РЕШЕНИЕ
№260093
гр.Русе, 13.10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение в открито съдебно
заседание на 14 септември през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ
ПАВЛОВА
при секретаря ТОДОРКА
НЕДЕВА като разгледа докладваното от председателя търговско
дело №118 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Исковете
са с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
Ищцата И.С.С. е подала чрез
пълномощник адвокат К.С. искова молба против „Енергомонтаж-Р“АД-Русе. В нея
твърди, че на 10.03.2015г. между покойния й бивш съпруг Д.С.-продавач и
ответното дружество бил сключен договор за прехвърляне собствеността върху дружества
/продажба на бизнес/, с нотариална заверка на подписите. На основание чл.22 ЗЗД
страните договорили специфични уговорки в нейна полза, които тя приела,
подписвайки договора. В изпълнение на задълженията на продавача и стипулант,
уговорени в чл.2 от договора, на 10.03.2015г. били сключени два договора с
нотариална заверка на подписите, с които той прехвърлил дружествените си дялове
в „Адис Инвест“ЕООД-България и „Адис Шалбау ГмбХ Веркфертретунг“-Германия на
ответника „Енергомонтаж-Р“АД. На 16.03.2015г. продавачът и стипулант Д.С.
починал. Макар че съгласно чл.3 от договора за продажба на бизнес в тежест на
купувача е да предприеме необходимото отразяване на прехвърлянията на дяловете
в търговските регистри на България и Германия, поради бездействие на ответника,
проявила активност в негов интерес и ангажирала германски адвокат и нотариус за
изясняване на процедурите които се следват, за да бъде отразена промяната на
едноличния собственик на капитала на немското дружество в немския търговски
регистър. Така на 04.04.2016г. се явила заедно с големия си син С.С.в кантората
на немски нотариус, където подписали допълнително изявление за вписване промени
в немския ТР. На 17.05.2016г. представляващия ответника подписал пред български
нотариус декларация на основание чл.182 ГГК /Германски граждански кодекс/, с
която одобрил декларациите на наследниците на продавача Д.С., извършени пред
германски нотариус на 04.04.2016г. Към момента в ТР при районен съд-Падерборн, по
партидата на немското дружество „Адис Шалбау ГмбХ Веркфертретунг“, ответника е
вписан като едноличен собственик, а инж.К. К.-като управител. В чл.4.2 от договора за продажба на двете дружества
/продажба на бизнес по-долу/ от 10.03.2015г., е предвидено ищцата в качеството
на трето ползващо се лице по смисъла на чл.22 ЗЗД да получи от
ответника-купувач сумата 300000лв., по указания в чл.4.2.1 и 4.2.2 начин. На 07.03.2017г.
ищцата отправила нотариална покана до ответника да заплати дължимата сума по
чл.4.2.2 от договора-200000лв., чрез превод по банковата й сметка, посочена в
същия. Поканата била получена на същия ден, но плащане не е правено. На
28.03.2017г. отправила и нотариален отговор, получен от ответника на 30.03.2017г.
в качеството му на ЕСК и К.К.-в качеството на представляващ немското дружество,
в срок от 10 дни да възстанови временната финансова помощ по чл.12 от договора
за продажба на бизнес, като се позовала на презумпцията на чл.25 ЗЗД, че
умишленото невъзстановяване на временната финансова помощ ще бъде считано за
недобросъвестно пречене за настъпване на условието, обуславящо изискуемостта и
отправила покана да й бъде преведена уговорената в чл.4.2.1 от договора сума от
100000лв. Въпреки поканата плащане не било направено. На 07.09.2017г. завела
частичен иск за 22000лв. главница и съответно обезщетение за забава, част от
общата претенция от 300000лв. по договора. По образуваното гр.д.№6225/2017г. по
описа на РРС, било постановено осъдително решение, като по този начин има
формирана сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти.
Отделно от това завела и гр.д.№2479/19г. по описа на РРС за още 50000лв.,
съответно по 25000лв. по чл.4.2.1 и чл.4.2.2 от договора, което е висящо.
Претендира съдът да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да
й заплати сумата 50000лв.-част от 100000лв., дължими по чл.4.2.1 от договора за
продажба на бизнес, и сумата 50000лв.-част от 200000лв., дължими по чл.4.2.2 от
договора за продажба на бизнес, ведно със законна лихва върху двете суми от
завеждане на делото до окончателното изплащане, както и направените разноски по
делото и тези по обезпечителното производство.
В срок е подаден отговор на
исковата молба от ответното дружество. Заявява се становище за недопустимост на
исковата молба, както и за неоснователност на исковете. Недопустимостта на
исковете е мотивирана с липса на яснота относно каква част от двете заявени
вземания-по чл.4.2.1 и 4.2.2 от договора е
предявена по предходното дело-гр.д.№6225/17г. и твърдение, че по това
дело е предявен частичен иск за 22000лв., част от цялото вземане от 300000лв. Оспорва
се основателността на исковете, с твърдение, че чл.4.2.1 визира задължение,
което представлява 50% от сумите, получени от немското дружество като
възстановяване на временна финансова помощ по чл.12 от договора, а връщането на
финансовата помощ е условие за изплащане на 50% от върнатото. Това условие не е
настъпило, поради което и сумата не е изискуема. Втората претенция също счита
за неоснователна, поради противоречието и с изискванията на закона-нарушение на
чл.125, ал.3 ТЗ. Баланс е изготвен и подписан от страните, съответно-нотариално
заверен и на базата на него са постигнати всички договорености. Прави се възражение,
че договора е прекратен, на основание чл.17, тъй като продавача не се явил до
20.03.2015г. за да осъществи договорените прехвърляния на дружествени дялове в
двете дружества. Прави възражение за прихващане за сумата 298412.40лв.,
формирана от левовата равностойност на 80000 евро, включена в баланса на немското
дружество и представляваща дължимо плащане за 2014 г. от дружество
„Хедерслебен“ и от сумата 141945.91лв.-дължима от немското дружество на „Адис
инвест“ЕООД по същия баланс, която не е издължена. Немското дружество не само
не е възстановило към момента на прехвърляне на дяловете временната финансова
помощ и посоченото по-горе задължение, а
е имало по сметките си само 15000 евро, като останалите суми са изразходвани
със съгласието на ищцата и евентуалното й съдействие. Ищцата е подала
допълнителна искова молба, с която пояснява първоначалната. Позовава се на
преклузия на доводите, свързани с връщането на финансовата помощ по чл.4.2.1 от
договора от СПН върху правопораждащите факти, формирана от решението по
гр.д.№6225/2017г. на РРС, съответно от в.т.д.№362/18г. на РОС, недопуснато до
касационно обжалване. Взема становище по
отговора на исковата молба, заявява, че възражението по чл.17 от
договора е неоснователно и несвоевременно, а възраженията за
прихващане-неоснователни.
С отговор на допълнителната искова
молба се поддържа възражението за нередовност на исковата молба, както и за
недопустимост и неоснователност на претенциите.
След преценка на събраните по
делото доказателства, съдът приема за установено следното:
По делото не се
спори сключването на 10.03.2015г. в гр.София на договор за прехвърляне на собствеността върху дружества
/продажба на бизнес/, между Д.С. С.– продавач, ответника „Енергомонтаж Р“АД гр.Русе – купувач и К.К.К.–
поръчител или солидарен длъжник. Страните приели за установено помежду си, че: Продавачът е изградил успешен бизнес в областта на
производството и монтажа на стоманени изделия на територията на България и
Германия, който е структуриран в две
дружества, на чиито капитал той е едноличен
собственик и управител, а именно – „Адис Инвест“
ЕООД със седалище в гр. Русе, ЕИК117650391 и ADIS Stahlbau
GmbH Werkvertretung Deutshland /АДИС Щалбау ГмбХ Веркфертретунг Германия/ със
седалище и адрес на управление Германия, Падерборн, рег.№ 11181 на търговския
регистър на Районния съд в Падерборн; Продавача има желание да продаде бизнеса си при
определени условия, а купувача има желание да го придобие при тези условия. Страните са договорили,
че продавача продава изцяло бизнеса си със стоманени изделия на територията на
България и Германия, а купувача го купува, при условията и реда, изброени в
договора. В чл.2 е посочено, че продажбата ще се осъществи като
продавача прехвърли в собственост на купувача всички притежавани от него 50
дружествени дяла с номинална стойност 100.00 лева всеки един, представляващи
100 на 100 от капитала на „Адис Инвест“ ЕООД
/българското дружество/, както и дружествен дял от уставния капитал в номинален
размер 25 000.00 евро, представляващ 100 на 100 от капитала на АДИС Щалбау
ГмбХ Веркфертретунг, Германия, рег.№ 11181 /немското дружество/. За целта продавача и купувача
се задължили в срок до
20.03.2015г. да се явят пред нотариус и да подпишат
два отделни договора за прехвърляне на дружествени дялове в изискваната от
българското, съответно немското законодателство форма. В чл.3 страните уговорили, че след осъществяване на
прехвърлянията на дружествени дялове по предходния член, купувача се задължава
да предприеме необходимото за отразяване на тези прехвърляния в Търговските
регистри на България и Германия, при което и да освободи продавача от функциите
му на управител на двете дружества. В раздел Цена и начин на плащане-чл.4 страните са определили цената на сделката на
400 000 лева, която следва да се
изплати по следния
начин: Чл. 4.1 – В тридневен
срок след подписване на
договора купувача предоставя на „Адис Инвест“ ЕООД и на немското дружество
сумата от 100 000 лева за покриване на спешни задължения на тези
дружества, съответно на първото - 89 000 лева и на второто – 12 000 лева /или 6300 евро/, като страните
приемат плащането на тези 100 000 лева за плащане на част от цената на
сделката. В чл.4.2 страните уговорили, че продавача, със съгласието
на купувача на основание чл.22 от ЗЗД, договаря в
полза на трето ползващо се лице – И.С.С., да получи от купувача остатъка от договорената
продажна цена в размер на 300 000 лева по посочена нейна банкова сметка. ***.4.2.1. е уговорено, че в срок
до 2 месеца от подписване на договора, купувача се задължава да преведе на третото ползващо
се лице 50% от сумите, получени от немското дружество като възстановяване на
временната финансова помощ по чл.12 от договора, до общ размер от 100 000
лева. В чл.4.2.2. страните уговорили, че остатъкът от договорената
продажна цена в размер на 200 000 лева може да бъде намален при
констатирани от купувача в рамките на 6 месеца след сключване на договора липси
на активи и СМЦ от патримониума на двете дружества, както и на скрити
задължения на тези дружества. Намаляването се извършва със стойността
на липсите и задълженията, но само ако общия им размер надхвърля 5% от цената
на сделката. В чл.5 са заявили, че им е известно, че към 28.02.2015г.
„Адис Инвест“ ЕООД има кредитни експозиции в Сибанк
ЕАД, Алианц Банк България и Уникредит Булбанк в общ размер 1 587 752 лв., за които е предоставено надлежно
обезпечение и към 18.02.2015г. същите се обслужват
редовно. В чл.6 и 7 е посочено, че на страните е
известно, че към 28.02.2015г. текущите задължения на
„Адис Инвест“ ЕООД към трети лица са в размер на 711 000 лв., а на немското дружество са в
размер на 95 000 евро. Според чл.10, при
подписване на договора продавачът предоставя на купувача счетоводни баланси на
двете дружества, изготвени към 28.02.2015г., като тези
документи се заверяват от страните и стават неразделна част от договора като
служат за основа на констатациите по чл.4.3 от него. Според чл.12 купувачът се задължава
да преведе 200 000 лв. в деня на подписване на договора по банкова сметка *** – за покриване на неотложни задължения. Посочено е, че тази сума не е част от продажната цена, а е
временна финансова помощ. Според чл.14 от договора, две седмици
преди изтичане на 6-месечния срок по чл.4.2.2 от договора, купувачът предоставя
на продавача и на третото ползващо се лице писмените си констатации за
евентуални липси на активи и СМЦ от патримониума на двете дружества, както и за
новопоявили се задължения, извън тези по чл.5, 6 и 7 от договора, както и
тежести и претенции по чл.8 и 9. Ако размерът на липсите, задълженията,
тежестите и претенциите надвишава 5% от цената на сделката, купувачът има право
да намали плащането на остатъка от договорената цена с този общ размер. Договорът съдържа и други
уговорки, които не са относими към предмета на делото.
Договорът е подписан от страните – продавач, купувач,
поръчител/солидарен длъжник и от третото ползващо се лице, а подписите са нотариално заверени на
10.03.2015г. С договор за
прехвърляне на дружествен дял от 10.03.2015г., Д.С.
С.прехвърля на „Енергомонтаж Р“ АД, 50 дружествени дяла с номинална стойност 100лв.
всеки, представляващи
100 на 100 от капитала на „Адис Инвест“ ЕООД. В чл.4 от договора е посочено, че
имуществените отношения между страните са уредени в отделен договор. Договорът е с нотариална
заверка на подписите. С договор за прехвърляне на дружествен дял между
същите страни от 10.03.2015г., Д.С. С.е прехвърлил на „Енергомонтаж Р“ АД дружествен дял от
уставния капитал с номинален размер 25 000 евро, представляващ 100 на 100
от капитала на АДИС Щалбау ГмбХ Веркфертретунг, Германия, със седалище и адрес на
управление Германия, Падерборн, рег.№11181 на Търговския регистър на Районния
съд в Падерборн. Посочено е в чл.3, че всички права, произтичащи от
прехвърлянето на дяловете, ще се считат прехвърлени на приобретателя от датата на вписването на настъпилите
промени в Търговския регистър, а в чл.4-че имуществените
между страните са уредени в отделен договор, тъй като прехвърлянето на дяловете
по този договор е част от по-всеобхватна сделка между страните. Договорът е нотариална заверка
на подписите на страните. По делото не спори, че Д.С. С.е починал на 16.03.2015г. Не се спори и че ответника е
поканен да заплати дължимите суми по договора.
С влязло в сила решение №
1321/30.07.2018г., постановено по гр.дело № 6225/2017г. по описа на РРС,
ответникът „Енергомонтаж - Р”
АД е осъден да
заплати на ищцата И.С. сумите от: 22 000.00 лева, представляваща част от
договорена продажна цена по договор сключен на 10.03.2015г. между „Енергомонтаж - Р”
АД и Д.С. С.за
прехвърляне на собствеността върху дружества, по който договор И.С. е посочена
като трето ползващо се лице, което да получи цената по сделката, със законната
лихва върху тази сума за периода от 08.09.2017г. до окончателното й изплащане;
1 100.00 лева, представляваща неустойка по същия договор за забава на
плащането в периода 13.03.2017г. до 06.06.2017г.; 568.34 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за периода 07.06.2017г. до 07.09.2017г. и
разноски по делото. Решението е постановено по частичен иск за сумата 22000лв.,
дължима на основание чл.4.2 от договора, неустойка и лихва за забава. Решението
е потвърдено с решение №214/27.12.2018г. по в.т.д.№362/2018г. по описа на РРС,
за което не е допуснато касационно обжалване, с определение №98/04.03.2020г. по
т.д.№1415/2019г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
С влязлото в сила решение,
постановено по частичния иск е установено сключването на процесния договор, че
със сключения
договор за прехвърляне на дялове на немското дружество от Д.С. на ответника, от
10.03.2015г. собствеността не е преминала върху
приобретателя, но в отношенията между страните по него същият е породил
действието си, независимо, че не е извършен изцяло фактическия състав на
прехвърлянето според немското право. Значимостта на този въпрос е само доколкото
има отношение към задължението на ответника за заплащането на претендираното от
ищцата вземане за цената от 300 000 лева, по договора за продажба на
бизнес от същата дата. В чл.3 от този
договор, задължението на купувача –
ответник е да предприеме необходимото за отразяване на прехвърлянията в
търговските регистри на България и Германия, при което да освободи продавача от
функциите му на управител на двете дружества. Прието е, че сумата от
100 000 лева по чл.4.2.1 се дължи след изтичане на 2 месеца от подписване
на договора и дължимостта й не е обусловена от никакво условие – нито от
възстановяване на временната финансова помощ от немското дружество на
ответника, нито от настъпване на някакви обстоятелства или други условия. Не е
условие за плащането на тази сума нито вписването на Кръстев за управител на
немското дружество, което е станало на 29.09.2016г., нито наличието на парични
средства в това дружество, респ. възможността му да
върне финансовата помощ. За недоказано е прието възражението, че с оглед
смъртта на С.неговите наследници не са оказали съдействие за довършване на
фактическия състав пред немския търговски регистър, нито че са били канени да
предприемат действия в тази насока. За безспорно установени съдът приел и фактите, че за сумата от
200 000 лева, остатък от продажната цена по чл.4.2.2 от договора за
продажба на бизнес не е посочен срок за плащането й, но е уговорено, че
остатъка може да бъде намален при констатирани в рамките на 6 месеца липси и
скрити задължения на двете дружества, като процедурата за това е описана в чл.14. Посочено е, че под липсата на активи и
скрити задължения се има предвид такива, които са били налице и са съществували
към датата на сключване на договора 10.03.2015г., но
са открити в 6-месечния срок. Базата, на която е договаряно,
касаеща задълженията на двете дружества е посочена в чл.6 и 7 от договора, а
именно – страните са декларирали, че към 28.02.2015г. текущите
задължения на българското дружество към трети лица са в размер на 711 000
лева, а на немското – 95 000 евро. По повод твърдените от ответника липса на активи за
българското дружество за 180 658.96 лева и неизплатени нововъзникнали
задължения на немското дружество – 311 218.58 евро, е прието, че не са новооткрити
задължения, а такива, за които ответникът е бил наясно при сключване на
договора, доколкото предмет на сделката са действащи предприятия и не е налице
основание за намаляване на остатъка от продажната цена по чл.4.2.2 от договора
в размер на 200 000 лева. Прието е, че в счетоводството на българското дружество не са посочени липса на активи, а
констатираните задължения на немското дружество са възникнали след сключването
на договора. Какъв е произхода им е прието за ирелевантно към правния спор, тъй като основание за
намаляване на цената по договора е откриване на задължения, които са
съществували при подписване на договора, но не са посочени в него.
След
преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно дадените
задължителни указания на съдилищата с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д.№ 3/2016г. на ОСГТК на
ВКС по т.2, при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат
основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти
/юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по
материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право. Поради това, че общите
правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и
за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН
при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е
разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално
право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен
иск обем. По двата иска се претендира едно и също
вземане, но в различен обем, различни части. Предвид
правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в
последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно
основанието на вземането и правната му квалификация. След като със СПН е
установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено
парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то
е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на
вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало,
нито каква е правната му квалификация.
Аргумент за този
извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се
произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво
представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на
чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво
постановява съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на диспозитива съобразно
постановките на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18. След като с влязло в сила решение, с което
е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за
съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем
/размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния
размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи
възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението
факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната
СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира
правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и
съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното
право. Правопогасяващите
възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй
като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск,
вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от
вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които
отлагат нейната изискуемост. В този аспект, макар и с
предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по
чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи
защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес
за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни
средства, нерелевирани при разглеждането на частичния иск.
С оглед постановките на цитираното ТР№ 3 от 22.04.2019г. по тълк.д.№ 3/2016г. на ОСГТК на
ВКС, влязлото в сила съдебно
решение № 1321/30.07.2018г. по гр.дело №
6225/2017г. по описа на РРС, както и обстоятелството, че предмет на делото са предявени трети по ред частични искове за главница, от ищцата против
ответника основани на един и същи договор, респ. на
едно и също основание, съдът намира за безспорно установени по настоящото дело правопораждащите факти относно които е налице СПН. Вторите частични искове между
страните са предмет на гр.д.№2479/2019г. по описа на РРС, на същото
основание-договора за продажба на бизнес и с тях се претендира сумата 50000лв.,
от която 25000лв.-на основание чл.4.2.1 и 25000лв.-на основание чл.4.2.2 от
същия. Претендира се и неустойка и лихва за забава. По това дело е постановено
осъдително решение от първата инстанция, с което исковете са уважени, а към
момента образуваното в.т.д.№222/2021г. по описа на РОС, по повод подадена
въззивна жалба на „Енергомонтаж Р“АД е обявено за решаване. Горните факти са
служебно известни на съда.
Предвид горепосоченото, се налага
извод, че възраженията на ответника, релевирани в отговора на исковата молба
досежно правопораждащите факти, за които е налице СПН са преклудирани и не
могат да се слушат. Не са направени от ответника нито правопогасяващи
възражения, нито такива, касаещи неизискуемост на претендираната част от
вземането. Отношенията между ищцата и прокуриста на немското дружество са
неотносими към предмета на делото.
При тези факти, съдът намира
двете частично заявени претенции по чл.4.2.1 и чл.4.2.2 от процесния договор за
продажба на бизнес от 10.03.2015г., за основателни и доказани, поради което
същите следва да бъдат уважени.
В тежест на ответника са
направените от ищцата разноски по делото: 4000лв. държавна такса, адвокатско
възнаграждение за обезпечение на иска-2030лв., разноски за обезпечение на иска
по и.д.№362/21г. на ЧСИ М.М.-105лв. и 1070лв.-адвокатско възнаграждение, общо
7205лв.
По изложените съображения, Окръжният
съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Енергомонтаж - Р”
АД, ЕИК117017343, със
седалище и адрес на управление: гр.Русе, ул.“Олимпи Панов“ № 9, ет.3, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителния директор К.К.К., да заплати на И.С.С.,
ЕГН **********,***, сумата 50000лв., частично от общо дължима на основание
чл.4.2.1 от договор за продажба на бизнес от 10.03.2015г. сума в размер на
100000лв., както и сумата 50000лв., частично от общо дължима сума в размер на
200000лв., на основание чл.4.2.2 от същия договор, ведно със законна лихва
върху двете суми от завеждане на делото-11.03.2020г., до окончателното им
изплащане, както и направените разноски по делото в общ размер 7205лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред АПЕЛАТИВЕН СЪД – гр. Велико
Търново.
Окръжен
съдия: