Определение по дело №999/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Производството е образувано по подадена въззивна жалба от „Е У. ” Е., ЕИК срещу решение № 2817/04.04.2013 г. по гр.д. № 1921/2012 г. по описа на РС-Б., в часта му, с която е признато за установено в правоотношенията между страните, че ответникът "Е У." Е., с ЕИК , със седалище и адрес на управление : гр. Б., ул. “А. Ф. Х.” № , представлявано от И. Е. Д.- Управител, дължи на ищеца “Ч. Е. Б.” , със седалище и адрес на управление : гр. С., район “С.”, ул. “Г. С. Р.” № 1., с ЕИК, представлявано от К. С. С. и П. Б.- Членове не УС, чрез пълномощника юрк. Л. М., следните суми, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3946/ 11.05.2012г., пост. по Частно гражданско дело № 1275/ 2012г. по описа на Районен съд- гр. Б., а именно: 1 919. 96 лв. /хиляда деветстотин и деветнадесет лева и деветдесет и шест стотинки/- главница, незаплатена сума за ползване на ел. енергия за периода 01.04.2011г.- 31.05.2011г. по фактури : № 84688719/ 15.04.2011г.; № 84688720/ 23.04.2011г. и № 86262267/ 23.05.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК- 11.05.2012г., до окончателното й изплащане; 232. 93 лв. /двеста тридесет и два лева и деветдесет и три стотинки/- мораторна лихва върху неизплатените суми по фактури; 77. 82 лв. /седемдесет и седем лева и осемдесет и две стотинки/- сторени разноски в заповедното производство, както и в часта , с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца и сумата от 151.72 лева разноски, съобразно уважената част от исковете.

Излагат се съображения за неправилност на първоинстанционното съдебно решение, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.Поддържа се, че ищецът не бил провел пълно и главно доказване на релевантните за спора обстоятелства, като не са ангажирани доказателства, които да установяват материалноправната легитимация на ищеца като кредитор по претендираното парично вземане по отношение на ответника /въззивник по настоящем. Поддържа се още, че процесните по делото фактури не са основание за плащане на претендираната сума, независимо от обстоятелството дали са редовни от външна страна, а от приетото по делото заключение на в.л. не може да се направи извод за установеност на задължения. В договора за продажба на ел.енергия липсвала уговорка за периода на действие на договора, за обема на доставяната ел.енергия, както и за обекта, за който е предназначена.

Въззиваемата страна оспорва доводите въведени във въззивната жалба, като представя в срок отговор по жалбата, оспорва я като неоснователна.

В о.с.з., пред въззивната инстанция, страните не се явяват.

Бл окръжен съд, като съобрази доказателствата по делото, ведно с доводите и твърденията на страните, намираследното:

Постановеното решение е валидно и допустимо, като оплакванията на въззивника срещу неправилността и необосноваността му според Окръжният съд са несъстоятелни предвид следното:

Пред РС са предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 327 от ТЗ вр. чл. 318 от ТЗ вр. чл. 288 от ТЗ вр. чл. 79 от ЗЗДи по чл. 86 ЗЗД вр. чл. 294 ТЗ, имащи за предмет установяване вземанията на ищеца - “Ч. Е. Б.” , предмет на издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 1275/ 2012г. по описа на Районен съд- гр. Б., а именно: 4 552. 04 лв., представляваща главница за ползване на ел. енергия за периода 01.04.2011г.- 31.05.2011г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.05.2012г., до окончателното изплащане на вземането; сумата от 194. 58 лв., представляваща мораторна лихва за периода 16.04.2011г.- 09.11.2011г., както и сумата от 172.93 лв. представляваща сторени в заповедното производство разноски.

С атакуваното решение РС е признал за установено, че ответникът "Е У." Е., с ЕИК, със седалище и адрес на управление : гр. Б., ул. “А. Ф. Х.” № 1, представлявано от И.Е. Д., Управител, дължи на ищеца “Ч. Е. Б.” , със седалище и адрес на управление : гр. С., район “С.”, ул. “Г. С. Р.” № ., с ЕИК , представлявано от К. С. С. и П. Б.- Членове не УС, чрез пълномощника юрк. Л. М., следните суми, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3946/ 11.05.2012г., пост. по Частно гражданско дело № 1275/ 2012г. по описа на Районен съд- гр. Б., а именно: 1 919. 96 лв. /хиляда деветстотин и деветнадесет лева и деветдесет и шест стотинки/- главница, незаплатена сума за ползване на ел. енергия за периода 01.04.2011г.- 31.05.2011г. по фактури : № 84688719/ 15.04.2011г.; № 84688720/ 23.04.2011г. и № 86262267/ 23.05.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК- 11.05.2012г., до окончателното й изплащане; 232. 93 лв. /двеста тридесет и два лева и деветдесет и три стотинки/- мораторна лихва върху неизплатените суми по фактури, както следва : по фактура № 84688719/ 15.04.2011г., за периода от 26.04.2011г. до 09.11.2011г.- 112. 43 лв.; по фактура № 84688720/ 23.04.2011г., за периода от 04.05.2011г. до 09.11.2011г.- 55. 98 лв.; по фактура № *********/ 15.05.2011г. за периода от 26.05.2011г. до 31.10.2011г.- 42. 91 лв.; по фактура № 86262267/ 23.05.2011г. за периода от 03.06.2011г. до 09.11.2011г.- 21. 61 лв. ; 77. 82 лв. /седемдесет и седем лева и осемдесет и две стотинки/- сторени разноски в заповедното производство. В останалите им части, исковете за признаването за установено, че ответникът, дължи на ищеца, разликата, над горните суми, до пълните предявени размери, както следва : от 4 552. 04 лв. /четири хиляди петстотин петдесет и два лева и четири стотинки/- главница за ползване на ел. енергия за периода 01.04.2011г.- 31.05.2011г., от 194. 58 лв. /сто деветдесет и четири лева и петдесет и осем стотинки/, представляваща мораторна лихва за периода 16.04.2011г.- 09.11.2011г., и от 172. 93 лв. /сто седемдесет и два лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща сторени в заповедното производство разноски, са отхвърлени, като неоснователни и недоказани. С атакуваното решение РС е осъдил ответното дружество да заплати и сторените пред първата инстанция разноски съобразно уважената част от исковете в размер на 151.72 лева.

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС.

От доказателствата по делото се установява, че между страните за процесния период е съществувало валидно правоотношение с предмет – продажба на ел.енергия, по което продавача е изпълнил поетите задължения по доставка на услуга, а купувача не е изпълнил задължението си за нейното заплащане. Доказателствената тежест за установяване на вземанията срещу ответника, произтичащи от определено потребление на електрическа енергия, е възложена на ищеца по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, който според настоящата съдебна инстанция е провел необходимото пълно и главно доказване на релевантните за казуса факти и обстоятелства. Така, безспорно е установено в процеса, че между страните е налице търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ. В тази връзка съществува и конкретна облигационна обвързаност, материализирана и в съответния Договор за продажба на ел.енергия и регулираща се от общите му условия. Именно съгласно чл. 13, т. 1 от приобщените като доказателства по делото общи условия за продажба на ел.енергия, потребителят е длъжен да заплаща стойността на използваната в обекта ел.енергия в сроковете и по начина, определении в тези общи условия. От друга страна, безспорно е установено в процесса, че предвид създалата се договорна обвързаност между страните и с оглед изпълнение задълженията си, ищцовото дружество е доставило ел. енергия на ответника, като съгласно чл.321 ТЗ са издадени фактури за доставеното количество ел.енергия. Представените фактури съдържат всички необходими реквизити на първичен счетоводен документ съгласно чл. 7 ал.1 от ЗС. С издаването им въззиваемият като продавач е изпълнил задължението си по чл. 321 от ТЗ. С предаването им на въззивника за последния като купувач съгласно чл. 327 ал.1 от ТЗ възниква задължение за плащане. От допусната и назначена съдебно счетоводна експертиза, чието заключение е прието и приобщено към доказателствения материал на делото се установява, че плащане по част от фактурите за размер от 1 919.96 лева не е извършено, поради което ответното дружество /сега въззивнаик/ се явява неизправна страна, която не е изпълнила задълженията си в цялост и дължи стойността на потребената от него ел.енергия. Неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че исковата претенция е недоказана, тъй като липсвали доказателства, които да установяват материалноправната легитимация на ищеца /въззиваем/ като кредитор по претендираното парично вземане по отношение на ответника /въззивник по настоящем/. Респективно, неоснователни са и въведените в жалбата възражения, че процесните по делото фактури не са основание за плащане на претендираната сума, независимо от обстоятелството дали са редовни от външна страна, а от приетото по делото заключение на в.л. не може да се направи извод за установеност на задължения. Съдебно-счетоводната експертиза е пълна, ясна, непротиворечива и обоснована, като в съответствие с чл. 200, ал. 2 ГПК експертът в с.з. е изложил устно заключението си като обстойно е обяснил и разяснил същото, отговаряйки на въпросите на страните. При приемането му жалбоподателят не го е оспорил, нито е имал искания във връзка с изслушването му. След като няма оспорване на експертизата РС съгл. чл. 202 ГПК я е обсъдил заедно с останалите по делото доказателства като е приел, че отразеното в нея е действителното такова. Именно от заключението на в.л., което освен, че е неоспорено от страните по делото, но и коренспондира с останалия доказателен материал събран в процесса, се установява, че процесните фактури са осчетоводени съгласно изискванията на ЗСч и в двете дружества. Оттук следва и единствения лизвод, че ответника е получил процесните фактури, не се е противопоставил с оглед разпоредбата на чл. 301 ТЗ, същите са били предмет и на съответни счетоводни операции, а и е налице безспорно установено частично плащане по фактурите. Съгласно чл. 327, ал. 1 ТЗ, купувачът е длъжен да плати цената при предаването- доставянето на стоката, или на документите, които му дават правото да я получи, освен ако е уговорено друго. В конкретния казус не е установено да е налице друга «уговорка» по смисъла на закона, поради което за 'Е. У.» Е. е възникнало задължението за заплащане на цената на доставената услуга/стока. Затова, следва да се заключи, че правилно и законосъобразно РС е приел, че липсва плащане на остатъка по фактурите в размер на 1 919. 96 лв. и е признато за установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата от 1 919. 96 лв., а за разликата, до пълния предявен размер, от 4 552. 04 лв., искът е отхвърлен, като недоказан. Изложените в тази връзка съображения на първата инстанция се споделят изцяло от настоящият състав, вкл. и тези игнориращи възраженията на жалбоподателя, тъй като са основани на доказателствата, теорията и константата съдебна практика.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя пред въззивната инстанция за неправилност на съдебното решение, тъй като не намират опора в закона и материалите по делото. РС е анализирал в цялост събрания доказателствен материал, въз основа на което е направил обосновани изводи, обусловили постановяването на обжалваното решение. Обсъждането на останалите доводи е безпредметно, в предвид детайлното им обсъждане от РС, които въззивния състав споделя изцяло.

Поради неоснователността на доводите и обосноваността и законосъобразността на мотивите на РС, към които настоящият състав препраща на основание чл. 272 ГПК, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Независимо от изхода на спора, съда не присъжда разноски на въззиваемата страна, тъй като липсва предствен по делото списък за разноски по см. на чл. 80 ГПК, а и не са представени доказателства за реално сторени такива.

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед размера на обжалваемия интерес.

Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Окръжният съд

Р Е Ш И

Потвърждава решение № 2817/04.04.2013 г. по гр.д. № 1921/2012 г. по описа на РС-Б..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: