Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./18.11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
МЛ.СЪДИЯ
НАСУФ ИСМАЛ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 1109 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Московска“ № 19 срещу решение № 1802/25.04.2019 год. на ВРС – 20-ти
състав, постановено по гр.д. № 7603/2018 год., В ЧАСТТА, с която са отхвърлени
предявените от въззивника срещу срещу Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***,
кумулативно-обективно съединени искове за установяване на дължимостта от
ответника на сумите, за които по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на PC-Варна е
издадена Заповед № 8244/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане №
15074/18.04.2018 г., а именно: сумата от 9747,61 лв., представляваща главница
по Договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г.; сумата от 860,25
лв., представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г.; сумата от 27,16 лв, представляваща обезщетение за забава за
периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г. и сумата от 120,00 лв., представляваща
такса изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до
окончателното й изплащане и В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените в
евентуалност осъдителни искове за разликата над присъдената главница до пълния
претендиран размер от 9747,61 лв., за сумата от 860,25 лв. (осемстотин и
шестдесет лева и двадесет и пет стотинки), представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., за сумата от
27,16 лв. (двадесет и седем лева и шестнадесет стотинки), представляваща
обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., както и за
сумата от 120,00 лв. (сто и двадесет лева), представляваща такса изискуемост.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е неправилно, немотивирано, вътрешно противоречиво, неясно и
незаконосъобразно. Конкретните оплаквания са свързани с изводите на съда за
нищожност на клаузата на чл.8 от договора предвид установеното по делото, че
договорната лихва е намалявана в посока намаляване на нейния размер, поради
което и не може да се говори за неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Сочи се неяснота на изводите на съда за нищожност на
клаузата на чл.5 от договора досежно погасяване на кредита на месечни вноски,
съгласно погасителен план, както и неяснота относно приетата за нищожна
договорна лихва в размер на 69 %, каквато в договора не е налице. Излага се и
излизане извън предмета на диспозитивното начало, доколкото съдът има право да
следи за нищожността, но от гледна точна на нейните формални основания, а не
ако същата произтича от договора. Излагат се доводи и за неправилност на
съдебното решение в частта относно сумата от 120 лева, като се твърди, че не
наименованието, а естеството определят вземането. В случая се сочи, че процесната
такса не попада в ограничителния режим на чл.10а от ЗПК, поради което и същата е дължима.
Настоява за отмяна на съдебното решение и присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата
страна, чрез назначен особен представител, депозира писмен отговор, с който
оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез
процесуалния си представител, с писмена молба моли за отмяна на
първоинстанционното решение.
В с.з. по същество, въззиваемата
страна, с писмена молба, оспорва въззивната жалба.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като
служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г.
на
ОСГТК/.
Производството пред ВРС е образувано по искова молба на „Банка ДСК“ ЕАД против Д.Д.С. за установяване, на основание чл.422 ГПК, дължимостта от ответника на сумите, за които
по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед №
8244/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, поправена с разпореждане №
15074/18.04.2018 г., съставляващи главница по договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г., неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г. и такса изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, които искове са съединени в условията на евентуалност с осъдителни искове за осъждане на ответницата да заплати на ищеца исковите суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 21.05.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане.
Предявеният главен
иск черпи правно си основание в чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Същият е
предявeн в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 15183/2017 год. на
ВРС-21 състав.
Предмет на предявения иск е установяване със сила на присъдено нещо на
вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение, респективно
удостоверено в документа по чл.417, т.2 от ГПК. Следователно, в тежест на ищеца
е по пътя на главното и пълно доказване да установи вземането си срещу длъжника
/ответник/. В конкретния случай, обосновавайки претенцията си за дължимост на
сумите, за които е издадена заповед по чл.417 ГПК, на основание предсрочна
изискуемост по договор за кредит, ищецът е представил писмени доказателства,
обосноваващи положителния извод на съда за наличието на формално валидна
облигационна връзка между страните по делото въз основа на договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г. Със
същия, банката е предоставила на ответника сумата от 10 000 лв. срещу
задължението му за връщането й в срок от 120 месеца, ведно с възнаградителна
лихва в размер на 11,7 % годишно или 0,03 % на ден, формиран от стойността на
6-месечен СОФИБОР - 0,331 % и фиксирана лихвена надбавка в размер на 11,369 %,
като в чл. 8.1 страните са се споразумели лихвеният процент да се променя с
промяната на 6-месечен СОФИБОР, по ред и срокове посочени в Общи условия, при ГПР
от 14,08 %. Представен е и подписан от страните погасителен план с равни месечни
анюитети, включващи части от главница и текуща възнаградителни лихва. Допълнително страните са се съгласили да се
прилагат и общи условия, в които са били уговорени последиците от пропускане на
падежите и правото на предсрочна
изискуемост, както и тарифа, в която са били конкретизирани приложимите такси.
Позовавайки се на потребителския характер на
кредитирането, първостепенният съд е приел за неравноправни клаузи от договора,
позовавайки се ЗПК. Безспорно, съдът дължи служебна проверка относно
съответствието на съдържанието на сделката със специалния Закон за
потребителския кредит, но формираните от районния съд изводи са частично
правилни. Въззивният съд счита, че в случая изискуемите реквизити по чл.11 са
налице, а явно неравноправни клаузи не се установяват, тъй като едностранната
промяната на лихвения процент, обуславяща и промяна на месечната вноска, е
обективно обоснована с препращане към пазарен индекс, независещ от волята на
кредитора и начина, по който ще се отчита и обявява променливата е разяснена
изрично в чл. 7.2.2 - 7.3.2. от общите условия, връчени на потребителя. Така
уговорено, определянето на лихвата не представлява право на кредитора да изменя
цената на услугата в свой интерес, а само негово задължение да администрира и
своевременно да отчита обективната динамика на пазара, без да може да влияе
върху нея. Неясни са доводите на първоинстанционния съд както относно
противоречието на клаузата на чл.5 от договора с добрите нрави, както и
несъответни на правоотношението между страните са изводите му относно
възнаградителната лихва. Изложените от съда мотиви пресъздават установената
практика по приложението на чл.19 от Закона за потребителския кредит относно
годишният процент на разходите, в частност относно бързите кредити, тъй като за
да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил последният да е компонента,
която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, както нееднократно е посочено преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, което в случая, с оглед договорения ГПР
от 14.08 % не е така. Същевременно, уговореното обезщетение за забавено плащане
се формира като надбавка в размер на 10 процентни пункта, което не надвишава
лимита по чл. 33 ал.2 ЗПК, доколкото
законната лихва включва поне 10 пункта над основния лихвен процент /ПМС № 100
на МС от 29.05.2012 г./.
Единствено уговорката
за заплащане на таксите по кредита не покрива изискванията за валидност. Видно
от данните по делото този разход не е обявен конкретно в договора, както
изисква чл. 11 т. 7 от ЗПК, а в тарифата, предоставена на кредитополучателя, не
са оповестени някакви допълнителни услуги, които да могат да се преценят като
основание за допълнително възнаграждение по смисъла на чл.10а ал.4 ЗПК. В
самата тарифа таксата от 120 лв., претендирана от кредитора в настоящото
производство, е оповестена като „разход при изискуем кредит“. Явно е, че не се
касае за предоставяне на услуга, която да съпътства и обслужва ползването на
кредита като допълнително благо за клиента, а за вземане, предназначено да
компенсира кредитора за дейности, изцяло в негов интерес, които е извършил или
възнамерява да извърши за сметка на клиента си, ако той допусне просрочие на
изискуемо плащане, което обаче обаче
противоречи на забраната за ангажиране на отговорност на потребителя за вреди
от неизпълнение над законната лихва за забава /чл. 33 ал.1 ЗПК/.
Прочее, по
делото не е спорно предоставянето на сумата по кредита, а от заключението на
назначения в първа инстанция експерт се установява както допуснатото просрочие,
даващо основание на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, така и
размера на непогасените претенции – главница в размер на 9 747.61 лв.,
договорна лихва в размер на 860.25 лева и сумата от 27.16 лева – обезщетение за
забава.
Видно от отправената към кредитополучателя нотариална
покана, банката се е позовала именно на допуснатата забава и е предупредила
длъжника си, че обявява цялата остатъчна главница за предсрочно изискуема, като преустановява
да зачита погасителния план и започва да начислява размер на лихвата като
обезщетение за забава. Съдържанието на това уведомление несъмнено покрива
характеристиките на изявление по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции.
Дали предсрочната
изискуемост е надлежно обявена на длъжника, с оглед релевираното от особения
представител на ответника възражение за това в отговора на исковата молба, е
следващият спорен въпрос по делото. Съгласно даденото разрешение в т.18 на ТР № 4/2013 год. в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем. Отговорът на този въпрос въззивният съд намира за
положителен, тъй като поканата е изпратена на единствения известен адрес на
кредитополучателя, който е негов постоянен и настоящ такъв. Според Решение
по дело С-327/10 от 17.11.11 год., при прилагане на нормите на процесуалното
право, националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия
за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и
добросъвестността. За надлежното уведомяване на длъжника, съдът
разглеждащ иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, следва да
направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в зависимост от
обстоятелствата при всеки конкретен случай /изрично - решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по
т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева/.
В конкретиката на
казуса, при липса на твърдения за друг известен на кредитора адрес, следва да
се приеме, че същият е положил необходимите
усилия
за откриване на длъжника и че уведомлението за упражняването на
правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем
фикционно е достигнало до длъжника чрез залепването на уведовлението по реда
на чл.47 ГПК.
В обобщение, въззивният
съд намира предявеният установителен иск за частично основателен. Последното
налага отмяна на първоинстанционното
решение в частите, с които са отхвърлени предявените от
въззивника срещу Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, кумулативно обективно
съединени искове за установяване на дължимостта от ответника на сумите, за
които по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед № 8244/05.10.2017
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане № 15074/18.04.2018 г., а именно: сумата от
9747,61 лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление
от 10.08.2016 г.; сумата от 860,25 лв., представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.; сумата от
27,16 лв, представляваща обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до
окончателното й изплащане,
както
и в частта, с която
са отхвърлени предявените в евентуалност осъдителни искове за разликата над
присъдената главница до пълния претендиран размер от 9747,61 лв., за сумата от
860,25 лв. (осемстотин и шестдесет лева и двадесет и пет стотинки),
представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г., за сумата от 27,16 лв. (двадесет и седем лева и шестнадесет
стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г..
и
се постанови друго, с
което, при зачитане на влязлото в сила решение по осъдителния иск за заплащане
на главница в размер на 9 289.38 лева, дължима на договорно основание, се
приеме за установено, че Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на
въззивника следните суми:
сумата от 860.25 лева, представляваща
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г., формирана
като главница представляваща разлика между пълния претендиран размер от 9747,61
лв. и присъдения с първоинстанционното решение по осъдителния иск размер на
главницата от 9 289.38 лева;
сумата от 860,25 лв., представляваща
неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.;
сумата от 27,16 лв, представляваща
обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до окончателното й изплащане, за които
по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед №
8244/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане № 15074/18.04.2018 г.,
а
се потвърди в частта,
с която е отхвърлен предявения от въззивника срещу Д.Д.С., ЕГН **********, с
адрес ***, иск за установяване на дължимостта от ответника на сумите, за които
по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед №
8244/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане № 15074/18.04.2018 г., за сумата от
120,00 лв., представляваща такса изискуемост, както и в частта, с която е отхвърлен предявения в евунтуалност
осъдителен иск за заплащане на тази сума.
С оглед изхода от спора,
първоинстанционното решение следва да се отмени изцяло и в частта за
разноските, които, с оглед направеното от въззивника искане за присъждане на
такива, следва да се определят по размер съобразно настоящото решение и с оглед
уважената част от исковете. Така, при общ размер на сторени пред двете
инстанции разноски в размер на 2 574.75 лева, съобразно уважената част от
исковете, в полза на ищеца се следва сума в размер на 2 546 лв., както и
разноски по заповедното в размер на 262 лева.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение №
1802/25.04.2019 год. на ВРС – 20-ти състав, постановено по гр.д. № 7603/2018
год., В ЧАСТИТЕ,
с които са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19
срещу Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, кумулативно обективно съединени искове за установяване на дължимостта
от ответника на сумите, за които по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на
PC-Варна е издадена Заповед № 8244/05.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане №
15074/18.04.2018 г., а именно: сумата от 9747,61 лв., представляваща главница
по Договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г.; сумата от 860,25
лв., представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до
04.10.2017 г.; сумата от 27,16 лв, представляваща обезщетение за забава за
периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в
съда - 04.10.2017 г. до окончателното й изплащане,
както
и с която са отхвърлени предявените в
евентуалност осъдителни искове за разликата над присъдената главница до
пълния претендиран размер от 9747,61 лв., за сумата от 860,25 лв. (осемстотин и
шестдесет лева и двадесет и пет стотинки), представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., за сумата от
27,16 лв. (двадесет и седем лева и шестнадесет стотинки), представляваща обезщетение
за забава за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.,
както
и в частта за разноските
КАТО
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“ № 19 следните суми:
сумата от 860.25 лева, представляваща
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 10.08.2016 г., формирана
като разлика между пълния претендиран размер от 9747,61 лв. и присъдения с
първоинстанционното решение по осъдителния иск размер на главницата от
9 289.38 лева;
сумата от 860,25 лв., представляваща
неплатена възнаградителна лихва за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г.;
сумата от 27,16 лв, представляваща
обезщетение за забава за периода 02.02.2017 г. до 04.10.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл.417 от ГПК в съда - 04.10.2017 г. до окончателното й изплащане, за които
по ч.гр.д. № 15183/2017 г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед №
8244/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане № 15074/18.04.2018 г., на основание
чл.422 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
1802/25.04.2019 год. на ВРС – 20-ти състав, постановено по гр.д. № 7603/2018
год., в частта, с която е отхвърлен
предявения от въззивника срещу Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, иск за
установяване на дължимостта от ответника на сумите, за които по ч.гр.д. №
15183/2017 г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед № 8244/05.10.2017 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК,
поправена с Разпореждане № 15074/18.04.2018 г., за сумата от 120,00 лв.,
представляваща такса изискуемост, както
и в частта, с която е отхвърлен предявения в евентуалност осъдителен иск за
заплащане на тази сума.
В останалата си част, решението, поради
необжалването му, е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА
Д.Д.С., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ №
19 сумата от 2 546 лв., съставляваща
сторени пред двете инстанции разноски, както и разноски по заповедното в размер
на 262 лева, на основание чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК.
На
основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: