Решение по дело №42/2025 на Административен съд - Ловеч

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 285, ал. 1 изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 2433/29.07.2024 г. на АдмСЛ на М. С. С., [ЕГН], понастоящем изтърпяващ наказание в Затвора [населено място], чрез адв. Х. И. от ЛАК, с адрес: [населено място], [улица] касационна жалба с вх. № 2433/29.07.2024 г., подадена лично от М. С. С., срещу Решение № 1367 от 15.07.2024 година, постановено по адм. дело № 448 по описа за 2022 година на Административен съд – Ловеч, в частта, с която е отхвърлен иска на С. с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за разликата между присъдената сума за обезщетеине за неимуществени вреди в размер на 2 000,00 лв. и предявената от 40 000,00 лв. В жалбите са изложени доводи за необоснованост и неправилност на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Поискано е да бъде отменено с постановяването на друго, с което искът да се уважи изцяло. Излага се, че съдът не е оценил справедливо размерът на присъденото обезщетение на претърпените неимуществени вреди, предвид интензитета и условията, при които са търпени. Навеждате се доводи, че съдът не е взел предвид съвкупността от установените обстоятелства, интензитета на претърпените вреди и продължителността на времетраене на вредата. Напревено е и позоваване на практика на ЕСПЧ - Решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото на Н. и други срещу България, по жалби № 36925/2010 г., № 21487/2012 г., № 72893/2012 г., № 73196/2012 г., № 77718/2012 г. и № 9717/2013 г.,Четвърто отделение.

Решението се обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост и от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” /ГДИН/ в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на С. сумата от 2 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от незаконосъобразна административна дейност на администрацията на Затвора – Плевен, свързана с неосигуряване на спални и постелъчни принадлежности, в т.ч. и подходящ дюшек на ищеца за времето от 12.08.2015 г. до 12.09.2022 г. при пребиването му в Затвора - Плевен, ведно със законната лихва, считано от 12.08.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Поддържа се, че не е осъществен фактическият състав на чл. 284 от ЗИНЗС, както и че не е установено незаконосъобразно фактическо действие или бездействие по задължение, което произтича пряко от закона, което да е основание за търсене на отговорност по реда на чл. 284 от ЗИНЗС. Алтернативно е направено искане за намаляване размера на присъденото обезщетение като прекомерно и определено в противоречие с нормата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/.

В съдебно заседание касаторът се явява лично и с адв. И., като поддържат касационните жалби и оспорват касационната жалба на ГДИН. Позовават се и на Решение от 04.06.2020 г. на ЕСПЧ по делото И. и други срещу България, по жалби № 2727/2019 г. и 6 други, Пето отделение.

В съдебно заседание касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, редовно призован – не изпраща представител. В писмена молба с вх. № 672/24.02.2025 г. на АдмС Ловеч, идентична с писмена молба с вх. № 653/21.02.2025 г. в АдмС Ловеч, поддържа касационната жалба по изложените в нея доводи и се оспорват касационните жалби на С. и упълномощения от него адвокат.

Представителят на Окръжна прокуратура - Ловеч дава заключение за неоснователност на касационните жалби, подадени от всяка от страните и пледира да остане в сила решението на първоинстанционния съд като правилно.

Административен съд - Ловеч, в настоящият тричленен състав, обсъди събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателите касационни основания, доводите на страните и като извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон, прие за установено следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 от АПК, от надлежни страни, за които решението в обжалваните му части е неблагоприятно за тях, срещу решение на Административен съд - Ловеч, което според чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС подлежи на касационен контрол по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс пред тричленен състав на същия съд, поради което са процесуално допустими.

От касационните жалби се извеждат основания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост -касационно основание по чл. 209, ал. 1, т. 3 от АПК.

Разгледани по същество, жалбите против решението са неоснователни, тъй като не са налице посочените от касаторите основания за отмяна.

Производството пред Административен съд - Ловеч се е развило по искова молба на л.св. М. С. С. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [населено място], с която е предявил иск по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС за присъждане на обезщетение за претърпени в следствие престоя му в Затвора - Плевен неимуществени вреди в размер на 40 000,00 лева, за периода от 12.08.2015 г. до момента на завеждане на исковата молба /12.09.2022 г./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 12.08.2015 г. до окончателното ѝ изплащане.

Според ищеца, вредите са пряка и непосредствена последица от поставянето му в неблагоприятни битови условия, изразяващи се в липса на осигурени от страна на затворническата администрация в Затвора - Плевен на дюшек, спални и постелъчни принадлежности, одеяла, възглавници, чаршафи и калъфки, като С. спял на стар, износен и мръсен дюшек, който бил поставен върху ламарина, служеща за основа на леглото.

Съдът е приел за установено, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване наказанието по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС, надвишаващи допустимото и неизбежно ниво, присъщо на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, поради лошите битови условия в затвора по отношение на предоставения му дюшек, който бил износен, мръсен и неудобен, доколкото е бил по-тънък от обичайното, поставен върху ламарина, вместо върху пружина, както и по отношение на неосигуряването от страна на ответника на спални и постелъчни принадлежности на ищеца. Ищецът ползвал собствени чаршафи и калъфки. С оглед на което приел, че е налице бездействие на администрацията, като на С. не са били осигурени спални принадлежности в периода на изтърпяването му на наказанието лишаване от свобода в Затвора - Плевен. Видно от приложената по делото вещева ведомост, при постъпването му в Затвора - Плевен на 12.08.2015 г. на ищеца бил предоставен само дюшек от описаните в утвърдената от министъра на правосъдието таблица № 3 за полагащия се постелъчен инвентар. Липсват данни на С. да е било предоставено нещо повече от 1 бр. дюшек.

Изложеното по-горе се потвърждава както от писмените доказателства, събрани по делото, така и от свидетелските показания на разпитаните свидетели, които правилно първоинстанционният състав е обсъдил и кредитирал.

При тази фактическа установеност, съдът обосновано е приел от правна страна, че исковата претенция е допустима и частично основателна. Решаващият съд е посочил, че за да бъде уважен искът за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани следните предпоставки: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което/които се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението имуществена или неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, както и причинна връзка между тях. Обосновано с доказателствата съдът е приел, че в случая са налице и са доказани трите предпоставки. Въз основа на тях е изведен и решаващия извод, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието си, поради което са настъпили твърдените от него неимуществени вреди. При определяне на техния размер, съдът е съобразил чл. 52 от ЗЗД, както и трайната съдебна практика на ЕСПЧ, определяща, че размерът на компенсацията, която може да бъде получена по отношение на неимуществени вреди, не трябва да бъде неразумен в сравнение с присъжданията за справедливо обезщетение, определени от него в подобни случаи по силата на чл. 41 от Конвенцията. Първоинстанционният съд е отчел и факта, че С. е пребивавал при горепосочените неблагоприятни условия общо 7 години и 1 месец в Затвора - Плевен, предвид което приел, че исковата претенция следва да бъде уважена до размер на 2 000,00 лв., доколкото макар ищецът да не е бил снабден от затворническата администрация със спални и постелъчни принадлежности, съобразно утвърдения минимум, същият е имал собствени чаршафи и калъфки и ги е ползвал през процесния период. В останалата част за сумата до размера на претендираното обезщетение до 40 000,00 лв. съдът е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан.

Настоящият състав намира посоченото касационно основание и доводите на жалбоподателите за неоснователни, а решението – предмет на проверка в настоящото производство е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, както по отношение на изводите за основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението. Приетата от съда фактическа обстановка, подробно изложена в мотивите на решението, съответства на събраните по делото доказателства.

Първоинстанционният съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора писмени и гласни доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящия състав.

Настоящият касационен състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, изложени в обжалваното решение, към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК.

Решението в обжалваната от касатора С. част е правилно и обосновано. Изложени са подробни мотиви с преценка на събраните доказателства, които се споделят от настоящата съдебна инстанция. Размерът на обезщетението е правилно определен, като същият е съобразен с релевантните обстоятелства. В случая, решаващият състав обосновано с доказателствата е съобразил периодът, през който е търпяно нарушението, конкретните факти, свързани с породените страдания и негативни преживявания, за които са налице и свидетелски показания.

Отделно от горното, по делото липсват данни и за евентуално увреждане на здравето на касатора.

По отношение на цитираната в касационната жалба на С. чрез адв. И. практика на ЕСПЧ, застъпена в пилотното решение по делото Н. и др. срещу България и размерът на определените от Съда обезщетения по сходни случаи по български дела, настоящият касационен състав намира, че същата не може да бъде отнесена към процесния случай относно размера на обезщетението, доколкото се касае за различна фактическа установеност досежно битовите условия /пренаселеност на пенитенциарните заведения в Р България/, при съобразяването на които са били присъдени обезщетенията по делото Н. и др. срещу България.

Аналогични изводи се налагат и по отношение и на другото решение на ЕСПЧ, на което се позовава касаторът С. - Решение от 04.06.2020 г. на ЕСПЧ по делото И. и други срещу България. Видно от същото, присъдените с него обезщетения се отнасят за претърпени неимуществени вреди вследствие доказано наличие на лоши битови условия, изразяващи се в липса на достатъчно светлина, чист въздух, санитарни възли и вода в килиите, както и наличието на гризачи, насекоми и пр.

В настоящия случай, оплакавния по отношение на такива условия не са били релевирани пред първоинстанционния съд, като претендираните с исковата молба неимуществени вреди са обосновани единствено с липсата на дюшек и спални и постелъчни принадлежности, с които ищецът С. всъщност е разполагал, макар и не с необходимото качество. Интензитетът на вредите, свързани с неподменянето на износен спален дюшек с нов и липса на постелъчен инвентар безспорно е невисок и не може да се съпостави с лошите битови условия, констатирани по делата И. и други срещу България и Н. и други срещу България. При това положение, присъждането на по-висок размер на обезщетение, би граничило с неоснователно обогатяване на касатора, което установения правов ред не допуска.

Преценката на съда за размера на присъденото обезщетение е в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, изискваща при неимуществените вреди определяне на обезщетението по справедливост. Естеството и характерът на причиненото страдание съдът следва да прецени не само от страна на субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с конкретните факти, от които тя произтича и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда при приложението на чл. 52 от ЗЗД. Обезщетението в така определения размер е адекватно определено, като е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през които са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти. Размерът му не е занижен, в състояние е да компенсира претърпените вреди, поради което настоящият състав намира решението в обжалваната от този касатор част за правилно по отношение на размера на присъденото обезщетение. Искането за неговото увеличаване се явява неоснователно и недоказано.

В действителност, фактът на осъждането сам по себе си има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице, което в случая е направено.

На следващо място, първоинстанционният съд не е допуснал сочената в касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” необоснованост, поради недоказаност фактическият състав на чл. 284 от ЗИНЗС. Възражението за липса на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и липса на претърпени от ищеца неимуществени вреди не кореспондира със събраните по делото доказателства. Поставянето в неблагоприятни условия неминуемо водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на конкретните условия, при които е бил поставен ищецът в Затвора - Плевен през процесния период, правилно първоинстанционният съд е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания /макар и с не особено голям интензитет/, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“. В съответствие с практиката на ЕСПЧ, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от ЕКЗПЧОС се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице. В съответствие с общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, затворническата администрация е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата за лишаване от свобода. Следва да се съобрази, че ЕКЗПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което и на основание чл. 5 ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Безспорно спазването на принципите на чл. 3 от ЕКЗПЧОС в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закон.

При това, в конкретния случай са налице както нарушение на закона и ЕКЗПЧОС, така и претърпени от лишения от свобода вреди. Установено със събраните в първоинстанционното производство доказателства, на ищеца С. не са били осигурени спални принадлежности и подходящ дюшек за вермето от 12.08.2015 г. до 12.09.2022 г. при пребиваването му в Затвора – Плевен, каквото право безспорно му е гарантирано с разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

В този смисъл, правилно е преценена от решаващия състав като незаконосъобразна дейността на затворническата администрация, довела до причиняване на неимуществени вреди за ищеца. С оглед на изложеното и презумпцията по чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС, правилно и обосновано първоинстанционният съд е уважил частично иска.

Определеният размер на обезщетението е в съответствие с принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през което са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти, справедливо е по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и размерът му не се явява завишен, поради което искането на касаторът ГДИН за неговото намаляване е неоснователно.

В този смисъл, не са налице твърдяните касационни основания за отмяна на съдебното решение и касационните жалби се явяват неоснователни.

По изложените съображения, настоящият състав, при извършената проверка по чл. 218 от АПК счита, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, и следва да бъде оставено в сила.

Мотивиран така и на основание чл. 221 , ал. 2 от АПК, Ловешки административен съд, касационен състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ В С. Решение № 1367 от 15.07.2024 година, постановено по адм. дело № 448 по описа за 2022 година на Административен съд – Ловеч.

Решението е окончателно.