№ 231
гр. Варна , 28.07.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в закрито заседание на
двадесет и осми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Магдалена Кр. Недева
Членове:Николина П. Дамянова
Мария Ив. Христова
като разгледа докладваното от Мария Ив. Христова Въззивно частно
търговско дело № 20213001000405 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от „МИГЕН“ ЕООД, с.Черковна, обл.Варна, чрез адв.
Т., срещу постановеното определение №441/19.04.2021г. по т.д.№1331/2020г. на ВОС, с
което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на
Районен съд – София, на основание чл.118, ал.2 вр. чл.108 от ГПК.
В жалбата се твърди, че определението за прекратяване на производството е
неправилно и незаконосъобразно. Излага се, че в конкретния случай е приложима
разпоредбата на чл.115, ал.2 от ГПК. Под „увредено лице“ следва да се разбира вложения
смисъл на понятието в чл.432, ал.1 от КЗ вр. чл.429, а именно това трето лице, правоимащо
пряко от застрахователя да му заплати застрахователно обезщетение, функционално
обусловено както от деликтната, така и от договорната отговорност на застрахования
спрямо увреденото лице. Именно в тези случаи следва да се приложат разпоредбите на
специалната и задължителна местна подсъдност, уредена в чл.113 ГПК и чл.115, ал.2 от
ГПК, каквото е и упражненото от ищеца право с предявяване на иска пред местно
компетентния съд – по седалището на ищеца. Същият има качеството на ползвател на
застрахователна услуга, но не и на потребител по пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което
приложима е разпоредбата на чл.115, ал.2 от ГПК.
Нормата е ясна и не следва да бъде тълкувана стеснително, доколкото в нея не са
ограничени исковете по КЗ, които могат да бъдат предявявани по правилата на специалната
подсъдност. Следва да се приеме, че използваното в нея понятие „увредено лице“ не следва
да се тълкува единствено в смисъла на понятието даден в чл.478, ал.2 от КЗ. Следва да се
1
приеме, че в категорията „увредено лице“ се включват всички физически или юридически
лица, претърпели вреди, които имат искове срещу застраховател, Гаранционен фонд или
НББА.
По изложените съображения ищецът има право на избор на местно компетентен съд,
пред който да предяви претенцията си, като е упражнил своето право своевременно и в
съответствие с правилото на чл.115, ал.2 от ГПК. Възражението за местна неподсъдност е
неоснователно.
По същество моли определението да бъде отменено и вместо него постановено
друго, с което делото да бъде върнато на ВОС за продължаване на съдопроизводствените
действия.
Ответникът ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, гр.София с писмен
отговор, чрез ю.к.З., оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че оспореното
определение е правилно и законосъобразно. При определяне на местно компетентния съд
следва да се приложи разпоредбата на чл.108, ал.1 от ГПК, според която искове срещу
юридически лица се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното управление или
седалище. Когато се претендира обезщетение по щета свързана със застрахователен договор,
не е налице непозволено увреждане, независимо, че застрахователното събитие може да е
настъпило от ПТП. В този случай, при застраховка „Каско“ задълженията на застрахователя
произтичат не от непозволеното увреждане, а от сключения между страните застрахователен
договор. Следователно разпоредбата на чл.115, ал.2 от ГПК, определяща специалната
местна подсъдност по застрахователни искове, е неприложима. Неотносима е и посочената
от въззивника практика, тъй като същата е приложима по искове основани на застраховка
„Гражданска отговорност“.
По същество моли съда да отхвърли жалбата и потвърди определението на ВОС.
Претендира и присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100лв.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275 от ГПК и е допустима.
Съдът след преценка на изложените в жалбата съображения и материалите по т.д.
№1331/2020г. на ВОС, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството по т.д.№1331/2020г. по описа на ВОС е образувано по предявени
искове от „МИГЕН“ ЕООД със седалище и адрес на управление с.Черковна, общ.Провадия,
обл.Варна, чрез адв.Т., срещу ЗАД“БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, г. София, за
заплащане на сумите, както следва: 1/ 20 241,17лв. – разлика между дължимото по
действителни вреди обезщетение и заплатеното от ответника в размер на 95 644,78лв.,
вследствие на настъпило застрахователно събитие „пожар“ на собственото на ищеца МПС
влекач, марка „Рено“, застрахован при ответника по застраховка „Каско Стандарт“; 2/
2 456,81лв. – обезщетение за забава за периода от 21.12.2018г. до 07.03.2019г. върху
2
главница в размер на 114 864лв. и 3/ 3 581056лв. – обезщетение за забава върху
обезщетението от 20 241,17лв. за периода от 08.03.2019г. до 03.12.2020г. Претендира се и
присъждане на законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба
до окончателното й изплащане.
С определение № 53/15.01.2021г., след отстраняване нередовностите на исковата
молба, съдът е пристъпил към размяна на книжата по делото по реда на чл.367 и сл. от ГПК.
В депозирания по делото отговор ответникът е направил възражение за местна
подсъдност, като твърди, че компетентен да разгледа спора е съдът по седалището на
ответника, определен по правилата на чл.105 от ГПК. В конкретния случай, когато
обезщетението се претендира въз основа на сключен договор за застраховка „Каско“, не е
налице непозволено увреждане, а задължението за заплащане на обезщетението произтича
от сключения между страните договор.
Затова и разпоредбата на чл.115, ал.2 от ГПК е неприложима.
С обжалваното определение №441/19.04.2021г. съдът е прекратил производството по
делото и е изпратил същото по подсъдност на РС гр.София, на основание чл.118, ал.2 вр.
чл.108 от ГПК.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Възражението за местна подсъдност е направено с отговора на исковата молба /л.73/,
поради което същото е допустимо, на основание чл.119, ал.4 от ГПК.
Основният въпрос пред настоящата инстанция има правен характер и се свежда до
това, дали особената местна подсъдност по чл. 115, ал. 1 и 2 ГПК се прилага по отношение
на всички искове по КЗ или само във връзка с иск от увредено лице срещу застрахователя на
деликвента.
Отговор на същия се съдържа в постановеното определение по ч.т.д.№2870/2019г. на
ВКС, І т.о, на което се е позовал и първостепенния съд. Даденото в същото разрешение е в
смисъл, че „особената местна подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК не се прилага по отношение
на всички искове по КЗ, а само по тези, чийто правопроизводящ факт е непозволено
увреждане, а активно процесуално легитимиран по тях е увреденото лице“.
С оглед на така даденото разрешение и доколкото предявения иск е за заплащане на
обезщетение по застрахователен договор „Каско Стандарт“, то по отношение на същия не
намира приложение разпоредбата на чл.115, ал.2 от ГПК.
Съдът намира, че в процесния случай не е приложима и разпоредбата на чл.113 от
ГПК. В определение по ч.т.д.№1049/20г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че: „След изменението и
допълнението на разпоредбата на чл. 113 ГПК /ДВ, бр. 65 от 2018г., в сила от 07.08.2018г., и
ДВ, бр. 100 от 20.12.2019г./ и приемането на разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 86
3
от 2017г., изм., бр. 65 от 2018г., в сила от 07.08.2018г./ разпоредбите на чл. 117, ал. 3 и чл.
113 ГПК не намират приложение в хипотезата на предявен иск от лизингополучател –
юридическо лице с правата на застрахован по чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ срещу застраховател по
застраховка „Каско“ на лизингов автомобил“. Аналогичен е и предявеният в настоящото
производство иск – от собственика на застрахованата вещ – юридическо лице с права на
застрахован по застраховка „Каско Стандарт“.
Ето защо, съдът намира, че при определяне на съда, който е компетентен да разгледа
спора, предмет на настоящото производство, следва да бъде приложено правилото на чл.108
от ГПК, а именно този по седалището на ответника – Районен съд гр.София, доколкото от
справката по партидата на дружеството в ТР се установява, че адресът му на управление е в
гр.София и при съобразяване цената на предявените искове, съобразно разпоредбата на
чл.104 от ГПК.
При така изложеното, производството по делото следва да бъде изпратено по
подсъдност на надлежния съд – Районен съд гр.София, на основание чл.118, ал.2 от ГПК и
направеното в срок възражение от ответника.
Предвид съвпадане изводите на двете инстанции, определението на ВОС следва да
бъде потвърдено.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК съдът се произнася по
въпроса за разноските при приключване на производството. Систематичното тълкуване на
разпоредбата на чл.81 във вр. с чл.78 от ГПК води до извод, че актът, с който се приключва
производството по делото е решение, с което се уважава или отхвърля предявения иск или
определение за прекратяване на производството, тъй като отговорността за разноски
възниква именно в посочените хипотези. При наличие на висящо производство по
основателността на предявените искове, претенцията за разноски на молителя, включително
и за настоящото производство, е обусловена от изхода по спора. Разпоредбите уреждащи
отговорността за разноски не могат да се тълкуват разширително, поради което и с оглед
обстоятелството, че постановеното по настоящото дело определение не разрешава спора по
същество, то съдът не следва да се произнася по разноските направени само в това
производство /определение по ч.т.д.№2833/2018г. на ВКС/.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение №441/19.04.2021г. по т.д.№1331/2020г. на ВОС, с
което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на
Районен съд гр.София, на основание чл.118, ал.2 вр. чл.108 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението до
4
страните пред ВКС на РБългария при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5