Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 492 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.11.2018
г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 28.11.2019 г., постановени
по гр.д. №8298/2018 г. по описа на СРС, 88 с-в, З. „Б.И.” АД е осъдено да
заплати, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД, на Д.Н.Х.
сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от травматичните увреждания вследствие
на ПТП от 07.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
05.02.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като искът е отхвърлен за
разликата над 1000 лв. до пълния предявен размер от 8000 лв., както и на
основание чл. 409 КЗ, вр. чл. 86 ЗЗД на ищцата е присъдена сумата от 156,98 лв.,
представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата от 1000 лв.,
за периода от 21.07.2016 г. до 05.02.2018 г., като акцесорната претенция е
отхвърлена за разликата до пълния предявен размер и за периода от 07.06.2016 г.
до 20.07.2016 г.
Съобразно
изхода на спора ответното дружество е осъдено да заплати на процесуалния
представител на ищцата – адв. Г.Д.възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ от 98,95 лв., а Д.Н.Х. е осъдена да заплати на З. „Б.И.”АД сумата от 306,60
лв. - съдебни разноски в производството.
С определение
от 01.04.2019 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, СРС е оставил без
уважение искането на ищцата за изменение на постановеното по делото решение от
14.11.2018 г. в частта му с присъдените в полза на ответника разноски.
Срещу решението,
в частта с която е отхвърлена главната претенция над сумата от 1000 лв. до 8000
лв., е подадена въззивна жалба от Д.Н.Х. с доводи за неговата неправилност
поради противоречие с материалния закон. Оспорва определения размер на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, като счита, че СРС не е
отчел в достатъчна степен, че освен силните болки, които е изпитвала за около
един месец, за един по-продължителен период е възникнала и необходимост от чужда
помощ и грижи за ежедневните дейности на ищцата, с което е отнела от времето на
дъщеря си. В този смисъл счита, че обезщетение се дължи и за времето, през
което трети лица са полагали грижи за нея и не било справедливо да страдат от
едно противоправно поведение на водача. Не бил съобразен от съда и факта, че
след инцидента стандартът на живот на ищцата рязко се е влошил чрез понесените
болки, страдания, емоционален стрес, невъзможността да ползва велосипед, затрудненията
в придвижването и трайно нанесената психическа травма. Решението било
неправилно и поради обстоятелството, че самият ответник е признал иска до
сумата от 1500 лв. и въпреки това съдът е присъдил по-нисък размер. По
изложените съображения се иска решението да бъде отменено в обжалваната му
част, като претендираното обезщетение бъде присъдено в пълен размер.
От ищцата е
постъпила и частна жалба от 16.04.2019 г., с която обжалва постановеното по чл.
248, ал. 1 ГПК в първоинстанционното производство определение от 01.04.2019 г.,
с което СРС е оставил без уважение искането ѝ за изменение на
постановеното по делото решение от 14.11.2018 г. в частта му с присъдените в
полза на ответника разноски. Оспорва като неправилен извода на съда, че била
освободена единствено от заплащане на държавна такса, а не изцяло от разноски
по делото, поради което счита, че следвало да не дължи никакви разноски в
исковото производство.
Въззиваемият
ответник З. „Б.И.” АД не е подал отговори по
въззивната жалба и частната жалба.
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Предвид
задължението на въззивния съд служебно да провери правилността на дадената от
първоинстанционния съд правна квалификация (арг. от т. 2 от ТР № 1/09.12.2013
г. на ОСГТК на ВКС), настоящият състав намира, че предявения главен иск следва да се квалифицира
по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), а не по чл.
432, ал. 1 КЗ. Този извод следва от безспорното по делото обстоятелство, че
застрахователния договор е сключен по полица BG/02/115002374946
от 20.09.2015 г., със срок на
валидност до 19.09.2016 г., т.е. застрахователният договор е сключен при
действието на отменения Кодекс за застраховането, поради което съгласно на § 22
ПЗР от действащия Кодекс за застраховането, приет с ДВ, бр. 102 от 29.12.2015
г., в сила от 01.01.2016 г., приложение намират правилата на част четвърта от
отменения КЗ. Въпреки неточно определената правна квалификация решението е
допустимо, доколкото СРС се е произнесъл по фактите, очертани в
обстоятелствената част на исковата молба и съобразно искането във формулирания
петитум, т.е. не е излязъл извън предмета на спора, очертан от ищцата.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:
Разпоредбата на
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), урежда правната възможност на увреденото лице да
предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с
когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е
сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата
деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената
отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на
увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически
факти): 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил
имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка
причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2)
наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника -
застраховател.
