№ 763
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100509550 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.04.2021 год., постановено по гр.дело №33897/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 66 с-в, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на ищцата Х. Т. СТ., извършено със заповед №63 от 08.06.2020 год. на
управителя на „Ф.Л.“ ЕООД на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и ответникът е осъден да
заплати на ищцата по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл.
224, ал. 1 КТ и с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 100.83 лв. – неизплатена част
от трудово възнаграждение за м.май 2020 год., сумата от 422.40 лв. – обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2019 год. – 5 дни, сумата от 760.32 лв. – обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2020 год. – 9 дни и сумата от 4 561.92 лв. –
обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху тези суми, считано
от датата на подаване на исковата молба – 28.07.2020 год. до окончателното им изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 000
лв.; ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
от 662.48 лв. – държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника
„Ф.Л.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било безспорно установено, че на
работниците в предприятието редовно били изплащани трудовите възнаграждения при
пълно изпълнение на условията на КТ. Гарантираният размер на възнаграждението според
чл. 245 КТ бил 60 %. Ищецът не бил оспорил обстоятелството, че с оглед извънредната
1
обстановка в страната, работодателят бил предприел мерки за обезпечаване на работните
места и заплати на служителите. На всяко 20-то число на месеца били изплащани трудовите
възнаграждения в размер на 60 %, а остатъкът бил изплащан с начисляване на лихва.
Действията на работодателя по никакъв начин не противоречали на действащото трудово
законодателство, още повече имало основание да се счита, че има неплащане на трудово
възнаграждение. В случай била налице хипотеза на плащане на възнаграждение в намален
размер и доплащане с начисляване на лихва. Нормата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ също не
указвала, че възнаграждението трябва да е платено в пълен размер. В случая към 29.05.2020
год. ищцата не била получила незначителна част от възнаграждението, а именно сумата от
100.83 лв. Т.е. към момента на подаването на заявлението на ищцата били заплатени 90 % от
трудовото й възнаграждение. В този смисъл неправилно СРС бил приел, че е налице
хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищцата на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. В случая не било налице забавяне на изплащането на
трудовото възнаграждение, поради което за ищцата не било възникнало правото да прекрати
едностранно трудовия договор. От друга страна по делото било установено, че след като
ищцата била прекратила трудовия договор преустановила неоснователно да се явява на
работа. Това било основание за провеждането на съответната дисциплинарна процедура за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. На следващо място сочи, че видно от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза и представените
фишове, че на ищцата била изплатена сумата от 1 182.72 лв. през м.юли 2020 год.
Изплащането на обезщетението за неползван отпуск било извършено с оглед прекратяването
на трудовия договор от работодателя. Т.е. ответникът бил осъден повторно да заплати
същата сума. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени.
Ответницата по жалбата Х. Т. СТ. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ищцата
законосъобразно е прекратила трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, поради
наличието на предвидените в закона предпоставки. Посочената норма не поставяла
модалитети относно размера на неплатеното трудово възнаграждение и причините за
неплащането му, поради което и в този случай прекратяването на трудовото
правоотношение не се влияело от приложението на нормата на чл. 245, ал. 1 КТ от страна на
работодателя. Не било вярно, че работодателят бил изплатил на ищцата остатъка от
трудовото възнаграждение. Към релевантния момент – 29.05.2020 год. неплатената част от
трудовото й възнаграждение възлизала на 579.32 лв. Дали тази част е незначителна било без
правно значение. Правилно СРС бил приел, че при конкуренция между насрещни
волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има
това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. В разглеждания случай уведомлението
на ищцата за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от
29.05.2020 год. предхождало образуването, провеждането и приключването на
дисциплинарното производство и прекратяването на трудовия договор от страна на
ответника. Изявлението на ищцата било достигнало до работодателя на 29.05.2020 год., като
2
без значение била липсата на съгласие от негова страна. А при наличие на вече прекратено
трудово правоотношение между страните заповедта на работодателя за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ се явява незаконосъобразна. Сочи също така, че по
делото липсвали доказателства, че ответникът е заплатил на ищцата сума в размер на
1 182.72 лв. през м.юли 2020 год. съобразно фиша за заплата от м.юни 2020 год. От
заключението на вещото лице не се установявало плащането на такава сума – напротив
установявало се, че през м.юли 2020 год. на ищцата е била платена сумата от 1 658.48 лв., с
която са били погасени задълженията на работодателя за заплащане на остатъка от
трудовото възнаграждение за м.март 2020 год. и частично за м.май 2020 год., като оставал
неплатен остатък за трудово възнаграждение в размер на 100.83 лв., който правилно бил
присъден на ищцата с обжалваното решение. Сумата от 1 182.72 лв. била дължима от
ответника и съответно била присъдена от първоинстанционния съд. В представените по
делото банкови извлечения и извлечение от банкова сметка като основания за плащанията
било посочено „превод работна заплата“. Със сумата, платена през м.юли 2020 год.,
следвало да бъдат погасени най-старите задължения, а именно тези за работна заплата.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Х. Т. СТ., с която срещу „Ф.Л.“ ЕООД са
били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението
на ищцата, извършено със заповед №63 от 08.06.2020 год. на управителя на „Ф.Л.“ ЕООД на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 100.83 лв. –
неизплатена част от трудово възнаграждение за м.май 2020 год., с правно основание чл. 224,
ал. 1 КТ за сумата от 422.40 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019
год. – 5 дни и сумата от 760.32 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
2020 год. – 9 дни и с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 4 561.92 лв. –
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя
без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва върху посочените
суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. В
исковата молба се твърди, че дисциплинарното уволнение е незаконно, тъй като трудовото
правоотношение било прекратено преди това на друго основание – чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ
/считано от 29.05.2020 год./ и не била спазена процедурата по чл. 193 КТ.
Не се спори между страните, а и това е видно и от представените трудов договор №344
от 11.11.2016 год. и допълнителни споразумения, че между страните е съществувало
безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността
„Мениджър проекти“, при пълно работно време и с основно трудово възнаграждение от
1 980 лв. и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от
0.6 % за всяка година трудов стаж при настоящия работодател и право на платен годишен
3
отпуск от 20 работни дни съгласно чл. 155 КТ. Срокът на предизвестието за прекратяване на
трудовия договор бил 90 дни. Представена е и длъжностна характеристика за длъжността
„Мениджър проекти“, която е била връчена на ищцата на 01.07.2018 год.
С писмо от 29.05.2020 год., получено от ответника същия ден /с вх.№38/, ищцата го
уведомила, че прекратява трудовия договор, поради това, че е забавил изплащането на
трудовото й възнаграждение за м.март 2020 год., като го поканила да му заплати
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, както и да оформи трудовата й книжка и останалите
документи и да й ги предаде.
Със заповед №63 от 08.06.2020 год. на управителя на ответното дружество на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ищцата било наложено дисциплинарно наказание
“уволнение” за нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ в периода от 01.06.2020 год. до
08.06.2020 год. – закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или
неуплътняване на работното време. В заповедта се съдържа нареждане за изплащане на
обезщетение по чл. чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен отпуск от 5 дни за 2019
год. в размер на 422.40 лв. и от 9 дни за 2020 год. в размер на 760.32 лв., като е посочено
също така, че работникът дължи на работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер
на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – 90 дни, а именно 4 561.92
лв. Заповедта била връчена на ищеца на 09.06.2020 год. – обстоятелство, което не е спорно
по делото и което същата е удостоверила с подписа си.
Със заповед №33 от 17.03.2020 год. работодателят въвел за периода от 01.04.2020 год. до
30.06.2020 год. непълно работно време за служителите, изпълняваща процесната длъжност –
6 часа, като наредил трудовите възнаграждения да се определят пропорционално на
отработените часове.
С покана от 02.06.2020 год., която е била получена от ищцата на 03.06.2020 год.,
работодателят поискал от нея обяснения в срок от три работни дни за неявяването й на
работа на 01.06.2020 год. и 02.06.2020 год. /с оглед изготвен от търговски директор на
дружеството доклад за неявяване на работа – л. 93 от първоинстанционното дело/.
В тази връзка на 05.06.2020 год. ищцата депозирала писмени обяснения, в които
посочила, че трудовият договор е прекратен на 29.05.2020 год. – от момента на прекратяване
на писменото уведомление на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, съгласно нормата на чл. 335,
ал. 2, т. 3 КТ, поради което нямало как да е извършила твърдяното дисциплинарно
нарушение.
Установено е въз основа на събраните писмени доказателства по делото – история на
сметка, извлечение от сметка, фишове за работна заплата за периода от м.февруари 2020 год.
до м.юни 2020 год., както и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното дело съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по
реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че неизплатената част от трудовото
възнаграждение на ищцата за м.март 2020 год. възлиза на 100.83 лв., като размерът на
неплатените трудови възнаграждения към 29.05.2020 год. е бил 579.32 лв. Дължимото
4
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2019 год. – 5 дни
е в размер на 422.40 лв., а за 2020 год. – 9 дни – 760.32 лв., или общо 1 182.72 лв., а
дължимото обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ – 4 561.92 лв.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
Твърденията в исковата молба /поддържани и в отговора на въззивната жалба/ за
незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е
ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския
процес, са свързани с това, че трудовото правоотношение е било прекратено преди това на
друго основание – чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, както и че не е спазена процедурата по чл. 193 КТ.
Настоящият съдебен състав приема, че нормата на чл. 327 КТ установява материалното
субективно преобразуващо право на работника или служителя да прекрати трудовия договор
с работодателя, без предизвестие. Правото на едностранно прекратяване на трудовия
договор се осъществява с едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно,
недвусмислено, безусловно и в писмено форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не
поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне на изплащането
на трудовото възнаграждение или обезщетение. Посочената норма не поставя изискване за
срок на забавата, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово
възнаграждение или обезщетение, респ. месецът за който се отнася възнаграждението или
вида на обезщетението. Ето защо достатъчно е обективно работодателят да е забавил
изплащането на уговореното между страните трудовото възнаграждение или обезщетение
изцяло или частично, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си
по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ /виж решение № 495 от 03.06.2010 год. по гр.дело № 527/2009 год.
на ВКС, ІV г. о., ГК/.
Според разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовото правоотношение, което се
прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото
изявление за прекратяване на договора. Законът не прави разлика между прекратяването на
трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без
предизвестие от работника. И за двата случая нормата сочи, че трудовото правоотношение
се счита за прекратено от датата на получаване на писменото изявление /на работодателя
5
или на работника/. Т.е., законът не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в
зависимост от това дали фактически е налице основанието, посоченото от работодателя или
от работника за прекратяване на договора. Поради това както връчването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до
прекратяване на договора, независимо дали са били налице посочените в нея основания за
уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото
правоотношение на някое от основания по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично
прекратяване на трудовия договор, независимо от това дали е налице соченото от работника
основание. При незаконно /без основание/ прекратяване на трудовото правоотношение по
чл. 327, ал. 1 КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника
или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на
трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово
правоотношение /в този смисъл Решение № 144 от 23.02.2010 г. на ВКС по гр.д. №
3101/2008 г., І г. о., ГК и Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. №832/2010 г., ІІІ г.
о., ГК/.
Тъй като трудов договор може да бъде прекратен само веднъж, при наличие на
конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение
конститутивно действие има това, чиито фактически състав е настъпил по-рано. В случай,
че писменото волеизявление на работника или служителя за прекратяване на трудовия
договор по чл. 327, ал. 1 КТ е получено от работодателя и е настъпило действието на
прекратяването, връчена впоследствие заповед за дисциплинарно уволнение би била
безпредметна /виж Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 832/2010 г., ІІІ г.о.,
ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Когато работникът или служителят упражни добросъвестно потестативното си право да
прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото
правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай
е без правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или не го е
притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327 КТ – трудовият
договор е прекратен. Трудовото правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът или
служителят злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ – например, за да избегне налагането на
дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на
едностранното изявление /в този смисъл Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д.
№1289/2014 г., ІV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо
задължителна съдебна практика/.
В разглеждания случай СГС счита, че трудовото правоотношение между страните е
било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ с едностранно изявление на ищцата,
считано от 29.05.2020 год., когато последното е достигнало до работодателя. Едностранното
писмено изявление на ищцата, което е първо по време /по делото нито се твърди, нито се
установява ищцата да е злоупотребила с правото си да прекрати договора/, води до
автоматично прекратяване на трудовото правоотношение от момента на получаването му от
6
работодателя, поради което и то не е могло да бъде прекратено отново с процесната заповед
№63 от 08.06.2020 год. на управителя на ответното дружество. Извършеното с нея
уволнение се явява незаконосъобразно, тъй като към датата на налагане на дисциплинарното
наказание „уволнение“ – 09.06.2020 год. /виж чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ/,
трудовото правоотношение между страните не е съществувало – то е било надлежно
прекратено по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. При това положение безспорно ищцата не е
била длъжна да се явява на работа.
Освен това и за пълнота трябва да се посочи, че по делото е установено по несъмнен
начин, че дължимото трудово възнаграждение на ищцата за м.март 2020 год. не е било
изплатено от работодателя, т.е. фактически е налице основанието, посочено в едностранното
писмено изявление на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение.
Ето защо релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява основателна и
подлежи на уважаване, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
По отношение на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
Според разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ, работодателят е длъжен да плаща в
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа. При предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника или
служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно
или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от
съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената
работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
Тъй като по делото е безспорно, че през м.март 2020 год. ищцата е полагала труд на
уговорената с работодателя длъжност, както и че дължимото й възнаграждение за посочения
месец възлиза на 1 573.31 лв., от което работодателят е изплатил сумата от 1 472.48 лв., то
законосъобразно СРС е приел, че претенцията за остатъка от 100.83 лв. следва да бъде
уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за
трудов стаж. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването
на трудовото правоотношение – а именно то се формира въз основа на среднодневното
брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на
отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.
7
Следователно основателността на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловената от
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото
правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал
полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за
предходни години.
Наличието на посочените предпоставки е безспорно между страните по делото, както и
че размерът на дължимото на ищцата обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
2019 год. – 5 дни възлиза на 422.40 лв., а за 2020 год. – 9 дни – 760.32 лв., или общо 1 182.72
лв.
Ответникът, който твърди, че платил обезщетението на ищцата в горепосочения размер,
не е ангажирал каквито и да било доказателства в тази насока, поради което и при правилно
приложение на неблагоприятните последици от правилата за доказателствената тежест
първоинстанционният съд е приел, че искът по чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че в заключението
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза не се съдържат данни за плащане на
обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ – видно е от същото, че на ищцата са били начислени
трудови възнаграждения за периода от м.февруари 2020 год. до м.май 2020 год. в общ
размер на 5 506.60 лв., като ответникът й е изплатил по банков път сума в общ размер на
5 405.77 лв., с посочено основание за плащане „работна заплата“ /разликата възлиза на
100.83 лв. – същата е предмет на предявената от ищцата претенция по чл. 128, т. 2 КТ/.
Начисляването на обезщетението в изготвен от работодателя фиш за м.юни 2020 год. не е
равнозначно на заплащането му, а и от посочения фиш /на л. 58 от първоинстанционното
дело/ е видно, че работодателят е прихванал твърдяното от него вземане по чл. 221, ал. 2 КТ
с вземането на ищцата по чл. 224, ал. 1 КТ/.
По отношение на иска по чл. 221, ал. 1 КТ:
Вземането за обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието /в хипотеза на безсрочно трудово правоотношение/, е обусловено от
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в
случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ.
Доколкото в частност трудовото правоотношение между страните е било прекратено на
соченото от ищцата основание, то същата се легитимира като кредитор на претендираното
обезщетение в размер на 4 561.92 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
8
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищцата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.04.2021 год., постановено по гр.дело №33897/2020
год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в.
ОСЪЖДА „Ф.Л.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“*******, Бизнес център „Галакси“, офис 501, да заплати на Х. Т. СТ. с ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000
лв.
Решението в частта му по иска по чл. 344, ал. 1 КТ, подлежи на обжалване пред ВКС
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните. В
останалата част решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9