№ 1134
гр. Варна, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на трети
октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Иванка Д. Дрингова
Членове:Ирена Н. П.
Ивелина Владова
при участието на секретаря Доника Здр. Х.ва
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20233100501876 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17 вр. § 1 от ДР на ЗЗДН, вр. чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 46294/20.06.2023г. по регистратурата на ВРС
от А. Х. М., ЕГН **********, чрез процесуалния си представител срещу Решение №
1973/02.06.2023г. постановено по гр.д. № 13985/2022г. по описа на ВРС, 30-ти състав, В
ЧАСТТА, с която на основание чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН е определена мярка за защита на Е.
Ю. М., ЕГН ********** от осъществени спрямо нея актове на домашно насилие от А. Х. М.,
като последният е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие над Е. Ю.
М. и му е наложена глоба в размер на 200 лева платима по сметка на ВРС на основание чл.5,
ал.4 от ЗЗДН и е издадена Заповед за защита № 47/02.06.2023г.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за постановяване на обжалваното
решение в нарушение на материалния закон и необоснованост с оглед събраните по делото
доказателства. Въззивникът А. М. счита, че е останало недоказано авторството на
електронните съобщения изпратени чрез приложението “Вайбър”, квалифицирани от
молителката като актове на домашно насилие, както и твърденията в молбата, че
изпращачът е бил в нетрезво състояние при изпращането им. Поддържа, че телефонът от
който са изпращани съобщенията е собственост на друго лице и се ползва от друго лице и не
е установена самоличността на изпращача им. Посочва, че е останал неизяснен и въпросът
за времето, през което са изпращани съобщенията – през целия ден на 24.09.2022г. или само
1
в часовия диапазон от 22:15 до 23:29 часа. Излага, че от съдържанието на самите съобщения
не може да се заключи по какъв начин същите са въздействали върху психиката на
молителката, предвид на това, че тя е отговаряла на част от съобщенията, според
въззивника, „агресивно и арогантно“. Предвид наличието на различни преводи на български
език на разменената оригинална кореспонденция на турски език счита, че е останала
неизяснена конкретиката на разговора. Моли решението в обжалваните части да бъде
отменено. Претендира за присъждане на съдебно-деловодни разноски и адвокатско
възнаграждение.
В срока и по реда на чл.17, ал.4 от ЗЗДН въззиваемата страна - Е. Ю. А., чрез
процесуалния си представител е депозирала възражение по въззивната жалба. Заявява
становище за неоснователността й, във връзка с което моли да бъде оставена без уважение.
Възразява срещу доводите на въззивника за недоказаност на авторството на
процесните съобщения изпратени на нейния телефонен номер чрез приложението „Вайбър”
съдържащи обидни квалификации и заплахи. Посочва, че е установено по делото, че
телефонният номер, от който са изпращани съобщенията е регистриран на майката на
въззивника Ф. А. Ш., но същият се е ползвал от ответника, за който факт са събрани и
гласни доказателства. Посочва, че от кореспонденцията е видно, че се води от мъж, а не от
жена, както и че касае семейни въпроси между молителката и бившият й съпруг, видно от
логиката на воденият разговор. Посочва, че и понастоящем въззивникът използва същият
телефонен номер /**********/, с който водят главно писмена кореспонденция касаеща
децата им. Излага, че извършените преводи от турски на български език коректно отразяват
действителното съдържание на водената кореспонденция на 24.09.2022г. и установяват
наличие на многобройни обидни и заплашителни реплики отправени от ответника към
молителката, без те да са провокирани от нейно поведение. Поддържа, че същите са оказали
негативно въздействие върху психиката й, което по същество е проявлението на
вредоносния резултат от поведението на ответника. Моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, както и да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски.
Постъпила е и частна жалба, вх.№ 57141/31.07.2023г. от А. Х. М., чрез процесуалния
му представител срещу Определение № 8550/14.07.2023г. постановено по гр.д.№
13985/2022г. по описа на ВРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за
изменение на постановеното решение в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК.
В жалбата се посочва, че неправилно първоинстанционният съд е отказал да присъди
разноски на ответника по правилото на чл.78, ал.3 от ГПК предвид наличието на частично
отхвърляне на молбата по ЗЗДН /по отношение на мярката по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН/. Счита,
че нормата на чл.11 от ЗЗДН не дерогира общото правило за разпределение отговорността за
разноските по ГПК. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което да бъдат присъдени разноски в полза на А. М. в размер на
половината от заплатеното адвокатско възнаграждение.
В предоставения срок по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна Е. Ю., чрез
процесуалния си представител е депозирала писмен отговор на частната жалба. Счита
2
същата за допустима, но неоснователна. Посочва, че молбата за налагане на мерки по ЗЗДН
е уважена и е без значение коя или колко от мерките по чл.5, ал.1 от ЗЗДН са наложени от
съда. В случая съдът е преценил, че целта на закона ще бъде постигната с налагането само
на една от мерките и това не води до извод за частично уважаване или частично отхвърляне
на молбата, с която е сезиран съда, поради което не е налице хипотезата на чл.78, ал.3 от
ГПК за присъждане на разноски на насрещната страна. Моли жалбата да бъде оставена без
уважение.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, въззивникът и въззиваемата
страна поддържат изразените позиции. Претендират за присъждане на съдебно-деловодни
разноски, като въззивникът прави възражение за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност
или недопустимост. По останалите въпроси, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по молба на Е. Ю. М. за налагане на мерки
за защита по ЗЗДН срещу А. Х. М. –бивш съпруг във връзка с извършен от него акт на
домашно насилие на 24.09.2022г. изразяващо се в упражнено от последния психическо
насилие чрез отправяне на множество обидни думи и заплахи посредством изпратени
писмени съобщения чрез интернет приложение “Вайбър” – „мумия", „ще ти покажа аз...",
„бой", „дупе с лайна", „мръсница", „другата седмица ще имам за теб изненада ... много ще се
зарадваш", „боклук", „отсега нататък ще видиш", „за мен вече си една мръсница", „малко
остана ще затисна във врата ти", „ще те хвана с хуя си", „ще ти покажа аз".
Ответникът А. Х. М., чрез процесуалния си представител оспорва да е отправил
сочените от молителката обиди и заплахи, т.е да е автор на писмените съобщения изпратени
до нея в приложението „Вайбър“. Отделно от това посочва, че извършеният превод от
турски на български език на съобщенията е довел до влагане на различен смисъл на
разменените реплики, които счита, че не са обидни или заплашителни. Моли молбата за
постановяване на мерки по ЗЗДН да бъде оставена без уважение.
С молбата е сезиран местно и родово компетентен да се произнесе съд /чл. 7, ал. 1 от
ЗЗДН/ и съдържа предвидените в чл. 9 от ЗЗДН реквизити, както е подадена в срока по чл.
10, ал. 1 от същия закон. Съобразно твърденията на молителката с извършителя са бивши
съпрузи /чл. 3, т.1 от ЗЗДН/. На това основание молбата е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
Фактът, че молителката и ответника са бивши съпрузи не е спорен по делото. Бракът
им е продължил от сключването му на 24.08.2014г. до прекратяването му с развод с влязло в
законна сила решение № 2765/01.09.2022г. по гр.д.№ 10589/2022г. по описа на ВРС. Двамата
3
са родители на децата Х. А. М. и Ю. А. М.. По време на брака си са придобили недвижим
имот – апартамент в гр.Варна с договор за покупко-продажба обективиран в нот.акт №
45/2020г.
Ответникът А. Х. М. е неосъждан, видно от представената справка за съдимост /л.49/.
Придружаващата молбата декларация, изхождаща от Е. М. по смисъла на чл.9, ал.3,
вр.чл.13, ал.3 от закона, установява със съдържанието си времето и действията, които в
съвкупност описват упражнените спрямо деклараторката актове на домашно психическо
насилие в посочените моменти от страна на ответника изразяващи се в отправяне на
многобройни обидни и заплашителни реплики: „мумия", „ще ти покажа аз...", „бой", „дупе с
лайна", „мръсница", „другата седмица ще имам за теб изненада ... много ще се зарадваш",
„боклук", „отсега нататък ще видиш", „за мен вече си една мръсница", „малко остана ще
затисна във врата ти", „ще те хвана с хуя си", „ще ти покажа аз" на посочената дата –
24.09.2022г.
По делото е представено извлечение от кореспонденция, водена на 24.09.2022г. чрез
приложението „Вайбър“ между собствения на молителката телефонен номер
+************* и телефонен номер + *************. Съгласно удостоверение на „Йеттел
България“ ЕАД, цитираният номер е на СИМ карта свързана с абонаментен план по договор
с Ф. А. Ш.. Последната, видно от изготвената справка в НБД „Население“, е майка на
ответника А. М..
Информативен за съдържанието на проведената кореспонденция е преводът на
съобщенията от турски на български език извършен от оторизиран център за преводи.
Разговорът е между мъж и жена, с отправени реплики от мъжа, че жената е „пропиляла“ и
„развалила“ семейството им и че раздялата им е планирана от 2 години. Отправени са
реплики от мъжа към жената, че е „чакала 2 години той да оправи апартамента“, след което
го е изгонила. Налични са изрази от мъжа към жената – „Кажи ми обичаш ли ме?“, както и
че много я обича- нея и децата; „Един път не ми каза съпруже и не седна в скута ми..“,
въпроси относно децата и др. В кореспонденцията се съдържат и изрази като - „Мръсница“,
„бой“, „путка“ „мумия“, „дупе с лайна“, „боклук“, „Нищо не заслужаваш“, „Ще ти покажа
аз“, „от хуя си го измислям“; „Много малко остана ще стъпя на врата ти“; „Добре стана, че
разбрах за каква мръсница съм се оженил“; „Аз ще взема апартамента и ще те изгоня от
там“.
Съгласно заключението на проведената Съдебно-техническа експертиза, поддържано в
съдебно заседание от вещото лице С.Д., процесната кореспонденция действително се е
провела между посочените телефонни номера през приложението „Ваибър“ и не са открити
данни за редактиране или промяна на съдържанието й.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите П.В.С. –
полицейски служител в полицейски участък в гр.Д., Ю. А. Н. – баща на молителката Е. и Ю.
Ф. М..
Свидетелят С. посочва, че познава А. М., но не знае телефонният му номер и не го е
4
търсил по телефона във връзка с връчване на съдебни книжа.
От показанията на свидетеля Н. се установява, че дъщеря му Е. се развела със съпруга
си А. през 2022г. По време на брака им, А. имал телефонен номер, но след развода ползвал
телефонен номер на майка си - + ************, от който се обаждал на свидетеля както и на
Е.. Когато А. се обаждал на Е., тя обикновено плачела, тъй като я обиждал и псувал.
Свидетелят М. посочва, че познава А. М., тъй като работят заедно в строителството.
А. нямал собствен телефонен номер и ползвал телефоните на родителите и сестра си.
Номерът + ************* бил на майката на А. – Ф..
СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните
правни изводи:
За квалифицирането на даден акт като такъв на домашно насилие, разпоредбата на
чл. 2 от ЗЗДН изисква той да се изразява под формата на физическо, психическо или
сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в
семейна или родствена връзка, във фактическо съжителство или които обитават едно
жилище.
Производството по чл. 12 от ЗЗДН е такова по спорна администрация на
гражданските правоотношения, в рамките на което съдът прави преценка за наличието на
извършен акт на домашно насилие спрямо молителя, неговата тежест и начина, по които се е
отразил на здравето и психиката му въз основа на заложените в закона критерии. При
определяне на защитните мерки по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН, съдът не е обвързан от искането в
молбата, а се ръководи от целта да даде пълна, адекватна и ефективна защита на
пострадалото лице изхождайки от формата и степента на вината на извършителя и целта на
закона – да се преустановят, евентуално предотвратят по-нататъшни посегателства върху
пострадалото лице.
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства обуславят извод за
доказано извършено от ответника по молбата А. М. домашно насилие спрямо бившата му
съпруга Е. М. във вид на психическо и емоционално насилие изразяващо се в отправени към
нея под формата на писмени съобщения обидни думи и заплахи.
Ответникът е лице по чл.3, т.1 от ЗЗДН бивш съпруг и баща на родените от
молителката по време на брака им две деца.
Установи се по безспорен начин, че молителката е получила от телефонен номер
+************* чрез интернет приложение Вайбър на 24.09.2022г. писмени съобщения
съдържащи обидни за честта и достойството й думи и реплики - „Мръсница“, „бой“, „путка“
„мумия“, „дупе с лайна“, „боклук“ и др. както и заплашителни такива - „Ще ти покажа аз“,
„Много малко остана ще стъпя на врата ти“; „Аз ще взема апартамента и ще те изгоня от
там“, „отсега нататък ще видиш" и др. Цитираните изрази не само са обидни по същността
си и заплашителни с оглед твърдяното предстоящо засягане на телесната неприкосновеност
на молителката, но и очевидно са предизвикали негативни емоции и душевни преживявания
5
у молителката – обстоятелство, за което свидетелства нейният баща – свидетелят Н..
Съдът намира за неоснователни възраженията на въззивника за недоказаност на
авторството на процесните съобщенията. Експертното заключение, удостоверително
писмено изявление на „Йеттел България“ ЕАД и ангажураните гласни доказателства
потвърждават, че съобщенията не са манипулирани, изхождат от сим карта с телефонен
номер +************* собственост на Ф. А. Ш. - майка на ответника, който телефонен
номер се ползва от ответника А. М.. В този смисъл съдът кредитира показания на
свидетелите Н. и М., който са взаимоподкрепящи се и непротиворечиви. Нещо повече,
съществена тежест при кредитиране на твърденията на молителката, че изпратените й на
24.09.2022г. съобщения изхождат именно от А. М., дава самото съдържанието на
проведената кореспонденция. Очевидно е, че същата се провежда между мъж и жена, които
са били в брачна връзка, касае наскоро прекратения брак между тях, съвместно придобит
недвижим имот и общи деца – все обстоятелства относими към страните по делото.
Репликите на ответника във водения между страните „разговор“ са с агресивно назидателен
и обвинителен тон и по същество попадат в обхвата на понятието за акт на психическо
насилие. Обстоятелството, че заплахите са останали на вербално ниво и не са прераснали
във физическо насилие не променя извода за наличието на основание за прилагане спрямо
молителката на защита по реда на ЗЗДН.
Актът на домашно насилие и авторството му от ответника са доказателствено
обосновани и с декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН.
На база изложеното настоящият съдебен състав намира, че наложената от
първоинстанционния съд мярка за закрила по чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН, с която се задължава
въззивника да се въздържа от извършване на домашно насилие кореспондира на доказаната
нужда от закрила на молителката, поради което решението, с което е наложена се явява
правилно и законосъобразно. Съобразена с целта на закона и е наложената на ответника
глоба по чл.5, ал.4 от ЗЗДН, чийто размер /минимален от 200 лева/ е съответен на характера
и тежестта на извършеното.
По частната въззивна жалба:
Неоснователни се явяват и възраженията на А. М. в качеството му на частен
жалбоподател. Отказът на първоинстанционния съд обективиран в обжалваното
Определение № 8550/14.07.2023г. постановено по гр.д.№ 13985/2022г. по описа на ВРС да
измени постановеното решение по реда на чл.248 от ГПК като му присъди съдебно-
деловодни разноски е правилно и законосъобразно. Определянето на подходящите за
конкретния случай на доказано домашно насилие мерки за закрила е правомощие на съда,
поради което налагането дори само на една от посочените в чл.5 от ЗЗДН мерки означава
пълна основателност на молбата. Разноските в производството по ЗЗДН са функция на
уважаването или отхвърлянето на молбата за защита по ЗЗДН, а не на броя и вида на
посочените от съда мерки. На това основание и доколкото молбата на Е. М. е основателна,
по аргумент на чл.11, ал.2 от ЗЗДН правото да получи сторените по делото разноски са за
нея, а не за ответната страна.
6
По разноските:
И двете страни са направили искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски
по въззивното обжалване на първоинстанционното решение, като с оглед изхода на спора
такива се следват на въззиваемата страна. Претендираното възнаграждение е в размер на
600 лева – минимален размер съгласно чл.22 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, не е прекомерно и същото следва да бъде възложено в тежест
на въззивника, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
По отношение на искането за присъждане на разноски в производството по
разглеждане на частната жалба съдът намира, че такива не се следват на никоя от страните.
Съгласно трайната съдебна практика производството по чл.248 ГПК не е самостоятелно
производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените
от страните разноски в съответната инстанция. Произнасянето на съда е по искане на страна
за изменение на вече постановен акт, поради което нови разноски не са дължат, тъй като
интересът в това производство не е самостоятелен като предмет на адвокатска защита,
поради което не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса.
Ето защо и доколкото обжалваното определение, което е предмет на разглеждане по
настоящото дело, е постановено в производство по чл.248 ГПК, разноски не се дължат. В
този смисъл Определение № 60247/16.8.2021г. по ч.гр.д.№ 558/2021г. на ВКС.
На основание чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на ВОС държавна такса за въззивната жалба в размер на 12,50 лева, определен
съгласно чл.18, вр. чл.16 от ТДТССГПК.
С оглед изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1973/02.06.2023г. постановено по гр.д. № 13985/2022г.
по описа на ВРС, 30-ти състав в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 8550/14.07.2023г. постановено по гр.д.№
13985/2022г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА А. Х. М., ЕГН **********, с адрес: с.П., ул.„Ш.“ № 18, община Д. ДА
ЗАПЛАТИ на Е. Ю. М., ЕГН ********** с адрес: гр.Варна, ул.“Ц.С.Т.“ № 13, ет.4, ап.14
сумата от 600 /шестстотин/ лева – адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна
инстанция, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА А. Х. М., ЕГН **********, с адрес: с.П., ул.„Ш.“ № 18, община Д. ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Окръжен съд - Варна сумата от 12,50 /дванадесет и 0,50/ лева,
представляваща дължима държавна такса, на основание чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН
РЕШЕНИЕТО е окончателно на основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8