от същия
решение следва да бъде частично отменено, с постановяване на ново такова
за присъждане на обезщетения в горепосочените размери.
При този изход от делото и отправеното искане, на процесуалния
представител на въззивниците следва да се присъди възнаграждение, на
основание чл.38, ал.2, вр. чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.2,
вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер на по 680 лв. за защитата на всеки от
въззивниците или общо 2040 лв. пред всяка от инстанциите, платимо от
дружеството – въззивник.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд
Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 252 от 4.08.2021 г. на Окръжен съд Бургас,
постановено по гр.д. 2559/ 2020 г. по описа на същия съд, в частта, с която са
отхвърлени предявените от Г. В. К. , ЕГН **********, Н. В. К., ЕГН
**********, и П.С. К., ЕГН 1***, действащи чрез тяхната майка и законен
представител В. К. В., ЕГН **********, всички с адрес: сВ. община К., с
адрес за връчване: гр. Б., ул. „В.А.“ № *, ет. * – адв. П.В., против „З.с“ АД,
ЕИК 1*** със седалище и адрес на управление: гр. С., район С., бул. „С.“ №
67а, представлявано от М.С.М. – Г., П.В.Д., С.Н.А. В.В.И. – заедно от двама
от четиримата изпълнителните директори, искове за осъждане на ответното
дружество да заплати на всеки един от ищците обезщетение за претърпените
от тях неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание от загубата
на Г.С. К., с адрес сВ. община К., област Бургас, настъпила на 28.02.2017 г.,
вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП), причинено при
управление на лек автомобил марка „Мерцедес Ц-180“, с рег. № *** от страна
на С. Г. К., ведно със законната лихва върху всеки един от претендираните
размери главница, считано от датата на настъпване на непозволеното
увреждане - 28.02.2017 г. до тяхното окончателно изплащане, до размера на
7000 лв. за всеки от ищците, както и считано от 14.01.2020 г. за мораторната
лихва, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.с“ АД, ЕИК 1*** със седалище и адрес на управление:
10
гр. С., район С., бул. „С.“ № 67а, представлявано от М.С.М. – Г., П.В.Д.,
С.Н.А. В.В.И. – заедно от двама от четиримата изпълнителните директори, да
заплати на всеки един от въззивниците Г. В. К. , ЕГН **********, Н. В. К.,
ЕГН **********, и П.С. К., ЕГН 1***, действащи чрез тяхната майка и
законен представител В. К. В., ЕГН **********, всички с адрес: сВ. община
К., с адрес за връчване: гр. Б., ул. „В.А.“ № *, ет. * – адв. П.В., сумата от 7000
лв., представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени
вреди, изразяващи се в болка и страдание от загубата на Г.С. К., с адрес сВ.
община К., област Бургас, настъпила на 28.02.2017 г., вследствие на
пътнотранспортно произшествие (ПТП), причинено при управление на лек
автомобил марка „Мерцедес Ц-180“, с рег. № *** от страна на С. Г. К., ведно
със законната лихва върху горната сума, считано от 14.01.2020 г. – до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 252 от 4.08.2021 г. на Окръжен съд
Бургас, постановено по гр.д. 2559/ 2020 г. по описа на същия съд в останалата
част.
ОСЪЖДА „З.с“ АД, ЕИК 1*** със седалище и адрес на
управление: гр. С., район С., бул. „С.“ № 67а, представлявано от М.С.М. – Г.,
П.В.Д., С.Н.А. В.В.И. – заедно от двама от четиримата изпълнителните
директори, да заплати на адв. П.В., с адрес: гр. Б., ул. „В.А.“ № *, ет. *, сумата
от 2040 лв. – възнаграждение пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА „З.с“ АД, ЕИК 1*** със седалище и адрес на
управление: гр. С., район С., бул. „С.“ № 67а, представлявано от М.С.М. – Г.,
П.В.Д., С.Н.А. В.В.И. – заедно от двама от четиримата изпълнителните
директори, да заплати на адв. П.В., с адрес: гр. Б., ул. „В.А.“ № *, ет. *, сумата
от 2040 лв. – възнаграждение пред първата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12