РЕШЕНИЕ
№ 1242
гр.
Пловдив, 31.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX
въззивен състав в
открито съдебно заседание на осми октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретаря Пенка Георгиева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1496
по описа за 2019г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Н.Г.М., представляван от назначения особен представител адв. Т., против решение № 1583 от 24.04.2019 г., постановено по гр. д. № 12328 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, ХІІІ гр.с.
С решението е признато за установено по отношение на Н.Г.М., чрез назначен особен представител адв. В.Т., че ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ ЕАД, чрез юрисконсулт Д.Н., има вземане спрямо него в размер на: 745,80 лева главница, представляващи стойността на консумираната от обекта на потребителя топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2017 г., 79,40 лева, представляваща законна мораторна лихва върху главницата 745,80 лева за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2017 г., както и законна лихва върху главницата от 745,80 лева, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №1451/2018 г. на ПРС - 29.01.2018 г., до окончателното издължаване, като ответникът е бил осъден да заплати и разноските по делото.
С въззивната жалба се моли да бъде отменено като неправилно първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени предявените искове, за разликата над посочения размер от 248,60 лв. главница и 26,46 лв. законна мораторна лихва, до пълния им предявен размер. Посочва се, че видно от доказателствата, представени от третото, неучастващо в процеса лице – Община ****, Дирекция „Местни данъци и такси“ е, че жалбоподателят е собственик по силата на наследствено правоприемство на 1/3 ид.ч. от процесния обект. Посочва се, с оглед липсата на съответна правна норма или на договор, уреждащи възникване на солидарност между съсобствениците, по арг. от чл. 121 от ЗЗД следвало да се приеме, че съобразно разпоредбата на чл. 30, ал.3 от Закона за собствеността жалбоподателят участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Твърди се, че в този смисъл е и трайната съдебна практика. Моли се съдът да отмени постановеното решение в обжалваната част, като бъде постановено ново, по силата на което да бъдат отхвърлени като неоснователни предявените искове за разликата над посочения размер до пълния им предявен размер.
В срок е подаден отговор от ЕВН България Топлофикация, чрез юрисконсулт Д.Н., с който се посочва, че постановеното решение е обосновано и законосъобразно, а подадената въззивна жалба е неоснователна, поради което се моли да бъде отхвърлена. Счита се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране. Намира се, че съгласно чл. 34, ал. 1 от ОУ ответникът е длъжен да заплаща месечните дължими суми за доставената топлинна енергия и сумата за услугата дялово разпределение на топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. Твърди се, че съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиент на топлинна енергия може да бъде както собственикът на топлоснабдения имот, така и ползвателят. Посочва се, че нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ не урежда отношенията между собственика и титуляря на вещно право на ползване, а отношенията между собственика, респективно носителя на вещното право на ползване и топлоснабдителното дружество. Прави се извод, че г-н М., като собственик на топлоснабден имот, дължи заплащането на доставената в имота топлинна енергия. Моли се съдът изцяло да отхвърли подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски, съгласно списъка, посочен в писмения отговор.
Пловдивски окръжен съд, като
взе предвид представените по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, намери следното:
Жалбата е подадена в
предвидения в закона срок от лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на
обжалване и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита. При
извършената проверка за правилност съгласно релевираните основания в жалбата,
съдът установи, че решението е правилно, а въззивната жалба е неоснователна,
поради следните съображения:
С въззивната жалба не се
оспорват приетите от първата инстанция от фактическа страна обстоятелства, нито
се оспорва доказателствения анализ, извършен от първата инстанция на приетите
по делото съдебнотехническа и съдебносчетоводна експертизи и на приетите
писмени доказателства. С оглед на това съдът в настоящото производство,
съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК, е ограничен при проверката си и следва да
приеме описаното от първоинстанционния съд за установено, без да е необходимо
да излага допълнителни мотиви.
Оспорва се единствено
констатацията на съда, че жалбоподателят М. е собственик на апартамента,
находящ се в гр. ****, поради което и се възразява, че жалбоподателят не следва
дължи цялата сума за употребена енергия за процесния период. Според
жалбоподателя, съгласно представения по делото писмен документ – Декларация по
чл. 14 от ЗМДТ (л. 80 и л. 81 от първоинстанционното дело), той е собственик на
1/3 идеална част от правото на собственост върху обекта, за който е била
начислена ползваната електроенергия, поради което и задължението му е да
заплати само полагащата му се част съответно с притежаваната от него идеална
част от правото на собственост, а именно – 1/3 от дължимата сума.
Настоящият състав счита, че така направеното възражение е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. В този смисъл е и установеното от законодателя в дефинитивната правна норма на § 1, т. 2а от ЗЕ, съгласно която "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Качеството "клиент" на топлинна енергия законът не свързва с лицето, което реално фактически потребява такава, обитавайки имота, а придава това качество на собственика или титуляря на вещното право на ползване върху топлоснабдения имот. В случая е безспорно, че ответникът притежава право на собственост върху топлоснабдения имот, макар и не в пълен обем, поради което се явява клиент на топлинна енергия. Задължението за заплащане стойността на топлинната енергия се основава на договорно правоотношение при общи условия между топлопреносното предприятие и клиента, съгласно чл. 149 и чл. 150 от Закона за енергетиката, които влизат в сила без да е необходимо изричното им писмено приемане от клиента. В този смисъл задължено за заплащане стойността на топлинната енергия лице, като притежаващо качеството на клиент, е това, с което е сключен договора, тъй като се касае за произтичащо от договора задължение. Отношенията между това лице и останалите собственици на топлоснабдения имот подлежат на уреждане помежду им, но не касаят топлопреносното предприятие, черпещо правата си от сключения договор. В тази връзка не се оспорва, че след смъртта на наследодателя на ответника, партидата при ищеца е открита единствено на името на ответника, което се установява от заключението на ССчЕ на база проверените при ищцовото дружество документи. По смисъла на Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, договорната обвързаност подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида при топлопреносното дружество. При това положение следва да се приеме, че договорно обвързан с ищеца относно заплащането на доставената за съсобственото жилище топлинна енергия е единствено ответникът, поради което дължи пълната ѝ стойност, а отношенията между ответника и останалите собственици подлежат на уреждане помежду им съгласно притежаваните от тях квоти.
В посоченото от жалбоподателя определение на ВКС №1200/02.12.2013г. върховният съд е бил сезиран с въпрос, който се различава от правния въпрос по настоящото дело, а именно: „Следва ли наследник на абонат на топлофикационно жилище да отговаря на договорно основание, след като той не е фактически ползувател на имота, а имотът се е ползвал от други наследници?“. Съдът е отговорил на въпроса, като се е произнесъл, че е без значение кой фактически ползва апартамента и дължи заплащане на топлоенергията, като това е въпрос във вътрешните отношения между съсобствениците, както и че фактическото ползване на друго лице не може да се противопостави на продавача на топлоенергия. Съдът е посочил също и че правото на съсобственост на касатора води до създаване на договорни отношения по продажба на топлинна енергия между него и топлофикационното дружество и до възникване на задължението му да заплаща стойността на изразходваната енергия съобразно квотата му в съсобствеността, но от определението не става ясно дали всички съсобственици са били с открита партида при топлопреносното дружество съобразно с квотите им (и именно от това да произлиза задължението им да заплатят дължимата сума пропорционално на квотите им), тъй като не това е бил въпросът, с който е бил сезиран ВКС.
По така изложените от
въззивния съд съображения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно в обжалваната му част.
На основание чл. 78, ал. 8
от ГПК следва да се уважи искането на въззиваемата страна за присъждане на разноски за настоящата
инстанция. Съдът, като прецени вида и количеството на извършената дейност и
фактическата и правна сложност на делото, на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПрП и
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ определи
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., които жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество. Платеното от въззиваемата страна възнаграждение на особения
представител в размер на 300 лв. следва да бъде възмездено от жабоподателя,
съгласно разясненията в т. 6 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, но тъй като въззиваемата
страна не прави искане за заплащането му нито с отговора на исковата молба,
нито с допълнителната молба, към която е приложен списък по чл. 80 от ГПК, в
който не фигурира искане за присъждане на тези разноски, то жалбоподателят не
следва да бъде осъждан да ги заплаща. Жалбоподателят дължи и заплащането на ДТ
за въззивно обжалване в размер на 50 лева общо по двата иска.
Водим от горното и на
основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК, въззивният съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1583 от 24.04.2019 г., постановено по гр. д. № 12328 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, ХІІІ гр.с. в частта, в която по отношение на Н.Г.М. ЕГН **********,***, чрез назначен особен представител адв. В.Т., било признато за установено, че ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ ЕАД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. ****, чрез юрисконсулт Д.Н., има вземане спрямо него в размер на: 497,20 лв. представляващи стойността на консумираната от обекта на потребителя топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2017 г., и сумата от 52,94 лева представляваща законна мораторна лихва върху главницата 497,20 лева за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2017 г.
В частта, в която по отношение на ответника било признато за установено, че ищецът има вземане спрямо него в размер на: 248,60 лв. представляващи стойността на консумираната от обекта на потребителя топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2017 г., и сумата от 26,46 лева представляваща законна мораторна лихва върху главницата 248,60 лева за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2017 г., както и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №1451/2018 г. на ПРС - 29.01.2018 г., до окончателното издължаване, решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Н.Г.М. ЕГН **********,*** ТОПЛОФИКАЦИЯ
ЕАД, ЕИК ****, сумата от 100 (сто)лева разноски по делото на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА Н.Г.М. ЕГН **********, да
заплати ДТ в размер на 50 лева за въззивно обжалване по сметка на Пловдивския
окръжен съд в полза на бюджета на съдебната власт.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл.280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.