Тъй като в
частта, в която е уважен предявения осъдителен иск за сумата от 1000 лв.,
първоинстанционното решение е влязло в сила, то със сила на пресъдено нещо
между страните в настоящото съдебно производство са установени всички
материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право.
Предвид това, спорът между ищцата и ответника, въведен с въззивната жалба и
само по отношение, на който въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл.
269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на
заместващото обезщетение за причинените на въззивницата неимуществени вреди при
настъпване на процесното застрахователно събитие, определен съобразно
критериите по чл. 52 ЗЗД.
От
кредитираното от съда като компетентно и обективно дадено заключение на вещото
лице по приетата съдебномедицинска експертиза в първоинстанционното
производство, се установява, че при процесното ПТП ищцата е получила травми в
лявата част на тялото в областта на раменния пояс, гръдния кош, таза, левия
крак (коляно), изразяващи се в натъртвания в съответната област и остатъчни
хематоми. Уврежданията са причинили временно разстройство на здравето, неопасно
за живота. Според вещото лице при този тип травми обичайният период за
възстановяване е около 2-3 седмици, но предвид наличието на тежки дегенеративни
болестни промени на гръбначния стълб, които има ищцата, възстановяването на
пълния обем движения в областта на травмираните области е било забавено.
Предприетото лечение се е изразявало в обезболяващи медикаменти (аналгетици) и
обезболяващи процедури. В експертизата е отразено, че към 27.10.2016 г.
пострадалата е изпитвала болки, описани от ортопед-трамватолог в приложената
медицинска документация като хронични. Предвид липсата на костно-ставни или
мускулно-сухожилни повреди не се очаквали дългосрочни болки и ограничения в
движението, които да са в причинна връзка с ПТП.
Според
показанията на свидетеля Д.К., дъщеря на ищцата, майка ѝ е била доста
изплашена непосредствено след инцидента, а след като се е прибрала от болницата
ръката ѝ е била с превръзка и изпитвала силни болки, което създавало
затруднения да се грижи сама за себе си, период от около един месец. Заявява и
че след този период за някои дейности се е налагало да помага на майка си.
Провеждана ѝ е рехабилитация за около две седмици в Германия, като след
процесното ПТП ищцата е изпитвала плахост и необходимост от придружител при пазаруване
и е престанала да кара велосипед.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Според ППВС № 4/1968 г. понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В
тази връзка следва да се отчита, че характерът и степента на получените от
ищцата травматични увреждания са леки, изразяващи се основно в натъртвания и
охлузвания, а поначало възстановителният период е кратък (2-3 седмици). Както е
посочило и вещото лице, дегенеративните хронични заболявания при пострадала в
областта на гръбначния стълб са забавили възстановяването, което кореспондира и
със свидетелските показания, че ищцата е търпяла силни болки около месец и е
изпитвала затруднения да използва ръцете си. Макар тези заболявания да не са в
пряка причинна връзка с процесния инцидент, деликтното поведение на
застрахования водач е способствало за увеличаване интензивността и силата на
изпитваните от ищцата болки от хроничните ѝ заболявания, докато се е
възстановявала от процесните травми и това обстоятелство следва да бъде
отчетено. Неоснователни са доводите на ищцата, че времето, което нейната дъщеря
е отделила за да ѝ помага през оздравителния период, е факт с правно
значение за определяне на справедливото обезщетение, тъй като на репариране
подлежат само вредите, понесени от самия пострадал. Житейски логично е обаче
последният да е изпитвал емоционален дискомфорт именно от необходимостта и
ангажирането на друго лице да ѝ помага в ежедневието ѝ, както и
поради фактът, че пострадалата е изпитвала за около месец трудности при
обслужването си. От друга страна, следва
да се отчита, че според СМЕ процесните травматични увреждания, при които отсъстват
костно-ставни счупвания или мускулно-сухожилни повреди, не предполагат
дългосрочни болки, деформации и ограничения в движенията, поради което твърдените
с месеци продължителни болки у ищцата съдът намира, че не са в пряка връзка с
ПТП, а с хроничните ѝ заболявания. Следва да се отчита и обстоятелството,
че след инцидента ищцата е била боязлива при придвижването си сама, спряла е да
кара велосипед и се е притеснявала да пресича сама. Съобразявайки тези
обстоятелства, възрастта на ищцата (68 години), както и икономическата
обстановка в страната, съдът намира, че сумата от 2500 лв., представлява справедливо
обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД за репариране на вредите от ПТП.
Обезщетението в този размер съответства, както на установения в чл. 52 от ЗЗД
принцип за справедливост, така и възмездява неблагоприятните последици,
настъпили за ищцата в резултат на непозволеното увреждане.
Поради
несъвпадение на крайните изводи на СГС с тези на СРС, първоинстанционното
решение следва да се отмени в частта, с която искът по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
е отхвърлен за разликата над сумата от 1000 лв. до 2500 лв., и на ищцата да
бъде присъдено обезщетение в размер от още 1500 лв. Върху тази сума следва да
се присъди и законна лихва от датата на ПТП – 07.06.2016 г. В останалата обжалвана
част (за разликата над 2500 лв. до 8000 лв.) решението на СРС следва да бъде
оставено в сила поради съвпадане на крайните изводи на съдилищата.
Решението на
СРС следва да бъде отменено и в частта с присъдените в полза на ответника разноски
– за разликата над 240,63 лв. (сбор от юрисконсултско възнаграждение от 137,50
лв. и депозит за СМЕ от 103,13 лв.) до присъдените 306,60 лв.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на процесуалния представител
на ищцата – адв. Г.Д.следва да се присъдят допълнително 129,18 лв., представляващи
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в първоинстанционното, към
вече присъдените 98,95 лв.
Въззивният съд
констатира, че СРС е пропуснал да осъди ответното дружество за държавна такса и
заплатено от бюджета на съда възнаграждение за СМЕ съобразно частта от
уважените претенции, поради което на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
застрахователят следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС общо сумата
от 221,88 лв., от които 100 лв. – държавна такса за подадената искова молба, 78,13 лв. – депозит за СМЕ и
43,75 лв. – държавна такса за подадената въззивна жалба.
По подадената
частна жалба:
Частната жалба
е подадена от надлежна страни и в законоустановения срок, поради което се явява
процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна
по следните съображения:
Тъй като по
вече изложените съображения за неговата неправилност решението на СРС подлежи
на отмяна в частта с разноските - за разликата над 240,63 лв. до 306,60 лв., именно
сумата 240,63 лв. се явява предмет на частната жалба. Видно от изложените в
първоинстанционното решение мотиви, като база за определяне на разноските,
дължими на ответника, съдът е приел, че такива са сторени в размер на 150 лв. –
депозит за СМЕ и
200 лв. – за
юрисконсултско възнаграждение. С постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК
определение от 01.04.2019 г., предмет на настоящата частна жалба, СРС е счел за
неоснователни оплакванията на ищцата, че в нейна тежест не следва да се
възлагат сторени от ответника разноски, както и евентуално релевираното искане
определеното юрисконсултско възнаграждение да бъде намалено до 50 лв.
Настоящия
съдебен състав намира за неоснователни доводите на ищцата – частен
жалбоподател, че не дължи никакви разноски на ответника, тъй като била
освободена на основание чл. 83 ГПК от внасянето на държавна такса и разноски в
производството. Отговорността за разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК е законова
последица от признатата с решението неоснователност на исковата претенция, за
защита срещу която ответникът е извършил разноски. Задължението за заплащане на
разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК не е тъждествено със задължението за заплащане на
разноски за водене на делото (напр. за експертизи, за свидетели, за оглед),
които страната трябва да покрие и от които може да бъде освободена при
предпоставките на чл. 83, ал. 2, респ. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. Ето защо и освобождаването
от разноски за водене на делото на основанията по чл. 83 ГПК на ищеца е без
правно значение за отговорността, която тя следва да понесе по чл. 78, ал. 3 ГПК и не я освобождава от задължението да възмезди ответника за разноските,
направени по повод на неоснователно предявения и частично отхвърлен иск (така и
решение № 127 от 29.10.2015 г. по т. д. № 1882/2014 г., ІІ т. о. на ВКС и решение
№ 148/19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.)
В случай като
настоящият, при който ответникът - юридическо лице е защитаван от юрисконсулт,
възнаграждението се определя от съда и не подлежи на доказване - чл. 78, ал. 8 ГПК. Визираната норма лимитира размера на юрисконсултското възнаграждение до максимално предвидения за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ – съобразно вида
и количеството на извършената дейност и предвиденото в наредба на Министерския
съвет по предложение на НБПП.
С оглед
конкретиката на делото и предявеният за защита материален интерес следва да се
приеме, че приложение намира нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане
на правната помощ – възнаграждението следва да е от 100 до 300 лв. Определянето
му от първоинстанционния съд като база за изчисление с оглед изхода от спора в
размер на 200 лв., който надхвърля минимално предвидения – 100 лв., настоящият
състав намира, че не е съобразен с фактическата и правната сложност на делото,
която е ниска, тъй като обемът на извършените процесуални действия от
юрисконсулта на ответника се свежда до подаване на отговор на исковата молба и
присъствие в едно съдебно заседание, като не е взел участие при провеждането на
второто съдебна заседание, в което е приета СМЕ. Ето защо и юрисконсултското
възнаграждение следва да се определи в минималния размер от 100 лв. и с оглед основателността
на ищцовата претенция (за сумата 2500 лв. при претендирани 8000 лв.) да се
присъди в размер на 68,75 лв. Следователно молбата на ищцата за изменение на
първоинстанционното решение в частта с разноските се явява основателна за
разликата над 171,88 лв. (сбор от юрисконсултско възнаграждение от 68,75 лв. и
депозит за СМЕ от 103,13 лв.) до присъдените 240,63 лв. (сбор от юрисконсултско
възнаграждение от 137,50 лв. и депозит за СМЕ от 103,13 лв.), като в останалата
обжалвана част определението следва да бъде потвърдено като правилно.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 14.11.2018 г., поправено по реда на чл.
247, ал. 1 ГПК с решение от 28.11.2019 г., постановени по гр.д. №8298/2018 г.
по описа на СРС, 88 с-в, в частта, с което е отхвърлен като
неоснователен предявения от Д.Н.Х. срещу З. „Б.И.” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
– за разликата над присъдените 1000 лв. до 2500 лв., представляваща обезщетение
за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания
от травматичните увреждания вследствие на ПТП от 07.06.2016 г., както и в
частта с която Д.Н.Х. е
осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на З. „Б.И.” АД съдебни разноски – за разликата над 240,63
лв. до присъдените 306,60 лв., и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Б.И.”АД, ЕИК********, със съдебен гр. София,
бул. „********чрез адв. М. Г., да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
на Д.Н.Х., ЕГН ***********, с адрес за призоваване гр. София, ул. „********, разликата
над сумата от 1000 лв. до 2500 лв. (т.е. допълнително 1500 лв.), представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки
и страдания от травматичните увреждания вследствие на ПТП от 07.06.2016 г., ведно със
законната лихва върху
главницата от 1500 лв., считано от датата на деликта – 07.06.2016 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.11.2018 г., поправено по реда на чл.
247, ал. 1 ГПК с решение от 28.11.2019 г., постановени по гр.д. №8298/2018 г.
по описа на СРС, 88 с-в в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА З. „Б.И.”АД, ЕИК********, със съдебен гр. София,
бул. „********чрез адв. М. Г. да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
на адв. Г.З.Д.с адрес - гр. София, ул. „********, допълнително сумата от 129,18 лв. (към вече присъдените от СРС 98,95 лв.),
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищцата.
ОСЪЖДА З. „Б.И.”АД, ЕИК********, със съдебен гр. София,
бул. „********чрез адв. М. Г. да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от ищцовата претенция
разноски в общ размер на 221,88 лв.
ОТМЕНЯ определение от 01.04.2019 г., по гр.д. №8298/2018 г. по
описа на СРС, 88 с-в, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с което е
оставил без уважение искането на ищцата за изменение на постановеното по делото
решение от 14.11.2018 г. в частта му с присъдените в полза на ответника
разноски и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение от 14.11.2018 г., поправено по реда на чл.
247, ал. 1 ГПК с решение от 28.11.2019 г., постановени по гр.д. №8298/2018 г.
по описа на СРС, 88 с-в, в частта му с присъдените в полза на З. „Б.И.”АД разноските, като
го отменя за разликата над 171,88 лв. до общо присъдените разноски
от 240,63 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 01.04.2019 г., по гр.д. №8298/2018 г.
по описа на СРС, 88 с-в, в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.