№ 860
гр. София , 27.07.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН в закрито
заседание на двадесет и седми юли, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Стефан Илиев
Членове:Владимир Астарджиев
Виолета Магдалинчева
като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Въззивно частно
наказателно дело № 20211000600817 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249, ал. 3 НПК.
Образувано е по частен протест на прокурор от Окръжна прокуратура - Видин
срещу протоколно определение от 30.06.2021 г., постановено в разпоредително
заседание по НОХД № 120/2021 г. по описа на ОС-Видин, Наказателно отделение, с
което е прекратено съдебното производство по делото и същото е върнато на
прокурора за отстраняване на констатирано от съда съществено процесуално
нарушение.
В частния протест се поддържа становище за неправилност на определението.
Прокурорът смята, че първостепенният съд неправилно е преценил съдържанието на
обвинителния акт, в който са били посочени всички обстоятелства от значение за
главния факт. Като заключава, че не са допуснати процесуални нарушения, прокурорът
отправя към въззивната инстанция искане за отмяна на протестираното определение.
Софийски апелативен съд намира частния протест за допустим. Същият е
депозиран срещу акт, подлежащ на въззивна проверка, от процесуално легитимиран
субект и в предвидения законов срок от 7 дни (протестът е подаден на 02.07.2021г., а
атакуваното определение е издадено на 30.06.2021г.).
Разгледан по същество частният протест е неоснователен.
Първо следва да се отбележи, че съдът е длъжен да следи служебно за
допуснатите съществени процесуални нарушения в досъдебното производство,
независимо дали от страните са били отправени възражения или не. В този смисъл
изявлението на досъдебното или съдебно производство на привлечения към
отговорност, че е разбирал обвинението, непосочването от него и защитата му на
конкретно процесуално нарушение или признанието на фактите по чл. 371, т. 2 от
НПК, каквото в случая е поискано да бъде одобрено, не е обвързващо за съда, защото
само въз основа на това не може да се приеме, че обвинението е годно и ясно
формулирано. Това важи и за липсата на възражения за допуснати процесуални
нарушения в разпоредително заседание, изхождащи от защитата или подсъдимия. При
1
наличието на такива възражения те следва да бъдат обсъдени от състава на съда, но той
не е задължен да възприеме тяхната основателност, нито пък отсъствието им го
освобождава от служебната преценка за годно формулиране на обвинението.
С внесения в първата инстанция обвинителен акт подсъдимият П. Н. К. е
предаден на съд за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в", вр. с чл. 342, ал. 1,
пр. 3 от НК. За престъпление със същата правна квалификация той е бил привлечен в
качеството на обвиняем и на предсъдебната фаза.
С протестираното определение първият съд е преценил, че описанието на
фактите в обвинителния акт създава неяснота по отношение на това обвинение и в този
смисъл, доколкото преодолимо нарушава правото на защитата на предаденото на съд
лице, покрива хипотезата на член 249, ал. 4, т. 1 от НПК.
С тази позиция на първата инстанция въззивната изразява съгласие.
Съгласно посоченото прокурора подсъдимият К. е осъществил състава на
горепосоченото престъпление, тъй като на 07.11.2018 г., на път І-1 /Е-79/ в с.
Медовина, при управление на МПС - л.а. "Пежо" с рег. № ********, с посока на
движение към град Видин и в нарушение на правилата за движение, установени в чл.
20, ал. 2, пр. 1 и пр. 3 от ЗДвП, поради движение с несъобразена с атмосферните
условия и състоянието на пътя скорост (79 км/ч) е излязъл извън платното вляво на
посоката му на движение и е причинил пътно транспортно произшествие, довело до
смъртта на Н. Г. С..
Обвинителният акт е негоден да изпълни присъщата му процесуална роля,
защото:
1. В обвинителния акт няма никаква яснота за механизма на произшествието. По
правило механизмът на произшествието включва отделните етапи, обстоятелства и
фактори, формиращи следите от взаимодействието на обектите в началния,
кулминационния и заключителния етап от развитието на пътния инцидент. С други
думи - това е процесът на доближаване на превозното средство до мястото, където в
даден момент възниква определена аварийна ситуация, включваща сблъсък в подвижен
или неподвижен обект, излизане от пътя, занасяне или преобръщане, т.е. целият
авариен процес, продължаващ до момента на преустановяване на настъпилите
разрушителни последствия за участниците в ПТП, моторните превозни средства и
заобикалящите ги обекти и предмети. По отношение на механизма на конкретното
произшествие единственото посочено в обвинителния акт обстоятелство е, че поради
несъобразената скорост на движение от 79 км/ч подсъдимият като водач на автомобила
е излязъл извън пътното платно вляво на посоката му на движение. В обвинителния
акт не фигурира информация за пътната настилка, за това дали движението е било
еднопосочно или двупосочно, колко са били пътните ленти, в коя от тях се е
придвижвала колата на подсъдимия, имало ли е други превозни средства, имало ли е
пътна маркировка или други пътни знаци (извън В-26) от значение за инцидента и ако
да - къде са били поставени те.
2. В обвинителния акт липсват факти дори за това къде се е намирала
пострадалата Н. С. преди и по време на инцидента, какво е било нейното поведение
непосредствено преди произшествието и какво е било състоянието й след това. Няма
яснота дали жертвата е била пътник в автомобила, пешеходец или участник в
движението по смисъла на ЗДвП. В обвинителния акт липсва информация къде е бил
първоначалният удар на автомобила на подсъдимия и как той е засегнал пострадалата,
така че да й причини увреди, резултатиращи в нейната смърт.
2
3. Престъплението по чл. 343 от НК е с типична бланкетна диспозиция, която се
запълва от нарушените правила за движение по пътищата. Както бе посочено и по-
горе, според държавния обвинител отговорността на К. следва да бъде ангажирана за
нарушение на чл. 20, ал. 2, пр. 1 и пр. 3 от ЗДвП. (Единствено за прецизност следва да
се посочи, че първият съд некоректно и без основание е твърдял в протестираното
определение, че посочената от прокурора нарушена норма е била по чл. 20, ал. 1 от
ЗДвП).
При словесното описание на деянието прокурорът е посочил, че водачът
подсъдим не се е съобразил с атмосферните условия (влажно и мъгливо време) и със
състоянието на пътя (мокра настилка), вследствие на което не е могъл да спре при
всяко предвидимо препятствие, да намали скоростта и в случай на необходимост да
спре, като при навлизане в десен завой и при критична скорост от 30 км/ч, определена
със знак В-26, е излязъл от пътното платно вляво на посоката му на движение.
Посочените словно факти влизат в колизия с посочената от прокурора за
нарушена норма на чл. 20, ал. 2, пр. 1 и пр. 3 от ЗДвП. Тя предписва основното правило
за скоростта на движение по пътищата и в двете си изречения разграничава две
самостоятелни хипотези, при които следва да се преценява отговорността на водача
при настъпване на ПТП от неспазването му. Първата хипотеза задължава водачите при
избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания
товар, с характера и интензивността на движението и с всички други обстоятелства,
които имат значение за безопасността на движението, а втората да намалят скоростта
или да спрат ППС в случаите, в които възникне опасност за движението. И двете
хипотези предписват движение със съобразена скорост - в първия случай при
предвидима, а във втория при непредвидима опасност.
Макар изречение първо на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП да не е изрично посочено в
обвинителния акт, изводимо от твърденията в последния е, че прокурорът е подвел
поведението на подсъдимия именно под първата хипотеза на цитирания текст - онази,
която предвижда движение със съобразена скорост при т. нар. предвидима опасност.
Едновременно с това на л. 2, абзац 7 от обвинителния акт и в неговия диспозитив
фигурира твърдението, че подсъдимият се е движил със скорост, която не му е
позволявала да намали скоростта и да спре при т. нар. непредвидима опасност.
Неяснотата във волята на обвинението за това какво точно нарушение се твърди
подсъдимият К. да е извършил е още по-голяма, като се има предвид и изричното
твърдение в обвинителния акт, че скоростта на движение в конкретния пътен участък е
била въведена със знак В-26 и е била 30 км/ч, а скоростта на движение на автомобила
на подсъдимия при навлизане в завоя е била 79 км/ч, т.е неразрешена по смисъла на чл.
21, ал. 2 от ЗДвП.
Прецизиране на обсъжданите обстоятелства е от значение за пълното
фактическо формулиране на обвинението и цели гарантиране правото на защита на
подсъдимия. Касае за съществен процесуален порок от посочените в чл. 249, ал. 4, т. 1
от НПК, който поради възможността да бъде отстранен, следва да бъде ревизиран в
обвинителния акт, а при промяна на правната квалификация и в постановлението по
чл. 219 от НПК.
В обобщение на изнесените съображения се налага извод, че частният протест е
3
неоснователен, а атакуваното определение на окръжния съд следва да бъде
потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл. 345 НПК, САС, НО, 6 състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 30.06.2021 г., постановено в разпоредително заседание
по НОХД № 120/2021 г. по описа на ОС-Видин, Наказателно отделение, с което е
прекратено съдебното производство по делото и същото е върнато на прокурора за
отстраняване на констатирано от съда съществено процесуално нарушение.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4